Алфред ван Вогт
Чудовището

Човечеството е безсмъртно. Даже ако някога, след много хиляди години… даже ако си представим най-лошото… всепобеждаващият разум ще се възроди като феникс от пепелта.

На височина четвърт миля огромният звездолет увисна над единия от градовете. Всичко отдолу носеше следи на космическо опустошение. Спускайки се бавно в енергетичната гондола-сфера, Инеш забеляза, че зданията вече бяха почнали да се рушат от времето.

— Никакви следи от военни действия! Никакви следи… — ежеминутно повтаряше безплътен механичен глас.

Инеш смени настройката.

Когато достигна повърхността, той изключи полето на своята гондола и се намери сред обрасъл, обкръжен със стени участък. Няколко скелета лежаха във високата трева пред здания с удължени, устремени нагоре линии. Това бяха скелети на високи двуръки и двуноги създания; черепът на всеки се държеше на горния край на тънкия гръбначен стълб. Всички кости явно принадлежаха на възрастни индивиди и изглеждаха прекрасно съхранени, но когато Инеш се наведе и докосна една от тях, цялата става се разсипа на прах. Изправяйки се, той видя как наблизо се приземи Йоал. Докато чакаше историка да излезе от енергетичната си сфера, Инеш попита:

— Как мислите, струва ли си да изпробваме нашия метод на съживяване?

Йоал изглеждаше загрижен.

— Аз разпитвах всички, които вече са се спускали със звездолета — отвърна той. — Тук нещо не е в ред. На тази планета не са останали живи същества, няма даже насекоми. Преди да започнем да говорим за каквато и да е колонизация, ние сме длъжни да изясним какво е станало.

Инеш замълча. Духна слаб ветрец, прошумял с листата в клоните на близката до тях горичка. Той погледна дърветата. Йоал кимна:

— Да, растителността не е пострадала, обаче растенията като правило реагират съвсем различно от активните форми на живот.

Прекъснаха ги. От приемника на Йоал прозвуча глас:

— Приблизително в центъра на града е намерен музей. На покрива му има червен фар.

— Аз ще тръгна с вас, Йоал — каза Инеш. — Възможно е там да са се съхранили скелети на животни и на разумни същества от различни стадии на еволюцията. Но вие не ми отговорихте. Имате ли намерение да съживявате тези същества?

— Аз ще представя въпроса на обсъждане в Съвета — бавно каза Йоал, — но струва ми се, отговорът не предизвиква съмнение. Ние сме длъжни да знаем причината за тази катастрофа. — Той описа неопределен полукръг с едно от пипалата си и като че ли на себе си добави: — Разбира се, трябва да се действува внимателно, като се започне от най-ранните степени на еволюцията. Отсъствието на детски скелети показва, че тези същества очевидно са достигнали индивидуално безсмъртие.

Съветът се събра да разгледа експонатите. Инеш знаеше — това е празна формалност. Решението е прието: те ще изпробват метода. Освен това те бяха заинтригувани. Вселената е безгранична, полетите в Космоса са дълги и мъчителни, затова, спускайки се на известни планети, те винаги с вълнение очакваха срещи с нови форми на живот, които биха могли да видят с очите си и да изучат.

Музеят приличаше на всички музеи. Високи сводести тавани, обширни зали. Пластмасови фигури на странни зверове, предметите бяха прекалено много, за да се разгледа и разбере всичко за толкова кратко време. Еволюцията на непознатата раса беше представена от последователни групи експонати. Инеш заедно с всички премина през залите и облекчено въздъхна, когато те накрая се добраха до реда за скелети и мумии. Скрит зад силов екран, той наблюдаваше как специалистите-биолози извличат една мумия от каменния саркофаг. Тялото на мумията беше бинтовано с ивици материя в няколко слоя, но биолозите не почнаха да развиват изтлялата тъкан. Разтваряйки тъканта, те, както обикновено се правеше в такива случаи, взеха с пинцета само парченце от черепната кутия. За съживяване става всяка част от скелета, обаче най-хубави резултати, най-съвършена реконструкция дават някои участъци на черепа.

Главният биолог Хамар обясни защо са избрали тази мумия:

— За да се съхрани тялото, те са използували някои вещества, които свидетелствуват за ембрионални представи в химията. Резбата по саркофага говори за примитивна цивилизация, незапозната с машините. На този стадий потенциалните възможности на нервната система едва ли са били особено развити. Нашите специалисти по езиците проанализираха записите на говорещите машини, поставени във всички раздели на музея, и въпреки че езиците се оказаха толкова много — тука има запис на разговорната реч даже от тази епоха, когато това същество е било живо, — те без труд разшифроваха всички понятия. Сега универсалният преводач е настроен от тях така, че ще преведе всеки наш въпрос на езика на съживеното същество. Същото, разбира се, става и с обратния превод. Но простете, аз виждам, че първото тяло е вече подготвено!

Инеш заедно с останалите членове на Съвета внимателно следеше биолозите: те закрепиха капака на възкресителя и процесът на пластическото възстановяване започна. Той почувствува как всичко в него се напрегна. Знаеше точно какво ще стане сега. Ще минат няколко минути и древният обитател на тази планета ще стане от възкресителя и ще се изправи пред тях лице срещу лице. Научният метод за възкресяване е прост и безотказен.

Животът възниква от мрака на много безкрайно малки величини, на границата, където всичко започва и всичко свършва, на границата между живота и неживота, в тази сумрачна област, където вибриращата материя леко преминава от старото състояние в ново, от органична в неорганична и обратно. Електроните не могат да бъдат живи или неживи, атомите нищо не знаят за одушевеността и неодушевеността. Но когато атомите се съединят в молекули, на този стадий е достатъчна една крачка, нищожно малка крачка към живота, ако само на живота му е съдено да се зароди. Една крачка, а зад нея тъмнина. Или живот.

Камък или жива клетка. Песъчинка злато или тревичка. Морски пясък или също толкова безчислени миниатюрни живи същества, населяващи бездънните глъбини на рибешкото царство. Разликата между тях възниква в сумрачната област, където се заражда материята. Там всяка жива клетка придобива присъщата й форма. Ако откъснеш крака на един рак, вместо него ще порасне нов също такъв крак. Червеят се разтяга и скоро се разделя на два червея, на две еднакви стомашни системи, също така лакоми, съвършени и никак неповредени от това разделяне. Всяка клетка може да се превърне в цяло същество. Всяка клетка „помни“ това цяло в такива малки и сложни подробности, че за да го опишеш, няма да ти стигнат думите.

Но ето какво е парадоксално — не трябва да се смята паметта за органична! Обикновен валяк от восък запомня звуци. Магнитната лента леко възпроизвежда гласове, замлъкнали преди столетия. Паметта — това е физиологичен отпечатък, следи, оставени върху материя, които са изменяли строежа на молекулите, и ако я пробудим, молекулите ще възпроизведат същите образи и в същия ритъм.

Квадрилиони и квинталиони пробудени образи и форми се устремиха от черепа на мумията във възкресителя. Паметта, както винаги, не измени. Ресниците на възкресения трепнаха и той отвори очи.

— Значи това е истина — каза той гръмко и машината веднага преведе думите му на езика на генейците. — Значи смъртта е само преход в друг свят. Но къде са всичките мои приближени?

Последната фраза той произнесе със смутен, жален тон.

Възкресеният седна, после се измъкна от апарата, чийто капак автоматично се повдигна, когато той оживя. Като видя генейците, той се разтрепера, но това продължи само миг. Възкресеният беше горд и обладаваше своеобразно високомерно мъжество, което сега му помогна. Неохотно се отпусна на колене, простря се ничком, но тук съмненията го обориха.

— Вие ли сте боговете на Египет? — попита той и отново стана. — Що за уроди! Аз не се кланям на невежи демони.

— Убийте го! — каза капитан Горсид.

Двуногото чудовище конвулсивно потръпна и се стопи в пламъците на лъчевата пушка.

Вторият възкресен стана, като трепереше и бледнееше от ужас.

— Господи, боже мой, ако аз още веднъж се докосна до това проклето питие! Като си помисля само, да се напия така, че да виждам розови слонове!…

— Що за „питие“ е това, за което ти спомена, възкръснали? — с любопитство попита Йоал.

— Първак, джибри, отрова в шишенце от задния джоб, мляко от бясна крава — с какво само не поят в тази кръчма, о господи, боже мой!

Капитан Горсид въпросително погледна към Йоал.

— Струва ли си да продължаваме?

Йоал не отговори веднага:

— Почакайте, това е любопитно.

После отново се обърна към възкресения:

— Как ти би реагирал, ако аз ти кажа, че ние сме долетели от друга звезда?

Човекът се вторачи в него. Той беше явно заинтересован, но страхът му се оказа по-силен.

— Слушайте — каза той. — Пътувах по работа. Да допуснем, че съм обърнал две чашки повече, но за всичко е виновна тази пакост, с която сега търгуват. Кълна се, не съм виждал друга кола и ако това е нов способ да се наказват тия, които пият зад волана, аз се предавам. Вие спечелихте. Кълна се, до края на дните си няма да вкуся нито капка, само ме пуснете.

— Той кара „кола“, но за нея съвсем не мисли — проговори Йоал. — Никакви такива „коли“ ние не сме виждали. Те не са се погрижили да ги съхранят в своя музей.

Инеш забеляза, че всички чакат още някой да зададе въпрос. Понеже чувствуваше, че ако той сам не заговори, кръгът на мълчанието ще се затвори, Инеш каза:

— Помолете го да опише „колата“. Как тя действува?

— Това е вече съвсем друга работа! — зарадва се човекът. — Кажете накъде клоните и ще ви отговоря на всеки въпрос. Аз мога така да се натряскам, че всичко ще ми се вижда двойно, но все едно, кола ще подкарам. Как тя действува? Просто включваш стартера и с крак даваш газ…

— Газ — намеси се техникът лейтенант Виид. — Мотор с вътрешно горене. Всичко е ясно.

Капитан Горсид даде знак на стража с лъчевата пушка.

Третият човек седна и известно време внимателно ги разглеждаше.

— От звездите? — попита най-накрая той. — Вие имате система или сте попаднали при нас по чиста случайност?

Генейските съветници, събрани под купола на залата, неловко се размърдаха в своите извити кресла. Инеш срещна погледа на Йоал. Историкът беше потресен и това разтревожи метеоролога. Той си помисли: „Двуногото чудовище има ненормално бърза приспособяемост към новите условия и прекалено остро чувство за действителност. Нито един генеец не може да се сравни с него по бързина на реакцията.“

— Бързината на мисълта не винаги е признак на превъзходство — проговори главният биолог Хамар. — Съществата с бавно и обстоятелствено мислене заемат в редицата на мислещите индивиди нечетни места.

„Работата не е в скоростта — неволно помисли Инеш, — а в правилността, в точността на мисълта.“ Той опита да постави себе си на мястото на възкръсналия. Би ли съумял самият той да разбере ей така, изведнъж, че около него са чужди същества от далечните звезди? Едва ли.

Всичко това мигновено излетя от главата му, когато човекът стана. Инеш и останалите съветници не сваляха поглед от него. Човекът бързо се приближи до прозореца, погледна навън. Един кратък поглед и той се обърна към тях:

— И навсякъде е същото?

Отново бързината, с която той всичко проумя, порази генейците. Накрая Йоал се реши да отговори:

— Да. Опустошение. Смърт. Развалини. Вие знаете ли какво е станало тук?

Човекът се приближи и се спря пред силовия екран, зад който седяха генейците.

— Мога ли да разгледам музея? Аз съм длъжен да се ориентирам в коя епоха съм. Когато бях жив, ние имахме известни средства за разрушение. Какво от тях е било използувано, зависи от количеството изтекло време.

Съветниците погледнаха капитан Горсид. Той се поколеба и заповяда на стража с лъчевата пушка:

— Следи го!

После погледна човека в очите.

— Вашите намерения ни са ясни. Иска ви се да се възползувате от положението и да осигурите своята безопасност. Искам да ви предупредя: нито едно излишно движение и за вас всичко ще свърши хубаво.

Повярва ли човекът в тази лъжа или не, не можеше да се разбере. Нито с един поглед, нито с един жест той не показа, че е забелязал разтопения под там, където лъчевата пушка изгори и обърна в нищо двамата негови предшественици. С любопитство се приближи към най-близката врата, внимателно погледна следящия го втори страж и бързо се отправи по-нататък. След него мина стражът, зад тях се задвижи силовият екран и накрая всички съветници един след друг.

Инеш пристъпи прага трети. В тази зала бяха изложени модели на животни. Следващата представяше епоха, която Инеш за по-просто нарече за себе си „цивилизована“. Тук се съхраняваха множество апарати от един период. Всички те говореха за доста високо ниво на развитие. Когато генейците минаваха тук за първи път, Инеш си помисли: „Атомна енергия“. Същото разбраха и другите. Капитан Горсид зад гърба му се обърна към човека:

— Нищо да не се пипа. Една погрешна стъпка — и стражът ще ви изгори.

Човекът спокойно се спря насред залата. Въпреки чувството на тревожно любопитство Инеш се залюбува на самообладанието му. Той трябваше да разбира каква съдба го очаква и все пак стои пред тях дълбоко замислен над нещо. Най-накрая човекът уверено заговори:

— По-нататък не си струва да се върви. Може би ще ви се удаде да определите по-точно какъв промеждутък от време лежи между деня на моето раждане и ето тези машини. Ето апарата, който, ако се съди по табелката, брои взривяващите се атоми. Когато тяхното число достигне определен предел, автоматически се отделя определено количество енергия. Периодите са пресметнати така, че да се предотврати верижната реакция. В мое време съществуваха хиляди груби приспособления за забавяне на атомните реакции, но за да се създаде такъв апарат, бяха нужни две хиляди години от началото на атомната ера. Вие бихте ли могли да направите сравнителни изчисления?

Съветниците очаквателно гледаха към Виид. Инженерът беше смутен. Накрая той се реши и заговори:

— Преди девет хиляди години ние знаехме множество способи за предотвратяване на атомните взривове. Но — прибави той вече по-бавно — аз никога не съм чувал за уред, който за тази цел да брои атоми.

— И все пак те са загинали — промърмори едва чуто астрономът Шури.

Възцари се мълчание. То бе прекъснато от капитан Горсид:

— Убий чудовището! — заповяда той на най-близкия страж.

И в същия миг обзетият от пламъци страж рухна на пода. И не стражът, а стражите! Всички едновременно бяха сметени и погълнати от небесносин вихър. Пламъкът лизна силовия екран, отскочи, втурна се още по-яростно и отново отскочи, разгаряйки се все по-ярко. През огнената завеса Инеш видя как човекът отстъпи към най-далечната врата. Апаратът, който броеше атоми, светеше от напрежение, обвит със сини мълнии.

— Да се блокират всички изходи! — пролая в микрофона капитан Горсид. — Да се постави охрана с лъчеви пушки! Да се докарат бойните ракети по-близо и да се разстреля чудовището с тежки оръдия!

Някой каза:

— Мисловен контрол. Някаква система за мислено управление от разстояние. Защо ли само забъркахме тази каша!

Те отстъпваха. Сините пламъци достигаха до тавана, опитвайки се да пробият силовия екран. Инеш за последен път погледна апарата. Изглежда той все още продължаваше да брои атомите, тъй като около него се кълбяха адските сини вихри.

Заедно с останалите съветници Инеш се добра до залата, където стоеше възкресителят. Тука ги укри втори силов екран. С облекчение се скриха те в индивидуалните си гондоли, излетяха навън и бързо се вдигнаха към звездолета. Когато огромният кораб се стрелна нагоре, от него се отдели атомна бомба. Огнената бездна се разкри под тях, над музея и над целия град.

— А ние така и не узнахме от какво е загинала расата на тези същества — прошепна Йоал на ухото на Инеш, когато ехото на гърма затихна в далечината.

Бледожълтото слънце се издигна на хоризонта в третата утрин след взрива на бомбата. Започна осмият ден от пребиваването им на тази планета. Инеш заедно с останалите се спусна в нов град. Той реши да се възпротиви на всеки нов опит за възкресяване.

— Като метеоролог — каза той — аз обявявам, че тази планета е напълно безопасна и пригодна за колонизация от генейците. Не виждам никаква необходимост оше веднъж да се подлагаме на риск. Тези същества са проникнали в тайните на нервната си система и ние не можем да допуснем…

Прекъснаха го. Биологът Хамар каза насмешливо:

— Ако те са знаели толкова много, защо не са се преселили в друга звездна система и не са се спасили?

— Аз смятам — отговори Инеш, — че те не са познавали нашия метод за откриване на планетни системи.

Той огледа с мрачно изражение кръга на приятелите си.

— Ние всички знаем, че това е било уникално, случайно откритие. Работата тук не е в мъдростта — просто ни е провървяло.

По израза на лицата той разбра: те мислено отхвърлят довода му. Инеш чувствуваше безсилието си да предотврати неизбежната катастрофа. Той си представи как тази велика раса е срещнала смъртта. Изглежда тя е настъпила бързо, но не толкова бързо, че те да не успеят да разберат. Прекалено много скелети лежаха на открити места, в градините на великолепните домове. Струваше му се, че мъжете са излезли с жените си навън, за да срещнат гибелта на своя род под открито небе. Инеш се опита да опише на съветниците техния последен ден преди много, много години, когато тези същества спокойно са гледали в лицето на смъртта. Обаче извиканите от него зрителни образи не достигнаха до съзнанието на съплеменниците му. Съветниците нетърпеливо се размърдаха в креслата си зад няколко реда защитни силови екрани, а капитан Горсид попита:

— Обяснете, Инеш, какво именно извиква у вас такава емоционална реакция?

Въпросът застави Инеш да млъкне. Той не мислеше, че това е емоция. Не си даваше сметка за същността на обзелото го напрежение — така незабелязано го беше овладяло то. И едва сега изведнъж разбра.

— Какво именно ли? — бавно проговори той. — Знам. Това беше третият възкресен. Аз го видях през завесата на енергетичния пламък. Той стоеше там, до най-далечната врата, и гледаше към нас, докато ние не се обърнахме в бягство. Гледаше с любопитство. Мъжеството му, спокойствието му, ловкостта, с която той ни изигра — именно това…

— И то го докара до гибел — каза Хамар. Всички гръмко се засмяха.

— Чуйте, Инеш! — добродушно се обърна към него Мейард, помощник-капитанът. — Нима вие твърдите, тези същества са по-храбри от нас или че даже сега, когато сме взели всички мерки за безопасност, ние сме длъжни да се опасяваме от едно възкресено от нас чудовище?

Инеш замълча. Чувствуваше се глупаво. Откритието, че той може да има емоции, го уби съвършено. Отгоре на всичко не му се искаше да изглежда твърдоглав. И все пак направи последен опит:

— Аз искам да кажа само едно — сърдито изсумтя той, — стремежът да изясним какво се е случило със загиналата раса не ми се струва чак толкова оправдан. Това съвсем не е задължително.

Капитан Горсид даде знак на биолога.

— Пристъпете към оживяването! — заповяда той.

И като се обърна към Инеш, каза:

— Нима можем ей така, без да завършим изследването, да се върнем на Гейна и да ги посъветваме за масово преселване? Представете си, че ние тук сме забравили да изясним някои неща докрай. Не, приятелю мой, това е невъзможно.

Доводът беше стар, но сега Инеш, кой знае защо, се съгласи веднага с него. Той искаше нещо да добави, но забрави всичко, понеже четвъртият човек се изправи във възкресителя.

Той седна и изчезна.

Настъпи мъртва тишина, пълна с ужас и изумление. Капитан Горсид хрипкаво проговори:

— Той не може да избяга оттук. Ние знаем това. Той е някъде тук.

Генейците околе Инеш, ставайки от креслата, се вглеждаха в пустотата под енергетичния купол. Стражите стояха с отпуснати безволно пипала, стискайки лъчевите пушки. С периферното си зрение Инеш видя как един от техниците, които обслужваха защитните екрани, прошепна нещо на Виид, който веднага го последва. Той се върна, видимо мрачен.

— Казаха ми — проговори Виид, — че когато възкресеният изчезнал, стрелките на уредите са скочили на десет деления. Това е нивото на вътрешноядрените процеси.

— В името на първия генеец! — прошепна Шури. — Нещо, от което винаги сме се бояли.

— Да се унищожат всички локатори на звездолета! — крещеше капитан Горсид в микрофона. — Унищожете всичко, чувате ли?

Той се обърна, святкайки с очи, към астронома.

— Шури, те, струва ми се, не ме разбраха. Заповядайте на своите подчинени да действуват! Всички локатори и възкресители трябва да бъдат веднага унищожени.

— По-бързо, по-бързо! — жално повтаряше Шури.

Когато това бе извършено, те си отдъхнаха. По лицата се появиха смръщени усмивки. Всички чувствуваха мрачно удовлетворение. Помощник-капитанът Мейард заговори пръв:

— Във всеки случай те не ще намерят сега нашата Гейна. Великата система за откриване на планетни системи ще си остане наша тайна. Ние можем да не се страхуваме от възмездие…

Той спря и вече по-бавно завърши:

— Какво говоря?… Ние нищо не сме направили. Нима ние сме виновни за това, което е станало с жителите на тази планета?

Но Инеш знаеше за какво си помисли Мейард. Чувството за вина винаги възникваше у тях в подобни моменти. Призраците на всички изтребени от генейците раси: безпощадната воля, която ги вдъхновяваше при първите им кацания; решимостта да унищожат тук всичко, което би им попречило; тъмните бездни на безмълвен ужас и ненавист, поглъщащи всичко след тях; дните на страшния съд, когато те безжалостно облъчваха нищо неподозиращите обитатели на мирни планети със смъртоносна радиация — ето какво се криеше зад думите на Мейард.

— Аз все пак не вярвам, че той би могъл да избяга — заговори капитан Горсид. — Той е тук, в зданието. Той чака ние да свалим защитните екрани и тогава ще успее да избяга. Нека чака. Ние няма да направим това.

Отново се възцари мълчание. Те очаквателно гледаха празния купол на енергетичната защита. Само блестящият възкресител стоеше там на своите метални подпори. Освен този апарат там нямаше нищо — нито един страничен отблясък, нито една сянка. Жълтите слънчеви лъчи проникваха навсякъде, осветявайки площадката тъй ярко, че да се скриеш на нея, беше просто немислимо.

— Стража! — заповяда капитан Горсид. — Унищожете възкресителя! Аз мисля, че той ще се върне да го разгледа, затова не си струва да рискуваме.

Апаратът изчезна във вълните бял пламък. За едно с него изчезна и последната надежда на Инеш, който все още вярваше, че смъртоносната енергия ще застави двуногото чудовище да се покаже. Нямаше на какво повече да се надява.

— Но къде би могъл той да се дене? — попита Йоал.

Инеш се обърна към историка, готвейки се да обсъди с него този въпрос. Когато почти се обърна той видя: чудовището стоеше малко надалеч под дървото и внимателно ги разглеждаше. Може би то се бе появило именно в този миг, защото всички съветници едновременно отвориха уста и отскочиха. Един от техниците, проявявайки голяма находчивост, тутакси постави между генейците и чудовището силов екран. Съществото бавно се приближи. То беше крехко и носеше главата си леко назад. Очите му сияеха като осветени от вътрешен огън.

Приближавайки се до екрана, човекът протегна ръка и го докосна с пръсти. Екранът ослепително избухна, после се замъгли от преливащи багри. Вълната от багри се прехвърли на човека: цветовете станаха по-ярки и за миг се разляха по цялото му тяло, от главата до петите. Дъгоцветната вълна се разсея. Очертанията станаха невидими. Още миг — и човекът мина през екрана.

Той се засмя — звукът бе странно мек — и ведчага стана сериозен.

— Когато се събудих, ситуацията ме позабавлява — каза той. — Аз си помислих: „Какво да правя сега с вас?“

За Инеш тези негови думи прозвучаха в утринния въздух на мъртвата планета като присъда на съдбата. Мълчанието наруши глас, толкова сподавен и неестествен, че на Инеш му трябваше известно време, за да познае капитан Горсид.

— У-б-и-й-т-е г-о!

Когато взривовите пламъци спаднаха, обезсилени, неуязвимото същество стоеше пред тях както преди. То бавно се движеше напред и спря на около шест крачки от най-близкия до него генеец. Инеш се оказа зад всички. Човекът заговори, без да бърза:

— Идват ми наум две решения: едното е основано на благодарността за това, че сте ме възкресили, второто — на действителното положение на нешата. Аз знам кои сте вие и какво ви е нужно. Да, аз ви познавам — в това е вашето нещастие. Тук е трудно да бъдеш милосърден. Но аз ще пробвам. Да допуснем — продължаваше той, — че вие ми откриете тайната на локатора. Сега, тъй като системата съществува, ние никога повече няма да бъдем измамени, както миналия път.

Инеш цял се напрегна. Мозъкът му работеше така трескаво, опитвайки се да обхване възможните последствия от катастрофата, че в него не остана място за нищо друго. И въпреки всичко някаква част от съзнанието му беше отвлечена.

— Какво все пак ви се е случило? — попита той.

Човекът потъмня. Споменът за този далечен ден направи гласа му хрипкав.

— Атомна буря — проговори той. — Тя дойде от друг звезден свят, обхващайки целия този край на нашата Галактика. Атомният циклон достигаше в диаметър около деветдесет светлинни години, много повече от това, което ни бе достъпно. Спасение нямаше. Дотогава ние не се нуждаехме от звездолети и нищо не бяхме успели да построим. Освен това Кастор, единствената ни известна планетна система, също бе обхваната от бурята.

Той млъкна. После се върна към прекъснатата си мисъл:

— И така, секретът на локатора… В какво се крие той?

Съветниците около Инеш въздъхнаха с облекчение. Сега вече те не се бояха, че тяхната раса ще бъде унищожена. Когато най-страшното мина, Инеш с гордост забеляза: никой от генейците даже и не помисли за себе си.

— Значи вие не знаете тайната? — крадешком проговори Йоал. — Вие сте достигнали много високо развитие, но само ние можем да завоюваме Галактиката.

Със заговорническа усмивка той обиколи с очи всички останали и добави:

— Господа, ние с право можем да се гордеем с великите открития на генейците. Предлагам да се върнем на звездолета. На тази планета ние няма какво повече да правим.

Още известно време, докато те не се скриха в своите сферични гондоли, Инеш с тревога мислеше, че двуногото същество ще се опита да ги задържи. Но като се огледа, той видя, че човекът се е обърнал с гръб към тях и без да бърза, върви по улицата.

Този образ остана в паметта на Инеш, когато звездолетът започна да набира височина. И още едно запомни той: атомните бомби, хвърлени над града една след друга, не избухнаха.

— Така просто ние няма да се откажем от тази планета — каза капитан Горсид. — Аз предлагам още един път да поговорим с чудовището.

Те решиха отново да се спуснат в града — Инеш, Йоал, Виид и командирът на кораба. Гласът на капитан Горсид прозвуча в приемниците им:

— Според мене… — погледът на Инеш улавяше през утринната мъгла блясъка на прозрачните гондоли, които се спускаха около него. — Според мене, ние приемаме това създание съвсем не за това, което то представлява в действителност. Спомнете си например, когато се събуди и веднага изчезна. А защо?… Защото се е изплашило. Ами, разбира се! То не е било господар на положението. То самото не се смята за всесилно.

Това звучеше убедително. На Инеш се харесаха доводите на капитана. И изведнъж му се стори непонятно защо той така леко се поддаде на паниката! Сега опасността застана пред него в друга светлина. На цялата планета има всичко на всичко един човек. Ако те действително решат, то преселението на колонистите може да се започне, като че ли него съвсем го няма. Той си спомни, че така са правили в миналото не един път. На много планети малки групи от предишните обитатели са избягвали действието на смъртоносната радиация и са се скривали в отдалечени области. Почти навсякъде колонистите постепенно са ги излавяли и унищожавали. Обаче, доколкото той си спомняше, в два случая туземците все още задържаха известна част от своите планети. И в двата случая беше решено да не ги изтребват с радиация — това би могло да навреди на самите генейци. Там колонистите се бяха примирили с оцелелите автохтони. А тук само един обитател, който няма да заема чак толкова много място!

Когато го намериха, човекът делово метеше долния етаж на малка вила. Той остави метлата и излезе при тях на терасата. Сега на него имаше сандали и свободна, развяваща се туника от някакъв ослепително блестящ материал. Той лениво ги погледна и не каза нито дума.

Преговорите започна капитан Горсид. Инеш само се учудваше, докато слушаше какво казва капитанът на механическия преводач. Командирът на звездолета беше пределно откровен: така бяха решили предварително. Той подчерта, че генейците нямат намерение да съживяват други мъртъвци от тази планета. Подобен алтруизъм би бил противоестествен, понеже непрекъснато умножаващите се генейци имат нужда от нови светове. И всяко ново значително увеличение на населението поставяше една и съща проблема, която може да бъде решена само по един начин… Но в дадения случай колонистите доброволно се задължават да не посягат върху правата на единствения оцелял обитател на планетата.

На това място човекът прекъсна капитана:

— И каква е целта на тази безкрайна експанзия?

Като че ли той беше искрено заинтересован.

— Да допуснем, че вие ще заселите всички планети на нашата Галактика. А какво ще правите после?

Капитан Горсид размени учуден поглед с Йоал, после с Инеш и Виид. Инеш отрицателно поклати туловището си от ляво на дясно. Той почувствува жалост към това създание. Човекът не разбираше и навярно никога няма да разбере. Старата история! Две раси, жизнеспособна и угасваща, се придържаха към противоположни гледни точки: едната се стремеше към звездите, а другата се прекланяше пред неминуемостта на съдбата.

— Защо вие не установите контрол над своите инкубатори? — настояваше човекът.

— И да предизвикаме падане на правителството? — иронизира го Йоал.

Той изговори това снизходително и Инеш забеляза как всички останали също се усмихват на наивността на човека. Той почувствува как интелектуалната пропаст между тях става все по-широка. Това същество не разбираше природата на жизнените сили, управляваща световете.

— Добре — отново заговори човекът. — Ако вие не сте способни да ограничите размножаването си, това вместо вас ще направим ние.

Настъпи мълчание.

Генейците се вдървиха от ярост. Инеш сам почувствува това и видя същите признаци и у другите. Погледът му минаваше от лице на лице и се връщаше към двуногото създание, което все така стоеше до вратата. Вече не за първи път Инеш си помисли, че противникът им изглежда съвършено беззащитен.

„Сега — каза си той — аз мога да го обхвана с пипала и да го смачкам!“

Дали умственият контрол над вътрешноядрените процеси и гравитационните полета се съчетава със способността да се отразяват чисто механически, макрокосмически нападения? Инеш мислеше, че се съчетава. Силата, чието проявление те видяха преди два часа, разбира се, е длъжна да има някакви предели. Но тези предели те не знаеха. И въпреки всичко сега това нямаше значение. По-силни или по-слаби — не е важно. Съдбоносните думи бяха произнесени: „Ако вие не сте способни да се ограничите, това вместо вас ще направим ние!“

Тези думи звучаха в ушите на Инеш. Той повече не искаше да се съпротивява на могъщата вълна от страсти, която го шибаше. В този момент той мислеше и чувствуваше заедно с необятната маса генейци.

— Слушай, двуного! — изръмжа той. — Ако ти се надяваш да оживиш своето мъртво племе — остави тази надежда!

Човекът го погледна, но замълча.

— Ако ти би могъл да ни унищожиш — продължаваше Инеш, — ти отдавна би го направил. Но цялата работа е в това, че силите ти са недостатъчни. Нашият кораб е построен така, че в него не е възможна никаква верижна реакция. На всяка частица потенциално активна материя е противопоставена пасивна античастица, която не допуска образуването на критически маси. Ти можеш да правиш взривове в нашите двигатели, но тези взривове също ще останат изолирани, а тяхната енергия ще се обърне в това, за което са предназначени двигателите — ще се превърне в движение.

Инеш почувствува докосването на Йоал.

— Бъди по-внимателен! — пошепна историкът. — Както си се разгорещил, ти можеш да издрънкаш един от нашите секрети.

Той тръсна пипалото си и сърдито се озъби:

— Стига сме наивничели. На това чудовище му е било достатъчно да погледне нашите тела, за да разгадае почти всички тайни на расата ни. Трябва да сме идиоти, за да си въобразяваме, че то още не е претеглило своите и нашите възможности в дадената ситуация.

— Инеш! — изрева капитан Горсид.

Долавяйки металическите нотки в гласа му, Инеш отстъпи и отговори:

— Слушам.

Яростта му изстина така бързо, както беше избухнала.

— Струва ми се — продължи капитан Горсид, — че се досещам какво искаш да кажеш. Аз изцяло съм съгласен с теб, но в качеството си на висш представител на генейската власт смятам за свой дълг да предявя ултиматум.

Той се обърна. Рогатото му тяло надвисна над човека.

— Ти се осмели да произнесеш такива думи, които не могат да бъдат простени. Ти каза, че вие ще се опитате да ограничите движението на великия Генейски дух.

— Не на духа — прекъсна го човекът. Той тихо се разсмя. — Съвсем не на духа!

Капитан Горсид пренебрегна думите му.

— Затова — продължаваше той — ние нямаме избор. Ние смятаме, че с течение на времето, като събереш необходимите материали и изготвиш съответните инструменти, ти ще успееш да построиш възкресител. По нашите пресмятания за това ще са нужни поне две години, даже ако ти знаеш всичко. Това е необикновено сложен апарат и да го направи единственият представител на расата, която е надраснала епохата на машините хилядолетия преди да бъде унищожена, ще бъде много, много трудно.

Ти няма да успееш да построиш звездолет. И ние няма да ти дадем време да направиш възкресител. След няколко минути нашият кораб ще започне бомбардировка. Възможно е ти да успееш да предотвратиш взривовете на известно разстояние около себе си. Тогава ние ще полетим към другите материци. Ако ни попречиш и там, значи ще ни бъде нужна помощ. За шест месеца полет с максимално ускорение ние ще достигнем точката, откъдето най-близките колонизирани от генейците планети ще чуят нашия призив. Те ще пратят огромен флот: на него не могат да му противостоят всички твои сили. Хвърляйки стотици или хиляди бомби в минута, ние ще унищожим всички градове, така че от скелетите на твоя народ няма да остане даже прах.

Такъв е нашият план. И така и ще бъде. А сега прави с нас, каквото искаш — ние сме в твоя власт.

Човекът поклати глава.

— Засега няма да направя нищо — каза той и подчерта: — Засега нищо.

След като помълча, той замислено добави:

— Вие разсъждавате логично. Много. Разбира се, аз не съм всемогъщ, но ми се струва, вие забравихте един малък детайл. Какъв? Позволете ми да не кажа. А сега прощавайте, връщайте се на своя кораб и летете, накъдето ви видят очите. Аз имам още много работа.

Инеш стоеше неподвижен, усещайки как яростта отново се разгаря в него. После, съскайки, той скочи с разперени пипала. Те вече почти се докосваха до нежното тяло, когато изведнъж нещо го отхвърли…

Инеш дойде в съзнание в звездолета. Той не помнеше как се бе озовал тук, не беше ранен, не изпитваше никакво сътресение. Безпокоеше се само за капитан Горсид, Виид и Йоал, но тримата стояха редом с него в същото изумление. Инеш лежеше неподвижно и мислеше за това, което каза човекът: „… Вие забравихте един малък детайл…“ Забравихте? Значи те са го знаели! Какво ли е пък това? Той все още размишляваше над същото, когато Йоал каза:

— Глупаво е да се надяваме, че нашите бомби ще направят нещо!

Той се оказа прав…

* * *

Когато звездолетът се отдалечи от Земята на четиридесет светлинни години, извикаха Инеш в залата на Съвета. Вместо приветствие Йоал унило каза:

— Чудовището е на кораба.

Думите му като гръм поразиха Инеш, но заедно с тяхното ехо го озари внезапно хрумване.

— А, ето какво ние забравихме! — удивено и гръмко каза той накрая. — Ние забравихме, че той при желание може да се придвижва в космичното пространство в пределите… — как го беше казал?… — в пределите на деветдесет светлинни години.

Инеш разбра. Генейците, които използуваха звездолети, разбира се, не си спомниха за тази възможност.

За да го въведат в течение на работата, бяха нужни само няколко минути. Един от асистентите-физици на път за склада забелязал човека в долния коридор. Странно е само, че никой от многочисления екипаж на звездолета не го е видял по-рано.

„Но ние в края на краищата не се готвим да се спускаме или да се приближаваме до нашите планети — помисли си Инеш. — По какъв начин той би могъл да ни използува, ако ние включим само видеолъча?…“

Инеш се спря. Ами разбира се, в това е цялата работа! Ще им се наложи да включат насочения видеолъч и щом само сеансът на връзка се състои, човекът ще определи нужното направление.

Инеш прочете в очите на своите съплеменници решението, единственото възможно в дадените условия решение. И все пак му се струваше, че те са пропуснали нещо много, много важно. Той бавно се приближи към големия видеоекран, монтиран в края на залата. Картината, изобразена на него, беше така ярка, така величествена и прекрасна, че непривичният разум тръпнеше пред нея като от взрив на мълния. Даже и него, въпреки че е виждал това не един път, го обхващаше вцепенение пред немислимата невъобразима бездна на Космоса. Това беше изображение на част от Млечния път. Четиристотин милиона звезди сияеха сякаш в окуляра на гигантски телескоп, способен да улавя дори проблясването на червените джуджета, отдалечени на разстояние тридесет хиляди светлинни години.

Видеоекранът имаше диаметър около двадесет и пет ярда — такива телескопи просто не са съществували никъде, и освен това в другите галактики нямаше толкова звезди.

И само една на всеки двеста хиляди сияещи звезди имаше планети, пригодни за заселване.

Именно този факт от колосално значение ги застави да предприемат съдбоносното решение. Инеш уморено ги обходи с поглед. Когато той заговори, гласът му беше спокоен:

— Чудовището е пресметнало прекрасно. Ако ние полетим по-нататък, то ще полети заедно с нас, ще овладее възкресителя и ще се върне чрез достъпния му способ на своята планета. Ако ние се възползуваме от насочения лъч, то ще се устреми по лъча, ще вземе възкресителя и също ще се върне у дома си по-бързо от нас. Във всички случаи преди нашите кораби да долетят до планетата, двуногият ще успее да съживи достатъчно количество свои съплеменници и тогава ние ще бъдем безсилни.

Той потръпна с цялото си тяло. Разсъждаваше правилно и все пак му се струваше, че в мислите му някъде има пропуск. Инеш бавно продължаваше:

— Сега ние имаме само едно преимущество. Каквото и решение да приемем, без машина-преводач той няма да го узнае. Ние можем да изработим такъв план, който ще остане за него тайна. Той знае, че нито ние, нито той може да взриви кораба. Остава ни единствен изход. Единствен.

Капитан Горсид прекъсна настъпилата тишина:

— И така, аз виждам, че вие знаете всичко. Ние ще включим двигателите, ще взривим уредите за управление и ще загинем заедно с чудовището.

Те си размениха погледи и в очите на всички се четеше гордостта на тяхната раса. Инеш поред докосна с пипало всички.

След час, когато температурата в звездолета забележимо се повиши, в главата на Инеш хрумна мисъл която го застави да се устреми към микрофона и да повика астронома Шури.

— Шури! — извика той. — Спомни си, Шури, когато чудовището се събуди и изчезна… Помниш ли? — капитан Горсид не можа веднага да застави твоите помощници да унищожат локаторите. Ние така и не ги попитахме защо те се забавиха. Попитай ги! Попитай ги веднага!…

Последва мълчание, после гласът на Шури слабо се донесе през грохота на смущенията:

— Те… не са могли… да проникнат… в отсека… Вратата… е била затворена.

Инеш се тръсна като чувал на пода. Ето как! Значи те са пропуснали не само един детайл! Човекът се съвзел, разбрал всичко, станал невидим и веднага се устремил в звездолета. Той открил тайната на локатора и тайната на възкресителя, ако даже не го е разгледал най-напред. Когато той се появи отново, беше взел от тях всичко, което искаше. А всичко останало бе нужно на чудовището само за да ги тласне към този техен акт на отчаяние, на самоубийство.

Сега, след няколко мига той ще напусне кораба с твърдата увереност, че скоро нито едно чуждо същество не ще знае за неговата планета, и със също така твърдата увереност, че расата му ще възкръсне, ще живее отново и отсега нататък вече никога няма да загине.

Потресеният Инеш се залюля, улавяйки се за ръмжащия приемник, и започна да крещи в микрофона последното, което той бе проумял. Отговор нямаше. Всичко се заглуши от рева на невероятната, вече неуправляема енергия. И когато Инеш, залитайки, се опита да се добере до силовия регулатор, горещината започна да размеква неговата бронирана черупка. Срещу него се втурна обагрен пламък. Виейки и хлипайки, той се хвърли обратно към предавателя.

Няколко мига по-късно, докато той все още пищеше нещо в микрофона, могъщият звездолет потъна в чудовищната пещ на синьо-бялото слънце на взрива.