Оригинално заглавие
Thirty Days Had September, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 22,23,24/1972 г.


Обявлението на витрината гласеше:

ПРОДАВА СЕ! МНОГО ЕВТИНО! УЧИЛИЩНА ПРЕПОДАВАТЕЛКА!

А малко по-долу с дребни букви беше добавено:

„Умее да готви, да шие и изпълнява всякаква домашна работа.“

При думата „училищна“ Денби си спомни чиновете, гумите и есенните листа; ученическите мечти и веселия детски смях.

Собственикът на малкия оказионен магазин беше облякъл учителката в ярка пъстра рокля и леки червени сандалети; тя стоеше в изправена кутия на витрината като голяма, с човешки ръст кукла, която чака някой да я пробуди от съня.

Денби вървеше по оживената улица към мястото, където бе паркирал своя малолитражен буик. Положително у дома яденето, поръчано по номеронабирателя, вече изстива на масата и жена му ще се сърди за закъснението, но все пак той спря и остана така, висок и слаб, върнал се в детството, което прозираше в замислените му очи, плахо вгледани в кроткото лице.

Денби винаги се дразнеше от собствената си апатичност. Хиляди пъти бе минавал покрай тоя магазин по пътя от службата до паркинга, но едва сега за пръв път се спря и обърна внимание на витрината.

А може би едва сега нещо, от което той много се нуждае, се появи във витрината.

Денби се замисли. Нуждаеше ли се от учителка? Едва ли. Само че Луара действително имаше нужда от помощник в къщи, а той не бе в състояние да й купи автоматична прислужница. Пък и на Бил няма да му попречат малко допълнителни занимания извън програмата на обучение по телевизията сега, преди приемния изпит, а…

А… а нейните коси му напомняха септемврийското слънце, лицето й — септемврийски ден. Есенната мъгла обгърна Денби, апатията му изведнъж изчезна и той тръгна, но не към паркинга.

— Колко струва учителката, която е изложена на витрината? — запита той.

Всевъзможни антикварни вещи бяха разхвърляни по полиците на магазина. Самият собственик — дребно, подвижно старче със сиви, щръкнали коси и остри очи — сякаш бе една от тях.

При въпроса на Денби той просто засия.

— Харесва ли ви, сър? Тя наистина е прелестна!

Денби се изчерви.

— Колко? — повтори той.

— Четиридесет и пет долара и деветдесет и пет цента, плюс пет долара за кутията.

Денби едва повярва на ушите си. Днес, когато учителите се срещат толкова рядко, би било естествено да се предположи, че цената им ще се повиши, а не обратно. Още повече че преди по-малко от година той се канеше да купи някой третостепенен, вече минал през ремонт учител, за да помага на Бил в уроците, и най-евтиният, който намери, струваше повече от сто долара. Той би го взел дори за тази сума, ако Луара не беше го разубедила. Тя никога не беше ходила в истинско училище и не можеше да разбере това.

И изведнъж — четиридесет и пет долара и деветдесет и пет цента! При това умее да шие и да готви! Сега Луара вероятно няма да възрази… Естествено, ако не й даде тази възможност.

— Ами… в добро състояние ли е?

Лицето на старчето потъмня.

— Тя излиза от генерален ремонт, сър. Сменили са изцяло всички батерии и сервомотори. Лентите й ще изкарат още десет години, а блоковете на паметта — дори по-дълго… Сега ще я извадя и ще ви я покажа.

Макар че кутията имаше колелца, не беше лесно да се справи човек с нея. Денби помогна на стареца да извади учителката от витрината и да я постави до вратата, където беше по-светло.

Старчето отстъпи крачка назад с възторжено изражение.

— Може би съм малко старомоден, сър — заяви той, — но трябва да ви кажа, че съвременните телепедагози не струват колкото кутрето й. Вие сте учили в истинско училище, нали?

Денби кимна с глава.

— Така си и мислех. Интересно…

— Включете я, моля — прекъсна го Денби.

Учителката се привеждаше в действие с мъничко копче, скрито зад лявото й ухо. Чу се леко „щрак“, съпроводено с едва доловимо бръмчене. Скоро по бузите на учителката се появи розовина, гърдите започнаха да се движат ритмично, сините очи се отвориха…

Денби така силно стисна юмруци, че ноктите се впиха в дланите му.

— Помолете я да каже нещо!

— Тя отговаря и реагира почти на всичко, сър — забеляза старчето. — На думи, на сцени, на събития… Купете я, сър, и ако нещо не ви хареса, можете да ми я донесете — с удоволствие ще ви върна парите.

Старецът погледна към кутията.

— Как се казвате? — попита той.

— Мис Джоунс. — В гласа й се чуваше шепотът на септемврийския вятър.

— Професията ви?

— Преподавателка в четвърти клас, сър. Но мога да преподавам и в първи, втори, трети, пети, шести, седми и осми и имам добра подготовка по хуманитарните дисциплини. Освен това умея да пея в домашен хор, да готвя и да върша елементарни неща в шиенето — да закърпя скъсаното, да зашия копче, да уловя бримка на чорап.

— В последните модели фирмата внесе много новости — обърна се към Денби старчето. — Когато в края на краищата разбраха, че телеобучението става все по-популярно, започнаха да правят всичко, което бе по силите им, за да подбият конкурентните компании за хранителни концентрати. Но не постигнаха бог знае какво. Хайде, мис Джоунс, излезте от кутията.

Тя тръгна по разхвърляното помещение. Малките й червени сандалети проблясваха по прашния под, ярката й дреха странно напомняше златната есен. Тя застана в очакване до вратата.

Денби не можеше да каже дума.

— Добре — промълви той най-сетне. — Поставете я обратно в кутията. Ще я взема.

* * *

— Татко, това за мен ли е? — закрещя малкият Бил. — Да?

— За тебе — отвърна Денби и понесе на ръце кутията към къщи, занесе я на малката веранда и добави — и за мама също.

— Кога най-сетне ще свършите? — сърдито запита Луара. — Яденето отдавна изстина, а тебе никакъв те няма.

— Нищо, ще го претоплим — отвърна Денби. — Бил, виж!

Леко задъхан, той изтегли кутията през прага и я помъкна по коридорчето към гостната. В този момент гостната бе изцяло завладяна от някакъв търговец в червено, нахлул тук през 120-дюймовия екран на телевизора, който гръмогласно хвалеше новия модел „Линкълн“ с подвижен покрив.

— Внимателно, килима! — извика Луара.

— Нищо няма да му се случи на твоя килим — рече Денби, — не се тревожи! И изключи, моля те, тоя телевизор, че човек не може думите си да чуе.

— Сега ще го изключа, татко!

Деветгодишният Бил с един жест приключи с търговеца в червено и с всичко останало.

Докато развиваше кутията, Денби усещаше на тила си горещия дъх на Луара.

— Учителка! — задъха се от изненада жена му, когато кутията беше отворена. — Това ли е всичко, което един възрастен мъж може да купи на съпругата си! Учителка!

— Тя не е просто преподавателка — възрази Денби. — Умее също да готви, да шие… Тя… тя ще върши всичко, което искаш. Ти винаги си казвала, че ти е необходима помощница, ето сега я получи. Освен това Бил ще има учителка, която ще му помага в уроците.

— И колко струва тя?

За първи път Денби долови една нотка на скъперничество в гласа й.

— Четиридесет и пет долара и деветдесет и пет цента.

— Четиридесет и пет! Ти си полудял, Джордж! Аз икономисвам буквално всеки цент, за да сменим стария буик с кадилет, а ти хвърляш толкова пари за някаква си стара счупена учителка! Какво разбира тя от телеобучение. Та тя е изостанала с не по-малко от петдесет години!

— Тя няма да може да ми помага! — заяви Бил, като гледаше сърдито кутията. — Моят телепедагог казва, че старите учители-андроиди нищо не струват. Те… те бият децата!

— Това е глупост! — възкликна Денби. — Те никога никого не са били, знам това отлично, понеже съм ходил в истинско училище.

Той се обърна към Луара.

— И тя съвсем не е счупена, нито е изостанала с петдесет години. За сегашното образование тя знае повече, отколкото ще научат някога всички твои телепедагози. И при това умее да шие, да готви…

— Е, добре, кажи й да стопли яденето.

Денби се наведе над кутията, натисна малкото копче зад ухото и когато сините очи се отвориха, каза:

— Елате с мене, мис Джоунс — и я поведе към кухнята.

Той бе възхитен от начина, по който тя тъй леко, просто с една дума разбираше указанията му къде кои копчета да натиска, кои ръчки да завърти наляво или надясно, какво означава тази или онази цифра на индикатора.

Една минута и обедът изчезна от масата, а след малко беше донесен обратно: горещ, димящ, вкусен.

Луара малко се смекчи.

— Е, добре — заяви тя.

— И аз така мисля — зарадва се Денби. — Вече ти казах, че умее да готви. Сега няма да се оплакваш, че копчетата заяждат или нокътят ти се счупил и…

— Млъкни, Джордж! Достатъчно каза!

Лицето на жената отново прие привичното за нея изражение на ограниченост, което в нормални условия заедно с тъмните горящи очи и силно начервените устни дори й придаваше някаква привлекателност. Но сега гърдите на Луара войнствено се повдигнаха и тя стана почти грозна в новия си златисточервен пеньоар. За да не усложнява положението, Денби реши да замълчи. Той повдигна брадичката й и я целуна по устните.

— Хайде да ядем.

При това Денби съвсем забрави за Бил. Като погледна през масата, той видя собствения си син, застанал до вратата и вперил зъл поглед в мис Джоунс, която в този момент вареше кафето.

— Тя не бива да ме бие! — заяви Бил в отговор на въпросителния поглед на бащата.

Денби се разсмя. Сега, когато сражението беше наполовина спечелено, той почувствува облекчение. С другата половина може да се занимае и по-късно.

— И побързай — добави Луара. — Сега ще започне филмът „Ромео и Жулиета“, затова не се бави.

Лицето на Бил се отпусна.

— Това е вече друга работа! — Но все пак, когато мина през кухнята, за да седне на масата, той заобиколи мис Джоунс отдалеч.

Ромео Монтеки ловко сви цигарата си, тикна я в устата, скрита от погледа на телевизионните зрители под огромно сомбреро, и като щракна запалката, се отправи по заления с лунна светлина хълм към ранчото на Капулети.

„Май ще е по-добре да се пазя — започна той своя монолог, — че тия подли Капулети, простолюдие, овчари, са кръвни врагове на моите роднини и близки, благородни скотовъдци, и могат да ме прострелят, преди да успея да гъкна. Впрочем момичето, на което назначих среща, си струва един малък риск.“

Денби се намръщи. Той нямаше нищо против осъвременяването на класиците, но му се стори, че този път „преводачите“ са отишли твърде далеч в увлечението си по каубойски сюжети. Но Луара и Бил никак не се тревожеха от това. Те с такова увлечение следяха филма, така се бяха вперили напред в екрана, че човек неволно си помисляше: „преводачите“ на класиците си разбират занаята.

Даже мис Джоунс беше донякъде заинтересувана. Денби се замисли дали тя се увлича от предаванията. Но колкото и одухотворен да беше блясъкът на сините й очи, единственото, което тя правеше, седейки тук, беше просто изразходване на батерийното захранване. Денби не можа да последва съвета на Луара и да изключи учителката. Беше някак жестоко да я лиши от живот, макар и временно…

Той се размърда неспокойно в креслото си. „Дявол да го вземе! Какви ли не глупости му минават на човек през главата!“ — и за своя голяма досада разбра, че е изпуснал нишката на пиесата. Когато отново започна да следи действието, Ромео вече беше успял да се промъкне през оградата на ранчото на Капулети, беше прекосил парка и застана под ниския балкон с безвкусни цветя.

Жулиета отвори старинния френски прозорец, който на общия фон беше нелеп анахронизъм, и излезе на балкона. Беше в къса минижуп и широкополо сомбреро, което увенчаваше боядисаните й коси. Тя се наклони над перилата, вглеждайки се в гъстия парк.

— Ромео, къде си? — проточено извика тя.

— Що за идиотизъм! — неочаквано възкликна гласът на мис Джоунс. — Тези думи, костюми, място на действието — това е истинско опошляване!

Денби изненадано я погледна. Той си спомни думите на собственика на магазина, че учителката реагира не само на думи, но и на сцени и събития. Вероятно старчето е имало предвид сцени и събития, непосредствено свързани с нейните педагогически задължения, а не всички…

Обзе го неприятно предчувствие. Забеляза как Луара и Бил престанаха да следят пиесата и с нескривано удивление разглеждаха мис Джоунс. Моментът беше критичен.

Той се окашля.

— Пиесата не е тъй лоша, мис Джоунс. Това е просто преработка. Разбирате ли, никой не иска да гледа оригинала, а тогава защо да се трепят над постановката му?

— Но защо трябва Шекспир да се преработва в уестърн?

Денби с тревога следеше жена си. Удивлението в очите й се смени с негодувание. Тя рязко се обърна към мис Джоунс.

— Сега уестърните са разпространени като епидемия. Сякаш се възражда ранният период на телевизията. Уестърните се нравят на хората, затова рекламните агенции естествено ги поръчват. Писателите-сценаристи са напълно в ръцете на клиентите си и ръмжат в търсенето на нови сюжети.

— Жулиета в минижюп… Това е под всяка критика!

— Е, достатъчно, Джордж — гласът на Луара беше хладен и рязък. — Казах ти, нали, че тя е изостанала с петдесет години. Или ще я изключиш, или ще отида да си легна.

Денби стана с въздишка. Изпитваше срам, когато приближи до мис Джоунс и натисна малкото копче зад ухото й. Учителката го гледаше със спокоен, немигащ поглед, ръцете й почиваха на коленете, въздухът ритмично преминаваше през синтетичните ноздри.

Това му напомняше убийство. Денби буквално тръпнеше, когато седна отново във видеокреслото си.

— Ти и твоята учителка — започна Луара.

— Млъкни — кратко каза Денби.

Той се втренчи в екрана и се опита да долови същината на пиесата. Но нищо не излезе. После започнаха да предават нещо друго — криминален филм под заглавие „Леди Макбет“. Той само увеличи скуката му. От време на време той поглеждаше към мис Джоунс. Сега, когато диханието й беше замряло и очите — затворени, стаята му изглеждаше страшно празна.

Най-сетне не издържа и стана.

— Ще поскитам малко — подхвърли през рамо към Луара и излезе.

Извади буика от гаража и се отправи по тихата улица към булеварда, като отново и отново се питаше защо така силно го вълнува някаква си остаряла учителка. Той разбираше, че това не е просто носталгия по миналото, по безвъзвратно отлетялото, макар че мъката играеше тук определена роля — мъката по септември, по истинското училище! Страстно му се доиска да влезе отново в септемврийската утрин в клас и да види как учителката влиза след звънеца, качва се на катедрата и говори:

— Добро утро, мои малки приятели! Какъв чудесен ден за занятия, нали?

Не, той не обичаше училището повече от другите хлапаци и сега разбра, че септември въплъщава в себе си не просто учебниците и младежките мечти. Този месец беше символ на нещо, което беше загубил завинаги, нещо неопределено, но което му беше невероятно нужно сега!

С буика си той гонеше бързащите автомобилети. Свърна по една странична уличка, която водеше към бара на Френдли Фред, и забеляза на ъгъла нов малък павилион, а до него обявление:

СКОРО! СКОРО!

Открива се павилион за наденички, печени на истински дървени въглища! Това ще бъдат истински горещи наденички, препечени на истински огън!

Той продължи нататък по улицата под блещукащите вечерни светлини, спря на паркинга за автомобилети близо до бара на Фред и се отправи към вратата му. Барът беше препълнен, но Денби успя да намери свободна кабинка. Той се затвори в нея, пусна 25 цента в разпределителя за напитки и избра номера на бирата. Когато изпотената от студа пластмасова чаша бира се появи на масичката, той замислено я пое. Малката задушна кабинка бе пропита от мириса на някакъв синтетичен боклук, който бе пил предишният посетител. Денби за минута се отвлече от мислите си. Той помнеше тоя бар, онова далечно време, когато нямаше и помен от отделните кабинки по за един човек и всеки можеше да стои коляно до коляно с постоянните посетители и да наблюдава как пият и колко пият. После мислите му се върнаха отново към мис Джоунс.

Над разпределителя за напитки светна малък екран с надпис: „Неприятности ли имате? Включете на бармана Френдли Фред, той ще ви изслуша! (Само 25 цента за триминутен разговор.)“

Денби пусна четвърт долар в автомата. Чу се леко изщракване и монетата издрънча обратно, а записаният на лента глас на Фред произнесе: „Сега съм зает. Моля, позвънете по-късно!“

Почака малко, поръча си още една бира и отново пусна монетата в автомата. Този път екранът за двустранна връзка светна и на него се появи руменото приветливо лице на Френдли Фред.

— Хелоу, Джордж, как вървят работите?

— Е, не толкова лошо, Фред, не чак толкова лошо.

— Но няма да ми попречи, ако са малко по-хубави, така ли?

Денби кимна с глава.

— Ти отгатна, Фред, което си е вярно, вярно си е.

Той погледна към масичката, на която самотно стоеше чашата с бира.

— Слушай, Фред… аз… аз купих учителка — рече той.

— Учителка?

— Да. Разбирам, че това не е съвсем в реда на нещата, но мислех, че може би на момчето му е необходима помощ при подготовката на уроците по телевизията — скоро ще има приемен изпит, а сам разбираш как зле преживяват децата, когато отговорят неправилно и не получат награда. И после, аз мислех, че тя… Това, разбираш ли, е особена учителка. Мислех, че тя ще помага на Луара в къщи.

Денби замлъкна и се загледа в екрана. Фред тежко кимна с глава. Пълните му румени бузи потръпваха. После каза:

— Слушай, Джордж! Махни тая даскалица. Чуваш ли? Махни я. Тия учители-андроиди с нищо не са по-добри от предишните истински учители, тия, които дишаха и живееха, както ние с теб, искам да кажа. Повярвай ми, Джордж, аз знам. Те обикновено бият децата. Точно така. Бият ги за…

В този момент се чу леко шумолене и екранът потъмня.

— Времето изтече, Джордж. Искаш ли да поговорим за още четвърт долар?

— Не, благодаря — отвърна Джордж.

Той пресуши чашата и излезе.

Защо никой не обича училищните преподаватели и защо в такъв случай всички харесват телепедагозите?

Този въпрос занимаваше ума на Денби през целия следващ ден. Преди петдесет години изглеждаше, че учителите-андроиди ще решат проблемата за образованието така генерално, както снижението на цените и размера на частните автомашини разреши икономическите проблеми на века. И наистина проблемата за недостига на преподавателските кадри отпадна изцяло, но веднага възникна друга — недостиг от училищни помещения. Какво от това, че има достатъчно учители, щом няма къде да работят? А как да вложат достатъчно средства за построяването на нови училища, когато добрите шосета в страната не достигат.

Естествено, би било глупаво да се твърди, че строителството на нови училища е по-важно от строителството на пътища. Нали ако се спре строежът на пътища, автоматично се съкращава търсенето на автомобили и следователно икономиката се проваля, расте депресията, а това води дотам, че строителството на нови училища става още по-безсмислено и ненужно, отколкото преди.

Сега, когато въпросът се изясни, трябваше да се отхвърли настрана ненавистта към компанията за хранителни концентрати. С въвеждането на телеобучението те спасиха положението. Един педагог, седнал в малка стая с черна дъска на единия край и телекамера на другия, може да обучава едва ли не петдесет милиона деца, а ако някому не се харесва начинът, по който преподава, всичко, което трябва да стори, е да превключи на друг канал телевизора. Разбира се, родителите трябва да следят детето да не скача от един клас в друг, по-горен, и да не се настройва на програмата за следващата година на обучение без предварително издържан приемен изпит.

Главното в тази свръхгениална система на обучение се заключаваше в този приятен факт, че компанията за хранителни концентрати плати за всичко, като освободи данъкоплатците от един от най-обременителните разходи, оставяйки кесията им по-податлива към плащането на различни мита и налози. И единственото, което компанията поиска от обществото в замяна, бе учениците (а по възможност и родителите им) да употребяват техните хранителни концентрати.

И всичко си беше наред. Училищния преподавател го анатемосаха, защото той олицетворяваше допълнителни разходи за данъкоплатците; телепедагогът стана уважаван слуга на обществото, защото той осигуряваше на хората чувствителна добавка в техния бюджет. Но Денби разбираше, че последствията се оказаха твърде сериозни.

Независимо от това, че ненавистта към училищните преподаватели беше просто някакъв атавизъм, тази злоба беше породена от пропагандния шум, който вдигна компанията за хранителни концентрати, когато пристъпи към осъществяването на своя план. Именно те бяха отговорни за широкото разпространение на мита, че учителите-андроиди бият децата, и този призрак плашеше до днес тия, които знаеха истината.

Бедата беше в това, че повечето хора се бяха учили по телевизията и следователно не познаваха действителността. Денби представляваше щастливо изключение. Той се роди и израсна в малко градче високо в планината, където приемането на телевизионната програма бе затруднено и затова трябваше да ходи в истинско училище. Оттам той знаеше, че учителките никога не бият своите ученици.

Разбира се, може да се случи фирмата „Андроис инкорпорейшън“ да пусне по погрешка два-три несполучливи модела, но това бе малко вероятно. Вземете например работниците в автосервизите или отличните стенографистки, келнерки или домашни прислужници, които тя пускаше в продажба. Разбира се, обикновеният служещ или средният собственик не можеха да си позволят да си ги купят. Защо тогава Луара недоволствува (мислите на Денби се лутаха и скачаха от един предмет на друг) от временната прислужница?

Но тя недоволствуваше. Когато се върна вечерта в къщи, беше му достатъчен един бегъл поглед към Луара, за да установи без всякакво колебание, че тя е недоволна от новата придобивка.

Никога преди не бе виждал у нея така червено гневно стиснати устни.

— Къде е мис Джоунс? — попита той.

— В кутията — отвърна Луара. — И утре сутринта ще я върнеш там, откъдето си я взел, и ще вземеш обратно нашите четиридесет и пет долара.

— Тя вече няма да ме бие! — заяви Бил, клекнал по индиански пред телевизора.

Денби побледня.

— Тя го е била?

— Почти — отвърна Луара.

— Била ли го е, или не? — повтори Денби.

— Мамо, разкажи му какво каза тя за моето телевизионно предаване! — закрещя Бил.

Луара презрително сви устни.

— Тя заяви, че е срамно да се правят от класически произведения като „Илиада“ каубойско-индиански мелодрами и това да се нарича образование.

Работата постепенно се изясни. Очевидно мис Джоунс веднага щом Луара я е включила сутринта, е започнала интелектуална борба и продължила да я води, докато не я изключили. По мнението на мис Джоунс всичко в дома на Денби било не както трябва: и телевизионните образователни програми на Бил, които се транслират по малкия телевизор в детската стая; и дневните програми за възрастни по големия телевизор в гостната, който развличаше Луара; и рисунките по тапетите — малки червени кадилети, стремително фучащи по кръстопътищата; и пълното отсъствие на книги в къщата.

— Представи си само, тя си въобразява, че у нас и досега издават книги! — присмя се Луара.

— Все пак искам да зная — рече твърдо Денби, — тя била ли го е, или не?

— Ще стигнем и дотам…

Около три часа мис Джоунс се прибрала в детската стая. Бил послушно следял урока си по телевизора, седнал на чина — такъв кротък и добър, да му се ненагледаш, — съвсем погълнат от усилията на каубоите да завземат индианското село, наречено Троя. Изведнъж учителката съвсем неочаквано, буквално като луда, прекосила стаята и с кощунствени думи към подобни преработки на „Илиада“ изключила телевизора. Бил надал вик и когато Луара се втурнала в детската стая, видяла как мис Джоунс го държи с едната ръка за рамото, а другата била вдигната, готова да го плесне.

— Добре че дойдох навреме — заяви Луара. — Не искам да си помисля какво можеше да направи тя. Та тя би го убила!

— Нещо не е съвсем ясно в цялата тая история — заяви Денби. — А после какво стана?

— Измъкнах Бил и й заповядах да се върне в кутията. После я изключих и затворих капака. И разбери, Джордж Денби, кутията ще си остане затворена. Както казах вече, утре ще я върнеш обратно… ако искаш ние с Бил да останем да живеем в този дом!

Цялата вечер Денби прекара в раздразнено състояние. Мърмореше за яденето, измъчваше се при поредния уестърн, а когато беше уверен, че Луара не го гледа, обръщаше очи към безмълвно стоящата до вратата затворена кутия.

Главната героиня на филма — танцьорка-блондинка (гръдна обиколка 39 дюйма, талия — 24, бедра — 38) — се наричаше Антигона. Изглежда, двамата й братя се убиха един друг по време на престрелката с пистолети и местният шериф, герой по име Креонт, разреши да погребат само единия от тях, необосновано настоявайки другият да бъде хвърлен извън града, за да го разкъсат зверовете. Антигона не беше в състояние да проумее логиката на това разпореждане. Тя твърдеше, че щом единият брат е достоен за погребение, другият заслужава не по-малко. Тя помоли сестра си Истмена да й помогне да погребат втория брат. Страхлива и слабохарактерна, Истмена отказа. Тогава Антигона заяви: щом е така, тя сама ще се справи и ще извърши всички необходими обреди над убития. После в града се появи грохналият златотърсач Тирсей…

Денби бавно стана, отиде в кухнята, а после през задния вход излезе на улицата. Седна зад кормилото на буика си и се отправи към булеварда. Свали стъклата, за да се освежи от топлия летен вятър. Скиташе безцелно по широката улица.

Строящият се на ъгъла павилион беше почти готов. Той плъзна безразличен поглед по него и сви в страничната улица. Барът на Фред беше почти празен и Денби се затвори в първата свободна кабинка. Изпи самотен двете бири, които се появиха на малката гола масичка, и здравата се замисли. После, когато пресметна, че Луара и Бил вече спят, се върна в къщи, отвори кутията на мис Джоунс и я включи.

— Днес сте искали да биете сина ми? — попита той.

Сините очи го гледаха открито, ресниците ритмично потрепваха, разширените зеници бавно се свиха при ярката светлина на лампата, която Луара беше оставила да свети в гостната.

После мис Джоунс отвърна:

— Сър, аз не бих могла да ударя човек. Предполагам, че това е записано в гаранционната ми карта.

— Страхувам се, че вашият гаранционен срок отдавна е изтекъл — възрази Денби и малко грубо добави, — впрочем сега това няма значение. Вие сте го хванали за ръката, нали?

— Да, сър.

Денби се намръщи. Когато се раздвижи към гостната на странно омекналите си крака, той леко се олюляваше.

— Мис… мис Джоунс, елате тук, седнете и ми разкажете всичко подред.

Той видя как тя излезе от кутията и тръгна през стаята. В походката й имаше нещо странно. Не се чувствуваше предишната лекота: мис Джоунс се движеше някак неохотно, а стройната й фигура се беше прегърбила. От първата стъпка той разбра, че накуцваше. Мис Джоунс се отпусна тежко на дивана, а той седна до нея.

— Бил навярно ви е ударил крака, а? — запита Денби.

— Да, сър. Трябваше да му хвана ръката, за да не ме удари още веднъж.

Сякаш червен облак нахлу в стаята и се спусна пред очите му.

После облакът бавно се разнесе, само в душата му остана някаква неприятна утайка.

— Страшно съм огорчен, мис Джоунс. Страхувам се, че Бил е бил твърде агресивен.

— Едва ли можем да го обвиняваме в нещо, сър. Днес аз бях просто зашеметена, когато разбрах, че тези отвратителни телевизионни предавания, които детето гледа по време на уроците си, съставляват единствената му духовна храна. Та неговият телепедагог е само малко по-добър от полуобразования член на конгреса, чиято главна грижа е да помогне на своята компания да пласира най-изгодно поредната партида царевично брашно. Сега разбирам защо вашите писатели са принудени да се обръщат за идеи към класиците. Та техните творчески сили се разрушават от щампите още в ембрионалния период.

Денби беше потресен. Никога досега не му се бе случвало да чуе нещо подобно. Поразиха го не само изказаните мисли, но и убедеността, която звучеше в интонацията на учителката, в гласа й (макар че той излизаше от отлично монтиран високоговорител, свързан с невероятно сложни блокове на паметта).

Седнал до мис Джоунс, като следеше всяко движение на устните й, като гледаше развълнуваното потрепване на черните й ресници над ясносините очи, той почувствува, че в къщата му е влязъл септември и седи в гостната. Изведнъж го обхвана дълбоко спокойствие. Богатите, пълни с изобилие септемврийски дни преминаваха в дълга върволица пред очите му и Денби разбра по какво се отличаваха те от останалите: есенните дни бяха пълни със съдържание, с красота и спокойствие, понеже тяхното синьо небе вселяваше надежда и увереност, че ще настъпят дни още по-богати и съдържателни…

Те се отличаваха с това, че бяха пълни със смисъл.

Мигът бе тъй мъчителен и сладостен, че Денби страстно копнееше той да остане вечен. Дори самата мисъл, че ще отмине, му причиняваше непоносима болка и той инстинктивно направи единственото, което би могъл да стори: обърна се към мис Джоунс и я прегърна през раменете.

Тя не помръдна и продължи да стои спокойно, гърдите й ритмично се издигаха, дългите черни мигли пърхаха като крила на птица, рееща се над сини прозрачни води…

— Кажете, защо не ви хареса вчерашната постановка на „Ромео и Жулиета“? — запита я той.

— Тя е просто ужасна, сър. По същество това е пародия, безвкусица, в която красотата на Шекспировите стихове е или изопачена, или напълно погубена.

— Познавате ли тези стихове?

— Да, отчасти. Те са прекрасни. Но защо са изхвърлили тези строфи, сър? Защо?

— Защото ние живеем в обезценен свят, а в един евтин свят като нашия съкровищата на душата не струват нищо. Повторете още веднъж тези стихове, моля ви.

Изведнъж мис Джоунс рязко стана.

— Добро утро, мадам — рече тя.

Денби не успя да стане. А и това не би допринесло нищо. Той познаваше достатъчно добре Луара. Тя стоеше на вратата в нова пижама с изрисувани кадилети. Когато се беше спуснала с крадливи стъпки по стълбите, босите й крака не бяха вдигнали никакъв шум. Двуместните малки коли по пижамата й се открояваха като яркочервени петна на златистия фон и изглеждаше като че ли Луара е паднала по гръб, а те се носят стремително по тялото й, дефилират по заоблената й гръд, по корема, по нозете…

Той видя изостреното й лице, хладните безжалостни очи и разбра, че би било безполезно да й обяснява каквото и да било, че жена му дори и да иска, не би могла да го разбере. С потресаваща яснота Денби разбра, че в света, в който живее, септември си е отишъл отдавна, и отчетливо си представи как натоварва сутринта кутията с учителката на колата и я отнася по извитите градски улици в малкото оказионно магазинче. Той ясно си представи вратата на магазинчето, но изведнъж се съвзе и видя как мис Джоунс стои в някаква нелепа поза пред Луара и повтаря като развален грамофон: „Какво се е случило, мадам… Какво се е случило?…“

* * *

След няколко седмици на Денби отново му се поиска да отиде в бара на Френдли Фред и да изпие две бири. Те вече се бяха помирили с Луара, но това не беше старото спокойствие, предишната атмосфера. Денби излезе на улицата. Беше чудна юнска вечер, звездите като блестящи гвоздеи, забити в небето, трептяха на потъналия в неонови светлини град.

Павилионът на ъгъла вече беше открит. Пред блестящия никелиран тезгях се виждаха няколко посетители, а над разгорялата жар сервитьорката обръщаше цвъртящите наденички. Имаше нещо странно познато в движенията й, в ярката топлота на дрехите й, меките с цвят на изгряващо слънце коси, които обкръжаваха кроткото лице. Новият собственик стоеше малко настрани тежко наведен над тезгяха и разговаряше с клиентите.

В гърдите на Денби се появи тъпа болка. Той рязко спря колата и влезе в павилиона — кръвта го удари в главата и всичко в него се напрегна като пред битка. Има неща, покрай които не можеш да минеш равнодушно, непременно се намесваш, без да се замислиш над последствията. Денби приближи до стопанина на заведението и вече се канеше да замахне към тлъстата мургава физиономия, когато изведнъж видя малка картонена обява, закрепена над купчинката с горчица, на която пишеше:

„Търси се мъж…“

От септемврийския урок в училище до павилиона за закуска има дълъг път и учителка, която раздава печени наденички, не може изобщо да се сравнява с учителката, раздаваща наоколо си мечти и надежди. Но ако човек страстно желае нещо, той ще го добие, все едно на каква цена.

— Аз мога да работя само вечер — заяви Денби на собственика на павилиона. — Да кажем от шест до дванадесет…

— Отлично — отвърна оня. — Наистина отначало не ще мога да ви плащам много, заведението още се разработва.

— Не се тревожете — отвърна Денби. — Кога да дойда?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Денби заобиколи тезгяха и свали сакото си. Ако на Луара това не й харесва, нека върви по дяволите. Впрочем, той знаеше, че в къщи ще бъдат доволни от допълнителната печалба, защото тя ще даде възможност на жена му да купи предмета на своите мечти — нов кадилет. Той навлече престилката, която му дадоха, и се присъедини към мис Джоунс, наведена над жаравата от истински дървени въглища.

— Добър вечер, мис Джоунс — рече той.

Тя се обърна и на него му се стори, че очите й запламтяха, а косите заблестяха като слънце, изгряващо през облачно септемврийско утро.

— Добър вечер, сър — отвърна тя и в малкия павилион през тази юнска вечер нахлу септемврийски ветрец; като че ли след безкрайно дългото скучно лято е настъпила пълна със смисъл учебна година.

Край