Агоп Мелконян
Най-дългият смях

Човеците от племето Халмалаха бяха уловили огромен мамут и вече седмици, покорни и гладни, чакаха той да умре от раните си. Кроманьонският човек Хам-Хум Дългозъбият беше до гняв сърдит на този мамут, на неговото пронизително и проточено реване, защото днес му предстоеше да избере при съответния ритуал майка за своите деца. Хам-Хум много искаше това да бъде Ира-Маха; дълго се бе възхищавал на яките й зъби, когато гризеше бамбук за десерт. При това тя беше най-неокосмената в цялото селище. Искаше да впие зъби в хобота на този грубогласен мамут, ала Върховният жрец бе забранил да се яде живо месо.

Като дар за своята избраница Хам-Хум беше приготвил глинено гърне, магарешки череп, дървена статуетка на жена и плочка с причудливи надписи. Вие, уважаеми читателю, вероятно тогава не сте били още роден и не знаете, че тези вещи имаха свои чисто култови функции: глиненото гърне беше символ на красотата, магарешкият череп — на трудолюбието, статуетката — на майчинството, а плочката изразяваше стремежа към познание. Естествено тогава писменост още не съществуваше, но Хам-Хум си имаше странни наклонности.

Когато Ира-Маха се показа, водена от Върховния жрец и племенния оркестър, влюбеният кроманьонец изкрещя:

— О! (Това на техния език означава: „Ти, най-зъбатата измежду зъбатите“!^[1]).

Ира-Маха поруменя и засрамено наведе очи.

— Въм! (Не бъди толкова нападателен!) — смъмри го Жрецът.

И Хам-Хум засрамено наведе очи.

— Пъш! — изпъшка раненият мамут. Това пък на старомамутски беше нещо като: „Жрецо, не се туткай, а карай по късата процедура.“ (Старомамутският се различава малко от съвременния слонски език само в някои падежни форми — б.а.)

— Юз! (Кажи какво да направи за теб?) — погледна я изпитателно Жрецът.

— Чам! (Да ми сваля звезди!) — неуверено промърмори Ира-Маха.

— Ууу! (Ах, колко си глупава. Нали ти казах, че ще се роди един Коперник, който ще докаже, че звездите са много големи и горещи!)

— Алмама? (А поне едно украшение от изсъхнали котешки опашки?)

— Е! Писна ми! („Е! Писна ми!“ — тези български думи имат халмалахски произход.)

Раненият мамут продължаваше да реве и Хам-Хум усещаше как се изостря от гняв. А беше пролет. Цъфтяха парадокси и ортодокси, по клоните припяваха гласовити триглави славеи, сред ливадите кротко пасяха гигантозаври. Огромни игуани замислено преживяха. Четирикрили циклопи летяха по спирали, а старците от племето се препичаха блажено по дърветата и се оплакваха от хремата. Жените събираха мушкато и традисканции за салата (тогава Земята беше още плоска и халмалахските земеделци впрягаха костенурки).

— Лъм! — прекъсна съзерцанието им Ира-Маха. (Сетих се! Нека аз заровя подаръците, тези въшливи негови подаръци, в планината „Докъдето Ти Стига Погледа“, а той да ги открие!).

Жрецът се съгласи и, подразбира се, Хам-Хум си остана ерген. Защото колкото и да се отдалечаваше от селището, планината „Докъдето Ти Стига Погледа“ все оставаше пред него. И ровеше ли, ровеше. А Ира-Маха обикаляше селото и се смееше злорадо.

— Ха-ха! (Търси, търси! Ще намериш опинците на времето! Всичко тече!).

* * *

— Panta rhei, както е казал още Хераклит. Граждани на великия Рим, аз, Домициан, син на мъжествения Кантакулиан, който победи варварите от север край Дунава, както знаете, се занимавам с науките. В благородните си стремежи съм подкрепян от щедрата десница на патриция Кантон.

Така говореше мъдрият Домициан пред събралото се множество на площад „Великия триумвират“. О, вие не знаете колко обичаха гражданите на този град науката и пищните приказки.

— Ала да започна Ab ovo (лат. — От яйцето). Мъдрите атиняни чрез книгите — умовете на човечеството — ни завещаха: „Всичко, което е в земята, е от хората и за хората“. Бедняците от селцето Рафаентин, което се намира под ръката на пресилния Септимий, ми предадоха една глинена ваза, която хилядолетия е усещала край себе си студената прегръдка на земята.

Вълна от възхищение пролази по гърба на тълпата.

— Но в нея нямаше нито папирус, нито златни монети.

Вълна от негодувание пролази по гърба на тълпата.

— А може би мислите, че прехваленият философ Тоскадот знае нещо за този къс глина? Нищо, граждани на Рим, нищо!

Вълна от насмешка пролази по гърба на тълпата.

— Тоскадот се старае да ни убеди, че всички предмети падат на земята с еднаква скорост. О, Тоскадот, ти не можеш да се прехвалиш с мъдрост. А още по-малко с вярна жена — Септимий сам се е убедил в това.

— Scienzia est potenzia (лат. — Знанието е сила) — почти изкрещя из тълпата въпросният Тоскадот. — Веднъж този, един от многото „велики Доминициани“, ме попита: „Знаеш ли, Тоскадот, защо живееш и защо ще умреш, а аз му отговорих: «Живея, защото трябва да умра, и ще умра, защото съм живял».“

Две вълни в противоположни посоки пролазиха по гърба на тълпата.

— И знаете ли откъде научих това? От един подобен глинен съд. Защото някога хората ще изровят от земята чашата, в която обичаш да пиеш вино, Доминициане, но от теб какво ще намерят? А жена ми действително ми изневерява, но питам ви, граждани, коя жена обича да прегръща мъдростта?

Вълна от ръкопляскания пролази по гърба на тълпата.

— Нека поставим този съд в нозете на боговете, за да ни учи, че Vita brevis, ars longa (лат. — Животът е къс, изкуството е вечно). Dixi (казах).

Нищо не пролази по гърба на тълпата.

* * *

— Dixi!

Отец Клементин от светата обител „Сан Марко ди Джироламо“ беше разгневен.

— На света обиколка по женските манастири ще мина аз. Снощи сънувах преблаг сън — свети Доминик ми каза, че тази обиколка ще е богоугодна. Нещо друго из мирския свят?

— Снощи едни поклонници донесоха магарешки череп.

— Господи, що за глупост!

— И аз сънувах преблаг сън снощи — свети Доминик ми каза истината за този череп.

— Първо, свети Доминик снощи беше при мен и значи не е могъл да бъде едновременно и при теб. Второ, от къде на къде ще го казва първо на теб — аз съм игумен!

— Каза го!

— Лъжеш, отец Томазо. После иди да се причестиш. Свети Доминик ми каза, че нищо не ти е казвал. И какъв е този череп?

— На магарето, с което Христос е влязъл в Йерусалим.

— А?! — отец Клементин си плюна в пазвата. — А 42 сантиметра ли е дълъг?

— Точно 42.

— С високо и умно чело?

— С високо и умно чело.

— С дълбоки, изразителни очи?

— Няма очи.

— А защо е умряло толкова далеч от Йерусалим?

— Тръгнало е на поклонение при папата и от старост.

— Видно — то е! Свети Доминик ми каза, че това магаре е умряло вече. Пък и старичко си беше де. Даже Вечният ни баща го направил светец. Значи продаваме блажените и лечебни магарешки мощи на манастира „Сан Джулиан ди Мариано“ срещу мед и вино. Ясно! Всемъдър и прещедър е Бог, защото всичко на този свят е нееегово!

— И черепът ли?

— Не богохулствувай! За награда, че ми каза всичко, ще те взема с мен в „Санта Мария Новела“. Да прочетем молитвите си и да спим. Колко пъстър е този свят! Sol luset omnibus (лат. — Слънцето свети за всички).

* * *

— Sol luset omnibus. Колко пъстър е този свят! Той непрекъснато потвърждава теорията на моя учител Фройд.

Младият философ Моргенщайн беше прекалено възбуден. Днес той защищаваше докторската си дисертация на тема: „Полът като диктатор в психиката на кроманьонския човек.“

— Научните списания съобщиха, че е открита при разкопки фигурка на жена с подчертани първични и вторични полови белези. Какво значи това? В онази епоха, когато религията и моралът не са изиграли още своята роля на своеобразни властелини в психиката на човека, целият негов вътрешен мир е бил една развихрена стихия на първичните животински нагони. Разкъсваната от противоречиви тенденции психика на кроманьонския човек се разделя на два самостоятелни пласта-системи: „То“, в който пласт господствуват кръвосмесителните и агресивните подбуди, и „Аз“, който става носител на обществения морал. В „То“ тържествуват инфантилните канибалистични, нарцистични и Едипови комплекси. Изтласкването (Verdrängung) е все още слабо и всеки акт приема посока Ерос. Всичко е подсъзнание!

— А под какво се намира това подсъзнание, като няма съзнание? — обади се припряно някакво старче от публиката.

Моргенщайн ставаше все по-развълнуван.

— Представете си: зима, студена пещера, глад. Кроманьонецът току-що е изял с охота баща си. Той копнее за своята майка, мозъкът му е завладян от страстта да я притежава. Към нея той има сексуални стремежи от кърмаче…

— Не! — не издържа опонентът Нахтщайн. — Представете си пролет, лалета, тънкогласни синигери. Човекът е сит, не мисли за мамути и корени. Тишина. Той съзерцава небето, търси Вечната хармония на Красотата и Доброто и излива своята душа в този своеобразен химн на човешкия стремеж към идеала… О, Моргенщайн, нека така да е било… Няма нищо по-безпощадно от времето, господа… Но verba volant, scripta manent (лат. — Думите отлитат, изписаното остава).

Старият професор Нахтщайн се разрида и всички ръкопляскаха.

* * *

Женева. Двадесет и четвърти международен симпозиум по разчитане на стари надписи.

— Ние, мислим, че откриването на тази плочка е голям успех за археологията. Чрез нея ни говори една стара епоха, защото древните народи са казвали: verba volant, scripta manent. Но ние твърдим, че тази плочка носи не онази информация, за която говори колегата Дюбоа. Ние разчетохме този странен надпис на IBM. Там, на плочката, пише: „Днес е утре. Колко си хубава, Шане“.

— Обърнете внимание, сър Джойман, че, според Шенън, ролята на статистическите връзки в езика се оценява от излишъка на информация, равна на единица минус отношението… Аз приложих един съвършен лингвистичен анализ и разчетох: „Улових два заека и един килограм гасена вар“.

— Но, колега, Дюбоа, игрек на алфа е по-малко от минус ку по логаритъм ку минус единица минус ку… И не следите научната информация — продължи японецът Сойото. — Преди четири минути и половина нашите издания отпечатаха превода на разчетения надпис: „Земята е много остра и всичко е трап“. Надписът е отпреди 40 032 години.

— Преди 40 056!

— Преди 40 057!

* * *

Сякаш още чувам как Ира-Маха се смее злорадо:

— Ха-ха! (Търси, търси! Ще намериш опинците на времето! Всичко тече!)

Бележки

[1] Преводите не са дословни. ↑