Серия
Разкази за роботи
Оригинално заглавие
Lenny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 2,3,4/1972 г.


Фирмата „Юнайтид Стейтс Робътс ънд Микеникъл Мен Инкорпорейтид“ бе изправена пред сериозни трудности. Те се състояха в набирането на хора.

Главният математик Питър Богърт тъкмо отиваше в монтажната зала, когато срещна директора по проучванията Алфред Ланинг. Ланинг, сърдито навъсил рошавите си бели вежди, наблюдаваше над перилата какво става долу в изчислителната зала.

На долния етаж, под галерията, се изнизваше малобройна група мъже и жени на най-различна възраст; те любопитно се оглеждаха наоколо, докато екскурзоводът в напевната си заучена реч разказваше за роботехническите изчисления.

— Изчислителната машина, която виждате пред себе си — говореше той, — е най-голямата по рода си в света. Тя съдържа 5 милиона и 300 хиляди криотрона и може да обработва едновременно повече от 100 хиляди променливи. С нейна помощ фирмата е в състояние да проектира с изключителна прецизност позитронните мозъци на бъдещите модели. Машината може за по-малко от час да представи на нашите учени проект за мозък, притежаваш всички позитронни вериги, необходими за функционирането на един робот.

Алфред Ланинг най-сетне вдигна поглед и видя човека до себе си.

— А, Питър — въздъхна той.

Богърт вдигна двете си ръце и приглади и без това гладката си лъскава черна коса.

— Ти май нямаш особено високо мнение за това тук, Алфред? — каза той.

Ланинг изсумтя. Идеята да се допускат външни лица с екскурзовод в помещенията на „Ю. С. Робътс“ беше възникнала сравнително неотдавна и се предполагаше, че тя изпълнява двояка роля. От една страна, твърдяха нейните привърженици, това дава възможност на хората да виждат роботите отблизо и да превъзмогнат почти инстинктивния си страх от механичните обекти, като постепенно свикват с тях. А от друга страна, предполагаше се, че поне някои от посетителите ще се заинтересуват и ще намерят призванието си в роботехническите проучвания.

— Знаеш, че нямам — каза най-сетне Ланинг. — Цялата ни работа се разстройва веднъж седмично. Като се вземе предвид изгубеното време, компенсацията е недостатъчна.

Двамата мъже погледнаха още веднъж надолу към редицата туристи, които вече излизаха от изчислителната зала и се насочваха към секцията за монтиране на позитронни мозъци. След това си тръгнаха. Както се разбра по-късно, те не бяха забелязали шестнадесетгодишния Мортимър У. Джеккъбсън, който — нека бъдем напълно справедливи към него — нямаше никакви зли помисли.

Всъщност не може дори да се каже, че Мортимър бе виновен. Всички работници знаеха през кой ден от седмицата се провеждат посещенията. Наредено бе механизмите по пътя на екскурзията най-старателно да се изключват или заключват, тъй като е безсмислено да се надяваме, че хората ще устоят на изкушението да пипнат всички тези ръчки, ключове, дръжки и копчета. Освен това екскурзоводът трябваше много внимателно да следи някой да не се поддава на тази съблазън.

Но в дадения момент екскурзоводът беше вече влязъл в съседната зала, а Мортимър вървеше последен в редицата. Той мина покрай таблото, чрез което данните постъпваха в изчислителната машина. Момчето съвсем не подозираше, че в момента й се подават проектите за нов тип роботи, иначе, понеже беше добро дете, нямаше дори да се приближи до таблото. Той не можеше да знае, че поради едва ли не престъпната си небрежност техникът не бе изключил таблото.

И Мортимър докосна клавишите наслука, сякаш свиреше на музикален инструмент.

Той не видя, че в другия край на залата от изходното устройство — безшумно и незабелязано — се проточи парче перфорирана лента; нито пък техникът, когато се върна, разбра, че някой е пипал тук. Той малко се разтревожи, като забеляза, че таблото свети, но и не помисли да провери. Няколко минути след това изчезна дори и първоначалното му слабо безпокойство и той продължи да подава данни на машината.

Що се отнася до Мортимър, той нито тогава, нито по-късно узна какво бе сторил.

* * *

Новият модел „LNE“ бе предназначен за добиване на елемента бор в астероидния пояс. Значението на хидридите на бора от година на година ставаше все по-голямо, тъй като те служеха за първична суровина на протоновите микрореактори, които произвеждаха основното количество енергия в космическите кораби, а оскъдните запаси на Земята непрекъснато намаляваха.

Във физическо отношение това означаваше, че роботите „LNE“ трябва да притежават очи, чувствителни към онези части на спектъра, характерни за рудите на бора при спектроскопичния им анализ и крайници, оптимално пригодени за цялостната преработка на рудата. Както винаги обаче вниманието бе съсредоточено предимно върху умствените способности на модела.

Първият позитронен мозък от типа „LNE“ бе вече готов. Той, както и всички останали прототипи, щеше да попълни колекцията на „Ю. С. Робътс“. След завършване на изпитанията щяха да бъдат произведени и други екземпляри като него и да бъдат дадени под наем (но не продадени) на миннодобивните корпорации. Прототипът „LNE“ бе вече готов. Висок, изправен, лъскав, външно той приличаше на който и да е от многобройните не особено специализирани модели роботи.

Дежурният техник, ръководейки се от изложените в Наръчника по роботехника инструкции, попита:

— Как сте?

Очакваният отговор трябваше да бъде: „Добре съм и съм готов да се заема със задълженията си. Надявам се, че и вие сте добре“ или нещо друго от тоя род.

Тази начална размяна на реплики бе предназначена единствено да покаже, че роботът може да чува и да разбира най-обикновени въпроси и да дава най-обикновени отговори в съответствие с всичко, което може да се очаква от начина на мислене на един робот. Като се започне с това, може да се премине към по-сложни неща, чрез които да се проверят различните закони и взаимодействието им със специализираните знания на дадения модел.

И тъй, техникът попита:

— Как сте?

И моментално бе изумен от особения глас на прототипа „LNE“. Тембърът му не приличаше на гласа на нито един робот, който той бе чувал досега (а той бе чувал много роботи). Този изговаряше сричките мелодично като звъна на ниските тонове на челеста.

Изненадата бе толкова голяма, че едва след като мина известно време, техникът си даде сметка, напрягайки паметта си, какво всъщност бе произнесъл този вълшебен глас.

— А-а, а-а, а-а, гу-у — бе казал той.

Роботът стоеше все така висок и изправен, но дясната му ръка полека се плъзна нагоре и един от пръстите й се мушна в устата му.

Техникът го гледаше, изпаднал в ужас. Той заключи вратата след себе си и от съседната стая незабавно позвъни на доктор Сюзън Келвин.

* * *

Доктор Сюзън Келвин беше единственият робопсихолог на фирмата „Ю. С. Робътс“. Наскоро след като бе започнала да изпитва прототипа „LNE“, тя с недопускащ никакви възражения тон поиска да й дадат препис на съставените от изчислителната машина проекти за позитронните мозъчни вериги и перфорираната лента с инструкциите, от които се е ръководила машината. След като ги проучва известно време, доктор Келвин изпрати да повикат Богърт.

Стоманеносивата й коса бе силно опъната назад; студеното й лице с волеви вертикални черти, подсилени още повече от хоризонталната резка на бледите й тънки устни, се обърна напрегнато към него.

— Това тук какво е, Питър?

Богърт преглеждаше пасажите, които тя му посочи с все по-голямо смайване, и накрая каза:

— Боже мой, Сюзън, та това е напълно безсмислено.

— Разбира се, че е безсмислено. Как се е озовало то в инструкциите?

Дежурният техник, когато го повикаха, се закле съвсем искрено, че това не е негова работа и че не може да обясни как е станало. Изчислителната машина бе отговорила отрицателно при всички опити да се открие някаква грешка.

— Позитронният мозък — замислено каза Сюзън Келвин — е непоправимо повреден. Толкова много от висшите му функции са нарушени от тези безсмислени инструкции, че в резултат се е получило нещо, което много напомня човешко дете.

Богърт изглеждаше учуден, а Сюзън Келвин придоби леденото изражение, което винаги се явяваше на лицето й при най-малкия намек, че се съмняват в думите й. Тя каза:

— Ние полагаме всички усилия да създаваме роботи така, че по умственото си развитие максимално да приличат на човека. Изключете това, което наричаме функции на зрелия човек и от човека съвсем естествено в умствено отношение ще остане дете. Защо си толкова учуден, Питър?

Прототипът „LNE“, който не проявяваше никакви признаци, че разбира какво става около него, внезапно седна и започна старателно да изучава стъпалата си.

Богърт го гледаше поразен.

— Срамота — ще трябва да го демонтираме. Хубава работа!

— Да го демонтираме? — повтори свирепо робопсихологът.

— Разбира се, Сюзън. Каква полза от това тук? Боже мой, ако има на света нещо, което да е изцяло и напълно безполезно, то е робот, който не може да върши никаква работа. Или искаш да кажеш, че това тук ще може да върши някаква работа?

— Не, разбира се.

— Е, тогава?

Сюзън Келвин упорито каза:

— Искам да направя някои опити.

Богърт я погледна, изпълнен с мигновена досада, после сви рамене. Ако в „Ю. С. Робътс“ имаше човек, с който бе безполезно да се спори, това несъмнено бе Сюзън Келвин. Тя обичаше единствено роботите и на Питър Богърт му се струваше, че дългото й общуване с тях я бе лишило от каквито и да е човешки черти. Да я убедиш да промени решението си бе все едно да уговаряш зареден атомен реактор да спре работата си.

— Какъв е смисълът? — прошепна математикът; след това високо и забързано попита:

— Ще ни съобщиш ли, когато завършиш опитите си?

— Ще ви съобщя — отвърна тя. — Хайде, Лени.

„“LNE" — помисли си Богърт. — Това става на Лени. Неизбежно."

Сюзън Келвин протегна ръка, но роботът само я гледаше. Робопсихологът полекичка посегна и хвана ръката на робота. Лени бързо скочи на крака (поне механичната му координация бе добра). Двамата излязоха заедно, роботът стърчеше с два фута над жената. Многобройни любопитни погледи ги съпровождаха по дългия коридор.

* * *

Една от стените на лабораторията на Сюзън Келвин, тази, която беше точно срещу кабинета й, бе покрита със силно увеличена схема на позитронните вериги. Сюзън Келвин я проучваше най-задълбочено вече близо месец. И сега тя пак внимателно я разглеждаше, проследяваше извивките на сбърканите позитронни вериги. Зад нея, на пода, седеше Лени, разтваряше и събираше краката си и си тананикаше безсмислени думи с такъв прекрасен глас, че човек неволно се заслушваше в глупостите му и оставаше очарован.

Сюзън Келвин се обърна към робота:

— Лени… Лени…

Тя повтаряше търпеливо, докато най-после Лени вдигна глава и издаде въпросителен звук. Бегла доволна усмивка озари за миг лицето на робопсихолога. Все по-лесно ставаше да се привлече вниманието на робота.

— Вдигни си ръката, Лени. Ръката горе! Ръката горе! — каза тя.

Едновременно с това тя вдигаше ръката си и повтаряше отново и отново.

Лени следеше движенията й с очи. Нагоре — надолу. Нагоре — надолу. След това направи недодялан жест с ръка и пропя:

— Е-е — о-о.

— Много добре, Лени — каза Сюзън Келвин сериозно. — Хайде пак. Ръката горе!

Много внимателно тя посегна, хвана ръката на робота и я вдигна и свали.

— Ръката горе! Ръката горе!

От кабината й се чу глас, който я прекъсна:

— Сюзън?

Келвин спря и устните й се опънаха.

— Какво има, Алфред?

Директорът по проучванията влезе и погледна схемата и робота.

— Още ли се занимаваш с това?

— Занимавам се с работата си, да.

— Хм, виждаш ли, Сюзън… — той извади пура, втренчи се в нея и понечи да отхапе края й, но срещна строгия укорен поглед на жената, прибра пурата и започна отново. — Хм, виждаш ли, Сюзън, моделът вече се произвежда, естествено коригиран от първоначалната грешка.

— Чувах за това. Искаш от мене нещо във връзка с него ли?

— Н-не. Но все пак самият факт, че той се произвежда и се проявява добре, означава, че да се работи с този сбъркан екземпляр е безполезно. Не се ли налага да се бракува вече?

— С една дума, Алфред, ти се дразниш, че аз пилея скъпоценното си време. Не се безпокой. Не пропилявам времето си напразно. Аз работя върху този робот.

— Но работата ти е безсмислена.

— За това аз ще съдя, Алфред, — гласът й бе заплашително спокоен и Ланинг сметна, че ще е по-добре да промени позицията си.

— Кажи ми, ако обичаш, какъв смисъл има тази твоя работа? Какво например правиш с него ето сега?

— Опитвам се да го накарам да вдига ръката си при устна команда. Опитвам се да го накарам да произнесе думата.

Сякаш му дадоха реплика, Лени каза: „Е-е — о-о“ и колебливо вдигна ръка.

Ланинг поклати глава:

— Удивителен глас. На какво се дължи?

— И аз не знам точно. Трансмитерът му е обикновен. Би могъл да говори като обикновените роботи, сигурна съм. Обаче не говори така, гласът му е резултат от нещо в позитронните вериги, което още не съм открила — каза Сюзън Келвин.

— Че открий го, за бога. Такава реч може да се окаже полезна.

— Аха, значи все пак има известен смисъл в работата ми върху Лени?

— Хм-м, да, но въпросът е второстепенен.

— В такъв случай съжалявам, че ти не виждаш първостепенните въпроси, които са много по-значителни — каза рязко Сюзън Келвин. — Но вината за това съвсем не е моя. А сега, Алфред, ако обичаш, върви си и ме остави да продължа работата си.

* * *

Ланинг най-после запали пурата си в кабинета на Богърт.

— Тази жена от ден на ден става все по-странна — каза той раздразнен.

Богърт го разбра много добре. В „Ю. С. Робътс“ имаше само една „тази жена“.

— Още ли се разправя с оня псевдоробот, с нейния Лени? — попита математикът.

— Опитва се да го научи да говори, честна дума.

Богърт сви рамене:

— Това само разкрива затрудненията на компанията. Говоря за набирането на квалифициран персонал за проучванията. Ако имахме други робопсихолози, бихме могли да пенсионираме Сюзън. Между впрочем, предполагам, че съвещанието на директорите, насрочено за утре, ще се занимае именно с проблемата за подбора на кадрите?

Ланинг кимна и погледна сърдито пурата си, сякаш вкусът й бе лош:

— Да. С качеството им, но не и с количеството им. Повишавахме заплатите, докато възникна един постоянен поток от кандидати — такива, които се интересуват предимно от парите. Работата е да привлечем онези, които се интересуват предимно от роботехниката — поне още няколко сътрудници като Сюзън Келвин.

— Дявол да го вземе — не като нея! — възкликна Богърт.

— Хм, не като нея, що се отнася до индивидуалните й черти. Но трябва да признаеш, Питър, че тя се е посветила изцяло на роботите. Нищо друго не я вълнува.

— Зная. И тъкмо това я прави така непоносима.

Ланинг кимна. Той отдавна се бе отказал да води сметка на безбройните поводи, при които би му олекнало на душата, ако уволнеше Сюзън Келвин. И също така отдавна се бе отказал да води сметка на безбройните милиони долари, които тя бе спестявала на компанията при различни случаи. Тази жена бе наистина незаменима и щеше да си остане такава до смъртта си — или пък докато съумеят да разрешат проблемата за набирането на специалисти от нейната висока класа, които да проявяват жив интерес към проучванията в областта на роботехниката.

— Струва ми се, че ще намалим разходите за екскурзиите — рече Ланинг.

Питър сви рамене:

— Щом казваш. Но съвсем сериозно — какво да правим междувременно със Сюзън? Тя е способна да се мотае с Лени неопределено дълго. Нали знаеш каква е, като й попадне проблема, която й се струва интересна.

— Какво можем да направим? — отвърна Ланинг. — Ако проявим прекалена загриженост да я откъснем, тя ще продължи да се занимава с това просто от женска опърничавост.

Тъмнокосият математик се усмихна:

— Не бих употребил прилагателното „женска“ по отношение на която и да е част от нея.

— Хм-м — каза ядосано Ланинг. — Във всеки случай това занимание няма да навреди никому.

Поне тук той грешеше.

* * *

Сигналът за опасност винаги създава напрежение в големите индустриални предприятия. И друг път в историята на „Ю. С. Робътс“ бяха прозвучавали такива сигнали — за пожар, за наводнение, за размирици, за бунт.

Но едно нещо не се бе случвало никога досега. Никога не бе прозвучавал особеният сигнал, който означава „неподчиняващ се робот“. Никой и не очакваше той изобщо да прозвучи. Бяха го поставили само по настояване на правителството. („По дяволите Франкенщайновия комплекс!“[1] — мърмореше Ланинг в редките случаи, когато си спомнеше за този сигнал.)

Едва сега за пръв път пискливият вой на сирената се възземаше и спадаше на интервали от десет секунди и всъщност известно време никой от сътрудниците, като се започне от председателя на управителния съвет чак до новия помощник-пазач, не разбираше какво означава странният звук. Когато изтекоха тези начални минути, в застрашената част на предприятието се струпаха много въоръжени стражи и лекари и работата на „Ю. С. Робътс“ бе парализирана.

Техникът по изчислителни машини Чарлз Рендоу бе отнесен в болницата със счупена ръка. Други щети нямаше. Нямаше други материални щети.

— Но моралната загуба! — крещеше Ланинг. — Тя е неизчислима!

Сюзън Келвин го гледаше убийствено-спокойна:

— Няма да пипаш Лени. Няма да го пипаш. Разбираш ли?

— Ти дали разбираш, Сюзън? Това чудо е наранило човек. То е нарушило Първия закон. Нима не знаеш какво значи Първият закон?

— Няма да пипаш Лени.

— За бога, Сюзън, на тебе ли трябва да обяснявам какво е Първият закон? „Роботът не бива да причинява зло на никое човешко същество или чрез бездействието си да позволи да пострада човек“. Положението на фирмата изцяло зависи от това, че Първият закон се спазва строго от всички роботи (независимо от кой тип са). Ако обществеността научи, а тя неминуемо ще научи, че е имало някакво изключение, макар и едно единствено, може да се наложи да затворим предприятието. Единственият ни шанс да оцелеем е незабавно да съобщим, че въпросният робот е демонтиран, да обясним обстоятелствата с надежда да убедим обществеността, че това повече няма да се повтори.

— Искам да разбера какво точно се е случило. Преди малко ме нямаше и искам да знам какво именно е правил този хлапак Рендоу в лабораторията ми без мое позволение.

— Най-важното в цялата тази история — каза Ланинг — е ясно за всеки. Твоят робот е ударил Рендоу. Проклетият глупак е натиснал копчето с надпис „Неподчиняващ се робот“ и вдигна врява около това. Но твоят робот действително го е ударил и му е причинил зло — счупил му е ръката. Твоят Лени е до такава стенен ненормален, че му липсва Първият закон и трябва да бъде унищожен.

— Не му липсва Първият закон. Проучила съм мозъчните му вериги и знам, че не му липсва.

— Как тогава е могъл да удари човек? — Отчаянието го караше да бъде саркастичен. — Иди питай Лени. Сигурно вече си го научила да говори.

Бузите на Сюзън Келвин пламнаха в болезнена руменина.

— Предпочитам да разпитам пострадалия — каза тя. — А докато ме няма, Алфред, искам здраво да запечатат помещенията ми и Лени да си стои вътре. Не искам никой да се приближава до него. Ако в мое отсъствие с него се случи нещо, компанията няма да ме види повече, каквото ще да става.

— Ще се съгласиш ли той да бъде демонтиран, ако е нарушил Първия закон?

— Да — отвърна Сюзън Келвин, — защото знам, че не го е нарушил.

Чарлз Рендоу лежеше, ръката му бе наместена и гипсирана. Основното му оплакване все още беше шокът, преживян през няколкото мига, когато му се бе сторило, че роботът застрашително настъпва към него, движен от възникналата в позитронния му мозък мисъл да убие. Никога друг човек не бе имал такива основания като него да се страхува от зло, причинено от робот. Той бе преживял нещо уникално.

Сега Сюзън Келвин и Алфред Ланинг стояха до леглото му. С тях беше и Питър Богърт, когото бяха срещнали по пътя. Бяха отпратили лекарите и сестрите.

Сюзън Келвин попита:

— Е, как се случи всичко това?

Рендоу гледаше уплашено. Той промърмори:

— Онова животно ме удари по ръката. Нападна ме.

— Започнете по-отдалеч. Какво търсехте в лабораторията ми без мое разрешение? — каза Сюзън Келвин.

Младият техник преглътна и адамовата ябълка на тънкия му врат забележимо изпъкна. Той беше скулест и неестествено блед.

— Всички знаехме за вашия робот — отвърна той. — Разправяха, че се опитвате да го научите да говори като музикален инструмент. Обзалагаха се дали говори или не. Някои твърдяха, че Вие и пън бихте научили да говори.

— Предполагам — каза Сюзън Келвин със смразяващ тон, — че това е предназначено за комплимент. Какво общо има то с Вас?

— Аз трябваше да вляза в лабораторията Ви и да разреша спора. Бяхме отмъкнали един ключ от нея и аз изчаках да излезете и влязох. Теглихме жребий кой да иде. Падна се на мене.

— После?

— Опитах се да го накарам да говори и то ме удари.

— Какво значи „опитах се да го накарам да говори“? Как се опитахте?

— Аз… задавах му въпроси, но то не казваше нито дума, стана нужда да го постресна и…

— И?

Последва дълга пауза. Под нетрепващия поглед на Сюзън Келвин Рендоу най-сетне каза:

— Опитах се да го сплаша да каже нещо — и добави, оправдавайки се. — Трябваше да го постресна.

— Как се опитахте да го сплашите?

— Престорих се, че искам да го ударя с юмрук.

— И той бутна ръката ви настрани?

— Той ме удари по ръката.

— Чудесно, това е всичко.

На Ланинг и Богърт тя каза:

— Да вървим, господа.

На вратата Сюзън Келвин се обърна към Рендоу:

— Мога да ви кажа кой от обзалагащите се е прав, ако това все още ви интересува. Лени може да произнася доста добре няколко думи.

Тримата мълчаха, докато стигнаха кабинета на Сюзън Келвин. Стените му бяха покрити с книги, някои от тях написани от самата нея. Стаята имаше отпечатъка на собствената й сдържана, изключително организирана личност. Имаше само един стол и тя седна на него. Ланинг и Богърт останаха прави.

— Лени просто се е защищавал — каза тя. — Това е Третият закон: „Роботът трябва да пази себе си.“

„Освен когато — добави сърдито Ланинг — това противоречи на Първия или на Втория закон.“ Че довършѝ изречението! Лени не е имал право да се защищава по начин, причиняващ вреда на човешко същество, колкото и незначителна да е тя.

— Нито пък се е защищавал по такъв начин съзнателно — озъби се Келвин. — Умът на Лени е недоразвит. Той не знае колко е силен и колко слаби са хората. Като е бутнал настрани застрашаващата го ръка, той не е знаел, че костта ще се счупи. Казано на човешки език, не можем да обвиняваме индивид, който наистина не различава доброто от злото.

Богърт я прекъсна, като се стараеше да я успокои:

— Виж какво, Сюзън, ние не го обвиняваме. Ние разбираме, че от човешка гледна точка Лени е нещо като малко дете и не го обвиняваме. Но обществеността ще реагира другояче. „Ю. С. Робътс“ ще бъде закрита.

— Напротив. Ако ти имаше мозък, колкото една бълха, щеше да видиш, че това е случаят, който „Ю. С. Робътс“ чака от толкова време и който ще премахне затрудненията й.

Ланинг силно свъси белите си вежди. Той попита тихо:

— Кои затруднения, Сюзън?

— Фирмата не е ли загрижена за поддържането на сегашната — тъй изключителна! — висота на нашите научни работници?

— Разбира се.

— Е, и какво предлагате на бъдещите изследователи? Вълнения? Нещо необикновено? Трепет пред разбулване на неизвестното? Не! Предлагате им заплати и уверението, че не ги чакат никакви проблеми, никакви трудности.

— Как така никакви трудности? — попита Богърт.

— Че има ли трудности? — сопна се Сюзън Келвин. — Какви роботи произвеждаме ние? Напълно оформени роботи, пригодени за изпълнение на задачите си. Индустрията ни дава заявка какво й е нужно; изчислителната машина проектира необходимия мозък; машините правят необходимия мозък; и готово — той е създаден и завършен. Преди известно време, Питър, ти ме попита, във връзка с Лени каква е ползата от него. Каква полза, казваше ти, от робот, който не е предназначен за дадена работа? Сега пък аз те питам — каква полза от робот, предназначен за една и съща работа? Той тъпче на едно място. Моделите ЛНЕ добиват бор. Ако се наложи да се добива берилий, те ще бъдат безполезни. Ако технологията на получаване на бора навлезе в нова фаза, те също ще станат безполезни. Човешко същество с такива качества би било нисше. Робот с такива качества е висш робот.

— Да не би да искаш всестранно развит робот? — недоверчиво запита Ланинг.

— Защо не? — отвърна робопсихоложката. — Защо не? Предадохте ми робот, който по умствените си способности е почти напълно невменяем. Аз го обучавах и ти, Алфред, ме попита какъв е смисълът на това. Вероятно много малък, що се отнася до самия Лени, тъй като той никога няма да надхвърли нивото, съответствуващо на развитието на едно петгодишно дете при хората. Но каква полза може да има по принцип? Много голяма, ако го приемем като изследване на по-общата проблема как да обучаваме роботите. Вече мога да свързвам съседни вериги и да създавам нови. Бъдещите проучвания ще дадат още по-добри резултати, по-фини и по-производителни начини за постигане на това.

— Е, и?

— Представете си, че започнете с позитронен мозък, чиито основни вериги са най-прецизно зададени, но му липсват второстепенните. Представете си, че едва след това започнете да създавате второстепенните вериги. Ще произвеждате основни роботи, които могат да усвояват инструкции, роботи, които ще могат да се пригаждат към дадена работа, а след това към друга, ако се наложи. Роботите ще станат също така многостранни като хората. Роботите могат да се обучават.

Те я гледаха удивени.

— Още ли не разбирате? — нетърпеливо каза Сюзън Келвин.

— Разбирам това, което казваш — отвърна Ланинг.

— Не разбирате ли, че при една такава съвършено нова област на проучванията и съвършено нови методи, които трябва да се развият, при една съвършено нова сфера на неизвестното, която тепърва ще бъде открита, младежите ще почувствуват силно желание да се заемат с роботехника? Опитайте и ще видите.

— Бих искал да забележа — спокойно каза Богърт, — че това е опасно. Да се започне с невежи роботи като Лени, значи никога да не може да се разчита на Първия закон — точно както стана в случая с Лени.

— Именно. Разгласете факта.

Да го разгласим?

— Разбира се. Разтръбете опасността. Обяснете, че ще основете нов изследователски институт на Луната, ако населението на Земята не позволи да се вършат такива неща тук, но непременно подчертайте опасността, на която се излагат евентуалните кандидати.

— Но, боже мой, защо? — попита Ланинг.

— Защото съзнанието, че тази професия е опасна, ще я направи по-привлекателна. Да не мислите, че ядрената технология не е опасна и че в космонавтиката няма рискове? Нима предлаганата от вас абсолютна сигурност привлече нужните хора? Нима имахте полза от това, че се пригаждате към Франкенщайновия комплекс, който всички вие презирате толкова много? Тогава опитайте нещо ново, нещо, което е дало резултат в други области.

Иззад вратата, която водеше към личните помещения на Келвин, се чу звук. Това бе мелодичният глас на Лени.

Робопсихоложката веднага млъкна и се заслуша.

— Извинете — каза тя. — Струва ми се, че Лени ме вика.

— Той може ли да те вика? — попита Ланинг.

— Казах ви, че успях да го науча на няколко думи. — Малко смутена, тя пристъпи към вратата. — Ако ме почакате…

* * *

Те гледаха след нея, докато излезе, и помълчаха малко. После Ланинг попита:

— Мислиш ли, че има нещо вярно в това, което каза тя, Питър?

— Вероятно е, Алфред — отвърна Богърт.

— Какво искаш да кажеш?

— Дори ако всичко, което тя каза, е съвършено вярно, що се отнася до самата нея, то е само рационално осмисляне на нещата. В цялата тази история тя се ръководи единствено от желанието да си запази робота. Ако я притиснем — математикът се засмя, понеже буквалното значение на фразата в случая звучеше нелепо, — ще каже, че го прави, за да усвои техниката на обучаване на роботите, но струва ми се, че Лени й трябва за друго. Неповторимо — само Сюзън сред всички жени е способна на това.

— Не разбирам накъде клониш.

— Чухте ли какво каза роботът? — попита той.

— Хм, не, аз не съм съвсем… — започна Ланинг, но вратата внезапно се отвори и двамата веднага млъкнаха.

Сюзън Келвин влезе и се огледа наоколо.

— Някой от вас да е виждал… Сигурна съм, че беше тук някъде… А, ето я.

Тя изтича към един от шкафовете с книги и взе от ъгъла някакъв странен предмет с форма на гира и кух отвътре; във всяка от празнините му имаше металически парченца с най-различна форма, подбрани така, че да не могат да изпаднат през дупките.

Когато тя го пое, металическите парченца вътре, удряйки се едно в друго, издадоха приятен звън. На Ланинг му се стори, че това е нещо като детска хлопка, приспособена за роботи.

Когато Сюзън Келвин отново отвори вратата, за да излезе през нея, отвътре пак се чу мелодичният глас на Лени. Този път Ланинг ясно чу как роботът произнесе думите, които Сюзън Келвин го беше научила.

С вълшебни тонове, прилични на звуците на челеста, Лени извика:

— Мамо, трябваш ми. Трябваш ми, мамо.

И се чуха нетърпеливите стъпки на Сюзън Келвин, която забързано прекоси лабораторията и се втурна към единственото дете, което имаше и можеше да обича.

Бележки

[1] Франкенщайн, главният герой на романа на английската писателка Мери Шели, става жертва на чудовището-гигант, създадено от самия него; оттук терминът „Франкенщайнов комплекс“, т.е. страх от някои неща, по-специално от роботите, създадени от самия човек и изплъзващи се от контрола му.

Край