Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 10/1971 г.

История

  1. — Добавяне

До старта оставаха петнадесет минути. Вече се бяхме сбогували с другарите си.

Хвърлих прощален поглед навън и се отправих към командния отсек. Време бе да установя връзка със Земята.

Влязох и се вцепених от изненада. В креслото пред телескопа имаше човек. Наведен пред окуляра, той търпеливо фокусираше някаква точка от небосвода.

— Кой сте вие?

Запитах тихо, но човекът рязко се обърна.

— Вие сте Командира, нали?

Намръщих се.

— Как сте попаднали тук? Трябва незабавно да напуснете звездолета! Ще предупредя по радиото да ви посрещнат.

— Почакайте за миг! Изслушайте ме! Само няколко минути. Разбирам положението, но е необходимо да ме изслушате! Моля ви!

Гласът му, фигурата, лицето — всичко ми беше някак познато. Само че в тази минута не можех да си спомня откъде. Казах доста грубо:

— Добре. Само бъдете кратък.

Застанах пред предавателя и се свързах с ръководителя на излитането.

— Тук „Орфей“ II. Тук „Орфей“ II. Проверявам изправността на системите.

Включих уредите и разноцветните сигнални индикатори на пулта заблестяха с матова светлина.

Ръководителят се обади:

— Чувам ви. Сверете хронометрите и дайте сигнал за готовност.

Изпълних нареждането, докладвах и се обърнах към непознатия.

— Говорете! Имате на разположение четири минути.

Това бе времето за екипажа да заеме местата. Ръководителят даваше общите команди и аз практически нямах работа.

Човекът сложи ръце на колената си и заговори:

— Преди петнадесет години трябваше да участвувам в експедицията с първия звездолет „Орфей“. Всичко бе решено. Очаквах само деня на отлитането.

Със Земята не ме свързваше нищо. Единствено годеницата ми можеше да ме задържи, но тя също бе в състава на експедицията.

Бях щастлив. Мечтата, за която се бях готвил години, се осъществяваше. Щях да летя в далечния Космос. И това щеше да бъде нашето сватбено пътешествие.

Минахме и през последната медицинска проверка. Но когато слизах по стъпалата навън, стана непоправимото. Хлъзнах се. Кракът ми се изви силно и се счупи.

Човекът въздъхна, прокара длан по лицето си и продължи:

— Командира ме вдигна. За щастие всички бързаха да се качат в автобуса и никой не обърна внимание.

Първата ми мисъл бе за нея. Не исках тя да се откаже от полета заради мен. Помолих Командира да й съобщи за нещастието след излитането. Той ме разбра и се съгласи.

В този миг аз внезапно си спомних кой е този човек. Една вечер се разхождах край морския бряг с началника на Космоцентъра академик Солев. От една станция излезе той и опирайки се на бастун, си тръгна пред нас. Академикът млъкна. Вгледа се в него. Онзи застана до брега и впи поглед нагоре към звездите. Бях го виждал. Веднъж говори в Космоцентъра за далечните звездни полети. Запитах го кой е.

— Една глупава история. Този човек в един миг изгуби това, към което се бе стремил десет години. Загуби и девойката, която обичаше. Оттогава страни от хората.

Не ми разказа подробности, а бе неудобно да задавам въпроси.

Човекът бе млъкнал. Подканих го.

— Слушам ви. Говорете.

Той се наведе за момент към окуляра на телескопа и бавно продължи.

— Когато й съобщили, че аз съм останал на Земята със счупен крак, поискала да я върнат. Свързаха ме с нея. Успях да я убедя да продължи. Нали щеше да се върне? Пък и никоя от тогавашните ракети не можеше вече да догони набралия скорост звездолет.

Приемникът зашумя и Земята заговори.

— Изключвам загряването на двигателите. Преминете на ваше енергозахранване.

Набързо изпълних и това. Искаше ми се да чуя докрай разказа на този човек. След това ще съобщя да го вземат.

Човекът търпеливо ме изчака и щом се обърнах към него продължи:

— Бях отчаян. Пролежах в болницата повече от шест месеца. В коляното ми остана непоправим дефект. Не можех да летя повече. Всичко, което бях подготвял през живота си, рухна. Чувствувах се безкрайно самотен. Почвах една работа, друга…

Всяко съобщение за полета на „Орфей“ ме измъчваше. Нали аз трябваше да бъда там, а не да се подпирам на бастун из лечебните курорти.

Когато връзката със звездолета се прекъсна и го обявиха за загинал, имах чувството, че вината е моя, че ако бях там, всичко щеше да бъде в ред.

Тогава започнах да работя в Института за междузвездни полети. Трябваше да дам каквото мога за покоряването на Космоса.

Неволно възкликнах:

— Тогава ви сте академик Крун?!

Знаех за неговите чудачества. Благодарение на изследванията му Съветът разреши експедицията. Говореха, че увещавал членовете на Съвета един по един, докато събере необходимите гласове. Твърде много хора помнеха гибелта на първия „Орфей“.

Ръководителят отново се обади:

— До старта четири минути. Потвърдете готовността за излитане!

Потвърдих и отново се взрях в Крун. Сега вече разбрах — той искаше да лети с нас и да търси останките на първия „Орфей“. Нека говори. Непосредствено преди старта ще го върна. Да не си въобразява като децата, че може да ми сервира една история и с това да полети. Имал е възможност да поиска включването му в експедицията.

Академикът като че прочете мислите ми. Въздъхна и се отпусна в креслото.

— Все едно. Ще ви разправя всичко.

И отново погледна в окуляра на телескопа. Гледаше с жадно очакване и разочарован, вдигна глава.

— Сутринта преди нещастната случка един мой приятел, любител на холограми, ни срещна. Поиска да ни направи холограма за спомен. Съгласихме се. Отидохме в парка. Там ни засне. Прегърнати, с усмихнати лица. Великолепна цветна холограма. Веднага ни продемонстрира резултата. После шеговито ни подаде по едно кристалче.

Академикът бръкна в джоба си и ми показа кристала. Ръководителят нареди:

— Включете автоматичните системи!

Включих ги и продължих да слушам.

— Винаги, когато ми е било тежко, гледах този спомен от моето кратко щастие. Последен път това бе вчера. Един човек ме укори, че благодарение на моя личен авторитет Съветът с незначително мнозинство е разрешил полета. Внушаваше ми, че това е безумие. Нали по този маршрут изчезна и първият звездолет. Не можех да отговоря. Знаех, че до голяма степен е прав, но исках Космосът да отстъпи пред Човека.

Това бе причината да не поставя кандидатурата си за полета. Щяха да ме обвинят, че преследвам лични амбиции, и всичко щеше да се провали.

Въздъхна и отново долепи око до окуляра. Иронично запитах:

— Какво наблюдавате? Оттам ли ще дойде разрешението да полетите с нас?

Той не обърна внимание на иронията.

— Ще обясня. Спомените ме подтискаха и отидох в моята малка обсерватория. Телескопът е насочен винаги натам, накъдето изчезна експедицията. Искра още стоеше пред очите ми. Весела, на фона на цъфналия храст.

Когато видях малката цветна точка, внимателно фокусирах телескопа и внезапно различих нашето холограмно изображение. В първия момент помислих, че имам халюцинация, че спя, че полудявам. За проверка направих снимка. Сверих я с нашата. Същата, само че под друг ъгъл.

Извади от джоба си обикновена цветна фотография и ми я подаде. Беше доста мътна и размазана, но все пак лицата се различаваха. Действително това бе той. Искра познах веднага. Нейната фотография е в Космоцентъра заедно с другите двадесет и девет загинали.

Стреснах се от сигнала. Две минути до старта.

Академикът продължи:

— И този път всичко се случваше в последния момент. Можех да съобщя в обсерваториите и те официално да потвърдят, че космонавтите от „Орфей“ по някаква причина използуват холограмата, за да съобщят, че са живи. Но щеше да е късно. Вие щяхте да отлетите. Това не е повод за отлагане на старта.

А аз исках да полетя с вас! Не ми оставаше друго, освен да се кача в звездолета без разрешение.

Поклатих глава.

— Ако смятате, че сте ме убедили, грешите! Нима вярвате, че това, което говорите, е истина? Помислете на какво разстояние е съзвездието „Орион“! Невъзможно е светлината от него да достигне до нас за петнадесет години. Дори да приемем, че е направена холограма в момента на излитането.

Академикът енергично се наведе напред.

— А ако на пътя им някъде наблизо има неоткрита мъглявина, която се проектира на „Орион“? И малка, почти скрита зад нея звезда?

Наведе се пак към телескопа и развълнувано извика:

— Включете екрана! Включете!

Неволно се подчиних на властния му глас. Огромният зеленикав екран засия и на него се появиха те, прегърнати на пейката.

Бях поразен. Бързо проверих настройката на телескопа. Нямаше грешка. Някъде между Земята и „Орион“ бе проектирано изображение, категорично потвърждаващо земния си произход.

Отведнъж те изчезнаха и се появи друга фигура. Перун. Командирът на първия „Орфей“. Бе вдигнал приветствено ръка.

Гласът на ръководителя на полета ме сепна.

— До старта една минута. Последна проверка на екипажа.

Появи се трета картина. Космодрум с готова за старт малка изследователска ракета с непозната конструкция. Недалече от нея „Орфей“. Огромен, потъмнял, с разбита носова част.

Колко бързо течаха секундите. Още дванадесет. Погледнах академика. Стоеше неподвижен, вцепенен, с протегнати към екрана ръце. В очите му имаше влага.

Мина ми през ума, че от Земята ръководителят на полета може да го е видял и да отложи старта. Нали ни наблюдаваха в телевизионния екран.

Но не! Крун инстинктивно бе заел мъртвия ъгъл.

Последно отброяване на секундите. Десет, девет… Внезапно посегнах и леко го блъснах в креслото.

— Този път не закъсняхте! Излитаме!

Автоматът заглуши отговора му.

— Едно, нула, СТАРТ!

Мощният тласък на двигателите отдели звездолета от Земята.

Една мечта ставаше действителност.

Край