Иван Маразов
Между прозата на историята и меда на поезията (Предговор към българското издание)

С това издание българският читател най-после получава възможността да прочете знаменитите северни саги в превод непосредствено от оригинала. Техен автор е Снуре Стюрлюсон (1179–1241). Той бил забележителна фигура за своето време. Произхождал от стар и знатен исландски род, бил богат и се занимавал с политика, което му коствало и живота. Но не тези тленни дела създали неговата нетленна слава. Като образован човек той бил един от известните скалдове, станал автор на ред „исторически“ предания, записани по разкази или от древни хроники, но също така вероятно е написал и прозаическата част на „Младшата Еда“ — един от основните ни извори за изучаване на скандинавската митология.

Названието на този сборник от саги е „Земният кръг“ (Heimskringla). Представата за Земята като кръгла, т.е. притежаваща съвършена форма, отговаря на архаичните земеописания. От друга страна, названието съответства на претенциите на автора да обхване цялостната история на света. Снуре действително е овладял невероятно много информация, но тя се изчерпва с близката история на неговия свят — средновековна Скандинавия. Така че „Земният кръг“ всъщност се затваря в пределите на Северна Европа: Исландия, Швеция, Норвегия, Дания, Шотландия, Англия, Ирландия. Това е геополитическата представа на времето.

В книгата на Снуре намираме интересни примери и за моделирането на антропогонични и социогонични представи. Преди да роди син, една жена сънува огромно дърво. Долната му част е червена, в средата то е зелено, а короната му е бяла. От една страна, в образа на световното дърво обикновено се въплъщава тричастната представа за Космоса. Но в случая към нея се прибавя и цветовият код, чрез който се обозначават социално-идеологически реалности. Червеното маркира воина, бялото е цвят на жречеството и на сакралното, зеленото принадлежи на третата, производителната функция. Образът на дървото като символ на рода и властта се среща и в друга сага. Една кралица отново го вижда насън да покрива цялата територия на страната. Буквален паралел намираме у Херодот. Той разказва, че дъщерята на мидийския цар Астиаг сънувала как от лоното й израства огромно дърво, сянката на което покрива цяла Азия. Магите разтълкували съня по следния начин — дъщерята ще роди син, който ще измести дядо си от престола. Сънят се сбъднал. Така че дървото в женските сънища вероятно се свързва с продължаването на рода и с царските предсказания.

Основният въпрос, който трябва да си зададем, е в каква степен сагите от цикъла „Земният кръг“ принадлежат към историческия жанр. На пръв поглед в тях се съдържат такива подробности (имена, места, събития), че сякаш няма съмнение в правдивостта на преразказите на Снуре. Доста изследователи съотнасят данните от сагите с исторически лица и случки, т.е. използват ги за историческа реконструкция. И все пак в голяма степен сагите за северните крале са квазиисторически описания (в смисъла, който В. Иванов и В. Топоров влагат в понятието). Навярно читателят трудно ще се оправи в множеството имена, пресъздаващи генеалогичните редове. За нас, съвременните читатели, изброяването на членовете на рода до девето коляно няма смисъл. За човека от епохата на Снуре обаче генеалогиите имат изключително значение — родословното дърво легитимира кралете и ярловете в не по-малка степен, отколкото техните лични подвизи.

Тъй като в монархическо по тип общество правото на наследяване има решаващо значение, то и ритуалите по доказване на това законно право са особено развити. Децата обикновено се дават на възпитание при „духовен учител“. Той ги обучава не само на военно изкуство, но ги и учи на риторика, предава им фолклорната история, т.е. подготвя ги да станат пълноценни членове на обществото. Като знак за символично осиновяване на детето учителят го взема на коленете си — за народите от индоевропейската езикова и културна група коляното е фалически знак, поради което означава и приемственост. Многозначителни са прозвищата на някои от тези учители: Слепия, Мъдрия, Прозорливия… Често в тази роля на социален баща виждаме дядото по майчина линия, което ни напомня за Одисей или за тракийския владетел Кисес. След достигането на пубертета много от тези юноши служат в свитата на краля, с което завършва обучението (инициацията) им.

Естествено е в генеалогиите на „историческите“ крале да се включват и митични персонажи. Книгата започва със сага за инглингите, от която научаваме, че скандинавските народи (и царските родове) са тръгнали от земята на скитите. Може би изборът се обуславя от фонетичната близост между названията „Скития“ и „Швеция“, Древната страна на границата между Европа и Азия е била известна от множество съчинения на антични автори. „Азия“ се идентифицира като „страна на Асите“, т.е. на боговете в скандинавската митология, която граничи с Танаквисл (Ванаквисл) — земята на Ваните (великани, противници на боговете). Названието може би идва от съзвучието със скитската река Танаис (Дон), която още според древните разделяла Европа от Азия. Принципите на митичната топография се запазват и в средновековието — много места получават названието си като сцена на квазиисторическо събитие или по погребението на полуисторически — полуепически персонаж. Скандинавската митична прародина е заселена с разни народи: великани, джуджета, черни хора, които говорят на различни езици. Архаичното описание на далечното и чуждото се гради винаги върху отклонения от нормата, зададена от представите на описващия. Така че Снуре не отстъпва на Херодот, който седемнадесет века преди него разказва за подобни народи, населяващи крайните северни или южни покрайнини на „земния кръг“. Но разликата се състои в това, че исландският „историк“ реконструира едно минало състояние, а не синхронни явления. Затова „историята“ пуска корени в мита, който вече и служи като предистория. Чрез тази историзация на мита се прави опит скандинавската генеалогия да бъде изведена до „правремето“ и по този начин да се легитимират претенциите за световно господство.

Снуре повтаря в известна степен Тукидит в опита си да изгради един еволюционен модел на скандинавската история. Първата епоха за него е епоха на огъня, втората е епохата на каменните могили. Естествена е и идеализацията на миналото — мъжете тогава били по-силни. Затова и първите царе всъщност са членовете на скандинавския пантеон — един евгеничен опит митът да се впише в историята.

Один, върховният скандинавски бог, е описан като цар на тази все още митична страна. В тричастната система на индоевропейската идеология Один несъмнено принадлежи на втората, воинската функция — той е представен като велик воин, който, както знаем, възбужда бойния гняв у своите воини и парализира чуждите (самата етимология на името, от wut-, означава воинската ярост, характеризираща втората функция). Одиновите берсеркр или улфхеднар отиват на бой голи до кръста, те не изпитват страх и болка, те са като животните, които са въплътени в името им — мечки и вълци. А сред индоевропейците вълците определено са емблематични животни на военното божество — самият Один е съпровождан от тях, пред храма му висели обесени девет вълка и т.н., както гръцките воини са „вълци на Арес“, персийските са „двукраки вълци“, а военното божество на траките носело името Кандаон (Вълкодав). Мечът също е наричан или „вълк“, или „орлови нокти“, което напомня оформлението на много скитски акинаци. Но, както в останалия индоевропейски свят, образът и названието на вълка бележи също така и престъпника (warg). Поставен извън закона, той се превръщал във вълк и можел да бъде хванат, вързан и убит, без неговият убиец да се преследва от рода му. Защото кръвната мъст все още била действащ юридически принцип в скандинавското общество и по времето на Снуре.

Один е и ясновидецът и магьосникът в скандинавската митология. Той пръв научил тайните на руните, като използвал вълшебното си умение да се превръща в различни животни (например в змия). Докато тялото му лежало като заспало или като мъртво, той, преобразен в „птица или звяр, риба или змия“, пътувал по този (или, по-скоро, по онзи) свят. Той е „майстор на песните“, защото речта му убеждавала. Всичко това прави от Один модел за шаман. Но знанията си той черпел и от главата на Миме (Мимир). Макар че Снуре „историзира“ и този митичен образ, „говорещата глава“ е постоянен мотив в митовете на индоевропейците — достатъчно е да си спомним за Орфей, чиято откъсната от тракийските жени глава, плуваща по водите, продължавала да пее предсказания, докато не била погребана.

„Историческият“ прочит на мита изисква дори Один в края на краищата да умре. Но той заявил, че в отвъдното ще бъде цар на всички загинали от оръжие. Тук искам отново да направя паралел с друг тракийски бог, когото самите траки смятали за цар (точно както Один в сага за инглингите) — Залмоксис. Този велик пътешественик, натрупал в далечни страни огромни знания, веднъж се направил на умрял, а после сам се оттеглил от престола зад реката Когеон в планината със същото название, където не общувал с никого освен с царете. И Один, и Залмоксис приличат на индоиранския Иима — първият човек, но и първият смъртен, който след смъртта си станал цар на подземното царство. Преди да си отиде, Один бил белязан с острието на копие; пратеникът жертва до Залмоксис бил хвърлян върху три копия. Представата за другия свят като обител (Один го нарича „Жилище на боговете“) отразява вяра в безсмъртието, на която учил своите съплеменници и Залмоксис.

След Один неговата династия се продължава от царе, въплъщаващи другите идеологически функции. Нюрд, при когото се възцарил мир и при когото бил урожай във всичко, накарал хората да повярват, че той им дарява богатството и реколтата. Това отговаря на прерогативите на трета функция. После се възцарил Фрьой (Фрейр). Той пък издигнал до Упсала голямо капище, където според Адам Бременски имало статуи на три божества: Тур, Водан (Один) и Фрьой. Институционализирането на храм/светилище е несъмнено белег за първата, жреческа функция, макар и у този герой/бог да откриваме много третофункционални черти. Но мирният характер е белег и на жреческото съсловие. Показателно е, че шведите крили три години смъртта на своя цар Фръой — те положили тялото му в могила, пред която продължавали да носят данъците си. Точно толкова прекарал в „подземното жилище“ и Залмоксис, скрит от поданиците си, за да ги убеди, че няма да умрат, а ще отидат в един друг свят, където ще имат много блага. Редът в тази митична династия се спазва и при жертвоприношенията — първият тост е за Один, а после следват тостове за Ньорд, Фрьой, Браги.

Свайгдир се опитвал напразно да намери „жилището на боговете“. Веднъж едно джудже, което стояло край огромен камък, го подмамило да влезе вътре и оттогава царят изчезнал. В митологията на народите от индоевропейското семейство героите и боговете често се раждат от камък (персийският Митра или осетинският Сосръква), но не по-рядко те изчезват в скалата. Така тракийският легендарен цар Резос не умрял, а останал „затворен в богатите със злато скали“.

Не по-малко мистична била смъртта на Ванланде. Макар и да бил велик воин, той бил поразен от магията на финска магьосница. Снуре често приписва такива способности именно на фините — както обикновено, именно съседите се оказват най-чужди и следователно най-опасни. Те могат да променят облика си, поради което понякога кралете ги пращат на разузнаване. Но магьосници, разбира се, са и жените. Те са не по-малко опасни — когато се разсърдят, земята се преобръща само от погледа им и всяка жива твар загива. Идеята за „света наопаки“, за „антисвета“ характеризира състоянието на криза в обществото (т.нар, от Р. Жерар „сакрифисиална криза“). Снуре описва подобни явления — преди всичко те се кодират от неурожай и глад. Изходът от тези кризи е жертвоприношението на сина на краля или дори на самия крал, може би защото архаичното съзнание прави именно владетеля отговорен за плодородието — нали „добрият“, „справедливият“ цар винаги носи мир, обилна реколта и богатство.

Один въвел обичая след смъртта тялото на краля или на воина да се изгаря заедно с богатствата му — той твърдял, че на другия свят всеки ще има толкова, колкото е взел със себе си на кладата или е заровил в земята. В този разказ сякаш са кодирани двата основни начина на „унищожаване на богатството“ (един от кенингите описва владетеля като „жесток към златото“) — погребението и съкровището. Това ни обяснява защо в цяла Европа (и особено в Тракия) практиката да се заравят скъпоценни вещи продължава с хилядолетия. Изровеният от земята древен златен накит по право принадлежи на краля — той е предметна легитимация на принадлежността му към династическата верига. А самото съкровище се пази или от дракон, или (което е същото) от наложено върху него древно проклятие.

Разбира се, това легендарно предвреме, което Снуре описва в сагата за инглингите, е избор на прецеденти за много обичаи. Един от тях е полагането на мъртвия с оръжието му в лодка. Понякога тя се пуска по морето, друг път се погребва под могила (открити са много погребения от този тип). Лодката е най-често срещаният изобразителен знак още в скалните рисунки и бронзовите бръсначи от края на бронзовата епоха в Скандинавия, който продължава да бъде използван и във викингските надгробни стели. Нали на лодка се стига и до келтския рай Авалон, нали и модели на лодки се поставят в ранните тракийски погребения още от края на бронзовата епоха? Другият свят е отделен от нашия с водна преграда (затова Один се превръща в риба).

Но обикновено мъртвият владетел е погребван в каменни могили. Дали става дума за описание на реалните гробници от историческото време, или за долмените и каменните гробници от праисторията, осеяли и до днес територията на Скандинавия? Възможно е, както това става и в Елада, гробниците под огромни могили, датиращи още от бронзовата епоха, да са били осмисляни като жилища в отвъдното на исторически лица. Интересно е, че и късните датски владетели претендирали, че в тези циклопически гробници били погребани техните прадеди — това създава илюзия за непрекъсната приемственост в династията, узаконява тяхната власт. Отбелязването на гробниците с високи каменни стълбове (менхири) е също продължение на древна традиция в Европа. Една такава каменна могила се строяла дълго, с месеци. Като видим знак за господство, за история, за традиция тя била особено почитана. Тялото на погребания владетел пазело страната и, погребано в нейната земя, носи късмет и урожай. Затова понякога тялото на особено удачен крал било разчленявано и останките били погребвани на няколко места — има няколко могили на Халвдан. Българският читател може да разбере тази традиция — нали и нашата земя е богата на могили, отбелязващи границите или сакралните центрове на древните тракийски царства. Какво по-богато жилище в отвъдното от каменната могила в Свещари или изписаните гробници от Казанлък или Александрово?

Всички кралски саги, независимо от опита биографиите на царете да се индивидуализират, са построени по един модел. Преди всичко конунгът трябва да отговаря на една непреходна система от ценности: и той обикновено е с висок произход, снажен, красив, умел в бойното изкуство, храбър, със сполука на бойното поле, красноречив, щедър. Оставаме с впечатлението, че всеки „добър цар“ притежава тези достойнства. Основното от тях е, че той непрекъснато воюва — ту се отправя на грабителски походи, ту защитава страната си или напада съседите. „Ратната стрела“ твърде често се разпраща по четирите края на страната, един обичай, запазен и в скитската иконография. Воинската доблест е най-важното качество както за епическия герой, така и за историческия владетел. Основателят на одриското царство Терес I обичал да казва, че когато не воювал, му се струвало, че се оприличавал на конярите си. Както казва старият воин в една от сагите, той не иска да умре от старост в леглото си, а твърде дългият мир е лош белег за краля. Двубоите са основното средство за изпитание на личната воинска доблест. Ето защо толкова често изходът на битката се решава от двубой между двама избрани бойци. В стенописите от Казанлък и Александрово, както и в украсата на гробници от Мала Азия или древна Италия тази тема се появява често. Колкото е блестящ в боя, толкова воинът може да стане жалък в смъртта — изоставен на бойното поле, жертва на кучета и птици. Образът на грозната смърт е познат и в гръцкия епос и той е огледално отражение на аристократическия идеал за завършеност и цялостност на героя.

Естествено е и другите царски ритуали да намират прецеденти още в предисторията — това им придава допълнителна сакралност. Един от тях е „царската обиколка“. Макар че се говори за столици, скандинавските конунги постоянно били на път — те имали резиденции навсякъде и заедно със своята дружина обикаляли страната си, а местните големци ги посрещали на пир. Оставаме с впечатлението, че не само във Валхала, героическият рай, но и на Земята воините се занимавали главно с две дейности — битка и пиршество. Пирът е мястото, където кралят или ярлът общуват със своите сановници, с дружината си, където той е даряван или дарява, където сключва сделки, договори или брак (заедно с чашата медовина той поема и ръката на бъдещата си съпруга — точно както в централната сцена от Казанлъшката гробница), но понякога именно по време на пир намира и смъртта си.

Като всички архаични народи, подчинени на ценностите от героичния кодекс, скандинавците ценят не само храбростта, но и жестокостта, както и хитростта. Много известни крале са намерили смъртта си не в битка, а в дома си, и то най-често в пожара, подпален от техните врагове. Това е един общ мотив в много саги. Другите видове смърт са обесване или удавяне. Може би в тази повторяемост трябва да видим доказателство за индоевропейската представа за „тричастната смърт“?

Един характерен литературен похват на Снуре е да завършва сагата с откъс от скалдическа поема. Тя прозвучава като семантична поанта. Сякаш чрез цитата Снуре иска да придаде по-голяма достоверност на своя разказ — нали поемата е съставена в историческото време, за което той пише, а освен това тя е от малкото фиксирани текстове на епохата. Не е моя работа да се спирам на сложния език на тази поезия. Искам обаче да отбележа дълбоките й връзки с митологичното повествувание. В кенингите (по особен начин построени перифрази за иносказателно обозначаване на ключови понятия) са използвани често епични или митични метафори. Това придава по-голяма образност на езика, но тя е свързана с дълбинни тъждества между двата члена на метафората: например корабът е „морски кон“ или „драконоглав“, но точно по този начин се изобразяват митичните лодки на слънцето в рисунки по скалите или върху бронзови предмети още през бронзовата епоха. Скандинавският скалд се е ползвал с голямо уважение в двора на всеки конунг. Той е бил единственият занаятчия, който печели от изкуството си — „с меча си (кралят) напълни чашата на не един скалд“. Неговата позиция напълно съответства на положението на архаичния рапсод. И двамата изпълняват важната функция на PR на владетеля — те могат да разнесат славата му, но могат и да го унищожат в съзнанието и паметта на хората. Защото те са единствените, които могат да запазят за историко-фолклорната памет спомена за един или друг конунг. А за архаичния герой това е начин за постигане на безсмъртие, на kleos apthiton, нетленната слава, която е цел и на гръцките епически герои. Скалдическата поема, прославяща владетеля, е равнозначна по смисъл на надгробната „каменна могила“ и на „високия камък“, издигнат върху нея. Всеки, който мине край могилата, знае на кого принадлежи тя, мислено произнася неговото име и така сякаш връща отдавна загиналия герой в нашето време. Всеки, който прочете поемата, извършва същия „съживяващ акт“. Тези знаци в два различни кода актуализират отдавна изчезналото минало и по този начин го правят интегрална част от днес, от настоящето. Така „медът на поезията“, открит още от Один, е не само метафора, но и сакрална напитка, която освежава и възкресява паметта за славното минало и неговите герои.

Може и да не се доверяваме изцяло на историзма на сагите, но има едно важно историческо събитие, което е намерило сериозно отражение в тях — покръстването. За българския читател е особено поучително по какъв начин и защо новата религия била налагана на езичниците от скандинавските страни — възможно е в тези саги да открием модела и на делото на княз Борис. Смяната на идеологическия модел рядко минава гладко. И в Скандинавия кръстът е наложен с жестокости, кръв, разпри, измами, подкупи, с разрушаване на езически светилища, с връщане към старата вяра и опожаряване на новопостроени църкви. И тук, както на Балканите, християнските празници са съотнесени с езическите, а кръстният знак се отъждествява с чука на върховния езически бог Тюр. И тук езическият слой се задържа дълго във фолклора и играе значителна роля в оформянето на мирогледа.

Уверен съм, че всеки читател на тази книга не само ще получи нови познания, но и ще намери своя гледна точка към историята, фолклора, литературата на средновековния скандинавски свят. Сигурен съм, че благодарение на чудесния превод на Румяна Сиромахова той ще влезе в този свят, жесток в реалността си, но и вълшебен в литературното си битие. Ако всяка книга е прозорец към нещо, то тази прилича на надгробната могила на един от кралете от сагите: Тя има три прозореца, пред които е оставен данъкът от злато, сребро и мед.