Дейвид Албърт
Въведение

Като редактор и предходен издател на Джон Гатоу, ми се иска да се лаская, че „Затъпяване“ е както първата, така и най-популярната му книга. За съжаление и едното, и другото са твърде далеч от истината. Това може да изненада мнозина, които познават предишното издание със зелено-черна корица, или двете по-нови книги на Джон „Неофициалната история на американското образование^[1]“ (тази е голямата тухла) и „Един по-различен учител“^[2] (в сини твърди корици).

Първият труд на Джон беше един анализ в „Монарк ноутс“^[3]. Някои от вас може би си спомнят тези анализи от гимназията — те бяха начин да отбием часовете по английски, без да прочетем задължителните книги! Във всеки случай първата книга на Джон Гатоу бе публикувана през 1975 г. Това беше коментар на „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси.

Веднъж Джон постави на моя екземпляр от анализа автограф с почерк, едва забележимо по-четлив от моя (сигурно и двамата бяхме учили при г-н Люис в шести клас и още не се бяхме възстановили от това преживяване) Той написа:

„Сияй в мрака, опази вярата и натрий носа на проклетите копелета!“ Тогава ми каза, че този анализ продължава да бъде преиздаван 26 години по-късно и от него са продадени над два милиона копия, което го нарежда на първо място сред неговите съчинения. Единственото, което Джон спечели от цялата работа, бе една сиамска котка. Ако някога имате възможност да присъствате на негова презентация, непременно го попитайте за това.

Както и да е, този пътеводител (единствената книга на Гатоу, която има вероятност да бъде прочетена от някои от учащите днес, подложени на бавна, мъчителна смърт в така наречените „образователни институции“), е подстрекаваща творба. Това не се дължи единствено на черно-бялата й корица.

Великолепният роман на Киси, както и прекрасният филм с участието на младия Джак Никълсън (не се препоръчва да го гледате, преди да сте прочели книгата!), разказва за един бунтар — някой си Рандъл Патрик Макмърфи, — който се озовава (или по-скоро намира начин да се насади) в държавна психиатрична болница през шейсетте години. Там той открива, че е омотан в мрежа от правила, процедури и протоколи, зад които стои железният юмрук на насилието и потисничеството, служещ „на благото на пациента“. Макмърфи намира безброй начини да изпита границите на силата, която стои зад институцията — „Комбината“ — символизирана от „Голямата сестра“, която командва отделението и държи съдбата на пациентите в ръцете си. Нека не ви провалям удоволствието; предлагам сами да я прочетете заедно с тийнейджъра си, ако имате такъв, или, ако вече сте я чели, прочетете я с нови очи.

Действието в романа на Киси се развива на фона на безмилостен институционален контрол. Макар че събранията на отделението са привидно демократични, а затворниците (всъщност не, наричат ги „пациенти“) биват подтиквани към ред и отговорно поведение, човек бързо разбира, че в приюта за душевно болни няма никаква демокрация и че редът е само фалшива фасада. Пациентите биват категоризирани в ясно разграничени групи: страдащи от остри заболявания, страдащи от хронични заболявания, а след това ходещи, в инвалиден стол и вегетиращи. Най-важно за Комбината не е нито демокрацията, нито отговорността, а подчинението в най-чистия му вид. Любимата й стратегия е „разделяй и владей“; в случай, че тя не проработи, в действие влизат лекарствата. Хмм.

Съмнявам се някога да е имало издание на „Монарк ноутс“, което да е било обсипвано с хвалби от страна на литературната критика, но съм убеден, че работата на Гатоу напълно ги заслужава. Описанието му на институционалния свят на Киси, съдържащо се в тези подстрекателни „пищови“ (той дори цитира Че Гевара: „Образовай врага си, не го убивай, защото жив ти е по-ценен, отколкото мъртъв“), е не по-малко убедително от самия роман. Той описва Комбината, която контролира този малък свят като „всемогъща, всеприсъстваща, унищожаваща съзнанието асоциация на технократи… решени да създадат свят, изпълнен с прецизност, ефикасност, ред и чистота… където режимът никога не се нарушава“. В този свят, пише Гатоу, „няма нито скръб, нито радост; никой не умира — труповете се изгарят и рециклират; той всъщност е доста безопасно място, тъй като всичко е по план — няма нито рискове, нито изненади“. В този свят „думите и безполезните рутинни задължения изолират хората от самия живот, затварят очите им за това, което се случва около тях и притъпяват усета им за морал“. Оправданието по това обвинение — иронично, естествено, както Гатоу отбелязва — е, че Голямата Сестра раздава благотворителност на бедните. Ключово за романа на Киси според Гатоу е „разтърсващото прозрение, че пациентите в приюта не са в него по принуда, а по собствено желание“. Начинът, по който биват контролирани, е като ги подценяват и ги карат да чувстват вина, срам и страх. Двойно хммм.

След това, прозирайки следващите 25 години от кариерата си, Гатоу посочва пътя за изход. „Изходът от приюта е възможен само ако се преодолее контролът, като във физическото измерение се счупят бронираните прозорци, а в символичното духовно измерение се постигне независимост от правилата, заповедите и външния натиск. Единствената противоотрова срещу институционалното слабоумие е способността да разчиташ на себе си“.

Би трябвало всички да изразим благодарността си към Гатоу за това, че последва собствения си съвет и, започвайки със „Затъпяване“, се зае да ни покаже какъв всъщност е животът вън, сякаш дълбоко в себе си никога не сме знаели. Той успя да се измъкне подобно на вожда — предполагаемият глухоням индианец в романа на Киси, който накрая възвръща гласа си. Е, може това да не е най-доброто сравнение, защото Джон го направи с апломб! За мен е привилегия, че имах възможността да спомогна за развитието на провокираните от него събития.

Когато в края на 1989 г. за пръв път прочетох ръкописа на бъдещата книга „Затъпяване“, открих почти безпрецедентен отговор на един проблем, върху който безуспешно си блъсках главата. По това време голямата ми дъщеря беше на две години — идеята за книгата „И чучулигата запя с мен“ още дори не ми бе хрумнала. Бях се заел да чета книги в областта на образованието, като се започне от крайно левите педагози и се стигне до някои по-търпими.

Това, което тогава — а и до ден-днешен — ме впечатли най-силно бе степента, до която и двете крайности на практика бяха един дол дренки. Описанието им на състоянието на държавното образование почти се припокриваше, въпреки че отдаваха причините на различни фактори. Всички слагаха еднакво ударение върху наглед очевидните недостатъци на системата. Повечето от тях споменаваха досадата, безумния елемент на надпревара, насилствената икономическа и социална стратификация, липсата на реална ангажираност — академична и всякаква друга, — бруталността и насилието, липсата на каквато и да била душевност в това, което минава за образование в наши дни. Като се започне от Алфи Кон (либерален) и се стигне до Томас Сауъл (консервативен), те всички изобличаваха остро недостатъците на съвременното училище, въпреки че предлагаха коренно противоположни начини за преодоляването им. Всички мои приятели имат спомени за себе си като затворници (о, извинете, имах предвид „ученици“), които биват компрометирани, засрамвани, тормозени, докарвани до оскотяване, третирани с лекарства, разболявани от скука или просто игнорирани. Споменът им за тези преживявания е несравнимо по-жив, от каквото и да е, което се твърди, че им е било преподавано през тези години.

Въпреки всичко не бях напълно убеден, че училищната система е пълен провал. В края на краищата тя се управлява от високо платени и образовани държавни служители, поставени на длъжността си от местните училищни настоятелства — т.е. моите съседи. Та нали в училищата работеха хора, получили подготовката си във висши педагогически училища от преподаватели, следвали в елитните ни частни университети като Йейл или Чикагския университет. Учителите получават награди и звания, заплатите на училищните администратори (доста над 100 000 долара) са повишавани въз основа на заслугите им, училищните настоятелства продължават да са изборни, електоратът многократно гласува, за да се отпускат повече пари на училищата, които, на свой ред, стават все по-големи. Ако това са институции, които се провалят, несъмнено го правят по доста странен начин!

Гатоу предложи (и продължава да го прави) ключа към разрешаването на главоблъсканицата. Основното е да разберем, че училищата не се провалят. Напротив — те изключително добре вършат това, за което са предназначени от самото им създаване. Това е система, която се усъвършенства в места като Чикагския университет, Колумбийския педагогически колеж и университетите Карнеги-Мелън и Харвард и се спонсорира от водещите фигури в бизнеса. Тя е била създадена с изричното предназначение да осигури хрисима, податлива работна ръка за нарастващите, изменящи се нужди на корпоративния капитализъм — „да посрещне новите изисквания на XX век“, биха казали тогава. Комбината (ох, пак се изпуснах!) осигурява професионални кадри, които няма да се опълчват (най-големият страх в началото на XX век); ще са физически, интелектуално и емоционално зависими от корпоративните институции по отношение на доходите, самооценката и стимулите си; ще се чувстват социално значими в живота единствено благодарение на производството и консумацията на материални блага. Всички ние сме израснали в тези институции и знаем много добре, че те функционират успешно. В тях не е настъпвала съществена промяна от деветдесетте години на XIX в., просто защото не се налага — те постигат точно това, за което са предназначени.

В една своя скорошна лекция, на която го представих, Джон цитира статистика на американското Министерство на труда за най-разпространените професии в САЩ днес. Длъжността, заемана от най-голям брой граждани, както и професията, характеризираща се с най-голям растеж през последните трийсет години, е чиновник в Уол Март^[4]. На второ място се нареждат тези, които правят сандвичи в Макдоналдс. На трето — в Бъргър Кинг. Коя професия следва малко това? Начален учител. Главната разлика между професиите, изброени по-горе, и тези от времето на Хенри Форд в началото на XX в. е, че Форд се стремял да плаща на работниците си достатъчно, за да могат да си позволят нова кола (както и храна, къща и медицинско обслужване), като по този начин осигурят консумацията, необходима да гарантира печалбата на компанията. Днес с глобализирането на пазара е пределно ясно, че диригентите на бизнес сцената вече ни най-малко не се интересуват от това.

От какво всъщност се интересуват те? Интересуват се държавното образование да си е държавно. С други думи, ние — а не те — да плащаме за него. Корпорациите са прехвърлили основните си нужди от обучение на наш гръб, а ние доброволно плащаме за изковаването на веригите на собствената си робия.

Дотук — добре. Налага се обаче един очевиден въпрос: при положение, че образователните институции са толкова успешни, защо постоянно се говори за техните проблеми и недостатъци? Гатоу може би щеше да отговори на този въпрос, тъй като преди да спечели наградата „Учител на годината на Ню Йорк“, десет години преди да напише анализа си в „Монарк ноутс“ и почти четиридесет преди появата на това издание на „Затъпяване“, той бе създател на реклами, „младеж — както пише той в «Зелената Мононгахела» — с усет за писане на трийсетсекундни телевизионни реклами“. Агентът знае, че за да продадеш даден продукт или услуга, трябва първо да създадеш усещане за въпиеща необходимост от него и категорична убеденост, че тази необходимост може да бъде удовлетворена единствено чрез закупуването на въпросния продукт или услуга. Опростенческото разбиране, че „училищата ни търпят неуспехи“, лесно се преобразува в безкрайно търсене на повече ресурси за институцията: книги, учители, компютри, недвижими имоти (а оттук и издатели, педагогически училища, производители на компютри и строители на сгради), както и повече време: повече предучилищна подготовка, повече домашни, по-дълга учебна година, премахване на голямото междучасие^[5] и полу- (а скоро и напълно) задължителни летни училища. За радост на създателя на рекламата, това е игра с нулев резултат. Не само че има безкраен поток от консуматори с доста слаба или направо никаква институционална памет и ненаситен консуматорски глад, а на практика, независимо от размерите на образователния пазар, 50% от училищата винаги ще останат с ниво „под средното“; като зле представящите се се променят всяка година, а тези над средното ниво се страхуват най-вече да не паднат под него. Създателят на рекламата е свършил добре работата си, защото е всеобщо прието, че единственият начин да се справиш с пропадането под нивото на посредствеността е да си купиш пътя нагоре.

Тази стратегия е изключително елегантна. Тя обаче е не по-малко прозрачна, затова е постоянно изложена на риска да бъде изобличена като заблуда, каквато на практика е, с тази разлика, че се предава надолу по веригата, достигайки всяко дете. С други думи, Комбината изиграва не друго, а майчинските и бащините инстинкти. Така че последното преображение на „образователната реформа“ (петата поред, на която съм бил свидетел за краткия си живот) идва с нови (които са си всъщност старите) идеи за изпитване и тестове, така че да се осигури редовен „провал“ на повечето деца в сравнение с другите деца, училища, или страни с икономика с много по-висока производителност, като например Тунис или Словения. „Решението“ на този дефицит и постоянното неудовлетворение, което създават, е просто повече от същото, съгласно поверието, че „клин клин избива“.

Ето защо реформите никога не свършват. Това би означавало да се признае провалът, или, по-лошо — че той не е никакъв провал, а просто поредният рунд от насилственото налагане на интелектуална и емоционална зависимост чрез социални средства, за която Гатоу пише така красноречиво. Междувременно искаме от децата си нещо, което може да се уподоби на живот в сгради, които никога няма да бъдат довършени и ги принуждаваме да дишат пагубните изпарения и прах от неспирната строителна дейност.

Децата ни обаче заслужават да им дадем възможност да излязат, за да глътнат малко чист въздух.

* * *

Свежият въздух обаче ще бъде голяма рядкост.

Дан Грийнбърг, основател на училище „Съдбъри Вали“ — една успешна трийсетгодишна образователна общност, основана на принципите на активното самообучение и демократичното самоуправление — пише, че между водещите педагози, бизнесмени и държавни служители съществува почти пълно единодушие относно основните характеристики на образованието, което ще отговаря на изискванията на обществото в XXI век. Той вижда консенсус по шест въпроса:

Бързата промяна на обществото изисква от индивидите способност да се справят и живеят спокойно в един постоянно изменящ се свят. Обхватът на знанието ще продължи да се разраства с главозамайваща скорост. Това означава, че програма, основана на съдържанието и целяща да предаде на учениците някакъв обем информация, вече няма да е адекватна да ги подготви за ролята им като възрастни.

Хората ще трябва да поемат по-голяма отговорност за живота си. Децата трябва да израснат в обстановка, която набляга на самостоятелното мотивиране и оценяване. Училищата, които наблягат на външни фактори за мотивация, каквито са наградите и наказанията, подтикващи към изпълнение на цели, поставени от други, лишават децата от уменията, които са най-необходими за тяхното оцеляване.

Способността да общуваш с другите, да споделяш преживявания, да сътрудничиш и да обменяш информация ще е от решаващо значение. Разговорът — най-същественото средство за комуникация — трябва да бъде съществена част от всяко добро образование. Светът се движи към всеобщо признаване на правата на индивида в демократичното общество. Ето защо хората трябва да имат власт да участват като равнопоставени партньори във всяко начинание, в което са въвлечени. Учениците (и учителите) трябва да изискват пълно участие в управлението на образователните институции, включително правото да ги променят радикално, когато се налага.

Развитието на технологиите дава възможност всеки да научи каквото, когато и както иска. Учениците трябва да имат възможност да разполагат както с технологията, така и с отговорността за собственото си образование и цели.

Децата имат огромен потенциал за концентрация и неуморна упоритост, когато проявяват страстен интерес към това, което правят. Уменията, които придобиват в интересуващите ги области, лесно се прехвърлят в други области. Ето защо училищата трябва да демонстрират много по-голяма толерантност към индивидуалните различия и да разчитат много повече на самостоятелната ученическа инициатива.

Гатоу споделя виждането на Грийнберг за това, какво трябва да бъде образованието (и подкрепя всички начинания, които биха го променили за добро, макар и да са съвсем малко). Като се има предвид обаче, че е прекарал три десетилетия в кухнята, той има далеч по-реалистична, макар и по-мрачна картина за целите, на които служи образованието. Както пише в „Неофициалната история на американското образование“, той вижда училището като „конфликт, противопоставящ нуждите на социалните структури срещу тези на човешкия дух. Това е война на механиката срещу плътта, която е възможна само ако е била задействана от човешка ръка“.

Да си го кажем ясно: според Гатоу Комбината се нуждае от тъпи възрастни и си ги осигурява, като затъпява децата. От тази гледна точка Дан Грийнбърг очевидно греши. Макар и крайно ограниченият кръг от технократи да има нужда от нови попълнения, Комбината няма приложение за стотици милиони самодостатъчни и независими, критично Мислещи индивиди, които могат да разговарят един с друг и определят нуждите си като индивиди и общности, независимо от съблазните или заповедите на Комбината/ Когато съществуват такива индивиди, Комбината се бои от тях. От време на време си дава вид, че ги цени, но на практика няма какво да прави с разни художници, танцьори, поети, произвеждащи сами храната си фермери, природолюбители, посветени последователи на нематериалистически учения — християнски или други, — занаятчии, домашни производители на бира, или например майки и бащи, които си стоят вкъщи. Всички тези хора успяват да са такива на косъм и то в периферията на икономиката. Комбината се нуждае преди всичко от чиновници в супермаркети, хора, които да правят сандвичи и верни на призванието си, но нископлатени държавни служители в отдела за „международни отношения“, които да се гордеят със званието си „учител“ и да възпрепятстват метежи и бунтове сред размирните местни аборигени, докато изсмукването на ресурси и капитал (човешки и друг) тече с неотслабваща сила. Въпреки че използва услугите на най-добрите апологети и манипулатори, Комбината не допуска компромиси и не прощава на никой, докато не е завзела всяко нервно окончание и всеки навик на ума — точно както стъпва на всеки квадратен сантиметър на добрата ни стара земя.

Тази стратегия обаче не работи безотказно. Във всеки Макмърфи, чийто мозък е бил подложен на електрически шок, съществува по един Вожд, който може да се отскубне. В пукнатините на асфалтовата магистрала растат плевели, които не могат да бъдат стъпкани. Ние — плевелите — сме тук; вие, аз, Дан Грийнбърг и авторът на нашата подстрекателна книга. Днес има милиони деца, които учат у дома, а скоро ще има и милион програми за домашно образование. А с нас (за разлика от движенията за алтернативно училище през миналия век) може и да дойде силата да задръстим магистралата (при положение, че достатъчно плевели избуят, превръщайки се във високи дървета), по която се движат с тежките си машини.

С живота и творчеството си Гатоу свидетелства, че не вярва, че индивидуалният подход може да даде отговор на мащабни социални проблеми — той сам по себе си не може да събори Комбината. Той обаче показва също (и това десето юбилейно издание на „Затъпяване“ тържествено го отбелязва), че можем да спечелим само ако защитаваме и разширяваме бедните свободни зони, които обитаваме, като с други думи разширяваме пукнатините в асфалта и започнем да възстановяваме връзката си с тази обща енергия, съзидателност и въображение, с които Великата природа ни е надарила още от деца и в които се крие обещанието за по-добро бъдеще.