Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collector, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Джон Фаулз. Колекционерът

Художник на корицата: Петър Станимиров

ИК „Абагар“ АД, 1992 г.

ISBN: 954-8004-46-1


1

Когато тя беше във ваканция можех да я виждам почти всеки ден, защото къщата им се намираше точно срещу пристройката на кметството. Тя и по-малката й сестра често влизаха и излизаха от дома си, нерядко с млади мъже, което, разбира се, не ми харесваше. Щом имах свободен миг и не се занимавах с папки и счетоводни книги, заставах до прозореца, гледах улицата през матовите в долния си край прозорци и понякога я виждах. Вечер отбелязвах това в дневника си за наблюдения — отначало с „Х“, а по-късно, когато научих името й, с „М“. Няколко пъти я видях и навън. Един път, на опашката пред обществената библиотека на улица „Кросфийлд“, застанах точно зад нея. Тя не ме погледна нито веднъж, но аз през цялото време гледах тила й и косата й, завързана на дълга опашка. Беше много светла, копринена, като върбови пухчета. И всичкото това в тази опашка на тила й, стигаща почти до кръста — понякога отпред, а понякога отзад. Понякога я вдигаше нагоре. Само веднъж, преди да стане мой гост тук, имах привилегията да я видя с разпуснати коси и дъхът ми спря, беше толкова красива, като сирена.

Друг път, една неделя, когато отидох до природонаучния музей, се върнах със същия влак, с който пътуваше и тя. Седеше три седалки по-нататък, встрани от мен и четеше книга, така че можех да я гледам в продължение на тридесет и пет минути. Винаги когато я виждах имах чувството, че гледам нещо изключително и я наблюдавах внимателно, както казват, с примряло сърце. Бледо-облачно-жълто, например. Винаги си мислех за нея така, искам да кажа, с думи неясни, случайни и много красиви — не като за другите момичета, дори хубавите. Повече за истинските познавачи.

През годината, когато още ходеше на училище не знаех коя е, а само че баща й бил доктор Грей и бях дочул на някакво събрание на секция „Бръмбари“, как пиела майка й. Веднъж чух майка й да говори в един магазин — гласът й беше малко „тра-ла-ла“ и всеки би познал, че е от склонните към пиене, прекалено много грим и така нататък.

После излезе дописката в местния вестник — за стипендията, която е спечелила, колко е умна, а името й беше красиво като нея самата — Миранда. Така научих, че е в Лондон и учи живопис. Тази дописка във вестника промени много нещата. Сякаш станахме по-близки, макар че, разбира се, тогава не се познавахме по обикновения начин.

Не мога да кажа защо, но още първия път като я видях, разбрах, че тя е единствената. Разбира се, аз не съм луд и знаех, че това е само сън и винаги би останал сън, ако не бяха парите. Мечтаех за нея, измислях истории — къде се срещаме, как правя неща, които тя обожава, как се женим и така нататък. Нищо гадно, нямаше нищо такова, докато не се случи това, което ще обясня по-късно.

Тя рисуваше картини, а аз се грижех за колекцията си (в мечтите си). Тя винаги ме обичаше, обичаше и колекцията ми и я рисуваше, и я оцветяваше; работехме заедно в красива съвременна къща, в просторна стая с един от тези големи прозорци; устройвахме събрания на секция „Бръмбари“, където аз не казвах почти нищо от страх да не сгреша, и просто бяхме обичаните от всички домакин и домакиня. Тя — прекрасна със светлата си руса коса, а мъжете, разбира се — позеленели от завист.

Само тогава не мечтаех хубави неща за нея, когато я виждах с някакъв млад мъж — шумен тип, собственик на спортна кола, от тези, които са учили в частно училище. Веднъж бях до него, докато чаках да внеса пари в „Барклиз“ и го чух да казва: „Искам ги на петачки“. Шегата беше, че му даваха чек за десет лири. Всички те се държат така. Понякога я виждах да се качва в колата му и да излизат в града заедно. В такива дни бях много троснат с другите в службата и не отбелязвах „Х“-а в дневника за ентомологични наблюдения (всичко това беше преди да отиде в Лондон, след това тя го заряза). Тогава се отдавах на лошите мечти. Тя плачеше или обикновено беше коленичила. Веднъж се оставих да мечтая, че я удрям по лицето, както бях видял да прави някакъв човек в една телевизионна пиеса. Може би тогава започна всичко.

 

 

Баща ми загина на волана, при автомобилна катастрофа. Бил съм на две годинки. Някъде през 1937-ма. Бил е пиян, но леля Ани винаги казваше, че майка ми го е докарала до пиенето. Никога не са ми обяснявали какво се е случило наистина, но майка ми си отиде скоро след това и ме остави при леля Ани. (Тя само искаше да има по-лек живот.) Братовчедка ми Мейбъл веднъж ми каза (при една караница, когато бяхме деца), че тя е била уличница и е заминала с чужденец. Аз бях глупав и направо отидох да попитам леля Ани. Ако е имало какво да скрие, разбира се, тя го е скрила. Сега за мен няма значение дали майка ми е още жива, не искам да се срещна с нея, не ме интересува. Леля Ани винаги е казвала само: „Слава Богу, че се отървахме“ и аз съм съгласен с нея.

Така че отраснах при леля Ани и чичо Дик, заедно с дъщеря им Мейбъл. Леля Ани е по-голямата сестра на баща ми.

Чичо Дик умря, когато бях на петнадесет. Това беше през 1950-та. Отидохме до язовира „Тринг“ за риба и както обикновено аз се отдалечих с мрежата и принадлежностите си. Когато огладнях и се върнах на мястото, където го бях оставил, там се беше събрала група хора. Помислих, че е хванал някое голямо парче, но беше получил удар. Закараха го вкъщи, но той никога вече не каза и дума, а и не разпозна както трябва никой от нас.

Дните, прекарани заедно с него, не точно заедно, защото аз всякога отивах да попълвам колекцията си, а той оставаше до въдиците, макар че всеки път се хранехме заедно и заедно отивахме и се връщахме вкъщи, тези дни (след другите, за които ще разкажа по-късно), са наистина най-хубавите дни в целия ми живот. Когато бях малък, леля Ани и Мейбъл презираха пеперудите ми, но чичо Дик беше на моя страна. Той всякога се възхищаваше при вида на добър хербарий. Чувстваше каквото и аз, когато се появеше ново имаго, седеше и наблюдаваше как новите крила се изпъват и изсъхват, как внимателно насекомото ги изпробва, освен това ми позволи да държа бурканите си с гъсеници в бараката му. Когато получих награда за един екземпляр Agraulis vanillae[1], той ми даде една лира, при условие, че няма да казвам на леля Ани. Е, няма да продължавам, той ми беше като баща. Когато държах в ръцете си онзи чек, си мислех за него, освен за Миранда разбира се. Бих му подарил най-хубавата въдица и принадлежности, изобщо всичко, което поиска. Но не би.

 

 

Когато навърших двадесет и една, започнах да играя на тото. Всяка седмица пусках една и съща комбинация за пет шилинга. Стария Том и Кръчли, с които ходехме заедно на училище, и някои от момичетата се обединиха и залагаха по повече. Канеха ме да се присъединя към тях, но аз си останах единак. Никога не съм харесвал Стария Том и Кръчли. Стария Том беше нечистоплътен, вечно говореше за местното управление и се подмазваше на мистър Уилямс, общинския ковчежник. Кръчли имаше мръсно подсъзнание и беше садист; никога не пропускаше възможност да се подиграе с хобито ми, особено в присъствието на момичета.

— Фред изглежда уморен, сигурно е изкарал тежък уикенд с „бялата зелева дама“ — казваше обикновено той, и: — Коя беше тази „дяволска дама“, с която те видях снощи?[2] — Стария Том се кискаше, а Джейн — момичето на Кръчли от отдел „Хигиена“, което вечно висеше в нашата стая — се кикотеше. Тя беше всичко това, което не беше Миранда. Винаги съм мразел вулгарните жени, особено ако са още момичета. Така че, както вече казах, попълних си отделен фиш.

Чекът беше за 73 091 лири, някакви шилинги и пенсове. Обадих се на мистър Уилямс веднага щом хората от тотото потвърдиха, че всичко е наред. Чувствах, че е ядосан, задето напускам така ненадейно, но ми каза, че се радва, че всички те се радват, което, разбира се аз знаех, съвсем не беше така. Дори ми предложи да инвестирам в Градския съвет заем от 5%! Някои хора в общината наистина са загубили чувството си за мярка.

Направих това, което ми предложиха хората от тотото — веднага се преместих в Лондон, заедно с леля Ани и Мейбъл, докато утихнат приказките. Изпратих на Стария Том чек за 500 лири и го помолих да ги подели с Кръчли и останалите. Не отговорих на писмата, в които ми изказваха благодарност. Ясно беше, че ме смятат за стиснат.

Единствената муха в сладкото беше Миранда. По времето, когато спечелих, тя си беше у дома, във ваканция от училище, но я видях само в събота — сутринта на големия ден. През цялото време с леля и Мейбъл бяхме в Лондон и харчехме, харчехме… мислех, че няма да я видя повече; после, че вече съм богат и съм добра партия за женитба; после отново осъзнах, че е нелепо — хората се женят само ако се обичат, особено момичетата като Миранда. Имаше време, когато дори си мислех, че ще я забравя. Но забравянето не е нещо, което човек може да направи стига да реши — то или става, или не. При мен не стана.

 

 

Ако човек е лаком и неморален, както повечето хора в наши дни, предполагам, че с много пари би си прекарал добре, ако му паднат отнякъде. Но мога да кажа, че аз никога не съм бил такъв, нито веднъж не са ме наказвали в училище. Леля Ани принадлежи към Неконформистите[3] и никога не ме е карала да ходя на църква или нещо такова, но съм отгледан с християнските добродетели, макар че понякога чичо Дик ходеше тайно в кръчмата. Леля Ани ми позволи да пуша едва след дълги караници, след като се уволних от армията, но никога не одобри това. Дори при толкова много пари тя казваше, че да се пилеят противоречи на принципите й. Но Мейбъл й се противопоставяше тайно, веднъж ми го каза, а аз й обясних, че парите в края на краищата са мои, че съвестта ми позволява, и че е добре дошла да получи всичко, каквото пожелае, или нищо, ако не желае, и че в Неконформизма няма и дума забраняваща приемането на подаръци.

До какво доведе всичко това? Веднъж или два пъти малко се напих, докато бях в наемния корпус, особено в Германия, но никога не съм имал нищо общо с жени. Никога не съм мислил много за жени, преди Миранда. Знам, че не притежавам това, което търсят; знам, че типове като Кръчли, които на мен се струват невъзпитани и груби, се разбират добре с тях. Някои от момичетата в общината… наистина беше отвратително, имам предвид погледите, които му хвърляха. Това е нещо долно и животинско, което по рождение не притежавам. (И се радвам, че е така — ако повече хора бяха като мен, струва ми се, светът щеше да е по-добър.)

Когато нямаш пари, винаги си мислиш, че нещата много биха се променили, ако спечелиш. Аз не желаех да притежавам повече, отколкото ми е необходимо. Без никакви излишества. Но в хотела виждахме, че външно се държат почтително с нас, ала само толкова — те всъщност ни презираха, задето имаме толкова много пари и не знаем какво да правим с тях. Все още тайно ме смятаха за онова, което бях преди — чиновник. Дори когато харчехме по много, беше все същото. Веднага щом заговорехме или направехме нещо, веднага се издавахме. Просто ги усещах как казват: „Не си прави шегички с нас. Знаем кой си. Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл?“

Помня една вечер, когато отидохме да вечеряме в някакъв лъскав ресторант. Беше в списъка, който ни дадоха тези от тотото. Храната беше добра и ние я изядохме, но аз почти не усетих вкуса й, заради начина, по който ни гледаха хората, заради начина, по който се държаха с нас отвратителните келнери-чужденци и всички наоколо, сякаш ни гледаха отвисоко, защото не сме възпитани в тяхната среда. Онзи ден прочетох една статия за съсловията — бих могъл да им разкажа доста по въпроса. Ако ме питате, Лондон е изцяло пригоден за хората, които умеят да се държат като възпитаници на частно училище и няма да стигнеш доникъде, ако това не ти е вродено и ако нямаш нужния напевен глас, звучащ като „тра-ла-ла“ — искам да кажа, богатите квартали на Лондон, „Уест енд“ разбира се.

 

 

Една вечер — това беше след лъскавия ресторант — се почувствах потиснат. Казах на леля Ани, че ми се иска да се поразходя и излязох. Както се разхождах, изведнъж усетих, че искам да имам жена, искам да кажа, да знам, че съм имал жена, така че се обадих на един номер, който ми даде онзи тип от тотото на церемонията при връчването на чека. „Ако ти се прииска това-онова“, ми каза той.

Една жена отговори, заета съм. Попитах я дали не знае някой друг телефонен номер и тя ми даде два. Взех такси и отидох до адреса на втория. Няма да кажа какво се случи, освен че не беше добре. Бях прекалено нервен, помъчих се да се държа, сякаш знам всичко за тези неща и разбира се, тя забеляза, беше стара и ужасна, ужасна. Искам да кажа, и долния начин, по който се държеше, и на външен вид. Беше изхабена, невъзпитана. Като екземпляр, който не бихте взели в колекцията си от пеперуди. Помислих за Миранда, ако ме види в такова положение. Както казах, опитах се да го направя, но беше много лошо, така че не бях много упорит.

Не съм от грубите, пробивни хора, никога не съм бил, винаги съм имал по-високи аспирации, както казват. Кръчли твърдеше, че в наши дни няма да стигнеш доникъде, ако не блъскаш с лакти и викаше: „Гледай Стария Том. Виж докъде стигна, защото се подмазва.“ Кръчли се държеше много фамилиарно, прекалено много, според моето скромно мнение. Но умееше да се подмазва, ако ще му донесе полза. На мистър Уилямс, например. Малко повече жизненост, Клег, ми каза веднъж мистър Уилямс, когато бях дежурен в приемната за граждани. Хората обичат от време на време да им се усмихнеш, да се пошегуваш, продължи той. Наистина, не всички сме родени с тази дарба, като Кръчли, но поне можем да опитваме, нали? Това наистина ме вбеси. Мога да кажа, че ми беше писнало до смърт от работата в кметството и щях да напусна при всички случаи.

 

 

Една от причините леля Ани да ми дойде до гуша, мога да го докажа, беше, че започнах да се интересувам от някои книжки, които могат да се купят в Сохо, книжки с голи жени и всичко останало. Списанията можех да скрия, но исках да си купувам и книжки, а не можех, за да не би тя да ги види. Винаги съм искал да правя снимки. Веднага си купих фотоапарат, разбира се, „Лайка“, най-добрия, с телеобектив и всички принадлежности. Основната ми идея беше да снимам живи пеперуди като известния господин С. Бофоа, но често, когато излизах за да попълвам колекцията си, попадах и на други работи. Ще се изненадате какви неща правят двойките на места, на които не би трябвало да ги правят, така че снимах и това.

Разбира се, старата жена отгоре на всичко ме и притесняваше. Например, беше решила да направи пътуване с кораб до Австралия, за да се види със сина си Боб, чичо Стив, по-малкия й брат, и семейството му, и искаше да отида и аз, но както казах, вече не исках да съм с леля Ани и Мейбъл. Не че ги мразех, но човек би могъл веднага да разбере какви са те, дори по-добре от мен. Какви са, беше очевидно; искам да кажа, дребни хора, които никога не са излизали от дома си. Например, те очакваха винаги да съм с тях и да им казвам какво съм правил, ако случайно остана сам в продължение на час-два. В деня след гореспоменатото аз им казах направо, че няма да отида в Австралия. Не го приеха много лошо — в края на краищата, смятам, че са имали време да си помислят чии са парите.

 

 

За първи път тръгнах да търся Миранда няколко дни след като се върнах от Саутхемптън, където ходих, за да изпратя леля Ани, по-точно на десети март. Бях отново в Лондон. Нямах никакви истински планове. Казах на леля Ани и Мейбъл, че може да замина в чужбина, но не бях много сигурен. Леля беше наистина разтревожена. В нощта преди да отпътуват, проведе с мен много сериозен разговор — как не трябвало да се женя, как се надявала… тоест, ако тя не види преди това младоженката. Наговори много работи за това, че парите са мои, че става дума за моя живот в края на краищата, колко съм щедър и така нататък, но виждах, че се страхува да не се оженя за някое момиче и да не загубят парите, от които и без това толкова се срамуваха. Не я обвинявам, това е естествено, особено когато имаш саката дъщеря. Мисля, че хората като Мейбъл би трябвало да се убиват безболезнено, но сега не за това става дума.

Мислех си да отида на някои места (вече бях закупил най-добрите принадлежности, които могат да се намерят в Лондон), където има редки видове и мутанти, и да направя добри серии. Искам да кажа, да отида някъде, да стоя колкото си искам, да ходя на излети, да колекционирам и да фотографирам. Преди леля Ани и Мейбъл да тръгнат, ходих на уроци по кормуване и си купих специален микробус-каравана. Исках да уловя много видове — например „Ластовича опашка“, „Черен синявец“, „Голяма синя пеперуда“, някои редки видове от рода Speyeria, като „Хийт“ и „Гленвил“ — екземпляри, на които повечето колекционери попадат само веднъж през живота си. А имаше и нощни пеперуди. Мислех си, че мога да се захвана и с тях.

Искам да кажа, че тя стана мой гост неочаквано, не съм планирал такова нещо, когато получих парите.

 

 

Естествено, когато леля Ани и Мейбъл ги нямаше, аз си купих всички книжки, които исках и в някои от тях имаше неща, които даже не подозирах, че съществуват. В интерес на истината бях отвратен. Ето ме, мислех си, седя тук в хотелската стая с тази гадост и всичко е толкова по-различно от нещата, които си мечтаех за Миранда и мен. Постепенно започна да ми се струва, че тя напълно е излязла от живота ми — сякаш не живеехме само на няколко мили един от друг (тогава се бях преместил в хотела в Падингтън) и сякаш не разполагах с колкото си искам време, за да разбера къде й е квартирата. Беше лесно. Потърсих номера на школата по живопис „Слейд“ в телефонния указател и една сутрин спрях с караваната отпред. Това превозно средство беше единственият истински лукс, който си позволих. Отзад го бях обзавел специално, с легло, което се спускаше, когато искаш да спиш. Купих го, за да превозвам екипировката си, когато пътувам из страната, освен това, когато леля Ани и Мейбъл се върнат, нямаше да се налага вечно да съм с тях. Не го купих за това, за което всъщност го използвах. Цялата идея ми дойде внезапно, като проблясък на някой гений, почти.

Първата сутрин не я видях, но на следващата, най-накрая, се появи. Излезе навън с тълпа други студенти, предимно млади мъже. Сърцето ми силно се разтуптя и почувствах, че ми призлява. Фотоапаратът ми беше готов, но не посмях да го използвам. Тя беше същата. Имаше лека походка и винаги носеше ниски обувки, така че не ситнеше като повечето момичета. Когато ходеше, тя не мислеше за мъжете. Като птица. През цялото време разговаряше с един чернокос млад човек, ниско подстриган с малък бретон, който изглеждаше много артистично. Общо бяха шестима, но тя и чернокосият пресякоха улицата. Аз слязох от караваната и ги проследих. Не отидоха далече — до едно кафене.

Аз влязох след тях неочаквано, не знам защо, сякаш нещо ме дръпна, почти против волята ми. Вътре беше пълно с хора — студенти, художници и други подобни. Повечето приличаха на битници. Помня, че имаше чудати лица и неща по стените. Предположих, че са африкански, струва ми се.

Хората бяха толкова много, имаше толкова шум, а и аз бях много нервен, така че в началото не я видях. Седеше в една друга зала, отзад. Настаних се на един висок стол до бара, така че да мога да я наблюдавам. Не се осмелявах да поглеждам много често, а и светлината в другото помещение не беше кой знае колко добра.

След това тя застана непосредствено до мен. Правех се, че чета вестник, така че не бях забелязал кога е станала. Усетих как лицето ми почервенява, гледах думите, но не можех да ги прочета, не смеех да вдигна очи и за миг — тя стоеше до мен и почти ме докосваше. Роклята й беше на квадратчета, тъмносини и бели, ръцете й бяха кафяви и голи, косата й разпусната на гърба.

Тя каза:

— Джени, абсолютно сме фалирали, бъди ангел и ни дай две цигари! — Момичето зад бара отговори: — Стига вече — или нещо такова, а тя настоя: — Утре, заклевам се! — И после: — Бог да те благослови! — когато момичето й даде цигарите. Всичко продължи не повече от пет секунди, Миранда се върна при младия мъж, но звукът на гласа й я превърна от нещо подобно на същество от сънищата, в истински човек. Не мога да кажа какво беше особеното в гласа й. Разбира се, звучеше много образовано, но не беше „тра-ла-ла“, не беше мазен, не изпроси цигарите и не изиска да й се дадат, просто помоли за тях нормално, и човек не можеше да получи усещането за съсловна разлика. Говореше, както и ходеше, би могло да се каже.

Платих колкото се може по-бързо и се върнах при караваната, после в хотела и се качих в стаята си. Наистина бях много смутен. Отчасти, защото тя трябваше да взема цигари на заем, понеже няма пари, а аз имах шестдесет хиляди лири (десет хиляди бях дал на леля Ани) и бях готов да ги сложа в краката й — така се чувствах. Чувствах, че бих направил всичко, за да се запозная с нея, за да й е приятно, за да й бъда приятел, да мога да я гледам открито, не да я шпионирам. За да се разбере как се чувствах, ще кажа, че дори сложих петте банкноти от по пет лири, които имах у себе си в един плик, адресирах го до мис Миранда Грей, художествена школа „Слейд“, но… не го пуснах. Бих го направил, ако можех да видя лицето й, когато го отваря.

През този ден за първи път се отдадох на мечтата, която после се сбъдна. Започваше там, където някакъв мъж я напада, а аз й се притичвам на помощ и я спасявам. След това някак си самият аз станах мъжът, който я напада, но не й причиних болка — залових я и с караваната я откарах в една отдалечена къща, където я държах затворена по един приятен начин. Постепенно тя ме опозна и ме хареса и после фантазията ми премина в другата, тази, в която живеем в хубава съвременна къща, като семейство, с деца и всичко останало.

Това видение се беше вселило в мен. Нощем не ми даваше да спя, денем ме караше да забравям какво върша. Продължавах да стоя в същия хотел. После видението престана да бъде сън — превърна се в нещо, за което си казвах, че наистина ще се случи (естествено, тогава мислех, че само си казвам), така че измислих начина и средствата — всичко, което трябваше да подготвя и предвидя, как ще го направя и всичко останало. Мислех си, че дори не мога да се запозная с нея по нормалния начин, но че ако тя е с мен, ще може да види добрите ми страни, ще разбере. Винаги присъстваше мисълта, че ще разбере.

 

 

В същото време захванах да чета лъскави списания и по същата причина започнах да посещавам Националната галерия и галерията „Тейт“. Те не ми доставяха голямо удоволствие — беше сякаш гледам витрините с чуждестранни видове в Ентомологичния отдел на Музея по естествена история — виждаш, че са красиви, но не ги познаваш, искам да кажа, не ги познавах така, както познавах английските. Но продължавах да ходя, за да мога да разговарям с нея, да не си помисли, че съм невеж.

В един от неделните вестници видях обява с големи букви на страницата за продажби на къщи. Аз не търсех специално такива обяви, но тази някак си хвана погледа ми, когато прелиствах страницата. „ДАЛЕЧ ОТ ВЛУДЯВАЩИТЕ ТЪЛПИ?“ — Пишеше там. Точно така. После продължаваше:

Стара къща, очарователно, отдалечено местоположение, голям двор, 1 час с кола от Лондон, на две мили от близкото село…

И така нататък. На следващата сутрин отидох да я видя. Обадих се на посредника в селцето Люис и уредих някой да ме чака на мястото. Купих си карта на Съсекс. Това им е хубавото на парите — нямаш никакви пречки.

Очаквах да видя някаква съборетина. Наистина изглеждаше стара — с черните греди взидани в белите стени отвън, със старите каменни плочи на покрива. Когато приближих с караваната, отвътре излезе посредникът. Очаквах да е по-стар, но се оказа, че е на моята възраст, само че от онези, които са посещавали частно училище — пълен с глупави забележки, които смята за смешни, сякаш за него беше недостойно да продава каквото и да било, и сякаш имаше някаква разлика между това да продаваш недвижима собственост, и това да продаваш нещо друго в магазин. Отблъсна ме веднага, защото беше любопитен. Въпреки това, реших да се огледам наоколо, след като съм бил целия този път. Стаите не бяха много, но бяха оборудвани с всички нужни удобства — електричество, телефон и така нататък. Била собственост на някакъв пенсиониран флотски адмирал или нещо подобно, който умрял, следващият купувач също умрял неочаквано, и тя отново станала за продан.

Все още твърдя, че не отидох там, за да видя дали има подходящо място, където да държа таен гост, наистина не мога да кажа какви бяха истинските ми намерения.

Просто не знам. Това, което правиш в момента, замъглява онова, което си правил преди него.

Посредникът се поинтересува, дали я вземам само за себе си. Отговорих му, че е за една моя леля. Казах му истината, казах, че искам да я изненадам, когато се върне от Австралия и така нататък.

Какво мисля за цената, поиска да знае той.

Обясних му, че съм спечелил много пари, за да го смачкам. Тъкмо слизахме долу, когато той каза това, след като бях разгледал всичко, така си бях помислил. Тъкмо щях да отрежа, че къщата не е това, което търся, че е малка, за да го смачкам още повече, когато той продължи: — Е, това е жилищната площ, остава избата.

Трябваше да излезем навън откъм задната страна, където имаше още една врата. Той извади ключа изпод някаква саксия. Разбира се, електричеството беше прекъснато, но посредникът имаше фенерче. Вътре беше студено, влажно, отвратително. Каменни стъпала водеха надолу. Когато слязохме, той освети наоколо с фенерчето си. Някой беше варосвал стените, но много отдавна, така че бяха на петна и се люпеха.

Минава по цялата дължина на къщата, обясни той, и остава това тук. Светна с фенерчето и в ъгъла на стената срещу нас (ако се гледа откъм стълбите) видях врата. Зад нея имаше още една голяма изба, четири стъпала водеха долу към нея, но таванът й беше по-нисък и някак си сводест, като онези, които човек вижда понякога в църквите. Стъпалата слизаха диагонално в единия ъгъл, и стаята „бягаше“ нататък, така да се каже.

Идеално нещо за оргии, отбеляза посредникът.

Попитах го за какво е служила тази изба, без да обръщам внимание на глупавите му шеги.

Каза, че според него, защото къщата е толкова отдалечена. За да складират хранителни продукти. Или може би е било тайна римокатолическа църква. Един от електротехниците по-късно ми обясни, че това било скривалище на контрабандисти, когато прекарвали стока от Ню Хейвън към Лондон.

Е, качихме се отново по стълбите и излязохме навън. Когато той заключи вратата и сложи ключа под саксията, стори ми се, че това „долу“ въобще не съществува. Сякаш беше друг свят. Винаги е било така. Понякога съм се събуждал и ми се е струвало, че всичко е само сън, докато не сляза отново.

Той погледна часовника си.

Казах му, че предложението ме интересува. Че много ме интересува. Бях толкова нервен, че ме погледна с изненада, а аз направо му казах, че я купувам. Ето така беше. Наистина изненадах сам себе си. Защото досега винаги бях искал нещо съвременно, както казват, модерно. Не стара и отдалечена къща.

Той стоеше и ме гледаше загубил ума и дума, изненадан, че съм толкова заинтересован, изненадан, че имам парите. Гледаше ме, мисля си, както повечето от неговия тип.

След това той се върна в Люис. Трябвало да доведе още някой заинтересован от продажбата, така че му казах, че ще остана в двора и ще премисля нещата окончателно.

Градината беше хубава — назад стигаше до една нива, на която тогава имаше люцерна, хубаво място за пеперуди. Нивата се простираше до едно възвишение (това е на север). На изток от двете страни на шосето от долината към Люис имаше гори. На запад — ниви. На около четвърт миля, в подножието на хълма имаше ферма — най-близката постройка. Гледката на юг беше добра, макар и частично закрита от живия плет и няколко дървета. Освен всичко имаше хубав гараж.

Върнах се до къщата, взех ключа и слязох отново в избата. Вътрешната трябва да се намираше на пет или шест фута под земята. Беше влажна, стените бяха подгизнали като мокро дърво през зимата и аз не виждах добре, защото имах само запалка. Беше малко страшно, но не съм от суеверните.

 

 

Някой може да каже, че съм имал късмет да намеря мястото от първия път, но при всички случаи, рано или късно щях да открия нещо друго. Имах парите. Имах желанието. Странно, притежавах дори това, което Кръчли наричаше „пробивност“. Не бях пробивен в общината, защото не беше подходящо място за мен. Но ми се щеше да видя как Кръчли ще организира нещо, като това, което организирах аз миналото лято и как ще го осъществи. Не искам сам да надувам фанфари, но никак не беше дребна работа.

Онзи ден прочетох във вестника (поговорката на деня): „Каквото е водата за тялото, това е целта за ума“. Много е вярно, според скромното ми мнение. Когато Миранда стана цел на живота ми, трябва да отбележа, станах не по-лош от всеки друг, както се оказа.

 

 

Наложи се да дам с петстотин повече, отколкото искаха в обявата, имало и други купувачи. Всеки ме скубеше. Землемерът, строителният работник, бояджиите, фирмата за обзавеждането от Люис, които наех. Беше ми все едно, защо не, парите не представляваха проблем. Получавах дълги писма от леля Ани, на които отговарях и й съобщавах цифри наполовина по-малки от действителните, които бях платил.

Наех електротехници да прокарат силов кабел до избата и водопроводчици да инсталират тръби и умивалник. Казах им, че искам да се занимавам с дърводелство и фотография и че това ще ми е работното помещение. Това не беше лъжа — имаше доста дърводелска работа за вършене. А и вече правех снимки, които не бих могъл да дам за копиране във фотоателие. Нищо гадно. Просто двойки.

В края на август работниците приключиха и аз се нанесох. Най-напред, чувствах се като в сън. Но това скоро приключи. Не бях оставен толкова много на спокойствие, колкото очаквах. Най-напред дойде един човек и искаше да обработва градината, винаги бил работел на нея и стана много противен, когато го отпратих. След това дойде викарият от селото и се наложи да бъда груб и с него. Казах му, че искам да ме оставят на спокойствие, че съм Неконформист, че не искам да имам нищо общо със селото и той си отиде — „тра-ла-ла“ и ядосан. След него дойдоха няколко души с автомагазини и трябваше да отпратя и тях. Казах им, че си купувам всичко в Люис.

Накарах да прекъснат и телефона.

Скоро свикнах да заключвам портата — беше само решетка, но имаше ключалка. Веднъж или два пъти видях през нея да надничат търговци, но явно хората скоро научиха за какво става дума. Оставиха ме сам и можех да продължа работата си.

 

 

Около месец ми беше нужен, за да се подготвя за плана си. През цялото време бях сам — това, че нямах истински приятели беше истински късмет. (Хората от пристройката на кметството не могат да се нарекат мои истински приятели, никак не ми липсваха, аз също не им липсвах.)

Някога помагах за някои неща на леля Ани. Чичо Дик ме научи. Не бях лош дърводелец и скоро нагласих избата приятно, макар че го казвам аз. След като изсъхнаха, сложих на стените, (бях ги варосал), няколко пласта кече за изолация, а след това оранжев плат (жизнерадостен цвят). Докарах легло и скрин. Маса, кресло и така нататък. В единия ъгъл сложих параван, а зад него беше мивката и една тоалетна за къмпинг, и другите работи — почти стана като отделна стаичка. Взех и други неща — библиотечки, книги за изкуството, някои романи, за да придам уют, което накрая се получи. Не рискувах с картини, знаех, че може да има развит вкус.

Разбира се, проблем бяха вратите и шумът. Вратата на нейната стая липсваше, но имаше хубава дъбова каса, така че се наложи да направя нова и това беше най-трудната ми работа. Първата не стана, но втората излезе по-добра. Дори и мъж не би могъл да я разбие, да не говорим за момиче като нея. Беше от двуинчово сушено дърво и от вътрешната страна имаше ламаринен обков, така че да не може да се достигне до дървото. Тежеше сякаш цял тон и не беше шега да се закачи на пантите, но го направих. Отвън поставих десетинчови резета. След това направих нещо много умно. Сковах от стари дъски някакво подобие на библиотека, само че за инструменти и други неща и го закрепих с панти пред вратата, така че на пръв поглед, всичко приличаше на стара ниша, в която са сложени рафтове. Когато дръпнеш рафтовете, отзад се откриваше вратата. Тази етажерка освен това спираше и шумовете, излизащи отвътре. Също така монтирах и халка от вътрешната страна на вратата, ниско долу, така че да може да се заключва за пода на избата, когато е отворена, за да не ме безпокоят. Също и инсталация срещу крадци. Най-обикновена, за през нощта.

Във външната изба поставих готварска печка и всичко необходимо. Не бях сигурен дали някой няма да наднича и щеше да е странно, ако ме виждат да разнасям нагоре-надолу подноси с храна. Но не се тревожех много, защото вратата беше отзад на къщата, а там имаше само ниви и гори. От две страни градината имаше ограда, а останалото беше жив плет, през който не се виждаше нищо. Беше почти съвършено. Помислих дали да не построя специална вътрешна стълба, но разноските щяха да са големи и се страхувах да не предизвикам подозрения. Сега не можеш да се довериш на работниците, те искат да знаят всичко.

През цялото време не смятах, че всичко това е сериозно. Знам, че сигурно изглежда много странно, но беше така. Казвах си, разбира се, никога няма да го направя, само си представям, че ще го направя. И дори и до тук нямаше да стигна, ако не разполагах с времето и нужните пари. Според мен много хора биха извършили това, което и аз, или нещо подобно, ако имаха време и пари. Искам да кажа, да дадат воля на нещата, до които сега казват, че не бива да се правят. Властта развращава, казваше един от моите учители. А парите са власт.

Направих още нещо — купих много дрехи от един магазин в Лондон. Намерих продавачка с нейните размери и й казах цветовете, които винаги съм виждал Миранда да носи. Взех всичко, от което ми казаха, че едно момиче има нужда. Измислих им една история за приятелка от северна Англия, на която са откраднали целия багаж, че искам да я изненадам и така нататък, и така нататък. Не мисля, че продавачката в магазина ми повярва, но покупката беше добра — онази сутрин платих почти деветдесет лири.

 

 

Цяла нощ бих могъл да разказвам за предпазните мерки. Сядах в стаята й и си мислех какво ли би направила, за да избяга. Помислих, че може да знае за електричеството, човек не може да е сигурен с момичетата на днешно време, така че после винаги ходех с гумени подметки и никога не докосвах електрически ключ без първо добре да го огледам. Купих специална пещ, за да мога да изгарям всичките й отпадъци. Знаех, че нищо нейно не бива да излиза от къщата. Никакво пране. Вътре винаги може да се скрие нещо.

 

 

Е, най-накрая се върнах в хотела в Лондон. Няколко дни я търсих, но не я видях. През това време бях много угрижен, но продължавах. Не носех фотоапарата, знаех, че е твърде рисковано — преследвах по-голяма плячка, не просто снимка направена на улицата. Два пъти ходих в кафенето. Веднъж прекарах там почти два часа, като се правех, че чета книга, но тя не дойде. Започнаха да ми минават безумни мисли, че може би е умряла, че може би се е отказала от живописта. Тогава един ден (не исках караваната ми да става много позната в околността), когато слязох от метрото на улица „Уорън“, я видях. Слезе от мотрисата идваща от север, на отсрещния перон. Беше лесно. Проследих я навън от станцията и видях, че отива към школата. През следващите дни наблюдавах станцията на метрото. Може би невинаги се прибираше с метро, защото не я видях цели два дни, но на третия пресече улицата и слезе надолу по стълбите. Така разбрах откъде идва. От Хампстед. Там направих същото. На следващия ден я изчаках да се появи и я проследих в продължение на десет минути по някакви малки улички до мястото, където живее. Минах покрай входа, в който влезе и видях номера, а на ъгъла прочетох името на улицата.

Този ден свърших добра работа.

Три дни преди това напуснах хотела и всяка нощ се местех в друг, като на сутринта напусках, за да не могат да ме проследят. Бях приготвил леглото в караваната, също каишките и шаловете. Щях да използвам хлороформ, веднъж бях използвал в бурканчето за умъртвяване на насекоми. Едно момче от отдел „Обществено мнение“ ми го даде. Хлороформът не става по-слаб с времето, но за всеки случай му добавих малко въглероден тетрахлорид, има го навсякъде по аптеките.

Обиколих Хампстед, изучих тази част на града от А до Я и как мога бързо да изляза от там на пътя за Фостърс. Всичко беше готово. Сега можех да наблюдавам и когато дойде удобния момент, да действам. През тези дни бях наистина особен и премислях всичко, точно както през целия си живот досега. Сякаш бях таен агент или детектив.

 

 

Накрая след десет дни се случи, както понякога се случва и с пеперудите. Искам да кажа, отиваш на някакво място, където знаеш, че може да срещнеш нещо рядко, но не срещаш, ала следващия път, когато не търсиш нищо, го виждаш кацнало на цветето до теб, поднесено ти на тепсия, както казват.

Тази вечер застанах пред входа на метрото и както обикновено, бях паркирал караваната в една странична уличка. Денят не беше лош, но постепенно времето се развали — най-накрая заваля дъжд с гръмотевици. Стоях до входа на един магазин срещу изхода и я видях да излиза, точно когато падаха първите капки. Забелязах, че няма дъждобран, беше по пуловер. Изтича зад ъгъла и влезе в главната част на станцията. Аз пресякох, вътре беше пълно с хора. Тя говореше по телефона. След това излезе навън, но вместо да тръгне нагоре по хълма както обикновено, пое по една друга улица. Аз я проследих, макар че не беше никак хубаво — не можех да разбера какво прави. Тогава неочаквано зави в една пряка, там имаше кино, и влезе вътре. Разбрах какво е направила — обадила се е в квартирата си и е казала, че вали силно и че ще отиде на кино, докато престане. Знаех, не това е моят шанс, освен ако не се срещне с някой. Когато вече беше вътре, аз проверих колко време продължава филмът. Беше два часа. Поех риск, може би съм давал шанс на съдбата да ме спре. Влязох в едно кафене и вечерях. След това се върнах при караваната и я паркирах така, че да виждам киното. Не знаех какво да очаквам — може би тя щеше да се срещне с някой приятел. Чувствах се понесен, сякаш бях попаднал в бързей — можех да се ударя в нещо, но можех и да премина.

Излезе сама, точно след два часа. Малко или много дъждът беше спрял и беше почти тъмно, небето надвиснало. Видях как се насочва нагоре по хълма, по обичайния си път. След това я задминах с караваната и спрях на място, откъдето бях сигурен че ще мине — там, където започва нейната улица. От едната страна имаше дървета и храсти, а от другата — голяма масивна къща насред голям двор. Мисля, че беше празна. По-нататък имаше други къщи, също големи. (В началото трябваше да мине по добре осветени улици.)

Оставаше само това място.

В джоба на макинтоша си бях зашил специална найлонова торба, в която имаше малко хлороформ и въглероден тетрахлорид, а също и марля, така че да е добре напоена и неизветряла. Капака на джоба държах спуснат, за да не излиза миризмата. Можех да я пусна в действие всеки миг, щом се наложи.

Две възрастни дами с чадъри (отново започна да прехвърча дъжд) се появиха и тръгнаха нагоре по улицата към мен. Точно от нещо такова се опасявах, тя трябваше да се появи всеки момент, и едва не се отказах от всичко. Но аз се наведох, те бърбореха врели-некипели и мисля, че не забелязаха нито караваната, нито мен. Навсякъде в този квартал имаше паркирани коли. Измина една минута. Излязох навън и отворих задната врата. Бях планирал всичко. След това тя изведнъж се появи близо до мен. Беше дошла без да я видя, на около двадесет метра и ходеше бързо. Ако нощта беше ясна, не знам какво бих направил. Но вятърът разклащаше дърветата. На пориви. Видях, че зад нея няма никой. След това се изравни с мен на тротоара и, смешно, пееше си нещо.

Попитах, извинете, разбирате ли нещо от кучета?

Тя, изненадана, спря. — Защо?

Ужасно, току-що блъснах едно куче, казах аз. Изскочи в тъмното. Не знам какво да правя с него. Не е умряло. Погледнах към задницата на караваната много разтревожен.

— О, горкото! — каза тя.

Приближи се до мен, за да погледне. Точно както се надявах.

Няма кръв, казах аз, но не може да се движи.

Тогава тя заобиколи отворената врата, а аз се отдръпнах, все едно че й правя място да мине. Тя се наведе, за да погледне в тъмното, аз хвърлих светкавичен поглед надолу по улицата, нямаше никой, и тогава я сграбчих. Не гъкна, беше толкова изненадана, сложих марлята, която държах с ръка в джоба си върху устата и носа й, притиснах я до себе си, усещах изпаренията, тя се бореше да се измъкне като полудяла, но не беше силна, беше дори по-дребна, отколкото си мислех. От гърлото й излезе нещо като гъргорене. Още веднъж погледнах надолу по улицата и си мислех, ето това е, ще се съпротивлява и ще трябва да я нараня или да избягам! Бях готов да хукна. И тогава изведнъж тя се отпусна. Сега я държах, за да не се свлече на земята, а не за да стои спокойно. Вкарах я наполовина в караваната, отворих и другата врата, качих се вътре и я издърпах при мен, след това тихо затворих. Изтъркалях я и я качих върху леглото. Моя е, почувствах се много възбуден, и осъзнах, че съм го направил. Най-напред запуших устата й, след това я завързах за леглото с каишките, без бързане, без паника, според плана. След това пропълзях до шофьорското място. Отне ми не повече от минута. Подкарах нагоре по улицата, не бързо, бавно и тихо, и завих към едно пусто място, което си бях набелязал преди това. Там отново пропълзях отзад и я завързах както трябва — с шаловете и така нататък, за да не я нараня и да не може да пищи или да думка по ламарините. Все още беше в безсъзнание, но дишаше, чувах я, все едно че имаше катар, и знаех, че всичко е наред.

 

 

Близо до Редхил, както беше по плана, излязох от главното шосе и тръгнах по един пуст междуселски път, където спрях и отново отидох да я погледна. Сложих фенерчето така, че да мога да виждам. Беше будна. Очите й изглеждаха много големи, не изглеждаха уплашени, сякаш бяха пълни с гордост и беше решила да не се страхува, каквото и да стане.

Казах й не се бой, няма да ти направя нищо лошо. Тя ме гледаше втренчено.

Чувствах се неловко, не знаех какво да кажа. Попитах, добре ли си, искаш ли нещо, но звучеше глупаво. Всъщност исках да я попитам, дали иска да излезе навън.

Тя започна да клати глава. Усетих, искаше да ми даде знак, че превръзката на устата я измъчва.

Казах, на мили наоколо няма жив човек, няма полза да пищиш, разбираш ли?

Тя кимна, така че развързах шала. Преди да успея да направя каквото и да било, тя вдигна главата си колкото можеше нагоре и встрани и повърна. Беше ужасно. Усещах миризмата на хлороформ и повръщано. Тя не каза нищо. Само стенеше. Загубих ума и дума, не знаех какво да правя. Изведнъж почувствах, че трябва да се прибираме вкъщи колкото се може по-бързо, така че отново завързах устата й. Тя се противеше, чувах как под превръзката викаше „не“, „не“, беше ужасно, но се заставих да го направя, защото знаех, че после ще бъде добре. Седнах зад кормилото и потеглихме.

Дойдохме тук малко след десет и половина. Вкарах колата в гаража и излязох, за да се уверя, че нищо не се е случило в мое отсъствие, не че очаквах нещо да се е случило. Но не исках да жертвам кораба, заради малкото късче катран. Слязох долу в стаята й, всичко беше наред и не беше много задушно, защото бях оставил вратата отворена. Бях спал една нощ в нея, за да проверя дали има достатъчно въздух и останах доволен. Имаше всичко необходимо за правене на чай и така нататък. Изглеждаше много уютно и удобно.

Е, най-накрая настъпи големият миг. Качих се горе в гаража и отворих вратите на караваната. Както при останалата част от операцията и сега всичко мина според плана. Разкопчах каишките, накарах я да седне, разбира се, все още със завързани крака. Тя започна да се мята, но се почувствах задължен да й кажа, че ако не стои спокойно, ще трябва да прибягна отново до хлороформа и въглеродния тетрахлорид (които й показах), а ако запази спокойствие, няма да й направя нищо лошо. Това свърши работа. Вдигнах я — не беше толкова тежка, колкото си мислех. Свалих я долу съвсем лесно. Малко се сборичкахме пред вратата на стаята й, но тогава тя не можеше да направи много нещо. Положих я върху леглото. Готово.

Лицето й беше бяло, част от повръщаното беше потекло върху синия й пуловер, представляваше истинска гледка. Но в очите й нямаше страх. Просто ме гледаше втренчено и чакаше.

Това е твоята стая, казах й. Ако правиш каквото ти кажа, няма да ти сторя нищо. Няма смисъл да викаш. Отвън не се чува, а и да се чуваше, наоколо няма никой. Сега ще те оставя, има бисквити и сандвичи (бях купил малко в Хампстед) и ако искаш можеш да си направиш чай или какао. Ще дойда утре сутринта.

Виждах, че иска да махна превръзката от устата й, но не исках да го направя. Вместо това развързах ръцете й и незабавно излязох. Тя се помъчи да я махне, но преди това успях да затворя вратата и да пусна резетата. Чух я как вика: „Върни се!“ После още веднъж, но не много силно. След това опита вратата, също не много силно. После започна да блъска по нея с нещо твърдо. Мисля, че беше четката за коса. Не се чуваше много, но за всеки случай завъртях етажерката на мястото й и бях сигурен, че вече нищо няма да се чуе навън. Останах около час във външната изба, за всеки случай. Не беше необходимо, в стаята й нямаше нищо, с което да разбие вратата, дори и да беше достатъчно силна. Бях купил само пластмасови чаши и чинии, алуминиев чайник и така нататък.

После се качих горе и си легнах. Най-накрая тя беше мой гост и нищо друго не ме интересуваше. Дълго време лежах буден и премислях нещата. Изпитвах известно съмнение, че може би ще успеят да проследят движението на караваната, но като нея има стотици и единствените хора, които наистина ме тревожеха, бяха двете възрастни жени, минали преди да я хвана.

Е, лежах и мислех за нея, също будна долу. Отдадох се на приятни мечтания, в които слизах долу и я утешавах, бях възбуден, може би отидох твърде далеч във фантазиите си, но всъщност не се тревожех, знаех, че моята любов напълно я заслужава. После заспах.

По-късно тя винаги ми повтаряше какво лошо нещо съм направил и как трябва да положа усилия, за да го разбера по-добре. Само мога да кажа, че онази вечер се чувствах много щастлив, както споменах по-горе, и беше сякаш съм извършил нещо смело и дръзко, сякаш съм се изкачил на Еверест или съм направил нещо геройско на вражеска територия. Чувствах се щастлив, защото намеренията ми бяха от най-хубавите. Това тя никога не можа да разбере.

С една дума, тази нощ беше най-доброто нещо през живота ми (освен спечелването на парите на първо място). Все едно още веднъж хващах Синя Мазарина или Испанска Кралица. Искам да кажа, беше нещо, което човек прави само веднъж в живота си, при това не всекиму се отдава. Това за което повече мечтаеш, отколкото очакваш, че реално ще се случи.

 

 

Нямах нужда от будилника, станах преди да иззвъни. Слязох долу и заключих вратата на избата след себе си. Бях обмислил всичко. Почуках на нейната врата и извиках, моля те ставай, изчаках десет минути, дръпнах резетата и влязох. Чантата й беше в мен и разбира се, бях я претърсил. В нея нямаше нищо, което би могла да използва, освен пила за нокти и резачка с чупещо се острие, които взех.

Лампата светеше, тя стоеше до креслото. Беше облечена и ме гледаше втренчено, без признаци на страх, смела колкото си иска. Странно, не изглеждаше както винаги си я бях спомнял. Разбира се, досега никога не бях я виждал толкова отблизо.

Казах, надявам се, че си спала добре.

— Къде съм? Кой си ти? Защо ме доведе тук? — попита тя студено, без никакво вълнение.

Не мога да ти кажа.

— Искам да ме пуснеш веднага! Това е чудовищно! — каза тя. Стояхме така и се гледахме.

— Махай се! Смятам да си отида! — И тя тръгна право към мен, към вратата. Но аз не трепнах. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху ми, но трябва да е разбрала, че е глупаво. Бях изпълнен с решимост, тя нямаше как да спечели. Спря съвсем близо до мен и каза:

— Махай се от пътя ми!

Отговорих й, не можеш още да си вървиш. Моля те, не ме принуждавай отново да използвам сила.

Тя ме изгледа свирепо и ледено, после извърта лице.

— Не знам, за коя ме вземаш. Ако мислиш, че съм дъщеря на някой богаташ и че ще получиш голям откуп, скоро ще бъдеш разочарован.

Знам коя си, отговорих аз. Не става дума за пари.

Не знаех какво да кажа, бях толкова възбуден, тя беше при мен, най-накрая, от плът и кръв. Толкова ядосана. Исках да погледна лицето й, косата й, цялата, такава малка и красива, но не можех, тя така се беше втренчила в мен. Последва странна пауза.

Изведнъж попита сякаш ме обвиняваше:

— А аз не знам ли случайно кой си ти?

Започнах да се изчервявам, не можех да направя нищо, това не бях предвидил, през ум не ми беше минало, че може да ме познава.

Тя каза отчетливо:

— Пристройката на кметството.

Не знам за какво говориш, отговорих аз.

— Имаш мустаци — каза тя.

Все още нямах представа как е разбрала кой съм. Предполагам, че ме е виждала няколко пъти в града, може да ме е виждала и през прозореца на къщата им понякога, не бях помислил за това, умът ми сякаш попадна във водовъртеж.

Тя каза:

— Във вестника имаше твоя снимка.

Винаги съм мразел да ме откриват, не знам защо, винаги съм се мъчил да обясня, искам да кажа, да измисля някаква история, за да обясня. Изведнъж ми хрумна изход от положението.

Казах, само изпълнявам чужди заповеди.

— Заповеди — каза тя. — Чии заповеди?

Не мога да ти кажа.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено. И да стои настрана от мен. Предполагам, мислила си е, че ще я нападна.

— Чии заповеди? — попита тя пак.

Помъчих се да измисля някого. Не знам защо, единственото име, което ми дойде на ум, за което си мислех, че може би го знае, беше мистър Сингълтън. Той беше мениджър на „Барклиз“. Знам, че баща й ползваше услугите на тази банка. Няколко пъти съм го виждал там да разговаря с мистър Сингълтън.

На мистър Сингълтън, отговорих й аз.

Тя наистина изглеждаше изумена, затова продължих бързо. Не би трябвало да ти казвам, казах й, ще ме убие, ако разбере.

— Мистър Сингълтън? — попита тя, сякаш не беше чула добре.

Той не е такъв, за какъвто го смяташ, казах аз.

Тя изведнъж седна на перилото на креслото, сякаш това, което чу, беше твърде много за нея. — Искаш да кажеш, че мистър Сингълтън ти е наредил да ме отвлечеш?

Аз кимнах.

— Но аз познавам дъщеря му. Той е… О! Това е безумно! — каза тя.

Помниш ли момичето от улица „Пенхърст“?

— Какво момиче от улица „Пенхърст“?

Което изчезна преди три години.

Това също го измислих. Умът ми наистина работеше бързо тази сутрин. Така си мислех.

— Може би съм била в пансиона тогава. Какво се случи с нея?

Не знам. Но знам, че го направи той.

— Какво е направил?

Не знам. Не знам какво се е случило с нея. Но каквото и да е, той го е направил. Оттогава никой не я е виждал, нито чувал.

Неочаквано тя каза:

— Имаш ли една цигара?

Бях много непохватен, извадих пакета и запалката от джоба си, отидох до нея и й ги подадох. Не знаех дали не трябва да запаля цигарата й, но да го направя, ми се стори глупаво.

Казах й, не си яла нищо.

Тя държеше цигарата между пръстите си много елегантно, като истинска дама. Беше почистила пуловера си. Въздухът беше застоял.

Не обръщаше внимание. Разбирах, знае, че я лъжа.

— Искаш да ми кажеш, че мистър Сингълтън е сексманиак, че отвлича момичета, а ти ги охраняваш?

Отговорих, трябва да го правя. Откраднах пари от банката, ако разберат ще вляза в затвора, а той ме държи с това, разбираш, нали?

През цялото време тя ме гледаше втренчено. Имаше великолепни големи чисти очи, много любознателни, вечно искащи да знаят. (Не нахални, разбира се.)

— Ти спечели много пари, нали?

Разбрах, че съм казал нещо погрешно. Стана ми горещо и се притесних.

— Тогава защо не ги върна на банката? Колко бяха? Седемдесет хиляди лири? Или може би му помагаш само, за да се забавляваш?

Има и други неща, които не мога да ти кажа. Аз съм в ръцете му. Тя стана, бръкнала в джобовете на полата си. За първи път отклони очи от мен и се погледна в огледалото (метално, разбира се, не стъклено).

— И какво смята да прави с мен?

Не знам.

— Къде е той сега?

Предполагам, че скоро ще дойде.

Последва една минута, през която не каза нищо. След това на лицето й се появи изражение, сякаш си е помислила нещо отвратително, че това което казах, може да е вярно.

— Разбира се! Това трябва да е къщата му в Съфолк.

Да, казах аз и си мислех, че съм много умен.

— Той няма къща в Съфолк — каза тя, ледена.

То не знаеш всичко, казах аз, но вече не звучеше убедително.

Канеше се да заговори, но почувствах, че трябва да спра въпросите й. Не знаех, че е толкова умна. Не като нормалните хора.

Дойдох да те попитам, какво искаш за закуска. Има овесени ядки, яйца и така нататък.

— Не искам никаква закуска — каза тя. — Каква ужасна малка стая! И тази упойка. Каква беше?

Не предполагах, че ще ти прилошее. Наистина.

— Мистър Сингълтън би трябвало да ти каже. — Виждаше се, че не вярва нито дума за него. Каза го саркастично.

Попитах бързо дали иска чай или кафе, тя каза кафе, ако ти изпиеш малко преди това, и я оставих, за да отида във външното помещение. Точно преди да затворя вратата, тя извика:

— Забрави си запалката!

Имам друга. (Нямах.)

— Благодаря ти — каза тя. Странно, почти се усмихна.

Приготвих нескафе, занесох го вътре, тя ме изчака да пийна малко, след това също отпи. През цялото време задаваше въпроси, не, през цялото време чувствах, че може да ми зададе някакъв неочакван въпрос, за да се опита да ме хване. Колко време ще трябва да остане, защо съм толкова добър към нея. Измислях отговори, но знаех, че звучат неубедително, с нея никак не ми беше лесно да мисля бързо. Най-накрая й казах, че ще изляза по магазините и я попитах какво иска. Казах й, че ще й купя всичко, което поиска.

— Всичко? — попита тя.

В разумни граници, разбира се, казах аз.

— Мистър Сингълтън ли ти каза така?

Не. Това е от мен.

— Просто искам да ме пуснеш да си вървя — каза тя. Не можах да я накарам да произнесе и дума повече. Беше ужасно, изведнъж престана да говори и трябваше да си отида.

На обяд отново не искаше да говори. Приготвих храната й във външната изба и я внесох вътре. Но тя почти не я докосна. Опита се отново да ме подмами да я освободя, ала номерът й не мина.

Тази вечер, след като отново почти не докосна храната, аз отидох и седнах край вратата. Известно време пушеше със затворени очи, сякаш вида ми изморяваше очите й.

— Премислих някои неща. Това, което ми каза за мистър Сингълтън е измислица. Не ти вярвам. Най-напред, той не е такъв човек. А и да беше, не би взел теб, за да свършиш тази работа. Не би направил всичките тези фантастични приготовления.

Аз не казах нищо. Не можех да я погледна.

— Прекалено много проблеми си си създал. Всички тези дрехи, всички тези албуми. Днес пресметнах колко струват. Четиридесет и три лири. — Сякаш говореше на себе си. — Аз съм твоя пленничка, но ти искаш да съм доволна пленничка. Така че има две възможности. Едната е да ме държиш за откуп. Да си член на някаква банда или нещо такова.

Не е това. Казах ти.

— Знаеш коя съм. Не може да не знаеш, че баща ми не е богат, така че не може да ме държиш за откуп.

Беше особено, като я слушах да говори така.

— Единственото, което остава е секс. Искаш да правиш нещо с мен. — Тя ме наблюдаваше.

Това беше въпрос. Чувствах се шокиран.

Изобщо не е това. Аз ще се отнасям с цялото необходимо уважение. Не съм от онези. Гласът ми звучеше възмутено.

— Тогава трябва да си луд — каза тя. — Не в лошия смисъл, разбира се. — Обърна се настрана. — Признаваш ли, че историята с мистър Сингълтън не е вярна?

Исках да го направя внимателно, казах аз.

— Какво да направиш? Да ме изнасилиш? Да ме убиеш?

Никога не съм казвал това, отговорих. Тя ме поставяше в отбранителна позиция. В мечтите ми винаги беше обратното.

— Защо съм тук?

Искам да си моя гостенка.

— Гостенка!?

Тя стана, заобиколи фотьойла и се подпря с ръце на облегалката му без да сваля поглед от мен. Беше свалила синия си пуловер и сега беше с тъмно зелена вълнена рокля, подобна на ученическа престилка, с бяла блуза, отворена на шията, а косата й беше завързана на конска опашка. Красивото й лице. Изглеждаше смела. Не знам защо, представях си я седнала на коленете ми, неподвижна, и аз галя меката й руса коса, разпусната, както я видях по-късно.

Внезапно казах, обичам те. Подлудяваше ме.

Тя каза:

— Разбирам — с много особен, мрачен глас.

Повече не ме погледна тогава.

Знам, че е старомодно да кажеш на една жена, че я обичаш, дотогава и през ум не ми беше минало да й го казвам. В мечтите ми винаги се гледахме в очите, после се целувахме и не говорехме нищо, докато не престанем. Едно момче, Ноби, от наемния корпус, което знаеше всичко за жените твърдеше, че никога не трябва да им казваш, че ги обичаш. Дори и да е така. Ако все пак се наложи да изречеш „обичам те“, трябва да го направиш шеговито — твърдеше, че така ще ги накараш да тичат подир теб. За да получиш, трябва да бъдеш твърд. Глупавото нещо беше, че десетки пъти преди това си бях мислил, не трябва да й казвам, че я обичам, а да го оставя да дойде естествено и от двете страни. Но когато вече беше при мен, главата ми се завъртя и често изричах неща, които не исках.

Не че й казах всичко. Разказах й как съм работил в пристройката, как съм я гледал и съм си мислел за начина, по който се държи, по който ходи, всичко, което е означавала за мен, как след това спечелих парите и бях сигурен, че тя никога няма да ме погледне независимо от това, и колко самотен се чувствах. Когато свърших, тя седеше на леглото и гледаше килима. Мълчахме, както ми се стори, дълго време. Чуваше се само вентилаторът в съседното помещение.

Чувствах се засрамен. И почервенял.

— Мислиш ли, че ще ме накараш да те обичам, ако ме държиш в плен?

Искам да ме опознаеш.

— Докато съм тук, за мен ти ще си само един похитител. Знаеш ли това?

Станах. Повече не исках да съм с нея.

— Чакай — каза тя и тръгна към мен. — Ще ти обещая нещо. Разбирам те. Наистина. Пусни ме да си вървя. Няма да кажа на никого и нищо няма да ти се случи.

Това беше първият път, когато ме погледна мило. Искаше от мен да й се доверя, ясно и просто. Очите й се усмихваха докато ме гледаше. Умоляващо.

— Нищо не ти пречи. Бихме могли да станем приятели. Бих могла да ти помогна.

Гледаше ме.

— Не е късно.

Не можех да обясня точно какво чувствам, просто трябваше да я оставя. Заключих вратата и си тръгнах. Дори не й казах „лека нощ“.

Никой не би ме разбрал. Всеки би си помислил, ме я държа заради очевидното. Понякога, когато преди да дойде тя гледах книжките, и аз си мислех това, или не знам какво. Едва когато дойде, нещата се промениха, вече не си мислех за книжките, или че позира пред мен, неща, които ме отвращаваха и бях сигурен, че отвращават и нея. У нея имаше нещо толкова хубаво, че човек също трябваше да се държи така. Сякаш тя го очакваше. Искам да кажа, когато наистина дойде при мен, — други неща започнаха да ми се струват гадни. Не беше като някои жени, които не можеш да уважаваш и затова не те е грижа как се държиш с тях. Тя предизвикваше уважението ми и трябваше да съм много внимателен.

 

 

Тази нощ не спах много, защото наистина бях изумен от начина, по който се бяха развили нещата — да й кажа толкова много още на първия ден и тя да ме направи да изглеждам глупак. Имаше моменти, когато си мислех да я кача на колата и да я закарам в Лондон, както й се искаше. Бих могъл да замина за чужбина. Но след това винаги си спомнях лицето й, как косата й висеше завързана на опашка, леко настрани и усукана, как седеше и как ходеше, хубавите й чисти очи. Знаех, че не мога да го направя.

След закуска — тази сутрин хапна малко овесени ядки, с кафе, без изобщо да разговаряме, беше станала, беше облечена, но леглото ми се стори оправено по малко по-различен начин, така че сигурно беше спала в него. Както й да е, тя ме спря, когато тръгнах да излизам.

— Искам да говоря с теб. — Аз се обърнах.

— Седни — каза тя. Седнах на стола до стъпалата.

— Слушай, това е лудост! Ако ме обичаш в истинския смисъл на думата, просто не можеш да желаеш да ме държиш тук. Виждаш, че се чувствам отвратително. Въздухът, нощем не мога да дишам. Събудих се с главоболие. Ще умра, ако ме държиш тук дълго. — Изглеждаше наистина разтревожена.

Няма да е дълго, обещавам.

Тя се изправи и застана до скрина, втренчи се в мен.

— Как се казваш? Попита ме тя.

Клег, отговорих.

— Малкото ти име?

Фердинанд.

Тя ме стрелна с остър поглед.

— Това не е вярно — отсече тя. Спомних си, че портфейлът ми със златни инициали е в джоба на сакото ми, извадих го и й го показах. Нямаше как да разбере, че „Ф“-то означава Фредерик. Странно, името Фердинанд винаги ми е харесвало, дори още преди да я видя. Звучи някак си чуждестранно и отличаващо се. Понякога чичо Дик ме наричаше така, на шега. Лорд Фердинанд Клег, маркиз на буболечките, казваше той.

Тогава това тук е просто съвпадение, казах й аз.

— Предполагам, че ти викат Ферди или Ферд.

Винаги Фердинанд.

— Слушай, Фердинанд, не знам какво намираш в мен. Не знам защо си влюбен в мен. Може би и аз бих могла да се влюбя в теб някъде другаде. Аз… — изглежда не знаеше какво да каже, нещо необикновено за нея — … аз наистина харесвам милите, внимателни мъже. Но не бих могла да се влюбя в теб, ако съм в тази стая. Тук не бих могла да се влюбя в никого. Никога.

Отговорих, просто искам да те опозная. През цялото това време тя седеше на скрина и следеше какъв ефект ще произведат думите й върху мен. Така че бях подозрителен. Знаех, че ме изпробва.

— Но не можеш да отвлечеш човек, само за да го опознаеш!

Много искам да те опозная. В Лондон нямаше да имам никакъв шанс. Не съм интересен и всичко останало. Не съм от класата ти. И мъртва не би се показала с мен в Лондон.

— Това не е честно. Не съм сноб. Мразя снобите. Нямам предразсъдъци спрямо хората.

Не обвинявам теб, казах аз.

— Мразя снобщината! Беше съвсем ядосана. Някои думи изговаряше много силно, много подчертано.

Някои от най-добрите ми приятели в Лондон са… да, това което са нарича работническа класа. По произход. Просто на мислим за това.

Като Питър Гетсби (това беше името на младия мъж със спортната кола).

— Той! Не съм го виждала от месеци. Той е чисто и просто провинциален нехранимайко-еснаф.

Още я виждах как са качва в лъскавото му MG. Не знаех дали да й се доверя.

— Предполагам, че вече всички вестници са писали.

Не съм ги чел.

— Можеш да влезеш в затвора за години.

Щя си струва. Ще си струва дори да вляза и с доживотна присъда, казах аз.

— Обещавам, кълна се, че ако ма пуснеш, няма да кажа на никого. Ща измисля някаква история. Ще се виждаме колкото често искаш, колкото често мога, щом не работя. Никой няма да научи, освен нас двамата.

Не мога, казах й, не сега. Когато ме молеше така, ме караше да се чувствам като някой жесток крал.

— Ако ме пуснеш сега, ще започна да ти се възхищавам. Ще си мисля, ето, можеше да направи какаото са пожелае с мен, но той е благороден, държа се като истински джентълмен.

Не мога, казах аз. Не искай това. Моля те не искай това.

— Бих си помислила, че си струва да познаваш такъв човек — Тя беше кацнала на скрина и ме наблюдаваше.

Трябва да тръгвам, казах й. Излязох толкова бързо, че се препънах на най-горното стъпало. Та слезе от скрина и се втренчи в мен, до вратата, със странно изражение на лицето.

— Моля те — каза тя. Много тихо и хубаво. Беше трудно да се устои.

Чувствах се сякаш нямам мрежа, а искам да хвана екземпляр, който ми е нужен, между палеца и показалеца (винаги правех това много добре) — заставаш бавно отзад и хоп, готово, но трябва да забодеш коремчето, а насекомото трепери. Не е толкова лесно, колкото с бурканче за умъртвяване. А с нея беше два пъти по-трудно, защото въобще не исках да я убивам, това беше последното нещо, което исках.

 

 

Тя често ми говореше за съсловните различия и за класите, но никога не ме убеди. Начина на говорене издава хората, не това, което казват. Достатъчно беше да се види колко е изтънчена, за да се разбере как е възпитавана. Не беше „тра-ла-ла“, както много други, но онова беше налице независимо от всичко. То личеше, когато ставаше саркастична, защото не съм успял да се обясня или съм направил нещо не както трябва. Не мисли за класите, казваше тя. Както богат казва на беден да престане да мисли за пари.

Не я упреквам; вероятно по-късно каза и направи някои от ужасяващите неща, само за да ми покаже, че всъщност не е толкова изтънчена, но въпреки това, беше. Когато се ядосаше, можеше да се качи незабавно на високия си пиедестал и от там да стовари върху мен всичките си най-добри качества.

Между нас винаги стоеше класата.

 

 

Тази сутрин отидох до Люис. Отчасти исках да погледна вестниците, купих ги всичките. Във всеки имаше по нещо. В по-долнопробните имаше повече, в два имаше снимки. Беше ми смешно да чета дописките. Прочетох и неща, които дотогава не знаех.

Дългокосата студентка по живопис Миранда Грей, двадесетгодишна, спечелила миналата година най-високата стипендия, за да учи в първокласната Лондонска школа „Слейд“, е изчезнала. По време на учебната година е живяла на улица „Хамнет“ №29, в Лондон, с леля си мис К. Ванбърг-Джоунс, която късно снощи е уведомила полицията.

След учебните занимания във вторник, Миранда се е обадила, за да съобщи, че отива на кино и ще се прибере вкъщи след осем часа.

След това е изчезнала.

Имаше голяма нейна снимка и надпис: „Виждали ли сте това момиче?“

Един друг вестник ме накара добре да се посмея.

Жителите на Хампстед в последно време все повече са разтревожени от появата на бродещи „вълци“ с леки автомобили. Пиърс Броутън, състудент и близък приятел на Миранда, ми каза в кафенето, в което двамата често ходели, че в деня на изчезването й, тя е изглеждала в чудесно настроение и са се уговорили днес да отидат заедно на изложба. Той каза: „Миранда знае какво представлява Лондон. Тя е последният човек, който ще се качи в кола на непознат или нещо подобно. Затова съм много разтревожен.“

Представител на учебното заведение каза: „Тя е един от най-обещаващите ни студенти във втори курс. Сигурни сме, че изчезването й има съвсем безобидно обяснение. Артистичните млади хора имат своите капризи.“

Ето в това е мистериозното в случая.

Полицията умолява всички, които са я виждали или знаят нещо за нея, или са забелязали нещо подозрително в района на Хампстед, незабавно да съобщят.

 

 

Също така споменаваха с какви дрехи е била облечена и така нататък, и имаше и снимка. В друг вестник съобщаваха, че полицията ще претърсва дъното на езерото в парка на Хампстед. В друг пишеше как Пиърс Броутън и тя неофициално били сгодени. Чудех се дали това не е битника, с когото я видях. В друг се казваше: „Тя е една от най-популярните студентки, винаги готова да помогне.“ Във всичките пишеше, че е хубава. Имаше снимки. Ако беше грозна, навсякъде щеше да има само по два реда на последната страница.

Спрях караваната край пътя, когато се връщах и прочетох всички вестници. Това ми даде чувство за власт, не знам защо. Всичките тези хора я търсеха, а аз знаех отговора. Когато тръгнах отново, твърдо реших да не й казвам нищо.

Разбира се, първото нещо, за което попита, когато се прибрах, бяха вестниците. Има ли нещо за нея? Казах й, че не съм погледнал и нямам намерение да го правя. Казах й, че не се интересувам от вестници, те печатат само баналности. Тя не настоя.

Никога не й дадох да чете вестници. Никога не й дадох да слуша радиопрограми или да гледа телевизия. Случи се така, че един ден преди да дойде, прочетох книгата „Тайните на Гестапо“ — всичко за мъченията и така нататък, които се е налагало да използват през войната, и как едно от първите неща, с които е трябвало да свикнеш, ако си затворник, е било, че не знаеш какво става извън затвора. Искам да кажа, не са давали на затворниците да научават каквото и да било, дори не са им позволявали да разговарят помежду си, така че са били откъснати даже от собствения си свят. И това ги е пречупвало. Разбира се, аз не исках да пречупвам Миранда както Гестапо е искало да пречупи затворниците си. Но си мислех, че ще е по-добре, ако е откъсната от външния свят, тогава ще трябва да мисли за мен повече. Така че, въпреки многото опити от нейна страна да ме накара да й дам вестници или радиоапарат, аз никога не го направих. През първите дни не исках да знае какво прави полицията и така нататък, защото това само щеше да я разтревожи. Беше нещо като загриженост за нея, би могло да се каже.

 

 

Тази вечер й сготвих замразен зелен фасул и замразено пиле в бял сос, тя го изяде и изглежда й хареса.

След това попитах, може ли да остана за малко?

— Ако искаш — отговори тя. Седеше с кръстосани крака на леглото, одеялото беше сгънала зад гърба си като възглавница и се беше облегнала на стената. Известно време само пушеше и разглеждаше един от албумите, които й бях купил.

— Знаеш ли нещо за изкуството? — попита ме тя.

Нищо, което може да се нарече познание.

— Така си и мислех. Ако знаеше, не би затворил невинен човек.

Не виждам връзката, казах аз.

Тя затвори книгата. — Разкажи ми за себе си. Кажи ми какво правиш през свободното си време.

Ентомолог съм. Колекционирам пеперуди.

— Разбира се — каза тя. — Спомних си, че го пишеше във вестника. А сега към колекцията си прибави и мен.

Тя смяташе, че това е смешно, така че отвърнах, може да се нарече и така.

— Не. Не: „може да се нарече и така“, а съвсем буквално. Забол си ме с карфица в тази малка стаичка, за да можеш да идваш и да се пулиш над мен.

Изобщо не смятам, че е така.

— Знаеш ли, че съм будистка? Мразя всичко, което може да отнеме живот. Дори и на насекомо.

Ти яде пилето, засякох я. Този път аз я хванах.

— Но се презирам за това. Ако бях по-добър човек, щях да съм вегетарианка.

Рекох й, ако поискаш да престана да събирам пеперуди, ще го направя. Ще направя всичко, което поискаш от мен.

— Освен да ме оставиш да отлетя.

Предпочитам да не говорим за това. Няма да ни доведе до никъде.

— Както и да е. Не бих могла да уважавам човек и особено мъж, който прави нещо, само за да ми се хареса. Предпочитам да го прави, защото смята, че е правилно. — През цялото време тя ме обработваше, на човек би му се сторило, че разговаряме за съвсем невинни неща, и изведнъж се нахвърляше срещу мен. Аз мълчах.

— Колко време ще ме държиш тук?

Не знам, казах. Зависи.

— От какво.

Не отговорих нищо. Не можех.

— От това, дали ще се влюбя в теб ли?

Приличаше на натякване.

— Защото ако е така, ще стоя тук, докато умра.

Не отвърнах нищо на това.

— Махай се — каза тя. — Махай се и помисли какво ти казах!

 

 

На следващата сутрин направи първия опит да избяга. Не може да се каже, че ме завари неподготвен, но ми даде добър урок. Изяде закуската си и ми каза, че леглото й се е разклатило, задния крак, в ъгъла. Мисля, че може да падне, каза тя, един винт се е разхлабил. Като истински глупак отидох да й помогна да вдигне дюшека и тя неочаквано ме блъсна, точно като не бях стъпил здраво и хукна покрай мен. Като стрела излетя до стъпалата и нагоре по тях. Бях предвидил нещо такова и затова бях поставил куката, която задържаше вратата отворена. Под нея имаше и дървен клин, който тя се помъчи да изрита, но аз станах и се втурнах да я гоня. Тя хукна нататък и викаше „Помощ!“, „Помощ!“, нагоре към външната врата, която, разбира се, беше заключена. Започна да я дърпа, да блъска по нея и да пищи, но тогава я хванах. Не исках да го правя, но трябваше да реагирам някак. С една ръка я хванах през кръста, а с другата запуших устата й, и така я завлякох отново долу. Тя риташе и се противеше, но разбира се, беше твърде дребна, а аз може и да не съм господин Атлас, но не съм и хърбав. Най-накрая, тя се отпусна и аз я освободих. За миг остана неподвижна, после неочаквано се хвърли напред и ме удари по лицето. Не че ме заболя наистина, но изненадата беше отвратителна, защото го направи, когато най-малко очаквах и след като се бях държал съвсем в рамките на приемливото, в положение, при което други можеха да излязат от кожата си. След това тя влезе в стаята и тресна вратата след себе си. Искаше ми се да вляза след нея и да й дам да разбере, но знаех, че е ядосана. В погледа й имаше истинска омраза. Така че само затворих вратата и завъртях етажерката на мястото й.

След това не искаше да говори. По време на обеда, когато я заговорих и казах, че съм готов да забравя станалото, тя не обели дума. Просто ме изгледа, с огромно презрение. Същото се повтори и вечерта. Когато дойдох да разчистя, тя само ми подаде подноса и се обърна настрани. Ясно ми показа, че не иска да остана. Помислих си, че скоро ще й мине, но на следващия ден беше още по-лошо. Не само че не говореше, но не искаше и да яде.

Моля те, не прави това, няма смисъл.

Но тя не искаше да каже и дума, дори не ме погледна.

На следващия ден беше същото. Не се хранеше, не говореше. Очаквах да започне да носи някои от дрехите, които бях купил, но продължаваше да е с бялата блуза и зелената си вълнена рокля. Започнах не на шега да се тревожа, не знаех колко време хората могат да издържат без храна, изглеждаше ми пребледняла и отслабнала. През цялото време седеше на леглото до стената, с гръб към мен и имаше толкова нещастен вид, че не знаех какво да направя. На следващата сутрин за закуска й занесох малко кафе, овесени ядки, препечени филийки и конфитюр. Оставих ги известно време, за да усети миризмата им. Тогава й казах, не очаквам от теб да ме разбереш изцяло, не очаквам от теб да ме обичаш, така както другите хора, просто искам да се опиташ да ме разбереш доколкото можеш, и да ме харесаш поне малко, ако можеш.

Тя не помръдна.

Казах й, ще сключим споразумение. Ще ти кажа кога ще те пусна да си отидеш, но само ако изпълниш някои условия.

Не знам защо го казах. Наистина знаех, че никога няма да мога да я пусна. Но не беше и съвсем брадата лъжа. Често си мислех, че бих могъл да я освободя, когато се споразумеем, обещанието си е обещание и така нататък. Друг път бях убеден, че не мога да я оставя да постъпи така.

Тогава се обърна и се втренчи в мен. Това беше първият признак на живот, който показваше от три дни.

Казах й, условията са да се храниш, да разговаряш с мен, както в началото и да не се опитваш да избягаш по този начин.

— Никога няма да се съглася на последното.

А какво ще кажеш за първите две, попитах я аз. (Помислих си, че дори и да обещае да не се опитва да бяга, все едно ще трябва да взема предохранителни мерки, така че това условие беше безпредметно.)

— Не си казал кога — настоя тя.

След шест седмици, казах й аз.

Тя отново ми обърна гръб.

Тогава пет седмици, казах аз след малко.

— Ще остана тук една седмица и нито ден повече.

Е, казах й, не мога да се съглася на това, и тя отново ми обърна гръб. После се разплака. Виждах как раменете й потреперват. Исках да се приближа до нея, застанах до леглото, но тя се обърна толкова рязко, стори ми се помисли си, че имам намерение да се нахвърля върху нея. Пълни със сълзи бяха очите й. Страните мокри. Наистина видът й ме потискаше.

Моля те, бъди разумна. Знаеш какво означаваш за мен сега. Не можеш ли да разбереш, че не съм подготвил всичко това, за да останеш само още една седмица.

— Мразя те! Мразя те!

Ще ти дам дума, казах аз. Когато времето дойде, ще можеш да си тръгнеш веднага щом пожелаеш.

Не искаше и да чуе. Беше смешно, тя седеше и плачеше, а лицето й беше цялото порозовяло. Помислих си, че може пак да скочи срещу мен, видът и говореше, че й се иска. Но тя започна да бърше очите си. След това запали цигара. И каза:

— Две седмици.

Аз казах, ти искаш две, аз искам пет. Ще се съглася на един месец. Това прави 14-ти ноември.

Последва пауза, след която тя отсече:

— Четири седмици изтичат на 11-ти ноември.

Тревожех се за нея, исках да решим въпроса веднъж завинаги, така че казах, имах предвид календарен месец, но нека бъдат двадесет и осем дни. Отстъпвам ти останалите три.

— Много ти благодаря. — Със сарказъм, разбира се.

Подадох й чашата кафе и тя я пое.

— Аз също имам условия — каза тя преди да започне да пие. — Не мога да живея през цялото време тук долу. Липсват ми чистия въздух и светлината. От време на време трябва да се къпя. Нужни са ми материали за рисуване. Трябва да имам транзистор или грамофон. Трябват ми някои неща от аптеката. Искам пресни плодове и салати. Не мога да не се раздвижвам по някакъв начин.

Ако те оставя да излезеш навън, ще избягаш, казах й аз.

Тя се изправи. Сигурно го е репетирала преди това, толкова бързо се промени.

— Знаеш ли какво значи освобождаване „под гаранция“?

Отговорих, да.

— Можеш да ме пуснеш под гаранция. Обещавам да не викам и да не се опитвам да избягам.

Казах й, първо изяж закуската, после ще помисля.

— Не! Не искам кой знае колко много. Ако къщата наистина е усамотена, тогава няма риск.

Усамотена е, наистина, но не мога да се реша.

— Продължавам гладната стачка. — Тя ми обърна гръб, наистина прилагаше натиск, както казват.

Разбира се, ще имаш материали за рисуване, започнах аз. Просто трябваше да ми кажеш по-рано. И грамофон. Всякакви плочи, които поискаш. Книги. Същото важи и за храната. Обясних ти, че просто трябва да ми кажеш. За всякакви такива неща.

— Чист въздух? — Тя още беше с гръб към мен.

Твърде опасно е.

Е, последва тишина, но тя се беше изразила пределно ясно и накрая се предадох.

Може би нощем, ще видим.

— Кога? — Тя се обърна към мен отново.

Ще трябва да помисля. Ще трябва да те завържа.

— Но нали ще съм под гаранция?

Приеми, ако ти харесва, или не. Това е.

— Банята?

Ще измисля нещо, отговорих й.

Искам да се изкъпя като хората, в човешка баня. Горе не може да няма нормална баня.

Нещо друго, за което бях мислил много, беше колко ми се щеше да види моята къща и обзавеждането й. Отчасти ми се искаше да я гледам там, естествено, в мечтите ми тя беше горе с мен, а не в мазето. Аз съм такъв, понякога действам импулсивно и поемам рискове, които другите не биха поели.

Ще видя, казах й, ще трябва да подготвя нещата.

— Ако ти дам дума, няма да я наруша.

Сигурен съм в това.

Толкоз по въпроса.

 

 

Така да се каже, това разчисти облачността. Впоследствие аз я уважавах и тя ме уважаваше повече. Най-напред направи списък на нещата, които искаше. Трябваше да намеря магазин за художнически материали в Люис, да купя специална хартия, моливи и какво ли още не — сепия и китайско мастило, четки със специален косъм, различни размери и направа. После някои неща от аптеката, за премахване на миризми и така нататък. Не беше безопасно да купувам дамски неща, които нямаше как да използвам сам, но поех риска. След това ми направи списък на продуктите за храна. Искаше прясно кафе, много плодове и зеленчуци — за това настояваше особено. Както и да е, от тогава започна всеки ден да ми пише какво да купувам и да ми казва как да го сготвя, беше същото, като да си имаш жена — инвалид, за който трябва да пазаруваш. В Люис бях много внимателен — никога не купувах от един и същи магазин два пъти под ред, за да не си помислят, че купувам повече отколкото трябва за сам човек. Някак си, струваше ми се, не може да не личи, че живея сам.

Първия ден й купих грамофона. Беше малък, но тя изглежда много му се зарадва. Не исках да знае, че не разбирам нищо от музика, но видях една плоча с някакви оркестрови изпълнения от Моцарт и й я взех. Беше добра покупка, тя я хареса, а също и мен, задето съм я купил. Един ден, доста по-късно, когато я слушахме, тя се разплака. Искам да кажа, очите й се навлажниха. После ми каза, че когато я е писал, той е умирал и знаел, че умира. На мен ми звучеше като всичко останало, но разбира се, тя беше музикалната.

 

 

Е, на следващия ден отново повдигна въпроса за къпането и чистия въздух. Не знаех как да постъпя. Без да й обещавам нищо, се качих горе до банята, за да обмисля какво да направя. Прозорецът беше над козирката на задната врата, до входа за избата. Отзад, значи е по-безопасно. Най-накрая взех някакви дъски и ги закрепих върху рамката с триинчови винтове, така че да не може да сигнализира с лампата или да се опита да се измъкне оттам. Не че наистина имаше някаква вероятност късно вечер зад къщата да има някой.

Така подсигурих банята.

След това се изкачих отдолу до горе, поставих се на нейно място, за да видя, къде би могло да има опасни места. Стаите на долния етаж имаха вътрешни дървени кепенци и беше много лесно да ги затворя (по-късно купих катинари), така че да не може да привлече вниманието през някой прозорец и никой натрапник не би могъл да наднича вътре и да гледа какво става. В кухнята сложих на безопасно място всички ножове и така нататък. Премислих всичко, което би могла да направи, за да избяга и накрая, почувствах, че всичко е наред.

Е, след вечеря тя отново започна да ме пита за банята, а аз я оставих малко да се понацупи пак, после й казах, добре, ще поема риска, но ако нарушиш обещанието си, ще стоиш само тук.

— Никога не нарушавам обещанията си.

Ще ми дадеш ли честната си дума?

— Давам ти честната си дума, че няма да се опитвам да избягам.

Или да сигнализираш.

— Или да сигнализирам.

Ще те завържа.

— Но това е обидно!

Така няма да обвинявам теб, ако нарушиш обещанието си, казах аз.

— Но аз… — тя не довърши, просто вдигна рамене, обърна се и подаде ръце зад гърба си. Бях подготвил шал, за да не я престърже въжето, стегнах го наистина много, но така, не да не я боли, след това щях да завържа устата й, но тя първо ми каза да събера нещата за баня, които щяха да й трябват и (бях щастлив да забележа) избра някои от онези, които й бях купил.

Взех нещата й и се каних първи по стълбите на външната изба, а тя изчака докато отключа вратата и я повикам. Трябваше първо да се убедя, че наоколо няма никой.

Беше много тъмно, разбира се, но небето беше ясно — виждаха се звездите. Хванах ръката й и я оставих да постои навън пет минути. Чувах колко дълбоко диша. Беше много романтично, главата й стигаше някъде до рамото ми.

Можеш да се убедиш, че мястото е усамотено, казах аз.

Когато стана време (трябваше да я дръпна), влязохме през кухнята и трапезарията, после в антрето и нагоре по стълбите към банята.

На вратата няма ключалка, дори не можеш да я затвориш, защото съм заковал дървено трупче, но ако удържиш на думата си, ще уважа напълно правото ти да се уединиш. Ще бъда тук.

Бях си донесъл стол на площадката отпред. Сега ще развържа ръцете ти, ако обещаеш да не махаш превръзката от устата си. Кимни.

Тя го направи, така че развързах ръцете й. Разтърка ги малко, предполагам, за да ме уязви, после влезе в банята.

Всичко мина без неприятности, чувах я как се къпе, плискането на водата и така нататък, съвсем естествено, но се стъписах, когато излезе. Беше махнала превръзката от устата си. Това беше едното стъписване. Другото беше от промяната, настъпила след като се беше преоблякла с новите дрехи и измитата й коса, мокра и пусната на раменете. Това я правеше по-мека, дори по-млада, не че някога е била корава и грозна. Сигурно съм изглеждал глупаво — да имам ядосан вид, задето е махнала превръзката и да не мога наистина да се ядосам, защото тя е толкова хубава.

Заговори много бързо:

— Слушай, започна ужасно да ме боли. Дадох ти дума. Още веднъж ти обещавам. Можеш пак да ми сложиш това нещо ако искаш, ето го. Но досега щях да съм се разпищяла, ако имах такова намерение.

Подаде ми превръзката, но във вида й имаше нещо, което ми попречи да й я сложа отново. Казах й, ръцете стигат. Пак беше със зелената си рокля, но беше облякла една от моите блузи и предполагах, че отдолу е с новото бельо.

Завързах ръцете й отзад.

Съжалявам, че съм толкова мнителен, казах й. Просто ти си единственото нещо, заради което си струва да живея. Знам, че моментът не беше подходящ за такива приказки, но за мен беше прекалено много да я гледам така, застанала пред мен.

Ако си отидеш, казах, аз ще се самоубия.

— Трябва да отидеш на лекар.

Аз просто издадох някакъв звук.

— Бих искала да ти помогна.

Мислиш, че съм луд, защото направих това? Не съм луд. Просто… просто нямам никой друг. Никога не съм искал да познавам никого, освен теб.

— Това е най-лошата болест — каза тя. Тогава се обърна към мен, беше точно докато я завързвах. После погледна надолу. — Жал ми е за теб.

След това се промени, каза: — Какво да правя с прането? Изпрах си някои неща, мога ли да ги простра? Или има обществена пералня?

Казах й, че ще ги изсуша в кухнята. Не можеш да изпращаш нищо в обществената пералня.

— Сега какво?

И се огледа. У нея понякога имаше нещо палаво, сякаш си търсеше белята, по приятен начин. Сякаш за да те дразни.

— Няма ли да ми покажеш къщата си?

Беше се усмихнала истински — първата истинска усмивка, която виждах на лицето й. Не можех да не й се усмихна и аз.

Стана късно, казах.

— Колко е стара? — Говореше сякаш не ме чува.

Над вратата има плоча и там пише 1621-ва година.

— Това килимче е с неподходящ цвят. Трябва да сложиш рогозки или нещо такова. И тези картини — ужасно!

Отиде до края на площадката, за да ги види по-добре. Хитро.

Струват достатъчно пари, казах.

— Не са само парите.

Не мога да опиша колко странно се чувствах — тя застанала там и прави типично женски забележки.

— Може ли да погледна стаите?

Не бях на себе си, не можех да устоя на удоволствието, така че застанах до нея и й ги показах — една подготвена за леля Ани, една за Мейбъл, ако някога дойдат, и моята. Миранда огледа много внимателно и трите. Разбира се, пердетата бяха дръпнати и аз стоях близо до нея, за да не би да предприеме нещо глупаво.

Наех една фирма да ги обзаведе, обясних аз, когато застанахме пред вратата на моята.

— Ти си много подреден.

Видя няколкото стари картини с пеперуди, които бях купил от един антиквар. Аз ги избрах, казах й.

— Те са единственото прилично нещо тук.

Е, ето това беше, тя ми правеше комплименти, а на мен ми беше приятно да слушам.

След това добави:

— Колко е тихо тук! Ослушвах се да чуя коли. Сигурно е в северен Есекс. — Знаех, че ме изпробва. Наблюдавах я.

Позна! Казах, като се престорих на изненадан.

Неочаквано тя каза:

— Странно, би трябвало да треперя от страх. Но с теб се чувствам в безопасност.

Никога няма да ти направя нищо лошо. Освен ако не ме принудиш. Неочаквано, както винаги се бях надявал, започнахме да се опознаваме, тя започваше да ме вижда такъв, какъвто съм наистина.

Тя каза:

— Въздухът беше чудесен. Не можеш да си представиш. Дори този тук. Той е свободен. Той е всичко, което аз не съм.

И тя тръгна, така че трябваше да я последвам надолу по стълбите. Най-долу, в антрето, попита: — Може ли да погледна тук? — Ще се хване и за сламка, помислих си, но при всички случаи кепенците бяха спуснати, също и пердетата. Тя влезе в салона и се огледа, после го обиколи и разгледа всичко с ръце зад гърба, беше наистина комично.

— Това е една чудесна, чудесна стая. Гадно е да я напълниш с такива боклуци. Такава помия! — Тя дори ритна един от столовете. Предполагам, че ми е проличало какво чувствам (бях обиден), защото каза: — Но би трябвало да видиш, че не е каквото трябва! Тези ужасни, натруфени стенни лампи и… — тя изведнъж ги видя. — Само не порцеланови диви патици! — Погледна ме с истински гняв, после отново се обърна към патиците.

— Болят ме ръцете. Не можеш ли поне да ми ги завържеш отпред?

Не исках да развалям мига, както казват, не виждах никакъв проблем и след като развързах ръцете й (бях подготвен да очаквам неприятности) тя се обърна и ги подаде отпред, за да ги завържа отново, което и направих. След това ме ужаси. Отиде до камината, където висяха дивите патици, бяха три, по тридесет шилинга всяка, и преди да успея да си отворя устата, ги откачи от куките им и ги строши на пода отпред. На парчета.

Много ти благодаря, казах саркастично.

— Къщите, стари като тази, имат душа. И нямаш право да слагаш такава свинщина в такава хубава стая, в която са живели толкова много хора. Не го ли чувстваш?

Нямам никакъв опит в обзавеждането, казах аз.

Тя просто ме изгледа особено и минавайки покрай мен влезе в стаята отсреща, наричах я трапезария, макар че онези от фирмата за мебелиране я наричаха „стая с двойно предназначение“. Наполовина беше оборудвана, за да работя в нея. Там бяха трите ми стъклени шкафа, които тя забеляза веднага.

— Няма ли да ми покажеш другите си жертви?

Разбира се, нищо по-добро от това не можех да желая. Извадих едно или две от най-хубавите чекмеджета — пеперуди от едно и също семейство, нищо сериозно, само за гледане, наистина.

— Купил ли си ги?

Разбира се че не, казах. Всичките са уловени или развъдени, подготвени и аранжирани от мен. Всичките.

— Красиво са направени.

Показах й едно чекмедже с „Чокхил“ и „Син адонис“, имам една чудесна „Адонис“, разновидност ceroneus и някои „Чокхил“, разновидност tithonus и й ги посочих. Моят ceroneus е по-добър от този в природонаучния музей. Гордеех се, че мога и аз да й кажа нещо. Никога не беше чувала за мутанти.

— Красиви са. Но са тъжни.

Всичко е тъжно, ако ти го направиш такова, казах аз.

— Но не аз, а ти ги нравиш тъжни! — тя ме гледаше над отвореното чекмедже. — Колко пеперуди си убил?

Можеш да преброиш.

— Не, не мога. Мисля си за всички пеперуди, които можеха да се родят от тези, ако ги беше оставил живи. Мисля си за цялата жива красота, която си унищожил.

Не можеш да кажеш със сигурност.

— Дори не можеш да споделиш тази красота! Кой гледа тези пеперуди? Ти си като скъперник, събираш красота в чекмеджета!

Бях наистина много разочарован, мислех, че думите й са много глупави. С какво няколко екземпляра ще се отразят на целия вид?

— Мразя учените — каза тя. — Мразя хората, които колекционират неща и ги класифицират и им дават имена и после ги забравят. В изкуството непрекъснато правят това. Решават, че даден художник е импресионист, или кубист, или каквото и да било, после го слагат в някое чекмедже и забравят, че е жив човек, индивидуален творец. Но виждам, че са подредени красиво.

Отново се опитваше да бъде мила.

След това й казах, аз се занимавам и с фотография.

Имах няколко снимки на гората зад къщата, няколко на морски вълни, които заливат вълнолома в Сийфорд, наистина хубави. Сам съм ги увеличавал. Сложих ги на масата, така че да може да ги разгледа.

Погледна ги, но не каза нищо.

Не са кой знае какво, казах аз. Не се занимавам с това от много време.

— Те са мъртви — изгледа ме по особен начин, странично. — Не специално тези. Всички снимки. Когато нарисуваш нещо, то е живо, когато го фотографираш, то умира.

Като грамофонна плоча.

— Да. Сухи и мъртви. — Е, дощя ми се да споря, но тя продължи: — Тези са добри. Добри снимки, доколкото снимките могат да са добри.

След малко казах, искам да направя снимки и на теб.

— Защо?

Ти си фотогенична.

Погледна надолу, после отново към мен и каза:

— Добре. Щом искаш. Утре.

Това наистина ме развълнува. Нещата наистина се бяха променили.

Горе-долу по това време реших, че е време да слизаме долу. Тя не се възпротиви, само вдигна рамене, остави ме да завържа устата й и всичко мина добре, както преди.

Когато слязохме в мазето, поиска чай (беше ме накарала да купя някакъв специален порцеланов сервиз). Свалих превръзката от устата й, тя дойде във външното помещение (ръцете й още бяха завързани) и видя къде готвя храната й, и всичко останало. Не говорехме, беше приятно. Чайникът кипеше и тя беше там. Естествено не я изпусках из поглед. Когато чаят беше готов, аз попитах, да сервирам ли?

— Това е ужасен израз!

Какво му е ужасното?

— Като тези порцеланови патици е. Просташки е, остарял, мъртъв, той е… всичко блудкаво, което някога е съществувало. Знаеш ли това?

Тогава по-добре ти да сервираш, казах аз.

Тогава, беше странно, тя се усмихна сякаш се канеше да се разсмее, после се овладя и влезе в стаята си, а аз я последвах с подноса. Сипа чая, но нещо я беше ядосало, личеше си. Не ме гледаше.

Не исках да те обиждам, казах аз.

— Изведнъж се сетих за нашите. Тази вечер те няма да се смеят над чаша чай.

Четири седмици, казах й.

— Не ми припомняй това!

Беше точно като жена. Непредсказуема. Усмихната в един момент, пълна със злоба в следващия.

Тя каза: — Ти си противен. И ме караш и аз да се чувствам противно.

Няма да е за дълго.

След това тя каза нещо, което никога не бях чувал да казва жена. Наистина ме ужаси.

Обясних й, че не обичам такива думи. Отвращават ме.

После тя го повтори, по-скоро, изпищя го в очите ми.

Понякога наистина не разбирах настроенията й.

 

 

На следващата сутрин всичко беше наред, макар че тя не се извини. Също така, двете вази от стаята й бяха счупени на стъпалата, когато влязох. Както винаги, беше станала и ме чакаше, когато занесох закуската й.

Е, първото нещо, което ме попита беше дали ще я оставя да види дневната светлина. Казах й, че вали.

— Защо да не мога да изляза във външното помещение и да се разхождам? Имам нужда от движение.

Започнахме стария спор. Най-накрая се разбрахме, че ако иска да се разхожда там през деня, ще трябва да е със завързана уста. Не можех да рискувам, ако някой случайно дойде отзад — не че имаше такава опасност — естествено, портата на оградата и вратата на гаража винаги бяха заключени. Ако иска да се разхожда вечер, ще бъде достатъчно да е със завързани ръце. Казах й, че не мога да й обещая повече от една баня седмично. И не й казах нищо за дневната светлина. За момент си помислих, че отново ще започне да се цупи, но по това време вече беше започнала да разбира, че с цупене няма да постигне много, така че прие условията ми.

 

 

Може би бях прекалено стриктен, може би сгреших с това. Но човек винаги трябва да внимава. Например, през почивните дни минаваха много повече коли от обикновено. Когато в неделя времето беше хубаво, на всеки пет минути минаваше по нещо. Някои намаляваха скоростта, когато минаваха покрай къщата ми, някои дори спираха, за да я разгледат по-добре, а някои дори имаха нахалството да мушкат фотоапаратите си между решетките на портата и да правят снимки. Така че, през почивните дни никога не я пусках да излиза от стаята си.

Един ден тъкмо излизах с караваната, за да отида до Люис, когато ме спря някакъв мъж с кола. Аз ли съм бил собственика? Беше един от тези много културни типове, от чиито устни капе мед. Сякаш искат да ти кажат: „Аз съм приятел на шефа“. Много неща ми наговори за къщата и как пишел някаква статия за списание и дали не бих го пуснал вътре да направи снимки. Особено много искаше да види параклиса на свещеника.

Няма никакъв параклис, казах му аз.

Но, уважаеми господине, това е невероятно! Параклисът е споменат в „Историята на графството“. В десетки други книги!

Искате да кажете, това порутено помещение в избата? Говорех, сякаш съм започнал да включвам. Там не може да се влезе. Входът е зазидан.

Но тази къща е защитена като културна ценност! Не можете да направите такова нещо!

Е, мястото още съществува, казах му аз. Просто няма как да го видите. Зазидано е преди да дойда аз.

След това пожела да погледне вътре. Казах му, че бързам и нямам време да го чакам. Щял да дойде пак. — Само ми кажете кога. — Това нямаше да мине. Казах му, че прекалено много хора искат да гледат. Той продължи да нахалства, дори ме заплаши със заповед за оглед, хората от „Античните паметници“ (които и да са те), щели да го подкрепят, наистина беше противен, при това и мазник. Най-накрая просто си замина. Всичко от негова страна си беше чист блъф, но ето за такива неща трябваше да мисля тогава.

 

 

Тази вечер направих снимките. Съвсем обикновени — тя седи, чете. Станаха съвсем хубави.

Един ден, някъде тогава беше, ме нарисува, сякаш да ми върне комплимента. Трябваше да седя на един стол и да гледам в ъгъла на стаята. След половин час скъса рисунката, преди да успея да я спра. (Тя често късаше. Артистичен темперамент, предполагам.)

Сигурно щеше да ми хареса, казах й.

Но тя дори не ми отговори, само каза да не мърдам.

От време на време казваше по нещо. Повечето лични забележки.

— Много трудно ми е да те уловя. Ти нямаш черти. Нищо у теб не може да се опише и мисля за теб като за предмет, не като за човек.

По-късно каза: — Не че си грозен, но по лицето ти личат всевъзможни грозни навици. Най-лоша е долната ти устна. Тя те издава. — Погледнах се в огледалото горе, но не разбрах какво има предвид.

Понякога най-неочаквано задаваше смешни въпроси.

— Вярваш ли в Бог? — беше единият.

Не много, отговорих й.

— Не можеш да кажеш това. Или да, или не.

Не мисля за такива неща. Не виждам какво значение има.

— Не аз, а ти си затворен в изба — каза тя.

Ти вярваш ли? Попитах аз.

— Разбира се, че вярвам. Аз съм човешко същество.

Когато понечих да продължа, ми каза да престана да говоря.

Оплака се от осветлението. — Това е изкуствена светлина. Не мога да рисувам при нея. Заблуждава.

Знаех накъде бие, затова държах устата си затворена.

После отново — не може да е било тази първа сутрин, когато се опита да ме рисува, не помня точно кога беше — тя неочаквано ми излезе с: — Щастлив си, че нямаш родители. Моите не се разделят само заради сестра ми и мен.

Откъде знаеш, попитах я аз.

— Защото майка ми ми е казвала — отговори тя. — И баща ми. Майка ми е кучка. Отвратителна, амбициозна, еснафска кучка. Освен това, пие.

Чух за това, казах й.

— В къщи никога не можеха да ми гостуват приятели за по-дълго време.

Съжалявам, казах. Тя ме изгледа остро, но аз не бях саркастичен. Казах й за баща ми, който пиеше, и за майка ми.

— Баща ми е слаб човек, въпреки това го обичам много. Знаеш ли какво ми каза един ден? Каза ми: „Не знам как двама толкова лоши родители са успели да създадат две толкова добри дъщери.“ Всъщност той имаше предвид сестра ми. Тя е умната всъщност.

Ти си умната, ти спечели тази стипендия.

— Аз съм добра рисувачка — каза тя. — Един ден може да стана добър художник, но никога няма да стана голям художник. Поне така си мисля.

Нищо не се знае, казах аз.

— Не съм достатъчно егоцентрична. Аз съм жена, трябва да се облегна на нещо. — Не знам защо, но тя изведнъж смени темата и попита: — Ти педи ли си?

Разбира се, че не, отговорих. Изчервих се, разбира се.

— Няма нищо срамно. Много добри иначе мъже, са. — След това каза: — Ти искаш да се облегнеш на мен. Чувствам го. Предполагам, че е заради майка ти. Ти търсиш майка си.

Не вярвам в тези неща, казах й.

— Двамата никога няма да бъдем добра двойка. И двамата трябва да се облягаме на някого.

Можеш да се облегнеш на мен финансово, казах аз.

— А ти на мен за всичко останало? Боже, опази.

Тогава тя каза „Ето“ и ми подаде рисунката. Беше наистина добра, порази ме, искам да кажа приликата. На нея изглеждах по-достоен, по-добре, отколкото съм всъщност.

Ще ми я продадеш ли, попитах аз?

— Не бях мислила за това, но ще ти я продам. Двеста лири?

Добре, казах й аз.

Тя отново ме изгледа остро.

— Готов си да ми дадеш двеста лири за това?

Да, казах, защото го нарисува ти.

— Дай ми го. — Аз й подадох рисунката и преди да успея да направя каквото и да било, започна да я къса на две.

Моля те, недей, казах аз. Тя спря, но вече я беше скъсала до половината.

— Но тази рисунка е лоша! Лоша, лоша, лоша! — После изведнъж я запокити срещу мен. — Ето ти я. Сложи я в чекмеджето при пеперудите.

Следващия път й купих от Люис още плочи, всичко, което имаше от Моцарт, защото изглежда го харесваше.

 

 

Един друг път рисуваше фруктиера с плодове. Направи около десет картини, след това ги окачи по паравана и ме попита коя най-много ми харесва. Казах, че всичките са хубави, но тя настоя и аз посочих една от тях.

— Тази е най-лошата — каза тя. — Това е рисунка на хитроумен дребен студент по живопис. Но една наистина е хубава. Знам, че е хубава. Струва сто пъти повече от всички останали взети заедно. Ако познаеш коя е, от три пъти, когато си отида, ще можеш да я задържиш без пари. Ако си отида. Ако не познаеш, ще трябва да ми дадеш за нея десет лири.

Е, без да обръщам внимание на намеците и, аз направих три опита. Нито веднъж не познах. Тази, която беше толкова хубава, според нея, на мен ми приличаше на незавършена, не личеше какви са плодовете и всичко й беше накриво.

— Тук съм на прага да кажа нещо за плодовете. Не го казвам в действителност, но човек остава с впечатлението, че бих могла. Чувстваш ли това?

Отвърнах й, че не.

Тя отиде и взе един албум с картини на Сезан.

— Ето — каза тя и посочи една цветна репродукция — чиния с ябълки. — Той не само казва всичко за тези ябълки, но и всичко за ябълките въобще, за формата, за цветовете.

Приемам думите ти за верни, рекох аз. Всичките ти рисунки са добри. Тя само ме погледна.

— Фердинанд — каза после тя. — Трябвало е да те нарекат Калибан[4].

 

 

Веднъж, два или три дни след първата й баня, тя стана много неспокойна. Премина назад-напред през външната изба след вечеря, седна на леглото, стана отново. Аз разглеждах рисунките, които беше направила този следобед. Бяха копия на картини от албумите, много добри, мислех си, много си приличат.

Внезапно тя попита: — Не можем ли да излезем да се поразходим? Под гаранция?

Но навън е мокро, възразих й аз. И студено. Беше втората седмица на октомври.

— Ще полудея тук! Не може ли просто да се поразходим из двора?

Тя дойде до мен, много близо, нещо, което обикновено избягваше и ми протегна китките си. Косата й беше много дълга, прибрана нагоре с тъмносиня панделка, едно от нещата, които ми беше поръчала да й купя. Винаги е била красива. Никога не съм виждал по-красива коса. Често, нещо ме подтикваше да я докосна. Просто да я погаля, да я почувствам. Можех да го правя, докато завързах устата й.

Така че излязохме навън. Беше чудновата нощ, луната беше зад един облак и облакът се движеше, а долу нямаше никакъв вятър. Когато застанахме навън, няколко минути тя просто си поемаше дълбоко въздух. След това взех ръката й, почтително, и я заведох по пътеката между стената в единия край на двора и къщата. Минахме покрай живия плет и отидохме в горния край при зеленчуковата градина и плодните дръвчета. Както вече казах, никога не съм изпитвал някакво гадно желание да се възползвам от положението й, винаги съм се отнасял към нея с нужното уважение (докато не направи това, което направи), но може би поради тъмнината, поради това че чувствах, както ходехме нататък, ръката й под ръкава, наистина ми се прииска да я прегърна и да я целуна, всъщност, чак треперех. Трябваше да кажа нещо, иначе, чувствах, щях да си загубя главата.

Няма да ми повярваш, ако ти споделя, че съм много щастлив, нали, казах и. Разбира се, тя не ми отговори.

Понеже си убедена, че аз нищо не чувствам както трябва, ти не знаеш, че всъщност изпитвам много дълбоки чувства, но просто не мога да ги изразявам като теб, казах аз.

Това, че не можеш да изразиш чувствата си, не означава, че не са дълбоки. През цялото време вървяхме под клоните.

Просто искам, продължих аз, да разбереш колко много те обичам, колко много имам нужда от теб, колко дълбоко е всичко това.

Понякога ми коства усилия, казах. Не искам да се хваля, но исках само за миг да се замисли, какво би направил някой друг мъж с нея, ако беше в ръцете му.

Стигнахме до ливадата в другия край и после пак до къщата. Чу се мотор на кола, наближи по пътя от другата страна и след това отмина нататък. Хванах я здраво.

Стигнахме до вратата на избата. Попитах я, искаш ли да обиколим още веднъж?

За моя изненада, тя поклати глава.

Естествено, заведох я пак долу. Освободих устата и ръцете й, и тя каза:

— Искам малко чай. Моля те, отиди и ми направи. Заключи вратата, аз ще стоя тук.

Направих чая. Веднага щом го внесох при нея и налях, тя заговори:

— Искам да ти кажа нещо. Просто трябва да бъде казано.

Аз я слушах.

— Там навън искаше да ме целунеш, нали?

Съжалявам, казах аз. Както обикновено, започнах да се изчервявам.

— Най-напред трябва да ти благодаря, че не го направи, защото не искам да ме целуваш. Разбирам, че съм в ръцете ти и разбирам, какъв късмет имам, защото си толкова почтен за тези неща.

Повече няма да се случи, обещах й аз.

— Това исках да кажа. Ако все пак се случи… това и по-лошото, и ако не можеш да не му се поддадеш, искам да ми обещаеш нещо.

Повече няма да се случи.

— Да ми обещаеш да не го правиш гадно. Искам да кажа, да не ме удряш, за да загубя съзнание, да не ми даваш хлороформ. Няма да се съпротивлявам, ще те оставя да правиш каквото поискаш.

Няма да се случи пак, казах аз. Самозабравих се. Не мога да го обясня.

— Искам да ти кажа, не ако направиш такова нещо, аз никога, никога няма да те уважавам, никога няма да разговарям с теб. Разбираш ли?

Не бих очаквал нищо друго, отвърнах аз. Дотогава бях почервенял като цвекло.

Тя протегна ръка. Аз я стиснах. Не знам как съм излязъл от стаята. Тази вечер наистина ме хвана в небрано лозе.

 

 

И така, всичките ни дни си приличаха. Слизах долу между осем и девет, носех й закуската, изпразвах кофите, понякога разговаряхме известно време, тя ми казваше какво да купя от магазините (някои пъти си оставах в къщи, но по-често излизах заради пресните зеленчуци и млякото, които искаше), повечето сутрини след като се върнех от Люис почиствах къщата, след това правех обяда й, след това обикновено сядахме и пак разговаряхме известно време или тя пускаше плочите, или я гледах как рисува; следобед пиеше чая си сама, не знам как, но някак си негласно се споразумяхме да я оставям сама по това време. След това вечерята и след нея отново разговаряхме известно време. Понякога ме караше да се чувствам добре дошъл, предполагам, защото искаше да се разхожда във външната изба. Друг път ме караше да си отивам веднага след вечеря.

Когато ми позволяваше, й правех снимки. Тя също ми направи няколко. Снимах я в най-различни пози, хубави, разбира се. Искаше ми се да облича специални дрехи, но не ми харесваше да я моля за това. Не знам за какво са ти толкова много снимки, винаги казваше тя. Нали можеш да ме виждаш всеки ден.

Така че, всъщност нищо не се случваше. Само всичките тези вечери, когато седяхме заедно, и ми се струва невероятно, че това няма вече никога да се повтори. Сякаш бяхме единствените двама души на света. Никой не може да разбере колко щастливи бяхме — само аз, всъщност, но имаше време, когато си мисля, че и тя нямаше нищо против, въпреки думите й, ако изобщо се е замисляла за това. Можех да стоя цяла нощ и да я гледам, формата на главата й, особената извивка, в която се спускаше косата й, толкова красива, като лястовича опашка. Беше като воал или като облак, спускаше се на копринени нишки, разбъркани и увиснали, но прекрасни върху раменете й. Ще ми се да можех да я опиша като поет или като художник. Когато паднеше прекалено напред, тя имаше специфичен жест, с който я връщаше назад, просто едно естествено движение. Понякога ми се искаше да й кажа: Моля те, направи го пак, остави косата си да падне напред и я отхвърли назад. Само че, разбира се, щеше да е глупаво. Всичко, което правеше, беше толкова деликатно. Начинът, по който прелистваше страниците. Начинът, по който стоеше изправена или седеше. Начинът, по който пушеше, пиеше. Всичко. Дори когато правеше неща, които се смятат за грозни — например да се прозява или да се протяга — правеше ги красиво. Истината е, че при нея нищо не можеше да бъде грозно. Беше прекалено красива.

Винаги толкова чиста. Никога не миришеше на нищо друго освен на приятна свежест, за разлика от някои други жени, които бих могъл да спомена. Мразеше мръсотията колкото и аз, макар че ми се смееше за това. Веднъж ми каза, че да искаш всичко да е толкова чисто, е признак на лудост. Ако е така, би трябвало и двамата да сме луди.

Разбира се, не всичко вървеше по мед и масло, на няколко пъти се опита да избяга, много ловко. За щастие, аз бях нащрек.

 

 

Един ден едва не ме изигра. Беше страшно хитро, когато влязох при нея, я заварих болна и наистина изглеждаше зле. Не спирах да я питам какво й е, но тя не отговаряше, лежеше там, сякаш нещо много я болеше.

— Сигурно е апандисит — каза най-накрая.

Откъде знаеш? Попитах.

— През нощта си мислех, че ще умра — каза тя. Говореше, сякаш й костваше огромни усилия.

Казах, че може да е нещо друго.

Но тя само обърна лице към стената и каза: „О, Боже!“

Е, когато превъзмогнах първоначалното стъписване, си помислих, че това може да е поредната й игра.

После се сви, сякаш получи спазъм, седна в леглото и ми каза, че е готова да ми обещае каквото поискам, но че трябва да я прегледа лекар. Или да отиде в болница, така каза.

За мен това означава край, ти ще им кажеш всичко.

— Няма! Обещавам, обещавам! — извика тя. Наистина убедително. Имаше актьорска дарба.

Ще ти направя малко чай, казах й. Трябваше ми време, за да обмисля нещата. Но тя отново се присви.

Пода беше целия в повръщано. Спомних си, как леля Ани ми казваше, че от апандисит се умира, как само преди една година съседското момче се разболяло и техните чакали прекалено дълго — леля Ани знаела през цялото време и било цяло чудо, че момчето не умряло. Така че трябваше да направя нещо.

Казах й, по-нататък има къща, в която има телефон. Ще изтичам до там.

— Заведи ме в болница! — каза тя. — Така ще е по-безопасно за теб.

Какво значение има, казах, сякаш наистина бях отчаян. Това е краят. Това означава сбогом, казах. До съда. Аз също имах актьорски заложби.

После хукнах навън, като че ли бях много разтревожен. Оставих вратата отворена, също и външната врата, и застанах да чакам отстрани.

И тя се появи само след минута. Не по-болна от мен самия. Нямахме никакви неприятности, просто ме погледна и се върна обратно. Аз изглеждах ядосан, само за да я уплаша.

Настроенията й се меняха толкова бързо, че много често не можех да ги следвам. Харесваше й да се препъвам след нея (както каза един ден — бедният Калибан, вечно се препъва след Миранда), понякога ме наричаше Калибан, понякога Фердинанд. Понякога се държеше отвратително, беше язвителна. Подиграваше ми се, имитираше ме и ме докарваше до отчаяние с въпроси, на които не можех да отговоря. Друг път изглежда ми съчувстваше, чувствах, че ме разбира както никой друг, освен чичо Дик, и можех да изтърпя всичко.

Помня много дребни неща.

Един ден ми обясняваше тайните на някакви картини — тайните, това бяха нещата, които не можеш да видиш, ако не се замислиш, тайните на пропорцията и хармонията, така ги наричаше. Седяхме, книгата беше отворена между нас и тя говореше за картините. Бяхме на леглото (накара ме да й занеса покривка и възглавнички за през деня), близо, но без да се докосваме. Много внимавах за това след събитията в градината. Но една вечер ми каза, не бъди толкова дървен, ако ръкавът ми те докосне, няма да умреш.

Добре, казах аз, но не помръднах.

Помръдна тя и ръцете ни се докоснаха, раменете ни. Не спря да говори за картините, които гледахме, стори ми се, че не мисли за докосването, но след няколко страници изведнъж ме погледна.

— Ти не слушаш.

Слушам, отговорих й.

— Не, не слушаш. Мислиш си за това, че ме докосваш. Вдървен си. Отпусни се.

Нямаше полза, беше ме накарала да се стегна целия. Тя стана. Беше със синята тясна пола, която й бях купил, черен пуловер и бяла блуза, цветовете наистина й отиваха. Застана пред мен и след малко каза:

— О, Боже!

После отиде и удари с юмрук стената. Понякога го правеше.

— Имам един приятел, който ме целува всеки път, когато ме види и това не означава нищо. Неговите целувки не значат нищо. Той целува всички. Той е твоята противоположност. Ти нямаш никакъв контакт с никого, а той има контакт с всички. И двамата сте еднакво болни.

Аз се усмихвах. Често се усмихвах, когато ме нападаше, нещо като самозащита.

— Престани с тази зловеща усмивка!

Нямам какво повече да направя. Ти винаги си права.

— Но аз не искам винаги да съм права. Кажи ми, че греша!

О, но ти си права. Знаеш, че си права.

— Боже, Фердинанд! — после още два пъти „Фердинанд“, „Фердинанд“ и после сякаш отправи молитва към небето или се преструваше на човек, изпитващ силна болка, така че трябваше да се засмея, но изведнъж тя стана сериозна, или само играеше.

— Това не е малко. Ужасно е, че не можеш да се отнасяш с мен като с приятел. Забрави пола ми. Просто се отпусни!

Ще се опитам, казах. Но тя не седна до мен отново. Облегна се на стената и зачете друга книга.

Друг ден, беше долу, тя просто изпищя. Без никаква причина. Аз нагласях една нейна рисунка, исках да я видя окачена на стената, тя седеше на леглото и изведнъж изпищя, смразяващ кръвта писък нададе, аз бързо скочих, захвърлих тиксото, а тя само се разсмя.

Какво става, попитах я.

— Просто ми се допищя — ми отговори.

Беше непредсказуема. Винаги критикуваше начина, по който говоря. Един ден си спомням, че каза: — Знаеш ли какво правиш ти? Знаеш ли как дъждът отмива цветовете от всичко? Ето това правиш ти с езика. Замазваш го всеки път, щом отвориш уста.

Това е само един от многото примери за начина, по който се отнасяше с мен.

Един ден се опита да ме заблуди като заговори за родителите си. Тя с дни преди това говореше колко щели да се тревожат те и колко жестоко било от моя страна, да не ги уведомя. Казвах й, не мога да поема такъв риск. Но един ден след вечеря тя ми каза, ще ти обясня как да го направиш, така че да няма никакъв риск. Вземаш ръкавици. Вземаш малко листа и пликове от магазина. Диктуваш ми писмо и аз пиша. Отиваш до най-близкия по-голям град и го пускаш. Не могат да те проследят. Пощенските пликове са еднакви навсякъде.

Е, тя така настояваше за това, че накрая, един ден, направих каквото ми предложи и купих хартия и пликове. Вечерта й дадох един лист и й казах да пише.

Аз съм на сигурно място и съм в безопасност, продиктувах аз.

Тя го написа и каза: — Това е долнопробен език, но няма значение.

Пиши каквото ти казвам, отговорих и продължих: Не се опитвайте да ме намерите, невъзможно е.

— Нищо не е невъзможно — изкоментира тя. — Самонадеян както винаги.

За мен добре се грижи един приятел, продължих аз, после й казах: Това е всичко. Само се подпиши.

— Не мога ли да напиша: „Мистър Клег ви изпраща много поздрави“.

Много смешно, казах аз. Тя написа още нещо и ми подаде листа. Най-отдолу пишеше: „Ще се видим скоро, с обич, Нанда.“

Какво е това, попитах?

— Бебешкото ми име. Така ще знаят, че съм го писала аз.

Предпочитам Миранда, казах й. За мен то беше най-хубавото име. Когато надписа плика, аз сложих вътре листа и за щастие погледнах. На дъното имаше друго листче, не по-голямо от цигарена хартийка. Не знам как, но сигурно го е имала подготвено отпреди и го е мушнала без да видя. Разтворих го и я погледнах. Изглеждаше невъзмутима. Само се облегна на стола и се втренчи в мен. Беше написано с много малки буквички, но се четеше ясно. Не приличаше на другата бележка:

Мила М. Отвлечена от психопат, Ф. Клег. Служителя от кметството, спечелил лотарията. Затворена, изба в малка къща с греди в степите, дата отвън 1621 г. хълмист район, два часа от Лондон. Досега в безопасност. Страх ме е.

Наистина бях ядосан и шокиран, не знаех какво да направя. Най-накрая я попитах, страх ли те е наистина? Тя не отговори нищо, само кимна.

Но какво съм ти направил? Попитах я.

— Нищо. Затова ме е страх.

Не разбирам.

Тя погледна надолу.

— Очаквам всеки момент да направиш нещо.

Обещах ти и ще ти обещая пак, казах й. Ти се сърдиш и се цупиш, когато не вярвам на твоите обещания, не виждам защо аз да не се цупя, когато не вярваш на моите.

— Съжалявам.

Вярвах ти, казах. Мислех, разбрала си, че се държа както трябва с теб. Добре. Знай, че няма да се оставя да ме използваш. Твоето писмо не ме интересува.

Мушнах го в джоба си.

Последва дълга пауза, знаех, че ме гледа, но не исках да я погледна аз. Тогава неочаквано се изправи, застана до мен и сложи ръце на раменете ми, така че ща не ща трябваше да я погледна. Накара ме да я погледна в очите. Не мога да го обясня, когато беше искрена, можеше да извади навън и душата ми, в ръцете й бях като восък.

Тя каза:

— Сега се цупиш като малко момче. Забравяш, че ме държиш тук принудително, със сила. Признавам, не е груба сила, но въпреки всичко ме плаши.

Докато ти спазваш обещанията си и аз ще спазвам моите, казах аз. Бях почервенял, разбира се.

— Но аз не съм ти обещавала да не се опитвам да избягам, нали?

Очакваш с нетърпение деня, когато ще ме видиш за последно. Все още съм никой за теб, нали?

Тя се обърна леко настрани: — Искам за последно да видя тази къща. Не теб.

И ме смяташ за луд, казах аз. Мислиш ли, че един психопат ще се отнася към теб както се отнасям аз? Досега щеше да те е убил! Като този Кристи! Сигурно си мислиш, че те дебна с кухненски нож или нещо подобно. (Този ден наистина ми беше дошла до гуша.) Колко по-глупава още можеш да станеш? Добре. Смяташ, че не съм нормален щом те държа така тук. Може и да не съм. Но, казвам ти, такива неща щяха да стават непрекъснато, ако хората имаха пари и време да ги правят. Дори и сега се случва по-често, отколкото си представяш. Полицията знае, разбира се, но цифрите са такива, че не смеят да ги кажат.

Тя ме гледаше втренчено. Сякаш бяхме съвсем непознати хора. Сигурно съм изглеждал смешно, никога през живота си не бях говорил толкова много.

— Не гледай така — каза тя. — Боя се от нещо в теб, което дори не подозираш, че съществува.

Какво, попитах аз, все още ядосан.

— Не знам. То е стаено някъде в тази къща, в тази стая, в цялата ситуация, дебне, за да скочи. В известен смисъл, то е срещу двама ни.

Това са само приказки.

— Всички желаем да имаме неща, които не можем да имаме. Да си приличен човек, означава да приемеш този факт.

Всички получаваме това, което можем да вземем. И ако не сме имали много през по-голямата част от живота си, после, когато положението се промени, компенсираме колкото можем, казах аз. Разбира се, ти няма как да знаеш това.

После тя ми се усмихна, сякаш беше много по-възрастна от мен. — Имаш нужда от психиатрично лечение.

Единственото лечение, от което имам нужда, е да се отнасяш към мен, като с приятел.

— Но аз го правя, не виждаш ли? — каза тя.

Последва голяма пауза, която тя наруши.

— Не чувстваш ли, че всичко продължи повече от достатъчно.

Не, казах аз.

— Няма ли да ме пуснеш да си вървя сега?

Не.

— Можеш да завържеш устата и ръцете ми и да ме закараш до Лондон. Няма да кажа на никого.

Не.

— Но сигурно има нещо, което би искал да правиш с мен.

Просто искам да съм с теб. През цялото време.

— В леглото?

Казах ти, не.

— Но искаш?

Предпочитам да не говорим за това.

Тогава тя млъкна.

Не си позволявам да мисля за нещата, които знам, че не са прилични. Не го смятам за правилно.

— Наистина си необикновен.

Благодаря, казах аз.

— Ако ме пуснеш да си вървя, ще искам да те виждам отново, защото си много интересен.

Както ходиш в зоологическата градина? Попитах аз.

— Искам да се помъча да те разбера.

Никога няма да успееш. (Все едно мога да призная, че ми харесваше да бъда „тайнствения мъж“. Струваше ми се, че така й показвам, че не всичко знае.)

— Може би изобщо не трябва.

Тогава изведнъж тя падна на колене пред мен, с ръце нагоре, и докосна върха на главата си, като ориенталка. Направи го три пъти.

— Ще приеме ли тайнственият велик господар, извиненията на низшия роб?

Ще помисля за това, казах аз.

— Лош роб много извинява за лош писмо.

Трябваше да се засмея, тя можеше да изиграе всичко.

Остана на пода, коленичила и с ръце на пода до нея, по-сериозна, вперила очи в мен.

— Тогава ще изпратиш ли писмото?

Накарах я да повтори молбата си, но после склоних. Това почти беше голямата грешка в живота ми.

На следващия ден отидох до Лондон. Казах й, като истински глупак, че отивам там и тя ми даде списък за покупки. Много неща. (По-късно разбрах, че за да ме забави по-дълго време.) Трябваше да купя някакво специално чуждестранно сирене и да отида на едно място в Сохо, където продават немските кренвирши, които тя обича. Също имаше и някои плочи, дрехи и други неща. Искаше и картини от някакъв художник — той или никой друг. Този ден бях наистина щастлив, нямаше и облаче в небето. Мислех, че е забравила за четирите седмици, е не точно забравила, но поне, че е приела факта, че ще искам още. Бълнуване от света на фантазиите.

Върнах се, когато беше време за следобедния чай и разбира се, веднага отидох долу, за да я видя, но още в първия момент разбрах, че нещо не е наред. Нямаше вид като да се радва, че ме вижда и дори не погледна нещата, които й донесох.

Скоро разбрах за какво става дума — беше изкъртила от мазилката четири камъка, предполагам, за да пробие проход. По стъпалата имаше мръсотия. Извадих единия от камъните от мястото му без никакво усилие. През цялото време тя стоеше на леглото и ме наблюдаваше. Зад него имаше друг камък, така че, всичко беше наред. Но разбрах играта й — кренвиршите, специалните картини и така нататък. Всичките сапунени мехури.

Опитала си се да избягаш, казах аз.

— О, млъкни! — извика тя. Започнах да се оглеждам за това, с което го е направила, изведнъж нещо прелетя покрай мен и издрънча на пода. Беше стар шестинчов пирон, който не знам как е попаднал у нея.

За последен път те оставям сама толкова дълго, казах й. Повече не мога да ти имам доверие.

Тя просто се обърна, не искаше да говори и аз страшно се уплаших да не започне отново гладната си стачка, така че не настоявах много. Тогава я оставих. По-късно й занесох вечерята. Тя мълчеше и аз си отидох.

На следващия ден отново всичко беше наред, освен че не говореше, каза само една дума за бягството, което едва не успя; след това никога повече не го спомена. Но видях, че на китката има драскотина и когато се опитваше да държи молив и да рисува, лицето й се изкривяваше.

 

 

Не пуснах писмото. Полицаите са страшно хитри за някои неща. Братът на един от колегите ми в общината работеше в Скотланд Ярд. Достатъчни са им няколко прашинки и могат да кажат откъде си и всичко останало.

Разбира се, когато тя ме попита аз почервенях; казах й, че е защото не ми се доверява и така нататък. Изглежда тя прие това обяснение. Може и да не беше съвсем добре по отношение на родителите й, но от думите й личеше, че те не заслужават много, а и не можеш да мислиш за всеки. Най-напред, най-важните неща, както казват.

Направих същото и за парите, които тя искаше от мен да изпратя на движението срещу водородната бомба. Написах чек и й го показах, но не го изпратих. Тя поиска доказателство (разписка), но й казах, че съм го изпратил анонимно. Направих го, за да се почувства по-добре (затова написах чека), но не виждам смисъл да хабя пари за нещо, в което не вярвам. Знам, че богатите понякога дават суми, но според мен го нравят, за да публикуват имената им или за да се измъкнат от данъчния чиновник.

 

 

При всяка нейна баня трябваше отново да завинтвам дъските на прозореца. Не исках да стоят там през цялото време. Всичко вървеше добре. Веднъж беше много късно (единадесет), така че махнах превръзката от устата й, когато влезе вътре. Нощта беше много ветровита, имаше истинска буря. Когато слязохме долу, тя пожела да поседи в дневната (скара ми се, че я наричам салон), разбира се със завързани ръце, изглежда нищо лошо не можеше да се случи, така че аз включих електрическата печка (тя ми каза, че имитацията на дърва е връх на падението и че трябва да паля истински огън, което започнах да правя по-късно).

Поседяхме там известно време, тя беше на килима и сушеше косата си, а аз разбира се, я гледах. Беше с някакви памучни панталони, които й бях купил и наистина изглеждаше привлекателна — изцяло в черно, освен един малък, червен шал. Целия ден преди да си измие косата, я носеше на две опашки. Едно от големите удоволствия за мен беше да гледам как е направена косата й всеки път. Пред печката, разбира се, тя беше разпусната и разстлана по гърба й, което харесвах най-много. След малко стана и се заразхожда из стаята, съвсем неспокойно. Не спираше да повтаря думата: „скука“. И пак, и пак. Звучеше смешно — при този ужасен вятър навън и всичко останало.

Изведнъж застана пред мен.

— Забавлявай ме. Направи нещо!

Добре, но какво? Попитах аз. Снимки?

Но тя не искаше повече снимки.

— Не знам. Пей, танцувай, каквото и да е.

Не мога да пея. Или да танцувам.

— Кажи ми всички смешни истории, които знаеш.

Не знам нито една, казах аз. Наистина беше така, не можех да се сетя нищо.

— Но трябва да знаеш! Мислех, че всички мъже знаят мръсни вицове.

Дори и да знаех, не бих ти казал.

— Защо?

Те са за мъжете.

— А за какво си мислиш, че си говорят жените? Бас хващам, че знам повече мръсни вицове от теб.

Няма да се изненадам, казах аз.

— О, ти си като живак. Човек не може да те пипне.

Тя се отдалечи, но изведнъж грабна една възглавничка от стола и я ритна срещу мен. Разбира се, аз се изненадах; станах, а тя направи същото с друга, после с още една, която не улучи и събори един меден чайник от страничната масичка.

Успокой се, казах аз.

— Хайде, о, костенурко! — извика тя (заприлича ми на литературен цитат). Както и да е, почти веднага тя грабна някаква кана от рафта над камината и я хвърли по мен, мисля, че извика „дръж“, но аз не я хванах и тя се разби в стената.

Успокой се, казах аз.

Но последва още една кана. През цялото време се смееше, нямаше нищо порочно, в истинския смисъл на думата, просто сякаш беше полудяла, като дете. Имаше една хубава чиния, с релефно селце на дъното, която висеше до прозореца, а тя я свали и я счупи. Не знам защо, тази чиния винаги ми е харесвала и не ми допадна особено, че я счупи, така че изкрещях, наистина силно, престани!

Тя само сложи палец на носа си, направи неприличен жест и се изплези. Като гаменче от улицата.

Казах, не трябва да се държиш така.

— Не трябва да се държиш така — повтори тя подигравателно.

После добави: — Моля те, ела от тази страна и ще мога да достигна онези хубави чинии зад теб. — До вратата имаше две. — Освен ако не искаш да ги счупиш сам.

Престани, настоях аз, достатъчно е.

Но изведнъж тя мина зад канапето и се спусна към чиниите. Застанах между нея и вратата, тя се опита да се промуши под ръката ми, само че аз хванах нейната.

Тогава внезапно се промени.

— Пусни ме — изрече съвсем тихо. Разбира се, не го направих, мислех си, че още се шегува.

Но тогава неочаквано повтори: — Пусни ме — с такъв противен глас, че я пуснах веднага. След това седна до печката.

— Донеси метла, ще измета — каза тя след малко.

Аз ще почистя утре.

— Аз искам да измета! — Като истинска съпруга.

Аз ще го направя.

— Ти си виновен.

Разбира се.

— Ти си най-съвършения образец на дребнобуржоазно еснафско тесногръдие, който някога съм срещала.

Така ли?

— Да, така е. Презираш истинската буржоазна класа заради снобизма й, заради снобското й поведение и начин на говорене. Нали е така? Но всичко това ти заменяш с ужасния си дребен отказ да мислиш гадни неща, да правиш гадни неща или ти самия да си гаден. Знаеш ли, че всички велики неща в историята на изкуството и всичко красиво в живота са всъщност точно това, което ти наричаш „гадно“? Или са предизвикани от чувства, които би нарекъл „гадни“. Предизвикани са от страст, от любов, от омраза, от истината! Знаеш ли това?

Не знам за какво говориш, казах аз.

— Нищо подобно! Знаеш! Защо не спреш да употребяваш тези тъпи думи: „гаден“, „хубав“, „приличен“, „правилен“, „истински“? Защо толкова се тревожиш за това кое е прилично и кое не? Ти си като стара мома, която смята, че бракът е мръсно нещо, и че всичко друго, освен чашата слаб чай в задушната й стая, също е мръсно! Защо отнемаш целия живот от живота? Защо убиваш цялата красота?

Никога не съм имал твоите привилегии, ето защо.

— Можеш да се промениш! Ти си млад, имаш пари. Можеш да се научиш. А какво си направил? Сънувал си някакъв дребен сън, от тези, които сънуват малките момченца и после мастурбират, предполагам, и се правиш на маймуна, за да се държиш прилично с мен, за да не трябва да признаеш пред себе си, че цялата работа с моето отвличане е гадна, гадна, гадна!

Тя внезапно спря. — Няма полза — продължи след малко. — Все едно че ти говоря на старогръцки.

Разбирам, казах. Искаш да кажеш, че не съм образован.

Тя почти изкрещя: — Толкова си глупав! Перверзен!

— Имаш пари. Всъщност, ти не си глупав, би могъл да станеш каквото си поискаш. Само трябва да се отървеш от миналото си. Трябва да убиеш леля си, къщата, в която си живял, хората, с които си живял. Трябва да станеш ново човешко същество.

Тя един вид завря лицето си в моето, като че ли ставаше дума за нещо, което лесно бих могъл да направя, само дето не искам.

Празни надежди, казах аз.

— Виж какво би могъл да направиш… Би могъл да колекционираш картини. Ще ти кажа какво да търсиш, ще те запозная с хора, които ще ти разкажат за колекционирането на произведения на изкуството. Помисли само за всички бедни художници, на които би могъл да помогнеш. Вместо да унищожаваш пеперуди като тъп гимназист.

Пеперуди колекционират и някои много умни хора, казах аз.

— Ох, умни… каква е ползата от това? Те човешки същества ли са?

Какво искаш да кажеш? Попитах аз.

— Щом не разбираш сам, аз не мога да ти обясня!

След това каза: — Изглежда винаги ти говоря от някаква височина. Ненавиждам това. Но сам си си виновен. Винаги се разпльокваш едно стъпало по-ниско, отколкото мога да сляза.

Понякога ме нападаше по този начин. Разбира се, прощавах й, макар че в момента ме болеше. Тя искаше да съм някой друг, не какъвто съм. Какъвто никога не бих могъл да бъда. Например, цялата тази нощ, след като ми каза за събирането на картини, аз мислих върху това; сънувах, че вече колекционирам, че имам голяма къща с известни платна по стените, че идват хора да ги гледат. Миранда също беше там, разбира се. Но през цялото време знаех, че е глупаво; никога не бих колекционирал нищо друго, освен пеперуди. Картините не означават нищо за мен. Бих ги събирал, но не защото аз изпитвам желание да го правя, така че нямаше никакъв смисъл. Тя не успя да разбере това.

Нарисува ме още няколко пъти, рисунките бяха съвсем добри, но в тях имаше нещо, което никак не харесвах — тя не се грижеше толкова да имат хубава прилика, колкото за това, което наричаше мой „вътрешен характер“. Така понякога носът ми беше толкова щръкнал, че можеше да те убоде, а устата ми беше стисната и неприятна, искам да кажа, повече, отколкото е в действителност, защото знам, че не съм красавец. Не смеех да си помисля за края на четирите седмици, не знаех какво ще се случи, мислех си, ще има спорове, тя ще се нацупи и ще я накарам да остане още четири — искам да кажа, струваше ми се, че имам някаква власт над нея, че ще направи, каквото поискам. Наистина живеех ден за ден. Имам предвид, нямах никакъв план. Само чаках. Дори очаквах да дойде полицията. Една нощ сънувах ужасен сън — те нахълтаха и аз трябваше да я убия, преди да влязат в стаята. (Струваше ми се, че съм длъжен да го направя.) Имах само възглавница на разположение. Аз я удрях с нея, а тя се смееше, после се нахвърлих и я съборих, а тя лежеше отпусната, но когато махнах възглавницата, пак се разсмя, само се бе преструвала, че умира. Събудих се целия в пот, дотогава въобще не бях сънувал, как убивам някого.

 

 

Започна да говори, за тръгването си няколко дни преди края. Продължаваше да повтаря, че няма да каже на никого и разбира се, трябваше да й кажа, че й вярвам, но знаех, че дори и да е искрена, родителите й и полицията все някога ще измъкнат от нея всичко. И ми приказваше как ще останем приятели, как ще ми помага да избирам хубави картини, ще ме запознае с хора, как ще се грижи за мен. През тези дни беше много мила; разбира се, не че нямаше причини за това.

Най-накрая дойде фаталният ден (10-ти ноември — 11-ти беше денят на освобождаването й). Първото нещо, което каза, когато внесох кафето й, беше дали не може да отпразнуваме събитието вечерта.

Гости искаш ли да поканим, пошегувах се аз, макар че сърцето ми беше натежало, длъжен съм да добавя.

— Само ти и аз. Защото… Е, заедно го преживяхме, нали?

После каза: — И искам да е горе, в трапезарията.

Съгласих се на това, нямах друг избор.

Направи списък на нещата, които да купя от луксозната бакалница в Люис и ме попита, дали не бих купил шери и бутилка шампанско, на което отговорих, разбира се, ще купя. Никога не съм я виждал толкова възбудена. Предполагам, че и аз съм бил възбуден. Дори тогава. Каквото чувстваше тя, същото чувствах и аз.

За да я накарам да се разсмее, казах, и разбира се, с вечерно облекло. А тя отвърна: — О, как бих искала да имам хубава рокля. И ще ми трябва още топла вода, за да измия косата си.

Казах й, ще ти купя рокля. Само ми кажи както по-рано цвета и така нататък, ще видя какво има в Люис.

Смешно, толкова внимавах, а ето че пак почервенях. Тя ми се усмихна. Въпреки всичко.

— Знаех, че е Люис. На една от възглавниците има етикет. Искам черна рокля, не бисквитена или сива… не, чакай. — И тя отиде до кутията с бои и размеси цветове, както направи преди, когато искаше шал със специален цвят, при отиването ми до Лондон. — Този цвят, и трябва да е обикновена, до коляното, не дълга, такива ръкави (нарисува ги), или без ръкави, нещо такова, или такова. — Винаги ми харесваше, когато рисува. Беше толкова бърза, пърхаща, струваше ми се, че няма търпение да завърши това, каквото е започнала.

Естествено, мислите ми през този ден далеч не бяха щастливи. Аз обикновено не кроя планове. Не знам какво си мислех, че ще стане. Дори не знам, дали не ми мина през ума да спазя споразумението, макар че беше изтръгнато със сила от мен, а принудените обещания не са обещания, както казват.

Всъщност отидох до Брайтън и след дълго търсене, намерих тъкмо такава рокля в един малък магазин; веднага си личеше, че е качествена, дори първоначално не искаха да ми я продадат без да я донагласят да й бъде точно по мярка, нищо че беше нейният номер. Е, когато се връщах към караваната, минах покрай един друг магазин, бижутерски и изведнъж ми мина през ум, че би се зарадвала на някакъв подарък и още, че това би улеснило нещата, когато стигнем до най-важното. На парче черно кадифе беше поставена огърлица с диаманти и сапфири, с формата на сърце, спомням си — имам предвид, огърлицата беше нагласена под формата на сърце. Влязох вътре, тя струваше триста лири и едва не си излязох, но надделя щедростта в природата ми. В края на краищата, имах толкова пари. Жената зад щанда си я сложи и наистина изглеждаше хубава и скъпа. Камъните са малки, каза тя, но са много фино шлифовани, а и този викториански дизайн… Спомних си, как Миранда каза един ден, че много харесва викторианските неща, така че, това реши въпроса. Имаше проблеми с чека, разбира се. Отначало жената не искаше да го вземе, но я накарах да се обади в банката и след това много бързо запя друга песен. Ако я бях заговорил с глас като онези, „тра-ла-ла“, и й бях казал, че съм лорд Мърсоч, или нещо такова, бас хващам, че… но, не, сега нямам време за това.

Смешно е, как една идея води до друга. Докато купувах огърлицата, видях някакви пръстени и така се зароди плана да я помоля да се омъжи за мен, и ако каже „не“, това ще означава, че трябва да я задържа при мен. Ето това беше изход. Знаех, че не би казала „да“. Така че купих един пръстен. Беше съвсем хубав, но не много скъп. Колкото да й го покажа.

Когато се прибрах измих огърлицата (не можех и да си помисля, че е докосвала кожата на онази жена) и я скрих, така че да мога да я извадя, когато дойде моментът. След това подготвих всичко, както тя каза: имаше цветя, сложих бутилките на страничната масичка, подредих всичко като в гранд хотел, с нужните предпазни мерки, разбира се. Уговорката беше да сляза долу и да я взема в седем. Не трябваше да я виждам, след като донесох пакетите — също както преди сватба.

Реших този път да я оставя да се качи горе без да завързвам устата и ръцете й, щях да поема риска, но щях зорко да следя какво прави и да държа хлороформа под ръка, в случай, че се случи някаква неприятност. Например, ако някой почука на вратата, можех бързо да използвам марлята и да я оставя завързана в кухнята, за да отида да отворя.

Е, в седем бях с най-хубавия си костюм, риза и вратовръзката, която бях купил, и слязох долу да я видя. Валеше, което беше много хубаво. Накара ме да изчакам около десет минути и после излезе. Ако някой ме беше духнал, щях да падна. За миг ми се стори, че не е тя — беше толкова различна. Беше напарфюмирана с френския парфюм, който й бях дал и беше истински гримирана за първи път, откакто ми гостуваше; беше с роклята и наистина й отиваше, някакъв кремав цвят, много семпла, но елегантна, ръцете и врата й бяха голи. Въобще не беше момичешка рокля, правеше я да изглежда истинска жена. Косата й беше вдигната високо нагоре, много красиво. Стил „Ампир“, каза тя. Приличаше на някое от онези момичета, които се снимат по списанията — наистина бях изумен, колко хубава можеше да бъде, когато пожелае. Помня, че и очите й ми се сториха не като друг път — около тях беше нарисувала черни линии, така че изглеждаше изтънчено. Изтънчено, това точно е думата. Разбира се, накара ме да се чувствам тромав и непохватен. Изпитвах същото чувство както, когато гледам как се появява имаго и после трябва да го убия, искам да кажа, красотата те обърква, вече не знаеш какво искаш да направиш, какво трябва да направиш.

— Е? — завъртя се на пети, за да се покаже.

Много хубаво, рекох аз.

— Това ли е всичко? — Тя ме погледна изпод вежди. Наистина изглеждаше страхотно.

Красиво, казах. Въобще не знаех какво да говоря, исках да я гледам през цялото време, а не можех. Също така, чувствах се и уплашен.

Искам да кажа, стори ми се, че сега сме по-далече един от друг от когато и да било. И все повече се убеждавах, че не мога да я пусна да си отиде.

Е, попитах я, ще се качим ли горе?

— Без въжета, без запушена уста?

Вече няма за кога, казах й, край с тези работи.

— Мисля, че това, което правиш днес, и което ще направиш утре, ще са едни от най-хубавите неща, които някога са ти се случвали.

Едни от най-тъжните. Не можех да се въздържа и да не го кажа.

— Не, не е така. Това е начало на нов живот. Ти ставаш нов човек. — И тя протегна ръка, взе моята и ме поведе нагоре по стълбите.

Валеше като из ведро и тя само си пое дъх, преди да влезем в кухнята и после през трапезарията, в салона.

— Хубаво е — каза.

Ако не се лъжа, ти ми обясни, че тази дума не означава нищо, отговорих аз.

— Някои неща все пак са хубави. Мога ли да си налея чаша шери? — Аз налях и за двама ни. Е, стояхме там, тя ме разсмиваше, правеше се, че стаята е пълна с хора, тя им махаше и ги поздравяваше, разказваше ми за тях, а на тях — за моя нов живот. После пусна една плоча на грамофона, някаква мека музика и изглеждаше много красива. Беше толкова променена, очите й сякаш бяха оживели, а френският парфюм, който изпълваше стаята, шерито и топлината от камината, истински дърва този път, успях да забравя какво трябваше да направя по-късно. Дори казах някакви глупави шеги. Както й да е, тя се смя.

Наля втора чаша и отидохме в другата стая, където на стола бях оставил подаръка й. Видя го веднага.

— За мен?

Отвори и виж сама, отвърнах аз. Тя махна хартията и отдолу се показа тъмносинята кожена кутийка, натисна бутончето и не каза нищо повече. Просто гледаше втренчено камъните.

— Истински ли са? — Беше възхитена, наистина възхитена.

Разбира се. Това са малки камъни, но пък са от високо качество.

— Фантастични са! — каза тя. После протегна кутийката към мен. — Не мога да ги взема. Разбирам, мисля, че разбирам защо искаш да ми ги подариш и съм ти много благодарна, но… не мога да ги взема.

Искам да го направиш, настоях аз.

— Но… Фердинанд, ако един млад мъж даде на момиче подарък като този, това може да означава само едно нещо.

Какво, попитах аз.

— Другите хора си мислят гнусни неща.

Вземи огърлицата. Моля те.

— Ще я нося тази вечер. Все едно че е моя.

Твоя е, казах аз.

Тя заобиколи масата с кутийката в ръце и ми я подаде.

— Сложи ми я. Когато подаряваш бижу на някое момиче, трябва да му го сложиш сам.

Тя стоеше съвсем близо до мен и ме наблюдаваше, после се обърна, а аз взех огърлицата и я сложих около врата й. Доста се озорих докато я закопчая, ръцете ми трепереха, за първи път докосвах кожата й, освен ръката й. Миришеше толкова хубаво, бих могъл да стоя така цялата вечер. Сякаш бях в една от онези реклами, превърнала се в действителност. Накрая тя се обърна и ме погледна.

— Хубава ли е? — Аз кимнах, не можех да говоря. Исках да кажа нещо хубаво, някакъв комплимент.

— Искаш ли да те целуна по бузата?

Аз не казах, но тя сложи ръка на рамото ми, вдигна се леко на пръсти и ме целуна. Сигурно съм изглеждал разгорещен, бях толкова почервенял, че можех да пламна като факла, струва ми се.

Е, ядохме студено пиле и някои други неща; отворих шампанското и беше много приятно, изненадах се. Щеше ми се да бях купил още една бутилка, толкова лесно се пиеше, не опияняваше много. Въпреки всичко, смяхме се много, тя беше истински остроумна, когато отново започна да говори с хора, които не са всъщност в стаята и така нататък.

След вечеря направихме кафе заедно в кухнята (аз бях нащрек, разбира се), занесохме го в салона и тя пусна някаква джазова музика, която й бях купил. Дори седнахме заедно на канапето.

След това играхме шарада. Тя имитираше разни неща — срички от думи, а аз трябваше да отгатвам кои са те. Не бях много добър, нито в познаването, нито в имитирането. Спомням си, една от нейните думи беше „пеперуда“. Тя повтаряше и повтаряше, а аз все не можех да позная. Изредих „самолет“ и всичките птици, за които се сетих, а накрая тя се отпусна на стола и каза, че съм безнадежден. След това дойде танцуването. Опита се да ме научи „джайв“ и „самба“, но това означаваше да се докосвам до нея, толкова се обърках, че изобщо не успях да улуча ритъма. Трябва да си е помислила, че наистина бавно загрявам.

След това тя трябваше да излезе за малко. Това не ми хареса, но не можех да я заведа в избата. Трябваше да я пусна да се качи на горния етаж и застанах на стълбите, така че да виждам, ако се опита да направи някой маймунски номер със светлината (не бях сложил дъските, това беше пропуск). Прозорецът беше високо, знаех, че не може да се промуши през него без да чуя и си беше бая падане отвън. Както и да е, тя веднага излезе и ме видя на стълбите.

— Не можеш ли да ми имаш доверие? — Каза го малко остро.

Казах, мога, но не е това.

Върнахме се в салона.

— Тогава, какво е?

Ако избягаш сега, можеш да кажеш, че съм те отвлякъл. Ако обаче аз те заведа у вас, ще мога да кажа, че съм те освободил. Знам, че е глупаво, казах аз. Разбира се, налагаше се малко да се преструвам, ситуацията беше много трудна.

Е, тя ме погледна и после каза: — Хайде да поговорим. Ела и седни тук, до мен.

Отидох и седнах до нея.

— Какво ще правиш, когато ме няма?

Не мисля за това, рекох.

— Ще искаш ли да продължим да се виждаме?

Разбира се, че ще искам да се виждаме.

— Твърдо ли си решил да дойдеш да живееш в Лондон? Ще те направим истински съвременен човек. Човек, с който е интересно да се срещаш.

Ще се срамуваш от мен пред приятелите си.

Всичко беше толкова нереално. Знаех, че се преструва, както и аз. Заболя ме глава. Не вървеше на добре.

— Имам много приятели. Знаеш ли защо? Защото никога не се срамувам от тях. Всякакви хора. Ти далеч не си най-чудатия от тях. Има например един, който е много неморален. Но е чудесен художник, затова му прощаваме. И той не се срамува. Ти трябва да си същия. Не трябва да се срамуваш. Ще ти помогна. Лесно е, ако се опиташ.

Изглежда моментът беше дошъл. И без това, повече не можех да издържам.

Моля те, омъжи се за мен, казах. Пръстенът беше в джоба ми, готов.

Последва тишина.

Всичко, което имам е твое, казах аз.

— Бракът означава любов — каза тя.

Не искам нищо от теб. Не искам да правиш нищо, което не искаш да правиш. Можеш да живееш както пожелаеш, да учиш живопис и така нататък. Няма да искам нищо, нищо от теб, освен да бъдеш моя жена и да бъдеш в една къща с мен.

Тя седеше загледана в килима.

Можеш да имаш собствена спалня и да се заключваш всяка вечер, добавих аз.

— Но това е ужасно! Това е нечовешко! Никога няма да се разберем. Сърцата ни са различни.

Аз имам сърце, ако за това става дума, казах аз.

— За мен нещата са или красиви, или не. Не можеш ли да разбереш? Красиви или грозни. За мен много хубави неща са гадни и много гадни неща са красиви.

Това е игра на думи, отвърнах аз. Тя само се втренчи в мен, после се усмихна, стана и отиде до огъня, беше наистина красива.

Но самовглъбена. Надменна.

Предполагам, че си влюбена в Пиърс Броутън, казах аз. Исках да я стресна, тя наистина се изненада.

— Откъде знаеш за него?

Казах й, че е пишело във вестника. Казах, той и ти сте били неофициално сгодени, нали?

Веднага видях, че не са били. Тя просто се разсмя. Той е последният човек, за когото бих се омъжила. По-скоро ще се омъжа за теб.

Тогава защо не може да съм аз?

— Защото не мога да се омъжа за човек, на когото не принадлежа напълно. Умът ми трябва да е негов, сърцето ми трябва да е негово, тялото ми трябва да е негово. По същия начин трябва да чувствам, че и той ми принадлежи.

Аз ти принадлежа.

— Но това не е вярно! Да принадлежиш означава две неща. Първо, този, който дава и второ, този, който приема даденото. Ти не ми принадлежиш, защото не мога да те приема. И не мога да ти дам нищо в замяна.

Не искам много.

Знам, че не искаш. Само това, което трябва да дам при всички случаи. Искаш да съм при теб, да слушаш гласа ми, да гледаш как ходя. Но аз не съм само това. Имам и други неща за даване. И не мога да ги дам на теб, защото не те обичам.

Тогава, казах аз, всичко се променя, нали? Станах, главата ми пулсираше. Тя веднага разбра какво имах предвид, беше изписано на лицето й, но се правеше, че не разбира.

— Какво искаш да кажеш?

Знаеш какво искам да кажа, отговорих аз.

— Ще се омъжа за теб. Ще се омъжа за теб веднага щом поискаш.

Ха, ха, присмях се аз.

— Нали това искаше да чуеш?

Предполагам, мислиш си, не съм наясно, че може да стане и без свидетели и всичко останало, казах аз.

— Е?

Не ти вярвам колкото просено зърно.

Начинът, по който ме гледаше, наистина беше отвратителен. Сякаш не бях човек. Не подигравателно. Просто, сякаш бях нещо от космоса. Едва ли не любопитно.

Мислиш, че не виждам всичките тези сапунени мехури, казах аз.

Тя каза само: — Фердинанд. — Сякаш ми се молеше. Още един от триковете й.

Остави това „Фердинанд“.

— Ти ми обеща. Не можеш да нарушиш обещанието си.

Мога да правя каквото си поискам, отрязах я аз.

— Но аз не знам какво искаш от мен! Как мога да докажа, че съм ти приятел, след като не ми даваш никаква възможност да го направя?

Млъкни.

Тогава тя започна, знаех, че и това ще дойде, бях готов за нещо такова, но не бях готов да чуя мотор на кола отпред. Точно когато се изравни с къщата, тя протегна крак, сякаш за да го сгрее на огъня, но неочаквано изрита един горящ пън навън, върху килима, в същия миг изпищя и се втурна към прозореца и когато видя, че е затворен с катинар, към вратата. Но преди това аз я хванах. Не взех хлороформа, който беше в едно чекмедже, важна беше бързината. Тя се обърна и започна да ме удря и дере с нокти, без да спира да пищи, но не бях в настроение да се държа внимателно, така че блъснах ръцете й надолу и й запуших устата. Тя се задърпа, ухапа ме, започна да рита, но дотогава вече бях изпаднал в паника. Хванах я през раменете и я завлякох до чекмеджето с хлороформа. Тя видя какво има там, опита се да се извърти и да се измъкне, започна да мята главата си от едната до другата страна, но аз извадих марлята и й я набутах. През цялото време слушах, разбира се. И гледах пъна. Той тлееше ужасно и стаята беше пълна с дим.

Е, веднага щом тя се упои както трябва, аз я пуснах и отидох да загася огъня. Излях отгоре му водата от една ваза. Налагаше се да действам бързо и реших да я сваля в избата докато имам време, което и направих, сложих я на леглото и веднага пак се качих горе, за да се уверя, че огънят наистина е загаснал и наоколо няма никой.

Отворих предната врата, по един много естествен начин, нямаше никой, така че всичко беше окей.

След това пак слязох при нея.

Беше все още в безсъзнание, върху леглото. Беше истинска гледка, роклята напълно изхлузена от едното й рамо, виждах горния край на чорапа й. Не знам какво стана, това ме възбуди, дойдоха ми идеи, като я гледах да лежи така. Чувствах, че съм показал кой е господар. Не знам какво точно ми напомни за него, но си спомних един американски филм, който някога бях гледал (или може би беше списание?), за човек, който заведе вкъщи едно пияно момиче, съблече го и го сложи на леглото, нищо гадно, той направи само това и на сутринта тя се събуди с неговата пижама.

Така че, аз направих същото. Свалих роклята и чорапите й, но оставих някои неща, само сутиена и другото, за да не стигам до крайности. Беше като снимка, както лежеше там, както казваше леля Ани „само с презрамки по себе си“. (Тя казваше, че затова все повече и повече жени хващат рак.) Миранда носеше бикини.

Това беше шансът, който бях очаквал. Взех стария фотоапарат и направих няколко снимки, щях да направя повече, но тя започна да се размърдва, така че трябваше да си взема нещата и бързо да изляза.

Започнах да проявявам филма и да копирам снимките веднага. Станаха много хубави. Не артистични, но интересни.

 

 

Тази нощ изобщо не спах, в такова състояние бях. Дори на няколко пъти си помислих да сляза долу, да й пъхна пак марлята и да направя още снимки, до там бях стигнал. Всъщност аз не съм от онези и бях така само тази нощ, заради това, което се беше случило и заради напрежението, на което бях подложен. Също и шампанското имаше лош ефект върху мене. И всичко, което тя наговори. Както казват, това беше струпване на обстоятелства.

Въпреки всичко, което се случи, нещата вече никога не бяха същите. Някак си, то доказа, че никога не можем да бъдем заедно, тя никога нямаше да може да ме разбере, предполагам, тя би казала, че и аз никога няма да мога да я разбера. Или не бих искал, все едно.

За това което направих, имам предвид събличането, когато по-късно размислих, видях, че не е толкова лошо в края на краищата; малко хора биха се контролирали в такова положение, само да направят снимки, това почти беше точка в моя полза.

Помислих какво да направя и реших, че е най-добре да напиша писмо. Ето какво написах:

Съжалявам за снощи, осмелявам се да мисля, че никога няма да можеш да ми простиш.

Бях ти казал, че никога не бих използвал сила срещу теб, освен ако не ме принудиш с постъпките си.

Моля те да разбереш, че направих само това, което беше необходимо. Свалих роклята ти, защото помислих, че може пак да ти стане лошо.

Проявих максимално възможното уважение при тези обстоятелства и моля да ми повярваш, че не съм стигнал до там, до където биха стигнали други в подобни.

Няма да кажа нищо повече. Освен, че трябва да те задържа още малко.

Искрено твой и така нататък.

Не сложих никакво обръщение. Не можах да реша как да я нарека — „Мила Миранда“ ми се стори много фамилиарно.

Е, слязох долу и й занесох закуската. Беше точно както си мислех. Тя седеше на стола и ме гледаше втренчено. Казах й „Добро утро“, тя не отговори. Попитах я нещо — искаш ли чипс или овесени ядки — тя само ме гледаше. Така че аз оставих закуската, с писмото в подноса, и излязох, а когато се върнах, нищо не беше докоснато, писмото не беше отворено, а тя още седеше там и ме гледаше втренчено. Знаех, че няма полза да говоря. Беше ми се разсърдила истински.

 

 

Тя продължи така седем дни. Доколкото знам, пи само малко вода. Поне веднъж на ден, когато носех храната, която тя не искаше да яде, се мъчех да я убеждавам. Занесох писмото втори път и този път тя го прочете, поне пликът беше скъсан, значи го е докосвала.

Опитах всичко. Говорих й внимателно, преструвах се, че съм ядосан, тъжен, молих я, но без полза. Повечето пъти просто седеше с гръб към мен, сякаш не ме чува. Донесох й специални неща — шоколад от континента, черен хайвер, най-добрата храна, която може да се купи с пари (в Люис), но тя не докосна нищо.

Започвах наистина да се тревожа. Тогава, една сутрин, когато влязох, тя беше права до леглото и с гръб към мен; веднага щом ме чу, обаче, се обърна и каза „добро утро“. Но със странен глас. Пълен със злоба.

Добро утро, отвърнах аз. Хубаво е отново да чуя гласа ти.

— Така ли? Няма да го бъде. Ще ти се доиска изобщо да не си го чувал.

Ще почакаме, за да видим дали си права, отговорих аз.

— Ще те убия. Разбрах, че напълно си в състояние да ме оставиш да умра от глад. Точно това би направил.

Искаш да кажеш, че не съм ти носил храна през цялото това време?

На това тя не можа да каже нищо, просто се нахвърли върху мен както по-рано.

— Вече не съм затворник! Вече съм затворник със смъртна присъда.

Както и да е, подканих я аз, изяж си закуската.

Е, от тогава нататък тя се хранеше нормално, но нещата не бяха както преди. Почти не говореше, а когато го правеше, беше винаги саркастична, язвителна, беше толкова зла, че не можеше да се стои при нея. Ако се забавех повече от минута в стаята й без да е наложително, тя ми просъскваше да се махам. Един ден скоро след това, й занесох чиния истински хубав печен фасул, а тя я взе и я запокити по мен. Искаше ми се хубавичко да я цапна зад ухото. По това време вече цялата работа ми беше дошла до гуша, струваше ми се, че няма никакъв смисъл, опитвах всичко, но тя продължаваше да ми напомня за онази вечер. Май бяхме стигнали до задънена улица.

 

 

Тогава, един ден поиска нещо от мен. Бях придобил навика да я напускам веднага след като й внеса вечерята, за да не може да ми крещи, но този път каза, чакай малко.

— Искам да се изкъпя.

Не е удобно тази вечер, казах аз. Не бях подготвен за такова нещо.

— Утре?

Не виждам защо не. Под гаранция.

— Ще ти дам гаранция. — Каза го с такъв ужасен глас. Знаех какво струват гаранциите й.

— И искам да се разходя в избата. — Тя протегна напред ръце и аз ги завързах. За първи път я докосвах от дни насам. Както обикновено, аз седнах на стълбите към външната врата, а тя започна да се разхожда напред-назад, по смешния си начин. Беше много ветровито, долу се чуваше. Само нейните стъпки и вятърът навън. Мълча доста време, не знам защо, но ми се струваше, че иска да говори.

— Радваш ли се на живота? — изведнъж ми излезе с това.

Не много, отговорих. Предпазливо.

Още четири или пет пъти мина нагоре-надолу. След това започна да си тананика.

Това е хубава мелодия, рекох аз.

— Харесва ли ти?

Да, казах.

— Тогава на мен вече не ми харесва.

Още два или три пъти мина нагоре-надолу.

— Говори ми.

За какво?

— За пеперуди.

Какво за пеперудите?

Защо ги колекционираш. Къде ги намираш. Хайде. Просто ми говори.

Наистина изглеждаше странно, но аз заговорих и всеки път, когато спирах, тя ме подканяше, продължавай, не спирай. Може би бях говорил половин час, когато тя престана да се разхожда и каза, стига толкова.

Влезе отново вътре, аз свалих въжето, и седна на леглото с гръб към мен. Попитах я дали иска чай, а тя не отговори, изведнъж разбрах, че плаче. Наистина ми ставаше нещо, когато плачеше, не можех да понасям да я гледам толкова нещастна. Приближих се до нея и попитах, кажи ми какво искаш, ще ти купя всичко, което пожелаеш. Тя се обърна към мен, наистина плачеше, но очите й хвърляха огън, приближи се и се разкрещя, махай се, махай се, махай се. Беше ужасно. Наистина имаше вид на полудяла.

 

 

На следващия ден беше много спокойна. И дума не каза. Аз сложих дъските и подготвих всичко, а тя недвусмислено ми показа, че е готова, когато свърши с разходката си (този път без да говори). Така че завързах ръцете и устата й, заведох я горе, тя се изкъпа, после излезе и протегна ръце, за да я завържа пак и да й сложа превръзката на устата. Винаги излизах от кухнята първи и винаги я държах за ръката, за всеки случай, но там имаше едно стъпало, веднъж аз сам се спънах и паднах, може би това после стана, защото когато падна, ми се стори съвсем естествено и съвсем естествено четките, шампоаните и нещата, които носеше в кърпата си (ръцете й бяха вързани отпред, така че винаги държеше нещата си до гърдите) се разпиляха с шум по пода. Тя се изправи, самата невинност, после се наведе и започна да разтрива коленете си, а аз като истински глупак започнах да събирам нещата й. Разбира се, с една ръка я държах за пеньоара, но отклоних поглед от нея и това се оказа фатално.

След това усетих единствено, че ми е нанесен ужасен удар, отстрани, до главата. За щастие той не попадна право върху главата ми — рамото, или по-скоро яката на сакото ми поеха основно неговата сила. Все едно, паднах настрани, не на последно място, и за да се предпазя от нова атака. Бях загубил равновесие и не можех да достигна ръцете й, макар че още я стисках за пеньоара. Видях, че държи нещо и изведнъж осъзнах, че това е старата брадвичка, която тази сутрин бях използвал в градината, където от едно ябълково дърво, от по-старите, предната вечер вятърът беше отчупил клон. Като светкавица ми мина мисълта, че най-накрая съм допуснал грешка. Само една грешка и можеш да загубиш всичко.

В този момент бях в ръцете й, цяло чудо е, че не ме уби. Удари ме още веднъж и усетих ужасен срязващ удар по слепоочието, главата ми зазвъня и кръвта ми бликна веднага. Не знам как го направих, инстинктивно предполагам, но ритнах встрани и се завъртях, а тя падна почти върху мен, чух как брадвичката иззвъня върху цимента.

Аз я взех и я хвърлих в тревата, после хванах ръцете й, преди да успее да скъса превръзката на устата си, такава беше играта й. После се сборичкахме пак, само няколко секунди този път, и тя изглежда разбра, че няма полза, че е имала своя шанс и го е проиграла, внезапно престана да се съпротивлява, аз отворих вратата и я вкарах в избата. Болеше ме, чувствах се много лошо, кръвта течеше по лицето ми. Блъснах я в стаята й, а тя ме изгледа много странно, преди да тресна вратата и сложа резетата. Оставих я с вързани ръце и уста. Да й е за урок, помислих си.

Качих се горе и измих раната, стори ми се, че ще припадна, когато се видях в огледалото, навсякъде имаше кръв. Все пак имах голям късмет — брадвата не беше много остра и е отскочила от главата ми. Раната изглеждаше ужасно, но не беше много дълбока. Седях дълго време с притисната до нея марля. Никога не бях мислил, че мога да понасям кръв така, наистина се изненадах от себе си онази вечер.

Разбира се, бях много ядосан за всичко това. Ако не чувствах слабост, не знам какво можех да направя. Това беше сламката, която счупва гърба на камилата, както е в поговорката, и в главата ми дойдоха някои идеи. Не знам какво не бих направил, ако тя беше продължила както досега. Но това вече е безпредметно.

 

 

На следващата сутрин слязох долу, главата още ме болеше и бях готов наистина да стана гаден, ако се наложи, но ако някой ме беше духнал тогава, щях да падна — първото нещо, което направи, беше да стане и да ме попита как е главата ми. По начина, по който ме попита разбрах, че се опитва да бъде различна. Мила.

Щастлив съм, че не съм мъртвец, отговорих аз.

Тя беше пребледняла, сериозна. Протегна ми ръцете си, беше махнала превръзката от устата, но беше спала с въжетата (още беше с пеньоара). Развързах я.

— Дай да погледна.

Аз се дръпнах назад, беше ме направила много нервен.

— Нищо нямам в ръцете си. Изми ли я?

Да.

— Дезинфекцира ли я?

Всичко е наред.

Е, тя отиде и взе шишенцето „Детол“, което имаше, изля малко върху памучен тампон и се върна.

Каква е играта сега, попитах аз.

— Искам да го намажа с това. Седни. Седни. — По начина, по който го каза, се виждаше, че не крои нищо лошо. Смешно, понякога и личеше, че не лъже.

Тя свали лейкопласта и марлята, много внимателно, усетих как трепна, когато видя раната, не беше много красива гледка, но тя я проми внимателно и отново сложи марлята.

Много благодаря, казах аз.

— Съжалявам, че направих… каквото направих. И искам да ти благодаря, че не отвърна със същото. Би имал пълно право на това.

Не е лесно, когато се държиш така.

— Не искам да говорим за нищо. Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

Приемам извинението ти.

— Благодари ти.

Всичко беше много хладно, тя се обърна, за да закуси, а аз изчаках отвън. Когато почуках, за да видя дали мога да изчистя, тя беше облечена и леглото беше оправено както трябва. Попитах я дали иска още нещо, но тя не искаше. Каза ми да си купя някакво лекарство за раната и ми подаде подноса с призрачна усмивка. Не беше кой знае какво, но беше предвестник на голяма промяна. Почти си мислех, че си е струвало да ме удари. Наистина бях щастлив тази сутрин. Сякаш слънцето изгряваше отново.

 

 

След това, в продължение на два или три дни не бяхме нито така, нито иначе. Тя не говореше много, но изобщо не беше ядосана или язвителна. Тогава, един ден след закуска, ми каза да седна, както правех в началото, за да ме рисува. Правеше го само за да си намери претекст да говори.

— Искам да ми помогнеш — започна тя.

Продължавай нататък, отговорих.

— Имам една приятелка и в нея е влюбен млад мъж.

Продължавай, рекох й. Тя спря. За да види как реагирам, предполагам.

— Той толкова я обича, че я отвлече. Държи я в плен.

Какво съвпадение.

— Нали? Та така. Тя желае отново да е свободна, но не иска и да го нарани. Просто не знае какво да прави. Какъв съвет би й дал?

Да има търпение, казах аз.

— Какво трябва да се случи, преди мъжът да я освободи?

Всичко може да се случи.

— Добре. Да не си играем повече. Кажи ми какво да направя, за да съм отново свободна?

Не можех да отговоря, помислих си, че ако кажа „живей с мен завинаги“, само ще се върнем там, откъдето започнахме.

— Бракът няма да свърши работа. Ти ми нямаш доверие.

Все още не.

— Ако спя с теб?

Беше спряла да рисува. Не исках да отговоря.

— Е?

Не мислех, че си такава, казах аз.

— Просто се мъча да налучкам твоята цена. — Сякаш говореше за някаква нова пералня и разпитваше за преимуществата и недостатъците й.

Знаеш какво искам.

— Но точно това не искам аз!

Ти си знаеш.

— О, Боже! Слушай, отговори с да или с не. Искаш ли да спиш с мен?

Не, ако сме като сега.

— Как сме сега?

Мислех, че ти си умната.

Тя пое дълбоко въздух. — Смяташ, че непрекъснато търся начин да избягам? Че каквото и да направя, ще бъде само заради това? Така ли е?

Казах, да.

— Ако почувстваш, че го правя поради някаква друга причина, например защото те харесвам или просто за удоволствие, тогава ще искаш ли?

Това, за което говориш, мога да си го купя в Лондон по всяко време, отговорих аз.

Това й затвори устата за известно време. Продължи да рисува. След малко започна пак: — Ти не ме държиш тук, защото ме намираш сексуално привлекателна.

Намирам, че си много привлекателна, казах аз. Най-привлекателната.

— Ти си като китайска кутия[5] — рече тя. След това продължи да рисува мълчаливо. Аз се опитах да заговоря, но ми каза, че развалям позата.

 

 

Знам какво биха си помислили някои. Биха си помислили, че поведението ми е особено. Знам, че повечето мъже биха се възползвали от нечестното преимущество, а имаше много възможности за това. Можех да използвам хлороформа. Можех да направя каквото си поискам, но не съм от тези, определено не съм от тях. Беше като някоя гъсеница, която трябва да храниш цели три месеца, а се мъчиш да го направиш за няколко дни. Знаех, че нищо добро няма да излезе от това, тя винаги толкова бързаше. Хората днес искат да получават, още не са си помислили за нещо и вече искат да го имат в ръцете си, но аз съм различен, определено съм различен, старомоден, обичам да мисля за бъдещето и да оставям нещата да се развиват в подходящото за тях време. Спокойствието решава всичко, както обичаше да казва чичо Дик, когато имаше да върши нещо важно.

Тя никога не разбра, че за мен беше важно притежаването. Да я имам, това ми беше достатъчно. Нямаше нужда да се прави каквото и да било. Просто исках да я имам и да съм сигурен, в края на краищата.

 

 

Минаха два или три дни. Тя не говори много, но един ден след обяда ми каза: — Аз съм затворена за цял живот, нали?

Личеше си, че само си приказва, затова не отговорих.

— Не е ли по-добре пак да станем приятели?

Нямам нищо против, казах.

— Тази вечер искам да се изкъпя.

Добре.

— После може ли да поседим горе? Заради тази стая… Полудявам вече в нея.

Казах, ще видим.

Всъщност, запалих камината и приготвих всичко. Проверих дали не е останало нещо, с което да ме нападне. Няма смисъл да се преструвам, че й се доверявах както по-рано.

Е, тя се качи, за да се изкъпе и всичко мина както обикновено. Когато излезе, завързах ръцете й, без устата, и я последвах долу. Забелязах, че се беше парфюмирала, беше вдигнала косата си нагоре, като предишния път и беше с червено-белия домашен халат, който й бях купил. Поиска малко от шерито, което не бяхме допили (имаше половин бутилка), аз й налях и тя застана до камината, загледана в огъня и протягаше един по един голите си крака, за да ги стопли.

Стояхме и пиехме; не казахме нищо, но веднъж или два пъти, тя ме погледна по особен начин, сякаш знаеше нещо, което аз не знам и това ме изнервяше.

Поиска още една чаша, изпи я за минута, после поиска още една.

— Седни — каза тя, така че аз седнах на канапето, там, където ми посочи. За момент се загледа в мен. След това застана срещу ми, много смешно, и се поклащаше от крак на крак. След това дойде — врът! Бам! И седна на коленете ми. Това ме завари напълно неподготвен. Някак си успя да сложи ръцете си зад главата ми и в следващия миг вече ме целуваше по устата. След това сложи глава на рамото ми.

— Не бъди толкова вдървен — каза ми тя.

Бях като ударен от гръм. Само това не бях очаквал.

— Прегърни ме — продължи. — Така. Не е ли хубаво? Тежа ли ти? — И пак сложи глава на рамото ми, а моята ръка беше на кръста й. Беше топла и ухаеща и трябва да кажа, че халатът й беше отворен до много ниско и беше разкопчан до над коленете, но сякаш тя не се интересуваше, просто протегна краката си върху канапето.

Какво нравиш? Попитах аз.

— Толкова си стегнат. Отпусни се. Няма за какво да се тревожиш. — Е, опитах се, тя беше неподвижна, но знаех, че нещо не е както трябва в тази ситуация.

— Защо не ме целунеш?

Тогава разбрах, че наистина става нещо. Не знаех какво да правя, целунах темето й.

— Не така.

Не искам, казах.

Тя се надигна, все още върху коленете ми и попита:

— Не искаш?

Погледна встрани, беше трудно със завързаните й ръце зад врата ми, не знаех какво да направя, за да я спра.

— Защо не?

Тя ми се смееше.

Мога да стигна до твърде далеч, казах аз.

— Аз също.

Знаех, че ми се присмива, че отново ми се подиграва.

Знам какво съм аз, казах.

— Какво си ти?

Не съм от тези, които харесваш.

— Не знаеш ли, че понякога всички мъже са привлекателни? — Тя някак си разклати главата ми, като че ли се бях държал глупаво.

Не знаех, казах аз.

— Добре тогава.

Става дума, за това, до което може да доведе, което правиш.

— Не ме интересува, до какво ще доведе. Наистина бавно загряваш. — След това, внезапно, започна отново да ме целува, дори почувствах езика й.

— Хубаво ли е това?

Разбира се, трябваше да кажа, че беше хубаво. Не знаех каква е истинската й игра, това ме изнервяше допълнително, освен че бях нервен заради целуването и другите работи.

— Хайде тогава, опитай!

Тя завъртя главата ми. Трябваше да го направя и устата й беше много хубава. Много мека.

Знаех, че съм слаб. Трябваше още в началото да й кажа да не бъде отвратителна. Бях много слаб. Сякаш нещо ме засмука против волята ми.

Тя отново наклони глава, така че не можех да виждам лицето й.

— Аз ли съм първото момиче, което целуваш?

Не бъди глупава.

— Просто се отпусни, успокой се, не се срамувай.

След това се обърна и отново започна да ме целува, със затворени очи. Разбира се, беше изпила три чаши с шери. Това, което се случи след това, беше най-притеснителното, започнах да се чувствам наистина възбуден, а винаги съм смятал (това го чух в армията), че един джентълмен трябва да се контролира, докато настъпи подходящият момент, така че не знаех какво да правя. Помислих си, че може да се обиди, така че се опитах да седна по-изправен, когато тя махна устата си.

— Какво има? Заболя ли те?

Да, казах аз.

Тогава тя стана от коленете ми, махна ръцете си от врата ми, но седна много близо.

— Няма ли да развържеш ръцете ми?

Станах, чувствах се засрамен и трябваше да отида до прозореца, където се направих, че оправям нещо на пердето, а през цялото време тя ме наблюдаваше над облегалката на канапето, коленичила върху него.

— Фердинанд, какво има?

Нищо няма, казах аз.

— Няма от какво да се боиш.

Не се боя.

— Върни се при мен, тогава. Загаси лампата. Нека останем само на светлината от огъня.

Направих каквото поиска, загасих лампата, но останах до прозореца.

— Хайде! — Беше много изкусителна.

Казах, не е хубаво. Ти само се преструваш.

— Така ли?

Знаеш, че е така.

— Защо не дойдеш да видиш сам.

Не помръдвах, през цялото време знаех, че това е лоша грешка. След това тя отиде и застана до огъня. Вече не се чувствах възбуден, чувствах се леден отвътре. Това беше изненадата.

— Ела и седни тук.

Тук съм си добре, отговорих.

Е, изведнъж тя дойде до мен, хвана ръката ми и ме дръпна до огъня. Аз й се оставих. Когато стигнахме там, тя протегна ръце и ме погледна така, че трябваше да я развържа. Веднага се приближи и ме целуна отново, за което трябваше леко да се повдигне на пръсти.

След това направи нещо наистина шокиращо.

Не можех да повярвам на очите си, тя отстъпи назад, разкопча халата и отдолу нямаше нищо. Беше чисто гола. Аз само бегло погледнах, а тя стоеше усмихната, очакваше, чувствах го, да направя нещо. Вдигна ръце и започна да развързва косата си. Умишлено ме провокираше, застанала без дрехи в отблясъците от огъня и сенките. Не можех да повярвам (по-скоро, бях принуден да повярвам, но никак не можех), че всичко това, което виждах е истина.

Беше ужасно, накара ме да се чувствам като болен и да се разтреперя, щеше ми се да съм на другия край на света. Беше по-лошо, отколкото с проститутката — нея не я уважавах — но с Миранда, тази, която си мислех, че познавам, просто не можех да понеса срама.

Стояхме там, тя беше точно пред мен и тръсна глава, за да освободи косата си, а аз се чувствах все повече и повече засрамен. След това дойде при мен и започна да сваля сакото ми, след това връзката ми, разкопча копчетата на ризата ми едно по едно. Бях като глина в ръцете й. След това започна да ми съблича ризата.

Продължавах да си мисля, спри, спри, това не е хубаво, но бях толкова слаб. Тогава и аз останах гол, а тя се притискаше към мен и ме прегръщаше, но бях целия напрегнат, сякаш не бях аз, а някой друг, и сякаш и тя беше някоя друга. Знам, че тогава не бях нормален, щом не направих това, което се очакваше от мен, а тя направи някой неща, за които няма да кажа, освен че никога не бих си ги помислил за нея. Лежеше до мен на канапето и така нататък, но целият отвътре бях свит на топка.

Накара ме да изглеждам истински глупак. Знам какво си мислеше, мислеше си, ето защо било, ето защо той винаги се отнася към мен с такова уважение. Исках да го направя, исках да й покажа, че мога да го направя, да й докажа, че се държа с уважение не заради това. Исках само да види, че мога да го направя, а после да й кажа, че няма да го направя, че е недостойно за мен, че е недостойно за нея, че е отвратително.

Е, останахме да лежим така известно време и усещах, че ме презира, като ненормален.

Накрая тя стана от канапето, коленичи до мен и започна да гали главата ми.

— Случва се на много мъже, това няма значение. — Ще си помислиш, че е събрала целия световен опит, като я чуеш.

Върна се при камината, облече халата си и седна, като ме гледаше. Аз се облякох. Казах й, знаех, че никога няма да мога да го направя. Измислих една дълга история, така че тя да ме съжалява, пълна с лъжи, не знам дали ми повярва — за това как чувствам любовта, но не мога да стигна до край. И поради това трябва да я държа при мен.

— Не ти ли е приятно да ме докосваш? Стори ми се, че ти хареса, когато ме целуваше.

Казах, това стана, когато стигнахме отвъд целувките.

— Не трябваше да те шокирам толкова.

Не си виновна ти, казах аз. Аз не съм като другите хора. Никой не разбира.

— Аз разбирам.

Това са мечтите ми, те никога няма да станат реалност.

— Като Тантал[6]. — Тя ми обясни кой е той.

Остана мълчалива дълго време. Прииска ми се да й напъхам марлята, да я занеса долу и да се свърши. Исках да остана сам.

— Какъв лекар ти каза, че никога няма да можеш да го направиш?

Просто лекар. (Лъжите които й наговорих. Никога не съм ходил на никакъв доктор, разбира се.)

— Психиатър?

В армията, казах аз. Психиатър.

— Какви фантазии си имал за мен?

Всякакви.

— Без сексуални?

Продължаваше, не искаше да ме остави на мира.

Че те държа, казах аз. Това е всичко. Спим един до друг, а навън вали дъжд, има вятър или нещо такова.

— Би ли искал сега да опиташ това?

Няма да има полза.

— Ще го направя, ако искаш.

Не искам, казах.

Ще ми се изобщо да не беше започвала това, казах.

Тя замълча, стори ми се цял век.

— Защо мислиш, че го направих? Само за да избягам?

Във всеки случай, не от любов.

— Да ти кажа ли? — тя стана. — Тази вечер пожертвах всички свои принципи, трябва да разбереш това. О, да, за да избягам. Мислех и за това. Но наистина искам да ти помогна. Трябва да ми повярваш. Да ти покажа, че сексът… сексът е просто едно действие, като всичко останало. То не е мръсно, просто двама души си играят с телата си. Като танц. Като спорт. — Изглежда смяташе, че трябва да кажа нещо, но аз я оставих да говори. — За теб правя нещо, което не съм правила за никой друг мъж. И… да, мисля, че ми дължиш нещо.

Видях накъде бие, разбира се. Много изкусно умееше да украси това, което иска да получи, с множество думи. Да те накара да се чувстваш, сякаш наистина й дължиш нещо, като че ли не тя самата започна всичко.

— Моля те, кажи нещо.

Какво? Попитах аз.

— Че поне си разбрал, това, което току-що казах.

Разбирам.

— Това ли е всичко?

Не ми се говори.

— Можеше да ми кажеш. Можеше да ме спреш в самото начало.

Опитах се.

Тя коленичи пред камината.

— Невероятно е. Сега сме по-далеч един от друг, от когато и да било.

Казах й, преди само ме мразеше. Сега предполагам, че вече ме и презираш.

— Съжалявам те. Съжалявам те за това, което си, и затова, че не виждаш какво съм аз.

Виждам какво си ти. Не мисли, че не мога да го видя.

Казах го рязко, вече ми беше дошло до гуша. Тя се обърна бързо, после се наведе и покри лицето си с ръце. Заплака и ми се стори, че малко се преструва. Накрая каза с много тих глас:

— Моля те, заведи ме долу.

Така че, слязохме в избата. Когато вече беше вътре, тя се обърна и аз се канех да си тръгна, след като й бях махнал въжето.

— Бяхме голи заедно — каза тя. — Не може да сме по-далеч един от друг.

 

 

Когато излязох бях като луд. Не мога да обясня. Не спах цялата нощ. Всичко се връщаше в паметта ми, как лежах и стоях прав без никакви дрехи, как се държах и какво трябва да си е помислила. Просто я виждах как ми се смее. Всеки път, когато си го помислех, сякаш цялото ми тяло почервеняваше. Не исках нощта да свърши. Исках завинаги да остане тъмно. Разхождах се горе с часове. Накрая се качих в караваната и подкарах към морето, наистина бързо, не ме интересуваше какво ще стане. Бях готов да направя всичко. Можех да я убия. Това, което стана по-късно, беше изцяло заради тази нощ.

Струваше ми се, че е глупава, абсолютно глупава. Разбира се, в действителност не беше, просто не разбираше как да ме обича така, както трябва. Имаше много начини, по които да ми достави удоволствие.

Оказа се, че е като всички други жени — с еднопистов мозък.

Повече никога не я уважавах. Бях ядосан с дни след това.

Защото всъщност можех да го направя.

Понякога гледах снимките (от деня в който й набутах марлята). С тях можех да се бавя колкото си искам. Те не ми отговаряха.

Тя никога не разбра за това.

 

 

Е, на следващата сутрин слязох долу и сякаш нищо не се беше случило. Не обели и дума за предишната вечер, аз също. Занесох й закуската, тя каза, че не иска нищо от Люис, излезе да се поразходи малко във външната изба, след това я заключих и си отидох. Малко поспах. Тази вечер беше по-различна.

— Искам да говоря с теб.

Да, казах аз.

— Опитах всичко. Остава само още едно нещо. Ще спра да се храня отново. Няма да се храня, докато не ме пуснеш да си отида.

Благодаря, че ме предупреди.

— Освен, ако…

О, значи има и освен, казах аз.

— Освен, ако не се споразумеем.

Изглежда изчакваше. Още не съм чул за какво става дума, казах.

— Готова съм да приема, че няма да ме освободиш веднага. Но не мога да стоя тук повече. Искам да ме държиш горе. Искам дневна светлина и чист въздух.

Само това.

— Само това.

И още от тази вечер, предполагам?

— Много скоро.

И сигурно ще поискаш да доведа дърводелците, бояджиите и така нататък?

Тогава въздъхна. Започна да разбира какво й говоря.

Не бъди такъв. Моля те не бъди такъв. — Изгледа ме чудновато. — Целият този сарказъм. Не исках да те засегна.

Нямаше полза, тя беше убила всичко романтично, беше заприличала на всички други жени, повече не я уважавах, не беше останало нищо, достойно за уважение. Знаех номерата й. Ако отидеше горе, все едно че си е отишла от мен.

И все пак, тази работа с неяденето никак не ми харесваше, така че реших да печеля време.

Колко скоро, попитах.

— Можеш да ме държиш в една от спалните. Можеш да сложиш решетки или дъски, да я заключиш. Бих могла да спя там. После би могъл да ме държиш със завързани ръце и уста до някой отворен прозорец. Не искам нищо повече.

Нищо повече. А какво ще си помислят хората като видят заковани прозорци навсякъде?

— По-скоро ще умра от глад, но няма да стоя тук. Окови ме във вериги, ако щеш, само че горе. Каквото решиш. Само искам да съм на въздух и да виждам дневната светлина.

Ще помисля за това.

— Не. Искам да ми кажеш сега.

Забравяш кой командва тук.

— Сега.

Не мога да кажа сега. Трябва да го обмисля.

— Добре. Утре сутринта. Или ще ме заведеш горе, или няма да докосна никаква храна. И това ще е равносилно на убийство.

Наистина изглеждаше зла и гадна. Аз се обърнах и излязох.

Премислих всичко това тази нощ. Знаех, че ми е необходимо време, трябваше да се преструвам, че ще го направя. Да имитирам деятелност, както казват.

Другото, за което мислих, беше какво да направя, когато настъпи момента.

 

 

На следващата сутрин слязох при нея, казах й, че съм обмислил нещата, виждам, че е права, разгледал съм въпроса и така нататък — една стая може да бъде приспособена, но ще ми трябва седмица. Мислех, че ще започне да се цупи, но каза, че е окей.

— Но ако е само поредното отлагане, ще спра да ям, нали знаеш това?

Ще започна утре. Ще трябват дъски и специални решетки. Може да мине малко време докато ги намеря.

Тя ми хвърли стария изпитателен поглед, но аз само взех кофата й, за да я изнеса.

След това всичко тръгна добре, само дето през цялото време се преструвах. Не говорехме много, но тя не беше дръпната. Една вечер пожела да се изкъпе и да види стаята, която подготвям, и докъде съм стигнал. Е, знаех, че ще се стигне до това, затова бях взел някакви дъски и ги бях разхвърлял, сякаш сериозно съм се заловил за работа по прозореца (беше на задната страна). Каза, че иска вътре да има един от старите люлеещи се столове (съвсем като едно време — искаше от мен неща, а аз й ги набавях), който купих на следващия ден и свалих долу, за да й го покажа. Не пожела да й го оставя в избата, така че отново го качих. Каза, че не желае нищо от долу (от мебелите), да се мести горе. Беше много лесно. След като видя стаята и дупките за винтовете, тя наистина си помисли, че ще се размекна и ще тръгна по свирката й.

Идеята беше да се качим за вечеря горе, аз да я оставя да спи в стаята, а на сутринта за първи път от толкова време, да види дневната светлина.

Понякога ставаше много весела. Трябваше да се смея. Да, казвам „смях“, но когато дойде денят, бях също така и нервен.

Първото нещо, което ми каза, когато слязох долу в шест, беше, че е хванала моята настинка. Бях се заразил при бръснаря в Люис.

Тя беше цъфнала от щастие и се разпореждаше. Разбира се, вътрешно ми се присмиваше. Само че смехът този път щеше да е за нейна сметка.

— Тези са нещата ми за тази нощ. Другите можеш да каниш утре. Готово ли е? — Вече ме попита веднъж на обяд и й казах, че е готово.

Готово е.

— Хайде тогава. Трябва ли да ме вържеш?

Има само едно нещо, казах. Едно условие.

— Условие? — Лицето й помръкна. Разбра веднага.

Премислих.

— Да? — Очите й наистина пламтяха.

Трябва да ти направя няколко снимки.

— На мен? Но нали направи много!

Не са такива, каквито искам.

— Не разбирам. — Виждах, че разбира.

Искам да те снимам, както беше онази нощ.

Тя седна на ръба на леглото.

— Продължавай.

И искам да си даваш вид, че ти харесва да позираш, казах аз. Ще правиш както ти кажа.

Седеше, без да каже дума. Мислех си, че поне ще се ядоса, а тя само си бършеше носа.

— Ако го направя?

Ще спазя споразумението ни, казах аз. Трябва да се застраховам. Искам да ти направя такива снимки, от които да се срамуваш, ако ги види някой друг.

— Искаш да кажеш, че трябва да позирам за неприлични снимки, така че ако избягам, да не смея да кажа на полицията за теб?

Това е идеята, казах аз. Но не неприлични. Просто снимки, които не би искала да се публикуват. Художествени снимки.

— Не.

Искам само това, което направи онази нощ, без аз да те карам.

— Не, не, не.

Знам играта ти, казах аз.

— Тогава сгреших. Направих го, защото бях отчаяна, защото между нас няма нищо освен злоба, подозрителност и омраза. Това, което искаш сега, е различно. То е долно.

Не виждам разликата.

Тя стана и отиде до стената.

Веднъж го направи, би могла да го направиш пак.

— Боже! Като че ли съм попаднала в лудница! — Тя огледа стаята сякаш мен ме нямаше, сякаш я слушаше някой друг, сякаш се канеше да срути стената.

Или ще го направиш, или няма да излезеш от тук. Няма да се разхождаш отвън. Няма да има баня. Няма да има нищо.

Казах й, за малко щеше да ме измамиш, в главата ти има само едно — как да се измъкнеш от тук и да насъскаш полицията срещу мен.

Ти не си нищо повече от обикновена улична жена, продължих аз. Преди те уважавах, защото мислех, че си над това, което направи. Че не си като останалите. Но си съвсем същата. Готова на всякакво отвратително нещо, за да постигнеш своето.

— Престани! — извика тя.

Бих могъл да си купя много по-опитна от теб, в Лондон. Когато си поискам. Да правя с нея каквото ми хрумне.

— Отвратително, гадно, перверзно копеле!

Продължавай, казах аз, този език ти подхожда.

— Ти нарушаваш всички нормални човешки закони, всички нормални човешки взаимоотношения, всички нормални човешки неща, които могат да съществуват между моя и твоя пол!

Присмял се хърбел на щърбел, казах аз. Ти сама се съблече, ти го искаше. Сега си го получи.

— Вън! Махай се!

Беше истински писък.

Да или не, попитах аз.

Тя се обърна, взе шише мастило от масата и го запокити по мен.

Така че, това е. Аз излязох и заключих. Не й занесох вечеря, оставих я да кара на стомашни сокове. Изядох пилето, което бях купил за всеки случай, изпих част от шампанското и излях останалото в мивката.

 

 

Чувствах се щастлив, не мога да го обясня, преди чувствах, че съм слаб, а сега си и връщах за всички неща, които е казала или е помислила за мен. Разхождах се горе, надникнах в стаята й и наистина ми стана смешно, като си я представих долу в избата — щеше да си остане там, както и да го увърта, и макар че в началото не заслужаваше такова нещо, сега вече така й се падаше. Имах истински основания да я науча кое какво е.

Е, най-накрая си легнах, разгледах предишните снимки и някои книжки, хрумнаха ми разни неща. Имаше една, със заглавие „Обувки“, с много интересни фотографии на момичета, преди всичко краката им, обути с обувки, отделно само обувки и колани, и бяха наистина необикновени снимки, артистични.

Обаче, когато слязох долу на следващата сутрин, бях много изненадан, почуках и изчаках както обикновено преди да вляза, а когато влязох, я заварих още в леглото, беше заспала с дрехите, само под горното одеяло и за миг ми се стори, че не знае къде е и кой съм аз. Аз стоях и чаках да се нахвърли срещу мен, но тя само седна на ръба на леглото и сложи ръце в скута си, сякаш всичко беше някакъв кошмар и не можеше да се събуди.

Изкашля се. Звучеше гръдно. Изглеждаше наистина зле.

Така че, реших да не казвам нищо, а само й оставих закуската. Тя изпи кафето и изяде овесените ядки, неяденето се отлагаше за по-късно, после отново застана в същата поза, с глава, подпряна на ръцете. Знаех играта й, искаше да ме накара да я съжаля. Изглеждаше истински съсипана, но предположих, че е поза, за да ме накара да падна на колене и да я помоля за прошка, или друга някоя глупост.

Искаш ли малко аспирин, попитах, защото виждах, че наистина има настинка.

Тя кимна, с все още подпряна глава, така че отидох и взех хапчетата, а когато се върнах, тя още не беше сменила позата си. Личеше, че разиграва голям театър. Както с цупенето. Добре, помислих си, нека си се муси колкото си ще. Мога да почакам. Попитах я дали иска нещо, тя каза, че не, и си отидох.

 

 

Когато слязох долу на обяд, още беше в леглото. Погледна ме изпод завивките, каза ми, че иска само малко супа и чай, занесох й ги и си отидох. На вечеря беше повече или по-малко същото. Помоли за още аспирин. Едва докосна храната. Но тази игра вече я беше играла. През целия ден не сме разменили повече от двадесет думи.

 

 

На следващата сутрин — същото. Когато слязох, тя беше още в леглото. Само че будна, защото ме наблюдаваше.

Е? Попитах я, но тя не отговори, просто лежеше без да помръдне.

Казах, ако си мислиш, че ще ме заблудиш с това излежаване, много се лъжеш.

Това я накара да отвори уста.

— Ти не си човек. Ти си жалък, мръсен, мастурбиращ червей.

Направих се, че не съм чул, само й оставих закуската. Когато се върнах да й оставя и кафето, тя изкрещя: — Не се доближавай до мен! — В гласа й имаше истинска отрова.

Ако предположим, че те оставя тук сама, какво мислиш, че ще направиш тогава?

Ако имах сила да те убия, бих те убила. Като скорпион. Ще го направя, когато съм по-добре. Няма да отида в полицията. Затворът е твърде добро място за тебе. Ще дойда тук и ще те убия.

Знаех, че е ядосана, защото номерът й не минава. Аз вече бях прекарал настинката и знаех, че не е кой знае какво.

Говориш прекалено много, казах аз. Забравяш кой командва тук. Аз също мога да те забравя. И никой нищо няма да разбере.

Тя само затвори очи.

След това излязох, отидох до Люис и взех продуктите. На обяд сякаш беше заспала. Когато й казах, че е готово, тя направи някакво движение и аз си отидох.

На вечеря пак беше в леглото, но този път седеше и четеше томчето на Шекспир, което й бях купил.

Попитах я дали е по-добре. Със сарказъм, разбира се.

Е, тя продължи да чете, не искаше да отговаря, едва не й грабнах книгата, за да й дам да разбере, но се овладях. Половин час по-късно, след като вечерях, се върнах при нея и тя не беше яла нищо. Когато я попитах, ми отговори: — Чувствам се зле, мисля, че е грип.

Обаче, беше достатъчно глупава, за да добави след това: — Какво ще направиш, ако се окаже, че имам нужда от лекар?

Чакай, ще видиш, казах й.

— Много ме боли, като кашлям.

Само настинка е.

— Не е настинка! — Крещеше.

Разбира се, че е настинка. И престани да разиграваш този театър. Знам играта ти.

— Не е игра.

О, да, разбира се. През живота си никога не си играла, казах. Разбира се, че не.

— О, Боже, ти не си мъж! Само да беше мъж…

Повтори го това, казах. С вечерята си бях пийнал малко шампанско, в Люис бях намерил едно магазинче, в което продаваха малки бутилки, така че никак нямах настроение да слушам глупостите й.

— Казах ти, че не си мъж!

Добре. Разбрах. Ставай от леглото. От сега нататък, аз ще давам заповедите.

Беше ми дошло до гуша, на повечето мъже щеше да им е писнало много по-рано. Отидох и дръпнах завивките от нея, хванах я за ръката, за да я издърпам да стане, а тя започна да се съпротивлява и да дере лицето ми.

Добре, казах й, ще ти дам един урок. Въжето ми беше в джоба и след малко успях да й завържа ръцете, после устата и ако бяха стегнати, грешката си беше нейна. Завързах я с едно късо въже за кревата и се качих горе, за да си взема фотоапарата и светкавицата. Тя се съпротивляваше, разбира се, мяташе глава, мълнии изскачаха от очите й, както казват, после дори се опита да омекне, но аз не се поддадох. Свалих дрехите й и отначало не искаше да прави както й кажа, но постепенно започна да се подчинява — заставаше и лягаше както й заповядвах (щом се заинатеше, отказвах да снимам). Така че, направих снимките. Не спрях, докато не изразходвах всички крушки на светкавицата.

 

 

Не бях виновен аз. Откъде можех да знам, че е по-болна, отколкото изглежда? Видът й беше като на човек с обикновена настинка.

Проявих филма и копирах снимките още същата вечер. Най-добрите бяха тези, на които лицето й не се виждаше. И без това с превръзката на устата не изглеждаше кой знае как. Най-добрите пози бяха тези с високите токчета, гледана отзад. Вързаните за леглото ръце, както казват, бяха интересен мотив. Мога да отбележа, че бях много доволен.

Когато влязох на следващия ден, тя беше станала и беше облечена с халата си, сякаш ме чакаше. Това, което направи, много ме изненада, пристъпи към мен и падна на колене в краката ми. Сякаш се беше напила. Лицето й беше зачервено, забелязах, тя ме погледна разплакана, беше се докарала до някакво особено състояние.

— Аз съм ужасно болна. Имам пневмония. Или плеврит. Трябва да повикаш лекар.

Казах, стани и си легни в леглото. След това отидох да й донеса кафе.

Когато се върнах й казах, знаеш, че не си болна, ако имаше пневмония, въобще нямаше да можеш да станеш.

— Нощем не мога да дишам. Имам болки ето тук, мога да лежа само на лявата страна. Моля те, нека си измеря температурата. Сам виж колко е.

Измерих я и беше тридесет и осем и осем, но знаех, че има начини за фалшифициране на температура.

— Толкова е задушно тук.

Има достатъчно въздух, казах. Тя си беше виновна, че беше използвала този трик и преди това.

Както и да е, накарах аптекаря в Люис да ми даде нещо, което той каза, че било много добро за храносмилането, някакви специални противогрипни хапчета и инхалатор. Тя не се отказа от тези неща, когато й ги предложих. Опита се да хапне нещо на вечеря, но не успя, повърна и беше загубила цвета си. Мога да кажа, че сега за първи път имах основания да мисля, че в края на краищата, в тази работа може и да има нещо. Лицето й беше червено, кичури от косата й бяха залепнали от пот по челото, но това можеше и да е умишлено.

Изчистих повръщаното, дадох й лекарствата и тъкмо щях да си тръгвам, когато тя ме спря и ме помоли да седна на леглото близо до нея, за да не трябва да говори силно.

— Мислиш ли, че бих разговаряла с теб, ако не бях наистина много болна? След всичко, което направи?

Ти си го търсеше, казах, това което направих.

— Виждаш, че съм много болна.

Грип е. В Люис има доста случаи.

— Не е грип. Имам пневмония. Ужасно е, не мога да дишам.

Ще ти мине. Тези жълти хапчета ще свършат работа. Аптекарят каза, че са най-добрите.

— Ако не доведеш лекар ще умра. Това ще е убийство.

Казвам ти, че ти няма нищо. Имаш треска. Споменаването на доктора ме направи подозрителен.

— Би ли изтрил лицето ми с кърпата?

Смешно, направих каквото каза и за първи път от дни насам, почувствах жалост към нея. Всъщност, това беше женска работа. Имам предвид, в такива случаи жената има нужда от друга жена, не от мъж. Тя каза, благодаря.

Ще си тръгвам, тогава.

— Не си отивай, ще умра! — Дори се опита да хване ръката ми. Не бъди толкова глупава, казах й аз.

— Трябва да ме чуеш, трябва да ме чуеш! — И изведнъж се разплака отново. Видях как очите й се изпълниха със сълзи и тя някак си мяташе глава от единия до другия край на възглавницата. По това време, както казах, вече изпитвах жалост към нея, така че седнах на леглото, подадох й носна кърпа и й казах, че ако наистина беше болна, щях да повикам доктор. Дори й казах, че още я обичам, че съжалявам, и някои други неща. Но сълзите продължаваха да текат, изглежда не ме слушаше. Дори когато й казах, че изглежда по-добре, отколкото предния ден, което не беше съвсем вярно. Накрая постепенно се успокои, остана известно време със затворени очи и когато помръднах, тя каза: — Ще направиш ли нещо за мен?

Какво? Попитах.

— Моля те да останеш тук и да оставиш вратата за малко отворена, за да влезе чист въздух.

Е, съгласих се, изгасихме лампите, бяхме само на светлината отвън и вентилатора работеше, останах при нея доста време. Започна да диша смешно бързо, като че ли беше тичала по стълби, сякаш се задушаваше, както твърдеше, и на няколко пъти проговори — моля те, недей, каза веднъж, и после името ми, струва ми се, но говореше неясно. Е, усетих, че е заспала и я повиках по име, но не ми отговори и аз излязох, заключих и навих будилника да звънне рано на следващата сутрин. Помислих си, колко лесно заспа, но тогава нямаше как да знам. Помислих си, така е по-добре, хапчетата ще свършат работа, на следващата сутрин ще се оправи, най-лошото ще е минало. Дори си помислих, че е хубаво дето се е разболяла, иначе щяхме да си имаме много неприятности от стария вид.

Искам да кажа, всичко дойде неочаквано. Знам, че това, което направих на следващия ден беше грешка, но дотогава си мислех, че действията ми са за добро и че напълно съм в правото си.

Бележки

[1] Вид пеперуда. — Бел.пр.

[2] Бяла зелева пеперуда и Дяволска пеперуда. — Бел.пр.

[3] Английски протестанти, останали извън англиканската църква. — Бел.пр.

[4] Герой от „Бурята“ на У. Шекспир. Уродливият роб на магьосника Просперо, син на зла магьосница, сам притежаващ непочтен и вероломен нрав. — Бел.пр.

[5] Няколко кутии, всяка от които се побира в следващата по големина, подобно на руските матрьошки. — Бел.пр.

[6] Приказно богат цар, син на Зевс, удостоен да седи на тяхната трапеза. Но той крадял амброзия и нектар, разгласявал тайните им на смъртните. За да провери дали знаят всичко, насякъл сина си на парчета и им го поднесъл на гощавка. Боговете съживили младежа, а Тантал подложили на безконечни мъки в подземното царство — изгарял от жажда, а стоял до шия във вода, която се снишавала когато се навеждал; над него висели отрупани от плод клони, които се отдръпвали когато се опитвал да ги стигне. — Бел.ред.