Владимир Келер
Острозъбия котарак (приспивна приказка)

И ето че е вечер. Девет и половина. Грета измъква изпод радиатора греещия се котарак Кузма и започва да се разхожда с него из стаята. И си пее песничка, която сама е измислила:

„Моят малък котарак

се усмихва под мустак —

носи шуба от Алтай,

лапа сливи от Бомбай

и с червени е очища,

а на ястреб — със ноктища.

Храбър, но не грубиян

и обича валериан.

Даже кучета палаши

с храбростта си често плаши.“

На Кузма му е приятно, че за него са измислили песен и сладко притваря очи.

„Нека попее — мисли той за Грета. — В края на краищата нейното най-важно задължение е да ми прави приятности. Иначе тя за какво е тука?“

Че е най-главен в семейството, Кузма не се съмнява. Разнежен, той снизходително слага лапа на гретиното рамо и в пообърканото му съзнание пробягват приятни гледки, наследени от не толкова далечните камъшови прадеди: гъсталаци, малко островче, в тихите застояли води плуват рибки. Пълзейки, сиамският котарак очаква някоя от тях да доплува по-близко. Ето я! Главозамайващ скок към водата и трептящата рибка вече е в зъбите му. Тържествено ръмжащ, котаракът плува с плячката към брега…

Котаракът наистина ръмжи, Грета отгатва виденията му и го гледа с възторг. В стаята влиза майка й.

— Грета — казва тя, — наближава десет, а ти още не си в леглото. Утре пак няма да можеш да се събудиш.

Мама излиза, а Грета, без да бърза, започва да си приготвя леглото.

От съседната стая се чуват гласове. Пристигнал е чичо Гора от град Електростал и иска от татко й книга от Чуковски. Татко й хитрува и се преструва, че „точно тази книга“ я нямат (всъщност я имат, но той не обича да дава хубави книги в не съвсем надеждни ръце).

Неусетно тъжни мисли за любимия писател завладяват Грета. Тя добре помнеше как беше му гостувала с татко си във вилата му в Переделкино. Помнеше Дървото-Чудо в кабинета на втория етаж, цялото обсипано с всякакви предмети. Помнеше веселите очи на високия побелял дядо Корней Иванович…

Наскоро татко й съобщи, че Чуковски е починал. Това беше лична мъка и в Гретиното семейство…

Момиченцето тихо слага Кузма под радиатора и приближава до библиотеката си.

Отваря една книга и препрочита за стотен път на първата й страница:

Переделкино, август

„Мила Грета, аз много те обичам!“

Корней Чуковски

Грета връща книгата на мястото й и си ляга.

Влиза майка й, сяда на пианото и започва да свири „Мармот“ на Бетховен. На вратата застава татко й (чичо Гора току-що си е тръгнал). Той много обича тази пиеса и често я пее:

„И да имам сто приятели,

мармота все ще е със мен.

Даже да обядвам, трябва ли,

той ще си обядва с мен…“

Този път татко й само слуша. Майка й свири, а Грета припява. Пак своя измислица, разбира се:

„Вечер щом реша да лягам,

котаракът ляга с мен,

сутрин ли за здраве бягам,

Кузма е отново с мен.

 

В банята ли се отбия,

моят Кузма все по мен,

мляко седна ли да пия —

Кузма също пие с мен….

Жалко само ми се види —

с мен в училище не иде…“

Таткото (пее с укор):

„Като луда, щом го любиш,

с него ти ще се погубиш!“

Грета (упорито):

„Щяхме ний да си седим

дружничко на чин един…“

Таткото (тъжно):

„С него — там

и с него — тука…

ти сама ще замяукаш!“

После мама продължава сама, а Грета и татко й замълчават.

Майка й свири още нещо, но момичето вече не чува. Татко отива да работи.

Неусетно над Грета се спуска дълбок сън и днешният ден за нея завършва.

Заспива, наистина не така дълбоко, както Грета и острозъбият котарак Кузма.