Владимир Келер
Рамона и нейната звездичка (приказка, от която разбираме, че и тъжният спомен не трябва да ни обезсърчава)

Таткото се казвал Роман, а майката — Ана. Те се обичали много и когато им се родило момиченце събрали двете си имена и от получената дума „Романа“ направили името Рамона. И така кръстили дъщеря си.

Дните минавали. Майката учела в института, а таткото проектирал заводи. Вечер майката сядала до люлката и тихичко пеела:

„Духай, вятърко небесен,

и прохлада донеси

от зелените морета,

от далечните земи.

 

Тичай, вятърко вечерен,

от луната нежността вземи

в тъмна нощ, в бурна нощ,

когато мъничката моя спи.

 

Сън сънувай, моя малка,

как сребристите вълни

кораба със твоя татко

леко носят към брега.

 

Тихо, тихо клепки притвори,

спи, заспивай, нани-на…“

Тихо и спокойно живеело малкото семейство. Момиченцето растяло, родителите се трудели и се радвали на своето щастие. Уви, то се оказало краткотрайно. Майката починала и семейството осиротяло.

Таткото бил скръбен. Той бил от тези нещастни хора, които обичат само един път и нищо не можело да заглуши болката му. Той непрекъснато си повтарял: „Няма ли да видя вече Ана? Никога! Никъде!“. И тази мисъл така го измъчвала, че дори близостта на любимата му дъщеря не му носела утеха.

Рамона не помнела майка си. Но станало така, че точно тя помогнала на баща си да види още веднъж Ана. Рамона обичала да мечтае. Тя посвоему виждала света и често изненадвала баща си с наблюденията си.

— Виж, татко — казала тя, когато една вечер пътували в трамвая. — Луната тича след мен.

За нея луната била приятелка на всички деца и тя разказвала, че всяка вечер месечко поглежда в прозорците и проверява кое дете как се държи. После поръчва подаръци за добрите деца, а за лошите — само неприятности за следващия ден. И таткото успявал да сложи развълнуваната Рамона да спи само с думите:

— Внимавай, месечко гледа през прозорчето и си мисли: „Ах, колко лошо момиче! Утре ще трябва да й скрия всичките играчки, да, да!“

Веднъж момичето разглеждало стари семейни снимки и попитало:

— Татко, аз къде съм била, когато ти си бил малък?

— На звездичката — отговорил таткото.

Момичето замълчало и се замислило. А след три дни казало:

— Аз помня, когато ти беше малък. Аз те наблюдавах от моята звездичка. Ти беше добър. И всички бяха добри. После до теб скочи мама.

— Как така скочи?

— Много просто — тя си седеше на своята звездичка и като видя, че ти си добър — скочи. Разбира се, не веднага до теб, първо до нейните татко и мама, които също й харесаха много. Но най-важното за нея беше да намери теб и ето, виждаш ли — намери те!

— А та? Ти също ли скочи?

— Разбира се — и аз скочих, само че после. Когато и ти, и мама бяхте вече големи.

— Хубаво ли ти беше на звездичката?

— Разбира се — там е весело, има птички, лисички, кукли, гора, река… И много, много приятелки.

— Тогава защо изостави всичко това?

— Аз вече казах, но ти не си ме разбрал: защото ти беше толкова добричък! И мама също. Отначало ми беше мъчно за звездичката, но на всички им е мъчно и затова плачат. А после свикват, защото и тук става весело…

И Рамона показала на татко си нейната звездичка. Показала я веднага, без да се замисля. Посочила небето на изток с думите:

— Ето тази, втората от дясно, мъничката, дето е малко под онази, голямата.

След тези думи таткото дълбоко се замислил.

Изминали няколко дни. Таткото настойчиво се опитвал да си спомни нещо. Нещо познато, нещо, което наскоро било отминало и не му давало покой. Понякога му се струвало, че ето, ще си спомни вече, но… „нещото“ отново се изплъзвало.

Една нощ, уморен от писане, Роман се отдръпнал от масата и погледнал към небето. Високо горе блещукала рамонината звездичка и той неволно започнал да я наблюдава.

Неусетно го обзело странно вълнение. Всичките му чувства отстъпили на фантастичното му желание да се озове на тази звезда.

И той не се учудил, когато му се сторило, че звездичката приближава, приближава и от нея се спуска светла стълбичка с перила. Всичко друго изчезнало. Роман приближил стълбичката и леко, без никакви усилия се изкачил по нея.

Сърцето му се изпълнило с радост. В него се върнали детските усещания, той попаднал в родния си дом и вече не бил голям, възрастен човек, а палаво момче…

Той не видял куклите, за които му разказвала Рамона, но видял своите играчки: плюшеното мече, лъка със стрелите и купчината войничета — оловни, дървени и дори хартиени.

Нямало гори и реки, но въпреки това въздухът бил чист и сладък… А наоколо имало голяма овощна градина. По вадите шумяла мътна вода, а през клоните на дърветата се виждал стар, покрит с опадалите листа на розите средноазиатски „хауз“ — изкуствено езеро. Имало, разбира се, и дървена лодчица, привързана за брега.

Роман приближил до хауза. Както очаквал, там стояла Ана.

— Хайде идвай! — извикала тя. — Къде се губиш? Аз се страхувам да плавам сама, лодката ми все се преобръща. Хващай веслата и да плаваме към Африка. От кога ни чакат в Тимбукту!

И Ана скочила в лодката. Роман я отвързал и внимателно я отблъснал от брега. После, едва пазейки равновесие, се качил и потеглили.

Какво станало после ли? После играли на „небивалици“.

— Здравей, Ана, наричана Таня!

— Здравей, Вовка-Ромка! Какво ново?

— Вървя си днеска по ледовете край Ташкент и гледам: твоят бухал си играе на гоненица с нашата ограда и препускат ли, препускат по Аму Даря…

— А ти скара ли им се?

— Да, да, подводница им подарих.

— Леле, че си хитричък. А не виждаш ли, както си плуваш по небето, че твоята врата недовижда с едното око, а?…

После весело се гонили из градината.

После седели на тревата и мълчали. После той сложил глава на коленете й, а тя дълго го милвала по косите. Неочаквано Ана запяла:

„Сън сънувай, мой любими,

как сребристите вълни

кораба със мама Ана

леко носят към брега.

 

Тихо, тихо клепки притвори

спи, любими, нани-на…“

Последните й думи, които тя произнесла, отдалечавайки се в прозирния въздух и в съня, той запомнил завинаги:

— Миличък, миличък, защо си си помислил, че сме се разделили? Нима хората могат да се разделят?! И най-вече с тези, с които са се обичали? Никога! Никой! Не е вярно, че с отминаващите години всички забравят близките си: те винаги са заедно, навеки са заедно! Те остават не само в сънищата и спомените ни. Те винаги са в нашите дела, във всичко, което чувстваме. И ти винаги си с мен, и аз винаги съм с теб. Не забравяй това, моля ти се, не забравяй това никога…

Роман се събудил така неочаквано, както и заспал. Потреперал от студ, но за пръв път душата му била спокойна.

Той целунал спящата дъщеря, съблякъл се, легнал в леглото и потънал в здрав, освежаващ сън без сънища.