Владимир Келер
Лукман и враната (приказка за разходки и игри)

Веднъж старият мъдрец Лукман се разхождал и видял група деца да правят примка.

— Защо правите тази примка, деца? — попитал ги Лукман.

— Ей за онази врана — посочили децата върха на едно дърво. — Гледаме я и си мислим, че е някаква необикновена врана. Искаме да я хванем и да я продадем.

Мъдрецът погледнал към върха на дървото и видял една голяма и важна врана, която била най-малко на двеста години.

Лукман знаел най-различни неща, между които и птичия език. Той казал на враната.

— Ти ме учудваш. Пред очите ти правят примка, за да те хванат, а ти не се и опитваш да излетиш?!

Но враната само презрително изгракала:

— Какво могат да ми направят на мен, опитната врана, някакви си глупави момчета?! Жалко и смешно е да гледам усилията им. Презирам ги и не искам дори и да мисля за тях.

— Напразно говориш така — възразил Лукман. — Мъдростта не презира нищо, а се отнася към всичко сериозно. Аз на твое място все пак не бих останал да предизвиквам съдбата, а бих отлетял.

Но враната не искала повече да говори с Лукман и сърдито му обърнала гръб.

Мъдрецът продължил разходката си. След известно време тръгнал обратно. Неговият път минавал пак през същото място, където срещнал враната и децата. И още отдалече разбрал, че там се е случило нещо. Децата оживено крещяли, а враната не се виждала вече на дървото.

Като приближил, Лукман разбрал какво е станало. Едно от момчетата държало здраво в ръце важната врана, а друго разплитало примката от лапата й.

— Как?! — извикал Лукман на враната. — Ти си попаднала в примката, която прекрасно виждаше и над която се присмиваше, така ли?

— Ах! — въздъхнала враната. — Ти се оказа прав, учителю, с нищо не мога да се оправдая.

И като помълчала малко, враната разказала:

— Когато ти си тръгна, децата се скриха в храстите, като си мислеха, че не ги виждам. Аз продължих още известно време да си седя на дървото и да гледам хоризонта, отдадена на философски размисли. Незабелязано ме обхвана умора и си помислих: „Докато те се мъчат да ми измислят примки, я да взема да си подремна.“ И продължих да си мисля за това, за да заспя, когато изведнъж видях, че откъм хоризонта право към мен се движат пламъци. Те ми се сториха толкова страшни, че аз се обърнах обратно, за да отлетя. Но и от другата страна към мен приближаваха пламъци. Замятах се на всички страни, но отвсякъде виждах само едно: бушуващ огън. Струваше ми се, че още миг — и ще ме запали.

Търсейки спасение, аз още веднъж се огледах и каква бе радостта ми, когато долу неочаквано видях парче земя, където нямаше огън. Вярно, че парчето земя се намираше точно на това място, където беше примката на момчетата и по големина беше само малко по-голямо от примката. Но в този момент не ми беше до разсъждения. Като стрела се хвърлих надолу и мигом попаднах в примката.

И странно… Веднага щом се оказах в ръцете на момчетата, разбрах, че няма и помен от пламъци. Да, да, пламъците са били сън, не съм и забелязала, че съм заспала. Още несъбудена напълно, аз от уплаха съм се хвърлила навътре в примката и ето… Останалото ти е известно!

Враната тъжно клюмнала глава и Лукман с усилие разбрал последните й думи, произнесени много тихо:

— Разбирам, че сега всичко е свършено. Аз, глупавата стара врана справедливо съм наказана.

— Деца — попитал Лукман, — колко искате за тази важна, но лекомислена птица?

— Една рупия — отговорили децата, след като се посъветвали помежду си.

— Ето ви една рупия — казал Лукман и поодал парите. — Сега, когато птицата е моя, аз казвам веднага да я пуснете.

Децата пуснали враната и тя, ликуваща и щастлива, излетяла на своето място.

— Благодаря ти, учителю! — извикала тя. — Благодаря ти и прощавай! Кълна ти се, че никога вече няма да забравя твоя урок. Винаги се се отнасям към децата така, като че пред мен стоят най-големите мъдреци на света.

Мисля, че е било така. И едва ли враната пак е съблазнявала децата да спечелят втора рупия.

А доколкото знам, така мислят и в Пакистан, където е измислена тази приказка.