Владимир Келер
Вълшебната шапка (разкази-хуморески докато обядваме)

Вова на гости

Заведоха Вова на гости. Майка му го беше учила:

— Дръж се прилично. Особено на масата.

При леля Оля имаше много гости и Вова се смути. Но все пак всичко вървеше добре, докато не поднесоха чая.

Когато седнаха на масата и леля Оля наля чая, Вова неловко дръпна ръката си и обърна чашата. Всички се престориха, че нищо не са забелязали, а леля Оля наля отново чай на Вова.

Той обаче бе много смутен и отново обърна чашата.

И пак всички се престориха, че нищо не са забелязали, а леля Оля любезно предложи:

— Подай ми чашата си! Ще ти налея още.

— Благодаря — объркано каза Вова. — Аз повече от две чаши не пия.

Спънче

Таня много обичаше да ходи с майка си в гората за малини. Веднъж тя се спъна в нещо и завика:

— Мамо, какво беше това?

— Това е пънче — отговори майка й.

— Защо пънче, а не спънче, щом ме спъва?

Вълшебната шапка

Гора забелязал, че в зоологическата градина пускат неговия приятел Юра без билет. Просто Юра бил в кръжока на младите любители на природата, но Гора не знаел това. А когато той попитал приятеля си защо го пускат без билет, Юра отговорил:

— Защото имам вълшебна шапка.

Тези думи поразили Гора. Един ден той тайно нахлупил шапката на Юра и изтичал към зоологическата градина. Смело и решително влязъл през вратата.

— Ей, момченце, къде ти е билетът? — попитала добродушната лелка на входа.

— Но аз съм с вълшебна шапка!

— О, извинявай, момченце, не видях. Влизай, влизай!

„Лунощно“

Таня знаеше много стихотворения още преди да се научи да чете. Тя особено обичаше стихотворението на Лермонтов „По небето полунощно ангелът лети“.

След няколко години, когато Таня ходеше вече на училище, тя попита баща си:

— Тате, а какво е все пак „лунощно“?

— Какво „лунощно“? — учуди се баща й.

— Ами това, по което лети ангелът. Помниш ли: „По небето по «лунощно» ангелът лети…“?

Самохвалковци

Яша и Макс хвалят способностите на своите кучета.

— Да знаеш моят Тери колко е умен! — казва Яша. — Идва си в къщи и сам натиска копчето на звънеца.

— Чудо голямо! — отговаря Макс. — На моя Жак това хич и не му трябва. Той просто си носи ключа.