Владимир Келер
Ирина при лемурите (приказка на връщане от училище)

Имало едно време едно момиченце Ирина. Тя си имала двама приятели: котаракът Рижик и кучето Айдар.

Котаракът Рижик се галел в момичето и мъркал:

— Ах, как те обичам! Ти си най-добрата и най-прекрасната от всички на земята!

А кучето не признавало котешките нежности. Понякога то налитало като буря върху момичето, въртяло опашка и гръмко лаело:

— Кажи ми, ако някой те е обидил, и аз веднага ще го разкъсам!…

Но момиченцето винаги отговаряло:

— Никой не ме обижда и никого не трябва да разкъсваш. И не е лошо да си по-кротък и да вземеш пример от Рижик. Ето кой наистина ме обича и се старае всячески да го докаже.

Веднъж майката подала на Ирина кошничка и й казала:

— Иди в гората и набери малини и боровинки… Само бъди внимателна и не навлизай в гъсталака. Там бродят лошите лемури с добрите усмивки и ловят малки деца.

Ирина обещала да помни това, но щом отишла в гората, забравила заръката на майка си и не забелязала как малко по малко навлязла навътре. И се изгубила.

Седнало момиченцето под една ела и заплакало.

Изведнъж чуло някой да говори над нея:

— Ето тази, която търсим.

Момиченцето погледнало нагоре и видяло, че са я наобиколили седем малки здравенячета, всички с добри усмивки и влажни очи и всички си приличали като седем капки вода.

Разбрала Ирина, че е попаднала при лошите лемури, но вече нямало какво да се прави. Лемурите сложили момичето в един чувал и го понесли.

Пристигнали те в своя дом и развързали чувала.

Един лемур се приближил до Ирина, чукнал я до болка по челото и й казал:

— Я погледни към мен сега!

След първия, приближил втори лемур и той я чукнал до болка по челото и казал:

— Я погледни към мен сега!

Така приближавали и седемте лемура и всеки чуквал момичето до болка по челото и всеки казвал:

— Я погледни към мен сега!

И нещастното момиче тъжно, тъжно плачело…

После лемурите вързали отново. Ирина в чувала и легнали да спят.

На сутринта те станали, хапнали и тръгнали на лов.

А момичето оставили целия ден в чувала.

Вечерта, като се върнали от лов, лемурите отново развързали чувала и всеки отивал до момичето и всеки я чуквал до болка почелото и всеки казвал:

— Я погледни към мен сега!

И нещастното момиче пак тъжно заплакало.

Това продължило много дни.

Но веднъж — било през деня и нейните мъчители били на лов — Ирина чула някой да дращи по вратата и да я отваря. Някакво същество се втурнало в стаята и затичало към чувала.

За миг връвчицата, стягаща чувала, била прегризана. И позната кучешка муцуна се показала, близнала лицето на момиченцето и весело заскимтяла и залаяла.

— Айдар! — извикало момиченцето и прегърнало приятеля си. — Как попадна тук?

— Дълго не можех да те намеря отговорил Айдар, — но както виждаш, надуших следите на тези, които са те откраднал.

— Какво да правим сега? Лемурите скоро ще се върнат, ние няма да успеем да избягаме далече…

— Сложи мен в чувала, вържи ме, както връзваха тебе, скрий се зад печката и не се бой.

Ирина така и направила. Пъхнала Айдар чувала, завързала го с връвчицата, скрила зад печката и ни жива, ни умряла, зачакала.

Дошла вечерта. Гледа момиченцето — влизат лемурите от лов и веднага тичат право към чувала.

Развързали те чувала. Един лемур вдигнал лапа да чукне Ирина по челото, дори казал:

— Я погледни към мен сега!

И изведнъж Айдар изскочил от чувала и мигом разкъсал лемура.

Останалите хукнали да бягат, но къде ти! Айдар ги настигал и на място ги разкъсвал. Нищичко не останало от влажните им очи и добрите им усмивки.

— А сега — казал Айдар, — хайде бързо към къщи! Бързо при родителите ти.

Много ли, малко ли вървели, но стигнали.

Ех, каква радост била за всички! Майката ту плачела, ту се смеела. Таткото ту вдигал момиченцето до тавана, ту го подавал на майката. А котаракът Рижик обикалял наоколо, полюлявал опашка, галел се в краката на момиченцето и мъркал ли, мъркал.

Само главният виновник за тържеството — кучето Айдар — избягал от къщи и някъде силно лаел. Никак не обичал той котешките нежности и всякакви ти там обяснения в любов.

И от тогава са се появили шеговитото — „котешка привързаност“ и изпълненото с уважение — „предан като куче“.