Владимир Келер
Алиса в антисвета

Ясно беше — за всичко е виновно бялото коте. От десет минути черното коте беше заето: старата котка миеше муцунката му и трябва да ви кажа, че през цялото време то се държеше прилично — седеше и гледаше братчето си. Така че, сами виждате, черното коте не би могло да участвува в това престъпление.

Алиса, свита на кравайче, дремеше в голямото кресло, а бялото коте гонеше по пода кълбо прежда, забравено от бабата.

„Това възмутително безобразие трябва да се прекрати!“ — помисли си Алиса, но не каза нито дума; така хубаво й беше да си седи, приятно потънала в креслото, че нямаше никакво желание да си отваря устата. Първо, това изискваше огромно усилие и второ — щеше да наруши спокойствието й. И макар цялата да кипеше от гняв, Алиса не направи нищо, за да пресече недостойната постъпка на бялото коте.

„Веднага остави кълбото на мира!“ — ядосано възкликна Алиса.

Но тъй като това беше казано наум, бялото коте продължи да премята кълбото с преждата както си искаше. И само слепец не би забелязал, че кълбото постепенно се размотаваше и съвсем скоро щеше да се превърне в безформена плетеница от разбъркана прежда.

Когато от голямото кълбо остана топче колкото слива, котето така ловко го перна с лапа, че то стремително полетя към огромното огледало, украсяващо стената срещу Алиса.

„Е, вече съвсем прекали! — извика Алиса (мълчешком). — И статуя не би го изтърпяла. Този път наказанието няма да ти се размине. Ей сега ще скоча и така ще те цапардосам, че завинаги ще запомниш колко е лошо да не слушаш по-големите!“

Алиса напрегна всичките си сили, дръпна се (мислено, разбира се) за плитките, още веднъж се напрегна и скочи…

Би скочила, ако не беше едно малко, но достатъчно странно обстоятелство, което отсрочи изпълнението на нейното намерение. Точно в секундата, когато Алиса вече може да се каже почти скочи, нейното внимание беше привлечено от другото — отразеното в огледалото — бяло коте.

Ще кажете, че какво особено може да има в отражението на едно коте? И ще бъдете прави. Но само донякъде. Отначало Алиса също така си помисли: „Че какво особено има тук!“. Всяко коте си има свое отражение в огледалото. И не само котето. Алиса например също.

Какво странно имаше, че когато това коте, преследвайки размотаващото се кълбо, тичаше към огледалото, и следователно се отдалечаваше от Алиса, онова коте, преследвайки своето клъбце, тичаше срещу това коте и очевидно се приближаваше към Алиса. Всичко беше естествено и на Алиса и през ум не й мина да обърне внимание на такива неща.

Но изведнъж стана нещо неочаквано! Докато това коте още тичаше към огледалото, онова изведнъж спря, направи пълен завой и взе да се отдалечава от това коте, вместо да тича насреща му.

За миг изглеждаше, че това бяло коте преследва онова и че и двете се отдалечават от Алиса.

В първия момент момичето, кой знае защо, дори не се учуди (а после, когато си спомняше случката, това й беше необяснимо). Алиса отложи намерението си да скочи и да накаже котето не от изненада (нямаше я, както виждате), а от любопитство, защото първата й мисъл беше: „Ще догони ли това коте онова, или няма да го догони?“

Алиса се учуди в следващия миг, когато видя такава картина (тя самата, както вече казахме, още и пръста си не беше помръднала): онази — отразената в огледалото Алиса изведнъж скочи от мястото си, стрелна с очи тази, хвана своето коте и бързо затича обратно. След това с една ръка закри лицето си, с другата още по-здраво притисна своето коте, сякаш искаше да го защити, и в този момент стана катастрофата — двете летящи едно срещу друго кълбета се срещнаха на огледалната повърхност. Избухна силен пламък и бял дим изпълни двете стаи: тази, в която се намираше Алиса, и другата — огледалната.

Вцепенението на Алиса се изпари. Тя скочи бързо от креслото и също се притисна до стената.

Минаха няколко секунди и димът започна да се разсейва. Алиса, която беше не толкова изплашена, колкото учудена, реши да приближи до огледалото и да види какво е станало с нейното коте, след като кълбото беше избухнало буквално под носа му. Но не беше направила и крачка и от огледалото се разнесе изплашен вик:

— Стой, стой на мястото си! Или и ти искаш да се анихилираш и да се превърнеш във фотони?!

— Искам какво? — попита Алиса, защото никога в живота си не беше чувала такива неразбираеми думи. — Да се превърна в какво?

— Не говори, докато не си взела предпазни мерки! — продължи гласът и през пелената на разсейващия се дим Алиса видя изплашеното лице на своята двойница.

Огледалното момиче взе пулверизатор и мълчаливо започна да пръска Алиса с някаква течност, приличаща на живак или по-скоро на етер, лишен обаче от мирис.

— Сега вече всичко й наред — каза огледалното момиче. — Ти можеш без опасност да преминеш през Огледалната Повърхност и да ме целунеш.

Алиса боязливо приближи до огледалото и протегна ръка. Ръката й не усети познатата съпротива на стъклото и след кратко колебание момичето прекрачи долната рамка на огледалото и се намери в стая, същата като тази, от която току-що беше излязла.

— Къде съм аз? — попита Алиса и учудено се загледа в часовника на стената, изписан с някакви странни знаци вместо цифри и със стрелки, движещи се наляво.

Огледалното момиче стоеше малко вдясно от Алиса и на лицето му вече имаше не уплаха, а сянка на усмивка.

— Ти си в Антисвета — отговори непознатата — и можеш да направиш това, което ти казах: да дойдеш и да ме целунеш.

Алиса тръгна към странното момиче, но веднага разбра, че се отдалечава от нея.

— Защо отиваш надясно — попита огледалното момиче, — когато аз стоя наляво от теб?

— Как може да си вляво от мен — каза Алиса, — когато си ми откъм тази ръка, а тази ми ръка е дясната?

— Колко си смешна — каза момичето, — не разбираш най-прости неща. Че къде се е видяло десните неща да се намират също вдясно?! Ти правилно показа дясната си ръка, но в Антисвета тя се намира отляво. Опитай се да вървиш наляво и веднага ще дойдеш при мен.

Алиса направи усилие, което в нормалния свят щеше да я отдалечи от събеседницата й, и с изненада видя, че наистина се приближава… И в следващия миг тя я прегърна и я целуна.

— Ти си чудесно момиче — каза непознатата. — Хайде да бъдем приятелки. Искаш ли да те почерпя ей с това?…

С тези думи тя подаде на Алиса голяма румена ябълка.

— Благодаря — каза Алиса и смутено я взе, — а нямаш ли нещо, с което да я разрежа?

— Моля — отговори огледалното момиче и извади нож. — А на колко половинки да ти я разрежа — на две или на три?

— Че може ли ябълката да се разреже на три половинки? — изуми се Алиса.

— Разбира се — каза момичето, — зависи накъде се реже — надясно или наляво. Нали трябва дясната страна да се отличава по нещо от лявата?!

Алиса се замисли. Всичко това някак не се побираше в съзнанието й. После тя изведнъж каза:

— Можеш да не ми казваш как ти е името. Ти се казваш Асила — моето име обратно!

— Ето че не позна! — разсмя се огледалното момиче. — Аз съвсем не съм Асила, а Анти-Алиса. А това е нещо съвсем друго.

— Но каква е разликата? — учуди се Алиса.

— Антисветът — каза новата й приятелка — това не е просто вашият свят, само че обратен. Той е, ако мога така да се изразя, вашият свят два пъти обратен. Ти мислиш, че аз се различавам от теб само по това, че съм твое огледално изображение, така ли? Не, това не е всичко. Съвсем, съвсем не е всичко. Освен това ти се състоиш от обикновени атоми, а аз от антиатоми. Затова ние с теб така бързо се сприятелихме: ние имаме противоположни заряди и от това е влечението ни една към друга. Но това влечение би могло да доведе до съдбоносни последици — ако не бях те напръскала със специалния препарат против анихилация, щяхме и двете да се превърнем в частици светлина, фотони. Ти видя какво се случи, когато кълбото от прежда се сблъска с кълбото от антипрежда, нали?…

Изведнъж Анти-Алиса погледна часовника и се разбърза:

— О, извини ме, но вече е четири без четвърт — Алиса погледна часовника и й се стори по-скоро три и четвърт — а в четири имам урок по антимузика, трябва да побързам. Тук, знаеш ли, много държат на антихудожественото възпитание… Почакай ме, ако можеш!

— Време ми е да се връщам — каза Алиса. Като изяде ябълката, тя се почувствува много гладна. — Как да премина отново Огледалната Повърхност?

— Можеш да се върнеш в къщи и по друг начин — отговори Анти-Алиса, — с обратното време. Съветвам те да избереш този път: и по-прост е, и по-къс.

— С обратно време ли? — изненада се Алиса — Нима е възможно?

— Затвори си очите и си повтори няколко пъти в кое време искаш да се пренесеш назад. Веднага ще се озовеш там, където си била в същото това време.

Алиса разцелува приятелката си, сбогува се с нея и затвори очи.

— Преди половин час — прошепна момичето. — Преди половин час.

Отначало не почувствува нищо, но след миг усети, че вече не стои, а седи.

После изведнъж някой скочи на коленете й. Алиса трепна и отвори очи. Тя отново беше в своята стая, свита на кравайче в голямото кресло. На коленете й лудееше бялото коте, като напразно се опитваше да достигне с лапа дантелената й якичка.

— О, ти ли си? — извика момичето и хвана котето така, че да не избяга. — Виж го ти! Ще те науча аз тебе как се размотава бабиното кълбо!

И Алиса започна да потупва и да милва котето, за да разбере най-после колко много му се сърди.