Серия
Реликвите на смъртните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Fallen Angels, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 63 гласа)
Сканиране
ganka_ruseva (2014 г.)
Корекция
cherrycrush (2015 г.)

Издание:

Касандра Клеър. Град на паднали ангели

ИК Ибис, София, 2011

ISBN: 978-954-9321-58-6


Първа част
Ангели унищожители

„Има болести, които сноват в тъмнината; има и ангели унищожители, които летят, обвити в завесите на нематериалното, без и дума да промълвят; ние не ги виждаме, но усещаме тяхната сила и се огъваме под меча им.“

Джереми Тейлър, „Погребална церемония“

1.
Господарят

— Само кафе, моля.

Сервитьорката вдигна изписаната си с молив вежда.

— Не искате ли да хапнете нещо? — попита тя. Акцентът й беше силен, стойката — разочарована.

Саймън Люис не я винеше — тя вероятно се надяваше на голям бакшиш, не на това, което щеше да получи за чаша кафе. Той обаче не беше виновен, че вампирите не ядяха. Понякога в ресторантите си поръчваше храна, само за да запази илюзията за нормалност, но късно във вторник вечерта, когато във „Веселка“ вече почти нямаше клиенти, не си заслужаваше да си прави труда.

— Само кафе.

Сервитьорката сви рамене, взе ламинираното меню и отиде да предаде поръчката му. Саймън се облегна на твърдия пластмасов стол и се огледа. „Веселка“, ресторант на ъгъла на Девета улица и Второ Авеню, беше едно от любимите му места в Долен Ийст Сайд — старо квартално заведение с черно-бели стенописи, където ти позволяваха да седиш цял ден, стига да си поръчваш кафе през около половин час. Тук сервираха и някога любимите му вегетариански пирожки и борш, но тези дни бяха вече зад гърба му.

Беше средата на октомври и тъкмо бяха извадили украсата за Хелоуин — паянтова табела с надпис: „Номер или борш!“ и картонена фигура на вампир с име граф Пирожкула. Едно време двамата с Клеъри смятаха, че празничната украса е ужасно смешна, но Саймън вече не намираше фалшивите зъби и черната пелерина на графа за забавни.

Саймън погледна към прозореца. Беше ясна нощ и вятърът разпръскваше листата по Второ Авеню като шепа хвърлени конфети. Едно момиче вървеше по улицата, момиче с късо, стегнато с колан палто и дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Хората се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Някога и Саймън се беше обръщал след момичета като нея, питайки се къде ли отиват и с кого ли имат среща. Не и с някой като него — в това той беше сигурен.

Това момиче обаче правеше изключение. Звънчето на входната врата звънна, когато Изабел Лайтууд я отвори и влезе. Тя видя Саймън, усмихна се и тръгна към него, събличайки палтото си и провесвайки го на черния стол, преди да седне. Под палтото беше, както казваше Клеъри, с „типичното за Изабел облекло“ — тясна, къса рокля от кадифе, мрежести чорапи и ботуши. В левия й ботуш имаше затъкнат нож, който Саймън знаеше, че само той може да види; и все пак всички в заведението я зяпаха, докато тя сядаше и отмяташе косата си назад. Изабел привличаше внимание, подобно на имплодираща звезда.

Красивата Изабел Лайтууд. Когато Саймън се запозна с нея, беше заключил, че едва ли ще има време за момче като него. Оказа се, че е почти прав. Изабел харесваше главно момчета, които родителите й не одобряваха, а това в нейния свят означаваше долноземци — елфи, върколаци и вампири. Те излизаха от около месец-два и това още го удивляваше, въпреки че връзката им се ограничаваше най-вече до нередовни срещи като тази. Той не можеше да спре да се чуди дали щяха да са заедно, ако не се беше превърнал във вампир и ако целият му живот не се беше променил! Тя тикна кичур коса зад ухото си, усмивката й беше поразителна.

— Изглеждаш добре.

Саймън хвърли поглед към огледалната повърхност на прозореца на заведението. Откакто бяха започнали да се срещат, влиянието на Изабел върху облеклото му ясно си личеше. Беше го накарала да изхвърли суичърите, да носи кожени якета и да замени маратонките с дизайнерски ботуши. Които, между другото, струваха триста долара чифта. Беше си пуснал и дълга коса, която сега падаше над очите му и скриваше челото, но това беше по необходимост, не заради Изабел.

Клеъри се беше подиграла на новия му външен вид, но пък тя намираше всичко в любовния му живот за абсурдно. Не можеше да повярва, че връзката им с Изабел е сериозна. Разбира се, не можеше да повярва и че в същото време има също толкова сериозна връзка и с Мая Робъртс — тяхна приятелка, която случайно беше върколак. А и през ум не можеше да й мине, че Саймън не е казал на нито една от тях за другата.

Саймън не беше много сигурен как се случи всичко. Мая обичаше да му ходи на гости заради ексбокса му (в изоставения полицейски участък, където живееше глутницата, нямаха компютърни игри) и чак на третия или четвъртия път се беше навела и го беше целунала за довиждане, преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с Изабел“, беше казала тя, „После й кажи.“

Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него връзката му с Изабел и затова не й беше казал нищо. А колкото повече време минаваше, толкова по-неуместна му се струваше идеята да й каже. Засега успяваше да се справи. Изабел и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени. Майката на Клеъри и дългогодишният й приятел Люк щяха да се женят след няколко седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата — перспектива, която за Саймън беше по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню Йорк.

— Така — каза Изабел и го изтръгна от мислите му. — Защо тук, а не в „При Таки“? Там сервират кръв.

Саймън потръпна от силата на гласа й. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой не ги подслушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, тресна чашата с кафе пред Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката й.

— Тук ми харесва — отвърна Саймън. — С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е отворено през цялата нощ.

Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.

— Какво е това?

Саймън проследи погледа й.

— Това е граф Пирожкула.

— Граф Пирожкула?

Саймън сви рамене.

— Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от „Улица Сезам“ — той се усмихна на празния й поглед. — Сещаш се. Той учи децата да броят.

Изабел клатеше глава.

— Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?

— Щеше да разбереш, ако го беше гледала — промърмори Саймън.

— Митологията би могла да обясни това — каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец на сенки. — Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.

— Благодаря — каза Саймън. — Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и броенето. Разбираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…“

Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и протегна ръка към черния си копринен шал.

— Не е реалистично.

— Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама безпомощни селяни, трима безпомощни селяни…“

— Ш-ш-шт — Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави ръка върху китката на Саймън. Големите й черни очи изведнъж оживяха — както когато преследваше демони или когато смяташе да преследва демони. — Погледни.

Саймън проследи погледа й. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с дебела глазура, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха оредели сиви коси и светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.

— Така — каза Изабел. — Какво мислиш, че са?

Саймън им хвърли бърз поглед. И двамата се втренчиха в него, очите им бяха без мигли и приличаха на дупки.

— Приличат ми на зли градински гноми.

— Това са хора ратаи — изсъска Изабел. — Служат на някой вампир.

— „Служат“ в смисъл…?

Тя изсумтя нетърпеливо.

— В името на Ангела, не знаеш нищо за твоя вид, нали? Изобщо дори знаеш ли как се става вампир?

— Ами, ако една майка вампир и един татко вампир много се обичат…

Изабел направи гримаса.

— Добре. Знаеш, че не е нужно един вампир да прави секс, за да има деца, но на бас, че не знаеш как точно става.

— Знам — каза Саймън. — Вампир съм, защото пих от кръвта на Рафаел, преди да умра. Пиене на кръв плюс смърт равно на вампир.

— Не съвсем — каза Изабел. — Вампир си, защото пи от кръвта на Рафаел, после те ухапаха други вампири и после умря. Трябва да те ухапят в някакъв момент.

— Защо?

— Слюнката на вампирите има някои… свойства. Трансформиращи свойства.

— Ясно — каза Саймън.

— Не ми говори така. Ти си този с вълшебната слюнка. Вампирите си отглеждат хора и се хранят от тях, когато няма друга кръв. Нещо като ходещи закусвални. — Изи говореше с отвращение. — Човек би помислил, че ратаите са слаби заради постоянната загуба на кръв, но слюнката на вампира има лековити свойства. Увеличава броя на червените кръвни телца, прави ги по-силни и здрави, и те живеят по-дълго. Затова не е против Закона един вампир да се храни с хора. Той всъщност не ги наранява. Разбира се, от време на време някой вампир решава, че иска не само да похапне, а че иска ратай. И тогава започва да храни ухапаните от него хора с малки количества вампирска кръв, за да бъдат те по-хрисими и свързани с господаря си. Ратаите боготворят господарите си и обожават да им служат. Искат да са около него. Както когато ти отиде в „Дюмон“. Беше привлечен от вампира, чиято кръв беше поел.

— Рафаел — каза Саймън мрачно. — Напоследък обаче не кипя от желание да съм с него, казвам ти.

— Да, това отминава, когато се превърнеш във вампир. Само ратаите боготворят господарите си и не могат да не им се подчинят. Не разбираш ли? Когато се върна в „Дюмон“, кланът на Рафаел изпи кръвта ти, ти умря и после стана вампир. Ако обаче не бяха източили кръвта ти, ако вместо това ти бяха дали още вампирска кръв, в крайна сметка щеше да се превърнеш в ратай.

— Всичко това е много интересно — каза Саймън, — но не обяснява защо са се втренчили в нас.

Изабел погледна към тях.

— Втренчили са се в теб. Може би господарят им е умрял и търсят друг вампир, който да ги приеме. Можеш да се сдобиеш с домашни животинки — тя се усмихна.

— Или пък са дошли заради курабийките.

— Ратаите не ядат храна. Живеят от вампирска и животинска кръв. Така са в постоянна летаргия. Не са безсмъртни, но остаряват много бавно.

— Жалко — каза Саймън, оглеждайки ги, — че очевидно външността им се променя.

Изабел се изправи на стола си.

— Дошли са тук сами. Предполагам ще разберем какво искат.

Хората ратаи се движеха сякаш бяха на колела. Те не крачеха, а се плъзгаха напред безшумно. Отне им само секунди да прекосят заведението. Когато стигнаха до масата на Саймън, Изабел вече беше извадила острата малка кама от ботуша си. Сега тя лежеше на масата и блестеше на флуоресцентното осветление в заведението. Беше от тъмно, тежко сребро, с прогорени кръстове от двете страни на дръжката. На повечето оръжия срещу вампири имаше кръстове, защото, помисли си Саймън, сигурно повечето вампири някога са били християни. На кого да му хрумне, че човек би извлякъл повече изгода от по-непопулярните религии?

— Достатъчно близо сте — каза Изабел, когато двамата ратаи спряха до масата; пръстите й бяха на сантиметри от камата. — Казвайте какъв ви е проблемът, вие, двамата.

— Ловец на сенки — проговори създанието вляво със съскащ шепот. — Не знаехме за теб в така създалото се положение.

Изящната вежда на Изабел се вдигна.

— За какво положение става въпрос?

Вторият ратай посочи с дългия си сив пръст Саймън. Нокътят на пръста беше пожълтял и заострен.

— Имаме работа с Дневния вампир.

— Не, нямате — каза Саймън. — Нямам представа кои сте. За пръв път ви виждам.

— Аз съм господин Уокър — каза първото създание. — До мен е господин Арчър. Ние служим на най-силния вампир в Ню Йорк Сити. Главата на великия Манхатънски клан.

— Рафаел Сантяго — каза Изабел. — В случай, че не знаете, Саймън не принадлежи към никой клан. Той е свободен агент.

Господин Уокър пусна тънка усмивка.

— Господарят ми се надява това положение да се промени.

Саймън срещна погледа на Изабел от другата страна на масата. Тя сви рамене.

— Рафаел не ти ли каза да стоиш далеч от клана му?

— Може да е променил мнението си — предположи Саймън. — Знаеш какъв е. Емоционален. Непостоянен.

— Не, не знам. Не съм го виждала от онзи път, когато заплаших да го убия със свещника. Той го прие много добре. Дори не трепна.

— Фантастично — каза Саймън. Двамата ратаи го зяпаха. Очите им бяха много светлосиви, като цвета на мръсен сняг. — Ако Рафаел ме иска в клана си, то е защото му трябвам за нещо. Можете да ми кажете за какво става въпрос.

— Не сме посветени в плановете на господаря — каза господин Арчър високомерно.

— Тогава няма да стане — каза Саймън. — Няма да дойда.

— Ако откажете да дойдете с нас, сме упълномощени да използваме сила, за да ви заведем — каза господин Уокър.

Камата сякаш сама скочи в ръката на Изабел — тя изобщо не помръдна, а вече я държеше. Завъртя я леко.

— На ваше място не бих посмяла.

Господин Арчър оголи зъби срещу нея.

— Откога децата на Ангела са телохранители на презрените долноземци? Мислех, че сте над тези неща, Изабел Лайтууд.

— Аз не съм му бодигард — каза Изабел. — Аз съм му гадже. Което ми дава правото да ви сритам задниците, ако го закачите. Това е всичко.

Гадже? Саймън беше толкова шашнат, че я погледна слисано. Тя обаче гледаше двамата ратаи, тъмните й очи святкаха. От една страна не мислеше, че Изабел възприема себе си като негово „гадже“. От друга страна това беше показателно, колко странен беше станал животът му — че именно тази вечер изказването на Изабел го порази най-много, а не фактът, че го викат на среща с най-силния вампир в Ню Йорк.

— Господарят ми — каза господин Уокър с тон, който вероятно смяташе за успокоителен, — иска да отправи предложение на Дневния вампир…

— Той се казва Саймън. Саймън Люис.

— Към господин Люис. За господин Люис ще е най-добре да ни придружи доброволно и да изслуша господаря ни. Кълна се в честта на господаря ми, че няма да бъдете наранен, Дневен вампире, и че, ако решите, можете да отхвърлите предложението на господаря ми. Изборът е ваш.

„Господарят ми, господарят ми…“ Господин Уокър изговаряше думата с нещо средно между обожание и благоговение. Саймън потръпна вътрешно. Беше ужасно да си обвързан до такава степен с някого и да нямаш собствена воля.

Изабел клатеше глава; като каза само с устни „не“ на Саймън. Може би беше права, помисли си той. Изабел беше отличен ловец на сенки. Тя преследваше демони и нарушаващи Закона долноземци (полудели вампири, магьосници, практикуващи черна магия, върколаци, побеснели и изяли някого) от дванайсетгодишна и може би беше най-добрият ловец на сенки на нейната възраст, с изключение на брат й Джейс. И с изключение на Себастиан, помисли си Саймън, който беше по-добър и от двамата. Но пък той беше мъртъв.

— Добре — рече Саймън. — Ще дойда.

Изабел завъртя очи.

— Саймън — запротестира тя.

И двамата ратаи потриха ръце като злодеи от комикс. Страховит беше не самият жест, а че го направиха в един и същи момент и по един и същи начин — сякаш бяха марионетки и някой беше дръпнал конците им в синхрон.

— Отлично — каза господин Арчър.

Изабел удари камата в масата с трясък и се наведе напред, блестящата й черна коса помете покривката на масата.

— Саймън — рече тя с настойчив шепот, — не ставай глупав. Няма причина да тръгнеш с тях. А Рафаел е идиот.

— Рафаел е водач на вампирите — отвърна Саймън. — Неговата кръв ме направи вампир. Той е моят… както там се казва.

— Отец, създател, творец. Има милиони думи за това, което той направи — каза Изабел разсеяно. — Неговата кръв може и да те е направила вампир, но не тя те направи дневен вампир — очите й срещнаха неговите през масата. „Джейс те направи дневен вампир“. Тя обаче никога не би го изрекла на глас; само няколко души знаеха истината, цялата история за Джейс и защо Саймън беше такъв. — Не е нужно да правиш каквото той ти нареди.

— Разбира се — каза Саймън и понижи глас. — Но, ако откажа, мислиш ли, че Рафаел ще го преглътне? Няма. Ще продължи да ме преследва. — Погледна крадешком към ратаите. — Те ще ме тормозят навсякъде. Навън, в училище, у Клеъри…

— И какво? Клеъри няма да го понесе? — Изабел вдигна ръце. — Добре. Нека поне дойда с теб.

— Категорично не — отсече господин Арчър. — Това не засяга ловците на сенки. Това е работа на Децата на нощта.

— Аз няма…

— Законът ни дава право да пазим делата си в тайна — проговори господин Уокър сковано.

— И да ги обсъждаме само помежду си.

Саймън ги погледна.

— Дайте ни един момент, моля. Искам да говоря с Изабел.

За кратко настъпи тишина. Около тях животът в заведението продължаваше. Ресторантът започваше да се пълни, както всяка вечер. Прожекцията в киното на долната улица беше свършила и сервитьорките се суетяха наоколо, носеха вдигащи пара чинии на клиентите, двойките на съседните маси се смееха и бъбреха, готвачите зад бара си крещяха поръчки един на друг. Никой не поглеждаше към тях и не осъзнаваше, че става нещо странно. Саймън вече беше свикнал с магическия прах, но понякога, когато беше с Изабел, не можеше да се отърси от чувството, че е затворен зад невидима стъклена стена, откъснат от човечеството и от кръговрата на живота.

— Много добре — каза господин Уокър и отстъпи. — Господарят ми обаче не обича да чака.

Те се отдръпнаха към вратата (очевидно студеният въздух, който нахлуваше, когато някой влизаше или излизаше, не им пречеше) и застанаха като статуи. Саймън се обърна към Изабел.

— Всичко ще бъде наред. Няма да ме наранят. Не могат да ме наранят. Рафаел знае всичко за… — той махна неловко към челото си — … това.

Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което, предполагаше Саймън, си беше точно така.

— Наистина ли… действа? — попита тя шепнешком.

— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.

Тя въздъхна.

— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.

Саймън стисна ръката й.

— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?

Изабел потупа ръката му и се облегна назад.

— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.

— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро две.

Тя го погледна предпазливо и развеселено.

— Казвай.

— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде съм. Ще се разтревожи без причина.

Изабел завъртя очи.

— Добре. А втората?

Саймън се наведе и я целуна по бузата.

— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.

Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни с хора — връщаха се от втора смяна, бързаха към къщи след вечеря, навели глави и вдигнали яки срещу пронизващия студен вятър. По бордюра на улица „Сейнт Маркс Плейс“ имаше наредени сергии, на които се продаваше всичко: от евтини чорапи до рисувани с молив скици на Ню Йорк и пръчици с аромат на сандалово дърво. Листата хрущяха под обувките по паважа като изсъхнали кости. Въздухът миришеше на изгорели газове и сандалово дърво, усещаше се и мирисът на човешки същества — на кожа и кръв.

Стомахът на Саймън се сви. Опитваше се да държи достатъчно бутилки животинска кръв в стаята си (имаше малък хладилник в задната част на гардероба, за който майка му не знаеше), за да не огладнява никога. Кръвта беше отвратителна. Мислеше, че ще свикне с нея, че дори ще започне да копнее за нея, но, макар и кръвта да засищаше спазмите от глад, не можеше да й се наслади, както някога се наслаждаваше на шоколада или на вегетарианските буритос, или на кафето със сметана. Оставаше си кръв.

Да си гладен обаче беше по-лошо. Когато беше гладен долавяше миризмата на неща, които не искаше да помирисва — солта по кожата, презрелия сладък мирис на кръв, процеждаща се през порите на непознати. Караше го да се чувства гладен и объркан. И извратен. Той се прегърби, пъхна юмруци в джобовете на якето си и се опита да диша през устата.

Свиха по Трето Авеню и спряха пред ресторант, на чиято табела пишеше: „РЕСТОРАНТ ОБИТЕЛ. Градината е отворена целогодишно.“ Саймън премигна срещу нея.

— Какво правим тук?

— Това е мястото на срещата, което господарят ни избра — гласът на господин Уокър беше безизразен.

— Хм. — Саймън беше объркан. — Мислех, че стилът на Рафаел е по-… знаете. Че свиква срещи на покрива на неосветена катедрала или в някоя пълна с кости крипта. Никога не съм предполагал, че си пада по модерни ресторанти.

И двамата ратаи впиха погледи в него.

— Проблем ли има, Дневен вампире? — попита господин Арчър накрая.

Саймън имаше чувството, че му се карат.

— Не. Няма проблем.

Отвътре ресторантът беше тъмен, край стената обикаляше бар с мраморен плот. Нито сервитьор, нито някой друг ги приближи, докато си проправяха път през залата към една врата в дъното, през която излязоха в градината.

Много ресторанти в Ню Йорк разполагаха с открити градини, но малко от тях бяха отворени по това време на годината. Градината се намираше между няколко сгради. По стените имаше приличащи на фотографии рисунки на италиански градини, пълни с цветя. Дърветата, листата, на които бяха станали златни и тъмночервени, бяха украсени с бели лампички, а пръснатите сред масите отоплителни лампи хвърляха червеникави отблясъци. Малък фонтан ромонеше в центъра на градината.

Само една маса беше заета, при това не от Рафаел. Слаба жена с шапка с широка периферия седеше на маса близо до стената. Докато Саймън гледаше объркано, тя вдигна ръка и му махна. Той се обърна и погледна зад гърба си; там, разбира се, нямаше никого. Уокър и Арчър отново се раздвижиха. Изумен, Саймън ги последва през градината и спря на няколко крачки от мястото, където седеше жената.

Уокър се поклони ниско.

— Господарю — каза той.

Жената се усмихна.

— Уокър. И Арчър. Много добре. Благодаря, че ми доведохте Саймън.

— Чакайте малко — Саймън местеше поглед между жената и двамата ратаи. — Вие не сте Рафаел.

— О, не. — Жената махна шапката си. Огромно количество сребърноруса коса, блестяща на коледните светлини, се разпиля по раменете й. Лицето й беше гладко, бяло и овално, много красиво, с огромни бледозелени очи. Носеше дълги черни ръкавици, черна копринена блуза, тясна пола и черен шал, завързан около врата й. Беше невъзможно да отгатнеш възрастта й, по-скоро възрастта, на която е била превърната във вампир. — Аз съм Камила Белкор. Очарована съм.

Тя протегна облечената с черна ръкавица ръка.

— Казаха ми, че ще се срещна с Рафаел Сантяго — отвърна Саймън, но не пое ръката. — За него ли работите?

Смехът на Камила Белкор беше като ромон.

— Определено не! Макар че едно време той работеше за мен.

И Саймън си спомни. „Мислех, че водачът на вампирите е друг“ беше казал на Рафаел в Идрис, сякаш преди векове.

„Камила още не се е върнала, бе отговорил Рафаел. Аз я замествам.“

— Вие сте водачът на вампирите — каза Саймън. — На Манхатънския клан. — Той се обърна към ратаите. — Измамихте ме. Казахте ми, че ще се срещна с Рафаел.

— Казах, че ще се срещнете с господаря ни — отвърна господин Уокър. Очите му бяха ококорени и празни, толкова празни, че Саймън се зачуди дали изобщо са имали намерение да го подвеждат или просто са били програмирани като роботи да кажат каквото господаря им нареди, без да могат да променят сценария. — Тя е господарят ни.

— Така е — Камила отправи изумителна усмивка към ратаите си — Моля, оставете ни, Уокър, Арчър. Трябва да говоря със Саймън насаме. — Имаше нещо в начина, по който изговори името му и думата „насаме“, беше като тайна милувка.

Ратаите се поклониха и се оттеглиха. Докато господин Арчър се обръщаше, Саймън забеляза тъмен белег отстрани на гърлото му. Дълбока рана, толкова тъмна, че приличаше на нарисувана, и две по-тъмни петънца вътре в нея. Тъмните петънца бяха точици, около които имаше изсъхнала, разкъсана плът. През Саймън премина тиха тръпка.

— Моля — каза Камила и потупа стола до нея. — Седни. Искаш ли вино?

Саймън седна неудобно на ръба на твърдия метален стол.

— Аз всъщност не пия.

— Разбира се — каза тя съчувствено. — Ти си съвсем нов, нали? Не се притеснявай. С времето ще се научиш да приемаш вино и други напитки. Някои от най-старите от нашия вид могат да консумират и човешка храна почти без странични ефекти.

„Почти“ без странични ефекти? На Саймън не му хареса как звучи това.

— Дълга ли ще бъде срещата ни? — попита, втренчвайки се многозначително в мобилния си телефон, който показваше, че минава десет и половина. — Трябва да се прибирам.

Камила отпи от виното си.

— Наистина? И защо така?

„Защото майка ми ме чака“. Добре, нямаше причина тази жена да знае това.

— Прекъснахте срещата ми — отвърна той. — Питах се какво може да е толкова важно.

— Още живееш с майка си, нали? — каза тя и остави чашата си. — Доста странно, не мислиш ли? Силен вампир като теб да не иска да напусне дома си и да се присъедини към някой клан.

— Значи прекъснахте срещата ми, за да ми се подигравате, че живея с родителите си? Не можеше ли да го направите някоя вечер, когато нямам среща? Повечето дни съм свободен, в случай, че се чудите.

— Не ти се подигравам, Саймън — тя прокара език по долната си устна, сякаш за да вкуси виното, от което току-що беше отпила. — Искам да знам защо не си се присъединил към клана на Рафаел.

„Тоест към твоя клан, нали?“

— Бях останал с убеждението, че той не ме иска в клана. В общи линии каза, че ще ме остави на мира, ако и аз го оставя на мира. Така и направих.

— Наистина ли? — зелените й очи заблестяха.

— Никога не съм искал да бъда вампир — рече Саймън, питайки се защо обяснява тези неща на някаква непозната жена. — Исках нормален живот. Разбрах, че е възможно да излизам през деня и реших, че мога да имам нормален живот. Или поне горе-долу. Мога да ходя на училище, да виждам майка си, сестра си…

— Стига да не се храниш пред тях — каза Камила. — Стига да криеш нуждата си от кръв. Никога не си се хранил с човешка кръв, нали? Само с източена. Стара. Животинска. — Тя сбърчи нос.

Саймън се сети за Джеймс, но веднага отпъди тази мисъл.

— Не, не съм.

— Ще го направиш. И после никога няма да го забравиш. — Тя се наведе напред и бледата й коса погали ръката му. — Не можеш вечно да криеш истинската си същност.

— Нима тийнейджърите не лъжат родителите си? — каза Саймън. — А и не разбирам защо ви пука. Всъщност още не знам защо съм тук.

Камила се наведе още по-напред. При движението яката на черната копринена блуза се разтвори. Ако Саймън беше човек, щеше да се изчерви.

— Ще ми позволиш ли да го видя?

Саймън буквално усети как очите му изскочиха.

— Да видите какво?

Тя се усмихна.

— Знакът, глупчо. Знакът на Скитника.

Саймън отвори уста, после я затвори. „Откъде знае?“ Съвсем малко хора знаеха за знака, който Клеъри му беше поставила в Идрис. Рафаел беше казал, че е ужасно важно да се пази в тайна и Саймън така и беше направил.

Очите на Камила обаче бяха много зелени и спокойни, и поради някаква причина му се прииска да й угоди. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, нещо в интонацията на гласа й. Той вдигна ръка, отметна косата си и оголи челото си, за да й го покаже.

Очите й се разшириха, устните й се разделиха. Тя леко допря пръсти до гърлото си, сякаш да провери несъществуващия си пулс.

— О, ти си голям късметлия, Саймън. Голям късметлия.

— Това е проклятие. Не благословия. Знаете това, нали?

Очите й заблестяха.

— „И Каин каза на Бог: Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.“ Твоето по-голямо ли е, отколкото можеш да понесеш, Саймън?

Саймън се облегна назад и пусна косата си да падне.

— Мога да го понеса.

— Но не искаш — тя прокара облечения си в ръкавица пръст по ръба на чашата за вино, очите й останаха впити в него. — А ако мога да ти помогна да превърнеш „проклятието“ в предимство?

Май най-накрая ще ми кажеш защо ме доведе тук, което е някакво начало.

На глас Саймън каза:

— Слушам ви.

— Името ми ти беше познато — рече Камила. — Рафаел ти е говорил за мен, нали? — имаше много лек акцент, но Саймън не можеше да определи какъв.

— Беше ми казал, че вие сте водач на клана и че той само ви замества, докато ви няма. Че играе ролята на вицепрезидент или нещо такова.

— А — тя леко захапа долната си устна, — това, всъщност, не е съвсем вярно. Бих искала да ти кажа истината, Саймън. И бих искала да ти отправя едно предложение. Но първо искам ти да ми обещаеш нещо.

— Какво по-точно?

— Че каквото и да си кажем тази нощ тук, то ще си остане тайна. Никой не трябва да разбере. Нито червенокосата ти малка приятелка Клеъри, нито гаджетата ти. Нито някой от семейство Лайтууд. Никой.

Саймън се облегна назад.

— А ако не обещая?

— Тогава можеш да си вървиш, ако искаш. Никога обаче няма да разбереш какво съм щяла да ти кажа. А това ще бъде загуба, за която ще съжаляваш.

— Искам да знам — каза Саймън, — но не съм сигурен, че го искам чак толкова силно.

Очите й проблеснаха, сякаш това я изненада и леко я развесели, и може би, помисли си Саймън, дори изпита уважение към него.

— Това, което ще ти кажа, не ги засяга. То няма да застраши тях или тяхното благосъстояние. Потайността е заради моята собствена безопасност.

Саймън я изгледа подозрително. Сериозно ли говореше? Вампирите не бяха като феите, които не можеха да лъжат. Трябваше обаче да признае, че беше любопитен.

— Добре. Ще запазя тайната ви, освен ако не реша, че казаното от вас би изложило приятелите ми на опасност. Тогава сделка няма да има.

Усмивката й стана ледена; явно не й допадаше, че не й вярва.

— Много добре. Явно нямам голям избор, тъй като силно се нуждая от помощта ти. — Тя се наведе напред, тънката й ръка си играеше със столчето на чашата за вино. — До скоро спокойно ръководех манхатънския клан. Имахме красиво убежище в една стара сграда от преди войната в Горен Ийст Сайд, не като онази миша дупка, в която Сантяго е натъпкал хората ми сега. Сантяго, Рафаел, както ти го наричаш, беше втори след мен. Най-верният ми поданик… Или поне така си мислех. Една нощ разбрах, че убива хора, примамва ги в стария хотел в испанския Харлем и пие кръвта им за забавление. Оставяше костите им в контейнера за боклук отвън. Поемаше глупав риск, нарушаваше Споразумението. — Тя отпи от виното.

— Отидох да разговарям с него и разбрах, че е казал на клана, че аз съм убиецът. Че аз нарушавам Закона. Беше постановка. Искаше да ме убие и да завземе властта. Избягах само с Уокър и Арчър, които ме пазят.

— Значи през цялото време ни е заблуждавал, че ви замества до завръщането ви?

Тя направи гримаса.

— Сантяго е изпечен лъжец. Иска да се върна, наистина, но само за да ме убие и официално да стане водач.

Саймън не беше сигурен какво се очаква да каже. Не беше свикнал възрастни жени да го гледат с изпълнени със сълзи очи или да споделят лични истории.

— Съжалявам — каза той накрая.

Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.

— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.

— Мен?

Тя се наведе напред и докосна ръката му.

— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си навлече гнева на Бог.

Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:

— Вие можете да я кажете.

— Какво?

— Думата. Гневът на… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.

— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.

— Госпожо…

— Камила. Наричай ме Камила.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.

— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.

Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.

Саймън сви рамене.

— Еврейско училище.

— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.“ Ти не си единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.

— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.

Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.

— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.

— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел, а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме закача. Това ми е достатъчно.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст на лявата ръка, над плата на ръкавицата.

— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те закача“, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.

— Вие как…

Тя продължи, без да му обърне внимание.

— Но какво ще стане след десет години, когато ще трябва да си вече на 26? А след 20? След 30? Дали някой ще забележи, че той старее и се променя, а ти не?

Саймън не каза нищо. Не искаше да признае, че не се беше замислял толкова напред. Че не искаше да се замисля толкова напред.

— Рафаел ти е казал, че другите вампири ще ти навредят, но това не е задължително. Вечността е дълго време, ако си сам, без други от твоя вид. Без някой, който да те разбира. Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани. А ние можем да сме заедно. — Когато тя се наведе напред, бялата светлина се отрази в пръстена й и опари очите на Саймън. — Имаме хилядолетни знания, които можем да споделим с теб, Саймън. Ще се научиш как да криеш тайната си, как да ядеш и да пиеш, как да изговаряш името Божие. Рафаел е проявил жестокост като е скрил тази информация от теб, дори те е подвел, че такива неща не съществуват. Но те съществуват. И аз мога да ти помогна.

— Ако преди това аз ви помогна — каза Саймън. Тя се усмихна, зъбите й бяха бели и остри.

— Ще си помогнем един на друг.

Саймън се облегна назад. Железният стол беше твърд и неудобен и изведнъж той почувства умора. Погледна ръцете си; виждаше, че преплетените над кокалчетата му вени са потъмнели. Имаше нужда от кръв. Имаше нужда да поговори с Клеъри. Имаше нужда от време да помисли.

— Шокирах те — каза тя. — Знам. Дойде ти много. Бих искала да ти дам колкото време ти е нужно, за да обмислиш предложението ми. Но ние нямаме време, Саймън. Докато съм в града, съм в постоянна опасност от Рафаел и кохортата му.

— Кохортата му? — въпреки всичко Саймън се усмихна леко.

Камила изглеждаше объркана.

— Моля?

— Ами просто… „Кохорта“ звучи като „злодеи“ или „пионки“. — Тя се втренчи в него неразбиращо. Саймън въздъхна. — Съжалявам. Може би не сте гледали толкова хорър филми, колкото мен.

Камила се намръщи леко, фина линия се появи между веждите й.

— Казаха ми, че си малко странен. Може би защото не познавам много вампири от твоето поколение. Но усещам, че ще ми се отрази добре да бъда с някой толкова… млад.

— Нова кръв — каза Саймън.

Този път тя се усмихна.

— Реши ли вече? Ще приемеш ли предложението ми? Ще започнем ли да работим заедно?

Саймън погледна към небето. Кабелите с лампичките сякаш закриваха звездите.

— Вижте, оценявам предложението ви. Наистина.

„Гадост“, помисли си. Трябваше да има начин да го каже без да прозвучи сякаш отказва покана за абитуриентския бал. „Наистина съм много поласкан за предложението, но…“ Камила, като Рафаел, говореше сдържано, официално, сякаш се намираше в приказка. Може би трябваше да пробва нещо такова. И той каза:

— Ще ми е необходимо известно време, за да взема решение. Сигурен съм, че ще разберете.

Тя се усмихна много изтънчено, показвайки само връхчетата на зъбите си.

— Пет дни. Това е. После ще изпратя Уокър за отговора ти.

— А ако отговорът ми е „не“? — попита Саймън.

— Ще остана много разочарована, но ще се разделим като приятели. — Тя бутна чашата си за вино настрани. — Довиждане, Саймън.

Саймън се изправи. Столът издаде прекалено силен стържещ метален звук, когато го бутна назад. Имаше чувството, че трябва да каже нещо, но нямаше представа какво. Засега обаче изглежда бяха приключили. Той реши, че предпочита да е шантав модерен вампир с лоши обноски, отколкото да рискува да бъде въвлечен отново в разговор. Тръгна си, без да каже каквото и да е друго. Докато вървеше през ресторанта, мина покрай Уокър и Арчър, които стояха до големия дървен бар, прегърбени под дългите си сиви палта. Усети силата на погледите им и им махна с пръсти (нещо между приятелски поздрав и жест, с който сякаш отпращаш някого). Арчър оголи зъби (равни човешки зъби) и се отправи към градината. Уокър също. Саймън видя как се настаниха на столовете срещу Камила. Тя не вдигна поглед, когато те седнаха, но белите светлини в градината внезапно изгаснаха (не една по една, а всички едновременно) и Саймън остана да гледа объркано квадрата тъмнина — сякаш някой беше угасил звездите. Когато сервитьорите забелязаха и отидоха да отстранят проблема, и градината отново беше обляна в бледа светлина. Камила и хората ратаи бяха изчезнали.

 

 

Саймън отключи входната врата на дома си (една от дългата редица идентични тухлени къщи на улица в Бруклин) и леко я бутна, като се ослушваше внимателно.

Беше казал на майка си, че отива да репетира с Ерик и другите от групата за концерта в събота. Едно време тя просто щеше да му повярва и толкова. Илейн Люис беше спокоен родител и не налагаше вечерен час нито на Саймън, нито на сестра му; не настояваше и да се прибират рано в делничните дни. Саймън беше свикнал да стои до колкото късно си иска с Клеъри, после си отключваше и се свличаше на леглото в два през нощта, и това му поведение не предизвикваше кой знае какви коментари от страна на майка му.

Сега обаче всичко се беше променило. Беше стоял в Идрис (родният дом на ловците на сенки) почти две седмици. Беше изчезнал, без да има възможност да се извини или да даде обяснение. Магьосникът Магнус Бейн беше дошъл и направил заклинание за забрава на майката на Саймън, като изтри спомените й, че изобщо го е нямало. Или поне тя не трябваше да помни съзнателно. Поведението й обаче се беше променило. Беше станала мнителна, навърташе се около него, наблюдаваше го, настояваше да се прибира в определено време. Последния път, когато се прибра след среща с Мая, беше намерил Илейн в коридора, седнала на един стол срещу вратата, с кръстосани ръце и ядосано изражение на лицето.

Онази нощ беше дочул дишането й, преди да я види. Сега долавяше само тихия звук на телевизора от дневната. Сигурно го чакаше и гледаше филмов маратон на някой от медицинските сериали, които толкова обичаше. Саймън затвори врата зад себе си, облегна се на нея и се опита да събере сили да излъже.

Достатъчно трудно беше, че не можеше да яде пред семейството си. За щастие майка му отиваше рано на работа и се връщаше късно, а Ребека учеше в колеж в Ню Джърси и се прибираше само от време на време, за да изпере дрехите си, и не се застояваше достатъчно дълго, за да забележи нещо странно. Обикновено майка му тръгваше на работа преди той да е станал и му оставяше приготвените с любов закуска и обяд на плота в кухнята. Той изхвърляше храната в някоя кофа на път за училище. На вечеря беше по-трудно. Когато майка му си беше вкъщи, той ровеше храната в чинията си и се правеше, че не е гладен или взимаше храната в стаята си, уж за да яде, докато учи. Един-два пъти беше хапнал, за да й достави удоволствие и после с часове стоеше в банята, потеше се и повръщаше, докато не изкараше всичко от тялото си.

Мразеше да я лъже. Винаги малко беше съжалявал Клеъри за обтегнатите й отношения с Джослин — най-загриженият родител, който някога беше познавал. Сега обаче нещата се обърнаха. След смъртта на Валънтайн, Джослин беше отпуснала юздите на Клеъри и на практика вече се държеше като нормален родител. Същевременно, когато и да се прибереше вкъщи, Саймън усещаше погледа на майка си да тежи върху него като обвинение. Беше ужасно.

Той изпъна рамене, пусна чантата си до вратата и тръгна към дневната да се изправи срещу съдбата си. По телевизията даваха новини. Майкъл Гарза, местният водещ, разказваше интересна житейска история — едно бебе било намерено изоставено в алея зад болница в центъра на града. Саймън се изненада — майка му мразеше новините. Смяташе, че са депресиращи. Погледна към дивана и изненадата му се стопи. Майка му спеше, очилата й бяха на масата до нея, а на пода имаше полупразна чаша. Саймън можеше да помирише съдържанието й от мястото си — уиски. Почувства угризение. Тя почти никога не пиеше.

Отиде в спалнята на майка си и се върна с плетено одеяло. Тя още спеше, дишането й беше равно и спокойно. Илейн Люис бе дребна жена, с ореол от черна къдрава коса и сребърни кичури, които отказваше да боядиса. През деня работеше за благотворителна природозащитна организация и повечето от дрехите й бяха с картинки на животни. В момента беше облечена с рокля с ярки щампи на делфини и морски вълни, и носеше брошка от истинска препарирана риба. Лакираното око на рибата сякаш обвинително се втренчи в Саймън, когато се наведе да завие раменете на майка си.

Тя помръдна леко и обърна глава встрани от него.

— Саймън — прошепна. — Саймън, къде си?

Поразен, Саймън пусна одеялото и се изправи. Може би трябваше да я събуди, да й каже, че е добре. Но пък тогава щеше да му задава въпроси, на които той не искаше да отговаря; не можеше да понесе нараненото й изражение. Обърна се и отиде в стаята си.

Хвърли се върху завивките и протегна ръка към телефона върху нощното шкафче. По инерция посегна да набере номера на Клеъри, без изобщо да се замисли. Спря да набира и се заслуша в сигнала „свободно“. Не можеше да й каже за Камила, беше обещал да запази предложението на вампира в тайна. Въпреки че не се чувстваше задължен на Камила, ако беше научил нещо през последните няколко месеца, то беше, че не е добра идея да се нарушават обещания, дадени на свръхестествени създания. Все пак искаше да чуе гласа на Клеъри, както винаги когато беше имал тежък ден. Е, можеше поне да й се жалва за любовния си живот — това очевидно я забавляваше. Претърколи се, издърпа една възглавница над главата си и набра номера на Клеъри.