Здравко Попов
Истории в бяло

В 19:28 часа тишината в коридорите бе разкъсана от три бързи изстрела. Последва неистов, вледеняващ кръвта писък на жена.

Осем минути по-късно пристигнаха съответните лица.

Дежурната сестра бе пребледняла като облеклото си, а видът, в който се представи колегата й от висшия персонал, направо плашеше: доктор Коев упорито стискаше под мишница някакъв трион.

— Какво е това нещо? — попита строго първото съответно лице.

— Това нещо… Хм, бог знае къде съм помъкнал този свредел! Поправят прозорците, а инструментите оставят в манипулационната, сякаш там е дърводелница…

— Ако за вас този трион е свредел, това само ще усложни нещата — каза второто съответно лице. — Откъде дойде викът?

— Дойде от горния етаж, някъде вдясно! — произнесе с дискантов завършек дежурната сестра Джанкова.

— Значи, долният етаж, лява страна — промърмори доктор Коев.

— Това е строго обратното! — забеляза първото съответно лице.

Коев дръпна лицето за ръкава и се наведе към ухото му: „Обратното е, но от година насам, след някакъв бой с мъжа си, самата Джанкова е с обратни възприятия, що се отнася до слуха…“

Съответните лица се погледнаха и тутакси се спуснаха към най-близката врата. Тя се намираше точно по средата на вътрешността: както между „горе“ и „долу“, така и между „ляво“ и „дясно“.

Гледката бе потресаваща.

В средата на пространството висеше тялото на старшата сестра Аронска. Няколко усукани ленти бинт свързваха шията й с полилея.

— Обесена! — изпищя дежурната сестра и политна назад.

— Това липсваше — подхвана я във въздуха първото лице.

— Но тя е жива! Пулсът е отличен! — кресна съвсем объркан доктор Коев, държейки ръката на обесената.

— Добро утро — каза второто съответно лице. — Сякаш не виждате колко стабилно е стъпила върху табуретката.

— Коразол с кофеин, подкожно, две ампули! — обърна се Коев към помощничката си. — Апарата за кръвно!

В този миг старшата Аронска отвори очи под полилея.

— Благодаря, рядко човечен сте. Вижда се, че заслужавате грамотата от министерството, независимо какво говорят по повода…

Аронска направи решителна крачка към вратата, но като последица вече безусловно увисна на примката си.

— Кислородна маска! — кресна доктор Коев.

В интервала двете съответни лица осъществиха помежду си следния кратък консулт, на половин глас:

— Имаме най-напред изстрели, а после вик. Вместо обратното… Достатъчно, за да процвили човек.

— И като резултат — обесване. Става съвсем завършен кон.

— Хм! — втренчиха се едно в друго двете съответни лица.

И с това впрочем консултът приключи.

— Започваме поред — обърна се към старшата първото лице. — Поради какви обстоятелства предприехте да се обесвате?

Аронска въздъхна с еднакви части досада и отпадналост.

— Поради обстоятелството, че това не може да продължава така!

— Кое „това“?

— Това за мен и доктор Копринков, главният.

— Разбирам — намести възбуден очилата си Коев. — Но ако вие сама не искате да продължава, можете просто да го прекратите…

— Какво да прекратявам? — отиде отново в друго петолиние старшата. — Чувате ли го! Ей затова поисках да се обеся! Защото не мога да издържам повече най-нелепи слухове за мен и доктор Копринков! И пак ще се обеся! И пак — и пак — и пак!…

— Бих могъл да уважавам слабостта ви към полилеите — поде треперещ Коев, — но не ви позволявам да ми приписвате роля в слуховете из поликлиниката!

— Точно така! — подкрепи го сестра Джанкова. Откъде накъде Копринков ще има нещо с вас, когато отиде на море в една и съща смяна с доктор Хинова! Това си приказвахме с доктор Коев одеве…

В този момент говорещата подскочи от мястото си с едно много контрастно „ау“.

— Какво става? — подскочиха на свой ред двете съответни лица.

— О… Стори ми се, че доктор Коев, без да иска, ме ритна по скочовата става. Но, така ми се е сторило… Нали, доктор Коев?

— Да. Тоест, откъде ще зная аз на кого какво му се струва!

— Копринков с Хинова така ли! — настръхна много хумористично Аронска. — Вие, разбира се, ще отговаряте за това. Впрочем, по-любопитно е защо вие сте дежурна с доктор Коев днес, когато по график следва да бъдете с доктор Шапков утре… Прощавайте, доктор Коев, но имам основание да кажа такова нещо.

— Вие имате още по-голямо основание да се явите на основен преглед, драга! Извинете — обърна се той към съответните лица, които с многозначително търпение крачеха напред-назад. Коразолът е коварно нещо, с двояки последици. След няколко часа ще й мине.

— Какъв коразол? Че кой изобщо ми е поставял коразол!

Доктор Коев отправи изтребителски поглед към дежурната сестра.

— Всъщност, какво толкова! — отсече Джанкова. — Аронска за първи път ли не знае какво говори и без коразол?

— Защо нададохте вика? — обърна се към старшата първото лице.

— А защо не! — изпищя същата. — Че тук човек къса чорапите си на всяка крачка! Качвам се одеве на стола и ми отиде чорапът…

— Вие ли стреляхте?

— Моля!!!

— Кой е чул изстрелите?

— Аз ги чух… И затова позвъних! — каза дежурната сестра.

— За тези „изстрели“, стана въпрос и на събранието — вдигна рамене Коев. — Някакъв шофьор-имбецил вечер товари бельото за пералнята. Работата е там, че от половин година насам не иска да си оправи ауспуха. Собствено, това не е ауспух, а батарея…

— Кой е имбецил? — извиси в стила си старшата. — Трифон ли?

— Трифон ли е, Трайчо ли е, Трънчо ли е — вие знаете! И заради него инсценирахте цялата тази мелодрама! — каза решително Коев. — Видели сте от прозореца, че санитарката се качва в колата му…

— Той е качил Сийка, защото не е очаквал, че в седем и половина Аронска е още тук и го чака — поде по инерция Джанкова.

— Пуши ли се тук? — прекъсна едно от съответните лица.

— Да! Разбира се! — стрелна се към бюрото дежурната сестра и извади от чекмеджето пепелник. — Заповядайте…

— Интересно, откога се пуши тук и по какво се разбира, че се пуши, след като изрично е забранено? — поклати се върху токчетата си Аронска. — Впрочем, от одеве ви наблюдавам и в това отношение.

— В кое отношение, моля?

— В това, че другарят с кадифеното сако изглежда не ви е съвсем безразличен. Отначалото го гледате като препарирана…

Лицето с кадифеното сако трепна и видимо се смути, при все че беше съответно лице.

— Вие нямате право!… — несръчно произнесе то.

— Защо мислите така? Че аз да не би да съм слепец или пък да не си познавам хората! Всъщност, и вие не й останахте длъжен…

Съответното лице като че поиска да каже нещо, но преди това другото лице го хвана за ръка и го поведе към стълбището.

— Двама уплашени тичаха надолу, при вас ли бяха? — показа се върху площадката бай Добри, пазачът.