Мартин Колев
Жълтият плик

Погледнах към пощенската кутия — втората от ляво надясно на долния ред. След това продължих към улицата.

Прибрах се горе-долу по същото време, по което се връщам всеки ден.

— О, кой се е прибрал? — викна Марги от вратата. — Тати си е вкъщи. Уморен ли си, тати? Тежък ден ли изкара на работата? Еее, няма как, няма да ни цъфнат парите в саксиите на терасата, я. Седни, тате, седни, ние сега кълцаме с Кременка салатата и ще донесем. Кременка днес беше много послушна, нали, Кременке? Да-а.

„Валя почти цял ден и сигурно не са излизали“, помислих си. На моята не й се отразяваше добре това заседяване вкъщи — с пюретата и ужасните филмчета за деца до две годинки.

— Ето, ето, идва салатката! — провикна се Марги от кухнята и взе завоя с по една чиния във всяка ръка.

Кременка стоеше на дивана и или ми се усмихваше, или просто гледаше към тавана. Дано да запази това нехайно отношение към света и към майка си — пожелавах й го от сърце.

— А за по-малките ще има пюренце от круши, нали? Да-а…

Мисля, че още не си бях отворил устата. Нямах и какво да кажа в действителност. Не бяхме в университета, когато дните можеха да се различат един от друг. Сега уж бяхме същите, уж и дните бяха същите, а не можех да ги наименувам правилно — като пръсти с еднаква дължина.

— Имаш писмо — каза Марги и обърна една малка ракийка.

— Писмо — повторих. — Сметка?

— Не — отвърна тя, докато си наливаше отново. — Едно жълто. Като пиленце.

И се засмя. Пийна една глътка, обърса си устата с опакото на ръката и отиде до масичката за ютията. Пликът си стоеше там мирно и тихо.

— Много странно, тате — каза и го претегли с ръка. — Няма нито подател, нито получател.

Подаде ми го, допълвайки:

— Как ли пък е стигнало до нас, без да пише получателя.

— Щом не пише нищо, откъде знаеш…

„Че е за мен“, щях да довърша патетичния си въпрос, но обърнах плика от другата страна и марулята заседна в устата ми.

— Не си видяла добре, скъпа. Има написано.

— А-а, като честитка ли? Защото ми заприлича на картичка.

Обърнах моята страна на плика към Марги. Имаше бяла лепенка върху него и тя гласеше: „Не отваряйте при никакви обстоятелства!“

— А-а — изпусна пак тя. — Това като че го нямаше преди.

— Да, бе, появило се е само.

— Друго имах предвид — започна силно жена ми, но сетне сниши тон. — Може някой да е влязъл и да го е залепил.

— Кременке, ти ли беше? — обърнах се към малката.

Тя вдигна ръце нагоре и се засмя. Усмихнах й се в отговор и оставих плика на масата — да си довърша салатата.

Пликът завладя неусетно мислите ни. Уж никой не му обръщаше внимание, а всъщност почваше да обръща цялата къща с главата надолу.

Когато се прибрах от работа на следващия ден, Марги тъкмо пускаше пералнята.

— Тате — викна от мокрото, — ти ли си? Масата е сложена, ей сега идвам. Отиди да наглеждаш Кременка, айде, ей сега…

Събух си отежалите от вървене обувки, сложих сакото на закачалката и влязох в хола. Кременка по случайност не седеше пред телевизора, а мирно си стоеше на пода и си говореше с нейните невидими приятели.

Обърна се като чу вратата и се ухили:

— Тата!

В ръце държеше жълтия плик. Единият край на отвора му беше издърпан нагоре.

— Кремена! — извиках строго.

Дръпнах плика от ръцете й. Тя зяпна неразбиращо за няколко секунди и зави като сирена. Потреперих пред очичките й, които бързо се напълниха със солена вода.

Марги влезе в хола на бегом и ахна драматично. Вдигна малката на ръце и й заговори:

— Какво стана, мама, какво стана?

Дъщеря ми вдигна пръстче към мен. Или към плика, който стисках, та чак кокалчетата ми бяха побелели.

— Защо си й го дала? — промърморих.

— А-а? — Марги зяпна и се огледа объркано. — Не съм й го давала.

— Ами как тогава седеше на пода и си играеше с него?

— А-а… Оставих го там, върху книгите.

Погледнах към полицата над телевизора. Нямаше как Креми да се изкачи до горе. Казах мисълта си на глас.

— О, Боже мой — въздъхна жена ми и се прекръсти със свободната си ръка. — Пак е влизал някой!

Хванах я за раменете. Кремена се разциври още по-силно. Опитах се да прозвуча спокойно:

— Никой не е влизал тук. Беше заключено като дойдох.

— Ама… как тогава?!

Поклатих глава. Така решавах много неразрешими проблеми. Пъхнах плика в чекмеджето на бюрото. Вечеряхме мълчаливо, само Кременка се смееше на рекламите. Колко бързо забравя.

След еклерите казах, че отивам в спалнята да чета. Само минута по-късно обаче влязох с трясък в хола. Държах нощната лампа, а кабелът й се вееше като обезглавена змиорка.

— Каква е тая лампа?

И сам не можех да си позная гласа.

Двете обърнаха глави към мен, с неразбиращ поглед. Прекалено много неразбиращи погледи за една вечер.

— Нощната лампа, скъпи.

— Кога я купи?

Устните на Марги се разтрепериха.

— От сватбата е.

Погледнах отново лампата в ръката си. Имах чувството, че тази нощ я виждам за пръв път. Беше жълта — като жълтък, като луна, като…

Устните на Марги се отвориха съвсем малко и прошепна, сякаш още вярваше, че има някой друг в къщата:

— Трябва да изгорим онзи плик.

 

 

На следващата сутрин се събудих минута преди звъна на будилника. Бях сънувал непознатия човек в дома ми.

Цял ден се движех като зомби. Пиех кафе след кафе — общо пет. Отметнах всички задължения, които можах да си намеря, за да не мисля за ужасния сън.

Смятах да отворя онзи глупав плик, пък каквото ще да става. Прибрах се с час и половина по-рано, вкъщи нямаше никого. Събух се, метнах якето на закачалката и отидох до бюрото. Отворих чекмеджето, разрових списанията и каталозите на „Билла“, които бяха жълти като плика, но него самия не намерих. Нямаше го просто.

Пердетата бяха дръпнати, днес беше сравнително топло и се усещаше как да е, че сме пролет. Последните жълти лъчи на жълтото слънце огряваха терасата и се отразяваха в прозорците на съседния блок. Почнах да ровя наоколо за плика.

Чух външната врата тихо да се отваря. Бях забравил да заключа. Притаих дъх и се долепих до стената зад бюрото. Внезапно чух дръжката на врата да се натиска надолу и нещо да ме пронизва в крака.

Телефонът звънеше от джоба ми. Беше на вибрация.

— Ало? — попитах тихо.

— Скъпи — гласът на Марги също едвам се чуваше. — Има някой вкъщи.

— Марги — върнах се към обичайния си тембър, — аз съм вкъщи!

— А-а…

Отново се чу натиск от дръжка и външната врата зейна широко.

Марги и малката влязоха, хванати за ръка. В другата Марги държеше мобилния си.

— Тате, ама това ти ли си бил!? — каза и силно въздъхна. — А ние как се уплашихме, нали, Кременке? Да-а, помислихме си, че някой непознат чичко е влязъл. Пък то тати се върнал по-рано от работа…

Аз обаче надали изглеждах толкова успокоен. Погледът ми беше заседнал върху Креми, която беше протегнала ръка нагоре към мама и ме гледаше безизразно. Беше със светло жълта рокличка.

— Марги — обърнах поглед нагоре, — ти май се опитваш да ме подлудиш, а?

— Моля?!

— Жълтата рокличка. Защо си й я купила?

През следващия половин час Креми беше настанена пред телевизора, а аз на спалнята, където ми дръпнаха едно здраво конско. Марги щеше едновременно да се разреве и да ме цапардоса, но на нито едното не се реши в крайна сметка. Почнал съм да си изкарвам акъла, бракът ни не вървял и съм използвал всеки случаен плик да се заяждам. Не съм виждал ей тази лампа, която от пет години ни свети до леглото, не съм виждал роклята на Кременка, дето й я подарила майка ми за рождения ден. Било крайно време да отворим писмото или да го изгорим и всичко да си тръгне постарому. Къде било писмото. Веднага да съм й го дадял.

Ухилих се по-скоро на ситуацията, отколкото на нея:

— Да, ама него го няма. Ха-ха.

— Какво? — въздъхна жена ми тежко, прокара пръсти през тъмната си коса. — Хвърли ли го?

— Не. Просто го няма в чекмеджето, където го бях оставил.

— Още по-добре — каза тя. — Дано хич не го намираме!

Изпи половин литър вино пред телевизора. Отиде да спи при Креми, която много й се зарадва.

Била видяла някакъв страшен човек в стаята си предната нощ.

Проверих вратата два пъти, преди да легна. Имах чувството, че сънят ме връхлетя още щом затворих очи.

Чух телефона и отворих очи. Бях заспал върху бюрото си. Телефонният звън продължаваше настойчиво. Погледнах часовника си, беше тринайсет часа и нямах никаква представа как съм се озовал тук. Взех си якето от стола, изключих компютъра и тръгнах.

— Жорка — ухили ми се Гришата в коридора, — отспа ли си?

— Трябва спешно да изляза — отвърнах, загледан в ръката му.

Държеше чаша жълтеникав чай.

„От машината“, казах си пред асансьора, „вземи се в ръце!“

Натиснах копчето за първия етаж и то светна в жълто.

— Мамка му — изпсувах.

Жената, която беше с мен в асансьора, ме изгледа презрително. След това извърна глава напред и отхапа от бледо жълтата круша, която държеше.

Вратите се отвориха и побягнах навън. Времето пак се беше влошило. Валеше като из ведро и по улицата профучаваха само жълти таксита. Махнах с лека погнуса на едно от тях.

Шофьорът изслуша мълчаливо адреса и потегли. По радиото звучеше някаква песен на „Колдплей“.

В мига, когато отворих вратата на апартамента, ме лъхна настойчива миризма на блажна боя.

Вратата на хола беше прикрехната. Събух се, хвърлих якето си и влязох.

Този път не си въобразявах. Хубавите бели стени на стаята бяха покрити в жълто. Върху балатума имаше разпънати вестници, оцапани с жълта боя. Марги също беше омазана, един кичур висеше пред лицето й, оцветен в този дяволски цвят. Държеше валяк и боядисваше последното бяло по стената срещу телевизора.

— Не! — изкрещях.

— Тати, съжалявам — простена тя и избърса просълзеното си око с малкото небоядисано от ръката си. — Не знам… не знам какво ме прихвана. Не ми остана време да сготвя…

Креми седеше пред телевизора с пакет „Слънчо“ и изкара пълна шепа с жълти пшенични пръчици. Погледна ме и се ухили:

— Татаа!

Стоях безмълвен на вратата на жълтия хол и очаквах всеки момент да се събудя.

— Ами, не знам — мърмореше Марги. — Просто така трябва…

Посочи с валяка към масата. Една капка боя се спусна бавно надолу и стана на петно върху вестника.

— Ето го… Станахме и той си стоеше там.

Пликът беше върху покривката. Но сега изглеждаше някак по-голям, разпрострял се, пораснал за наша сметка. Чудовище без пощенска марка. Приближих се бавно и го хванах с два пръста като нещо изгнило. Не си личеше къде Креми беше опитала да го отвори. Стоеше залепен, лъскаво жълт, с бяла лепенка вдясно по средата: „Не отваряйте при никакви обстоятелства!“.

Но аз го отворих. Марги плахо се доближи, цялата в боя и подсмърчаща.

„Пак, пак, пак!“, викнаха весело грозните създания от телевизионния екран.

Скъсах го внимателно и изкарах един бял лист, който беше прегънат на две вътре. Разтворих го.

Беше празен.