Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Корекция
щурец (2013)
Форматиране
maskara (2015)

Издание:

Мартин Колев. Кучето на терасата

Българска. Първо издание

ИК „Захари Стоянов“, София, 2009

Редактор: Маргарита Петкова

Коректор: Евгения Владинова

Художник и худ. оформление: Жеко Алексиев

ISBN: 978-954-090-407-8

История

  1. — Добавяне

Беше ленив слънчев следобед и баровете по Пето авеню се пръскаха по шевовете от клиентела. По неведома причина над входа на заведението присвяткаше в наклонен син шрифт надписът „Луизиана“ заедно с едно неоново мохито до него — Хемингуей отново беше на мода.

Нашият човек влезе с бърза крачка и закачи сивия си шлифер и филцовата шапка на закачалката встрани от вратата. Осветлението беше слабо и над масите се виеха облаци дим, но той безпогрешно се ориентира към масата, където го чакаха.

Другият не изглеждаше нито толкова приветливо, нито толкова русоляво. Седеше си с шапката и горнището, без да помръдне. Бузите и вратът му бяха покрити от гъста черна четина.

Той чукна с пръст по брадичката си и тихо попита новодошлия:

— Какво е това?

— Спокойно — отвърна русолявият и сведе глава, за да прикрие усмивката си. — Просто още окосмение. Ще се погрижим по-късно.

Онзи се намърда на стола с пуфтенето на засилил се сред гората парен локомотив:

— Още окосмение?! Че това са си чисти зверчета! Защо ни е да се занимаваме с тях? Ужасно неприятни създания…

Оцъкли едно око към събеседника си и натърти:

— И явно не разбират от кодекса ННЗ. Никога-не-закъснявай.

— Простете, че закъснях, К%@80^ — отвърна без особено чувство русолявият.

Типът с шапката се наведе рязко към масата и прошепна шумно:

— Мога да Ви уверя, драги А+/8ХЬI, че етикетът за закъснение не се е променил от Ваше време…

— Имаше задръстване.

— Аха! — посочи го с пръст лудият шапкар, но бързо се усети и сви ръка виновно. — Задръстване се приема от етикета ни като основна причина за закъснение само ако надвишава осем хиляди светлинни години, макар че мога да се смиля над Вас и да сваля на четири хиляди, по изключение. За такава цифра ли става въпрос?

Русолявият почеса горната си устна и с отегчение се облегна на стола си.

— Не съм правил неколкократно околосветско пътешествие.

— Така си и мислех — злорадо се усмихна шапкарят.

Наведе се още по-напред и зашептя още по-силно:

— Нямате си представа през какво минах до сакралния миг на срещата ни! Кожата ми беше опакована в един съд за отпадъци на две пресечки оттук. Транспортираха ме през ръждясала тръба, която ме изсипа право в горепосочения боклук! Излязох, целия покрит от обелки и малки, лениви, шумолящи неща. След това едно друго нещо на четири крайника се опита да ми изтръгне кожата от ръцете, издавайки къркорещ звук, а аз не бях сигурен нито дали има достатъчно разум да разбере какъв съм, нито дали е достатъчно силен да ме унищожи с рязко издадените си зъби! Дотук добре — оцелях. Оправих се някак до това усойно място и Вас Ви нямаше, и се опитах пред всичките тези наблюдаващи да действам без намек за подозрителност… Едвам разбрах как да постъпя с тези съоръжения за настаняване и ето че един от грозните тукашни с пъстро оперение дойде и явно очакваше да сключим някаква сделка. И от това се измъкнах, слава на Пътеводителя, с фразата „Каквото всички останали“, а пък онази форма на живот ми донесе този съмнителен съд с течност! Беше рисковано, А+/8ХЬI, много рисковано… За какво служи субстанцията им всъщност?

— Тя е един от многобройните стимуланти на тукашните. И наистина няма нужда да ме наричате протоколно, уважаем инспекторе. Тук съм просто Рипли.

Онзи неочаквано наведе глава и каза:

— Внимание! Пернатото отново се приближава.

Сервитьорката в този момент действително се приближи към тяхната маса и спря, обръщайки се към Рипли:

— Добър ден, захарче. Рискувах направо да ти донеса конячето.

Остави една чаша от таблата си пред ухилилия се блондин. Той погали с ръка нейната:

— Златна си, Долорес! Не мога да си представя края на деня без безценните ти услуги.

На нейното мургаво лице също грейна лъскаво бяла усмивка. Момичето отскубна ръката си и каза:

— Само още час и ще се чупя.

Наведе се и попита на ушенце:

— Какво му е на приятелчето ти?

— Европеец — отвърна Рипли.

— О-о — каза Долорес.

Погледна деликатно типа с шапката, след което се отдалечи от масата с котешка походка.

— Какво е това „европеец“? — попита инспекторът.

— В случая друга дума за „елтерпенцужир“ — излъга другият.

— О-о.

Той огледа насядалите по останалите маси и поклати тъжно глава:

— Наистина са много грозни.

— Свиква се — отвърна Рипли. — Как беше пътуването?

К%@80^ видимо потрепери:

— Дълго и възстановяващо… Последно бях на визита до едно ужасно място. Тамошните си комуникират чрез душене. Докато намеря изследователя ни, щях да се простя с изстрадалия си живот.

— Радвам се, че сте пристигнали по живо, по здраво все пак — каза от учтивост русолявият.

Бръкна в джоба на панталоните си и измъкна с изкусен жест една цигара от пакетчето „Марлборо“. Извади и кибрит, с който запали, докато всмукваше усилено от фаса.

— А това? — попита инспекторът.

— Друго пристрастяващо.

— Значи от това се получават димните изпарения — присви очи. — Помислих, че сте ме поканили на място с наситена подземна лава… Но нека се заемем с причината за визитата ми!

— Дадено — отвърна Рипли.

Взе коняка си и го повдигна напред над масата:

— Една от изконните земни дейности е свързана с тези течности, които ни бяха предоставени от Долорес. Вземете, моля Ви, съда си, който е известен тук като „чаша“, и ще ги чукнем леко една у друга.

К%@80^ несигурно последва наставленията на подчинения си и доста здраво тресна своята чаша в неговата.

— И сега ще кажем едновременно — обясни Рипли — „на-здра-ве“. Наздраве!

— Наздраве — повтори плахо новият му другар по чашка. — А това защо?

— Тукашните спазват този ритуал за свое и на сътрапезниците си здраве. Сега да не висим така във въздуха без работа, ами да отпием по една юнашка глътка!

И обърна половината.

— Това място е изтъкано от суеверия, А+/8ХЬI — рече шапкарят и близна рома си.

Изследователят си пое дъх шумно и каза:

— Наистина, уважаеми, викайте ми Рипли! Протоколните наименования лесно ще събудят подозрение у тукашните. Аз пък ще Ви викам Дик.

— Аз съм Дик. Добре — преговори новопокръстеният. — И тези имена наистина са уникални?

— Не. В действителност често се повтарят. Но вървят с поредици от цифри, които ги унифицират.

— Нонсенс — поклати глава инспекторът и без да се усети отново отпи от рома.

В следващия миг вниманието му бе привлечено от пианото вдясно, пред което седеше чернокож с прошарена коса и шапка. Той дрънкаше лежерно по клавишите като котарак по нажежените керемиди на стара къща, а стопанката на къщата — една мадама с роза в черния си кок — стоеше права вляво от него. Едната й ръка придържаше микрофона. Пееше спокойно, блус за избягалия рано сутринта любовник или за костенурката, която се крие под грубата си черупка. Песни, които не привличаха прекалено вниманието на присъстващите в залязващия следобед и за които можеше да припечели до двайсетачка.

— Каква шега на природата — не можеше да повярва новият Дик.

Рипли също гледаше към певицата, но мълчаливо дръпна от догарящата си цигара.

— Знаете ли, Рипли, четох в Уикипедиум, че имат нещо като остриета в устата, а ноктите им буквално растат с часове.

— Вярно е — отвърна Рипли.

— И никакви данни за еволюционен поход към зеления цвят?

— Никакъв — поклати глава изследователят. — Най-близкият цвят на кожата до зеления е жълт. Те си нямат и идея, че на повечето планети е невъзможно да оцелееш ако не си зелен. В действителност имат филми, в които на Земята кацат смешни блещукащи съоръжения, по средата на града. А от тях излизат малки зелени човечета с големи глави и изпъкнали очи… Тук са сериозно объркани що се отнася до останалата част от Вселената.

— Очевидно — надигна вежди инспекторът. — Малко видове са достатъчно лековерни да използват една дума за планетата си и за земя… Но наистина трябва да пристъпим към работата си, Рипли. Не смятам да оставам тук цял хектар.

Рипли се подсмихна леко и измъкна от джоба си още една цигара заедно с малка спринцовчица. Бутна я по масата към Дик и каза, докато си запалваше:

— Бийте си я бързо. Тук да си се боцкаш със спринцовка в бар не е съвсем общоприето.

Дик бързо я скри под плота и огледа внимателно атмосферата наоколо.

— Как се процедира? — прошепна.

— Трябва да я изпразните в един от крайниците си за придвижване, където ги чувствате по-обемисти. Натискате отгоре, докрай… Може да боли.

Добре де, защо всички казват „може да боли“? Със сигурност щеше да боли. Дик почна да изучава екзотичните си крайници.

— Между другото, Рипли — каза, докато се обарваше с наведена глава, — тук има и нещо друго. Притежава ли функция израстъкът? Преди малко се уголеми неочаквано и сетне пак се върна към предните си размери…

Рипли тъкмо доизпиваше коняка и се задави от напушилия го смях. Закашля се и лицето му придоби розов оттенък. Когато отново му беше възможно да говори, обясни:

— Това, драги Дик, е репродуктивен орган.

— О-о — чу се изпод масата. — Но нали имат езици? Вярно че са с ужасно непрактична форма…

— Езиците тук не са достатъчни — отвърна Рипли, все тъй червен като блъди мери. — Концепцията е съвсем различна.

— А има ли ГПСО?

— Обикновено няма нито главоболие, нито повръщане, сърбеж или обриви. В действителност репродукцията тук е нещо като забавен ритуал, практикува се дори без желание за възпроизвеждане.

— Забавен? Правят го по собствено желание и обществото не ги изолира ако не могат да понесат болката?

При тези си думи Дик най-накрая си заби с всичка сила спринцовката в бута, при което прехапа език от болка и тя дотолкова му напомни за възпроизвеждането на родната му планета, че не усети първата си хубава земна сълза.

— Всъщност живота на много тукашни се върти около желанието за репродукция — обясни Рипли и се надигна към другия край на масата. — Добре ли сте?

— Ааа — изхлипа тихо инспекторът.

— Какво му е на европейското момче? — попита Долорес, която неусетно беше изникнала край масата.

— Не харесва Ню Йорк — обясни Рипли и й прати бърза въздушна целувчица. — Мисля, че едно коняче ще му влезе добре… Както и на мен.

— Последна поръчка — отблъсна тя целувката. — След половин час приключвам.

И се врътна обратно към бара.

— Бързата работа — срам за майстора! — провикна се русолявият след нея.

Тя обърна глава, надменно повдигнала вежди. Втората целувка беше неочаквана и я уцели по носа.

— Минусов процент на ПМС — поклати глава инспекторът.

Организмът му беше обработил за десетина минути съдържанието на спринцовката, което изпращаше новопостъпилата информация за човешкия вид директно в дълготрайната памет. Междувременно храносмилателната му система беше предизвикана от смесицата между ром и коняк.

— Минусов — повтори. — Колко странно.

— Прав сте, странно е. Парадоксално.

— А имат всички показатели да се развият в тази насока… В крайна сметка всеки останал процес на развитие е само етап от развитието на ПМС; стъпка в правилната посока. Но тези създания очевидно са били подведени от грешен път.

— Да — въздъхна почти унило Рипли.

— Не разбирам. И все пак — крайно интересно, крайно интересно. Срещали ли сте досега друга такава цивилизация, А+/8ХЬI? Защото аз не съм имал честта.

Рипли си помисли, че ако на неговата планета съкратяха малко имената, на тамошните жители щеше да им се отвори много свободно време без изговарянето им. А на глас каза:

— Не съм, Дик. И не съм чувал някъде да е била открита въобще друга подобна.

— А някои показатели са учудващо високи. Въображението примерно, способността за приобщаване — почти мимикрия. Развили са две-три науки, които съществуват само в крайно развитите цивилизации… Сигурен ли сте, че няма грешка, Рипли? Би било твърде тъжно.

— Сигурен съм, Дик. Ако питате някого тук за ПМС, вероятно ще Ви поправи на МПС — моторно превозно средство.

— Бил съм на места, където при много по-незадоволителни показатели формите на живот успяват да постигнат някакъв що-годе положителен процент на ПМС. Например последната планета, с душащите се откачалки. Тяхната памет побира до двайсет елемента в един и същ момент, ако им покажеш или кажеш нов елемент — бам, един преден изчезва! Но ПМС — колкото си щеш!

— Има доста разработки върху въпроса дали действително високият интелект не затруднява развитието на ПМС — напомни русолявият.

— А са имали предостатъчно време! Какво са правили толкова тристолетия — седели са по опушени неприятни места и са се удряли с чашки?

— Хората са странен вид, Дик. Те не разбират Вселената толкова, колкото Вие и аз. Губят голяма част от времето си във война.

— Война? Значи все пак имат досег със съседните общества?

— Не, не, все още изучават района. Става въпрос за война тук, на Земята.

— Рипли, та това е трагично! Откога водят тази война?

— Нямам предвид една и две войни, инспекторе. Много, безкрайни войни — след края на някоя почва следващата, същевременно на друго място се води трета.

— И за какво?

— За нищо съществено. Земя, власт, ресурси.

— Ясно. Вече Ви разбирам. Ето откъде идва забавянето.

Лудият шапкар тъжно отпи от чашата и премлясна.

— А и анатомията им е крайно успешна — продължи да каканиже. — Може би са експеримент на Всевишния — качествени създания без потенциал за ПМС… Нещо като добре устроен космически кораб без двигател — доуточни с ръкомахане. — От доклада разбирам, че все пак вярват във Всевишния разум.

— Все още изучавам този въпрос — послъга Рипли. — Предимно на този етап на развитие тукашните почитат няколко протообраза на Всевишния, които възприемат като висш разум на своя свят. Нещо като локално съзнание.

— Ха — засмя се презрително Дик. — Колко на място с едната им дума за земя и Земя.

— Ъхъ.

Рипли се мъчеше да не допие питието си на една глътка, но наистина му беше трудно. Инспекторът за трети или четвърти път погледна към сцената, където певицата продължаваше да мърка. Всеки път се учудваше от информацията, която постъпва в мозъка му. Регистрираше някакъв повишен интерес към онази форма на живот. Дори неусетно беше почнал да клатушка глава в ритъма на парчето. Данните продължаваха да се разграждат в главата му, факти и факти — както на всяка планета, където отидеше. Това му беше „почетната длъжност“.

— Ха-ха — засмя се внезапно и се повдигна леко на стола. — Това за думосъчетанието им вярно ли е?

— Разбира се, инспекторе — усмихна се Рипли. — Не предавам грешна информация нагоре.

И кимна с брадичка към тавана.

— Значи — следваше Дик втечнилите се данни — пишат наново историите си постоянно? Без никакъв ред, по безброй пъти?

— Да — потвърди русолявият. — Въртят се в кръг от векове.

Събеседникът му, вече разучаващ нови факти, завъртя пръст по ръба на стъклената чаша.

Нека се любува на проблясващата ликра по прилепналата черна рокля на певицата. Само за да уточним, че на планетата на тези двамата — както и в други развити светове — нашата литература съществува строго научно. Отдавна там е бил съставен канон от 37 истории — историята за нещастно влюбените, историята за изгубено в неприветлива местност дете и още 35, с което т.нар. „думосъчетание“ се смята за изчерпано. През период, който отговаря на 600 слънчеви години, канонът се обновява от най-висшепоставените съобразно техническите и етически нововъведения. Пренаписването на някоя от 37-те истории в друг контекст или с различни детайли се смята за нездрава загуба на време.

— Странно наистина — каза Дик. — Чувствам главата си толкова замаяна.

— Спокойно — отвърна Рипли. — От алкохола е.

— Добре.

Планът вървеше по мед и масло. Усмивката не слизаше от лицето на Рипли. Новият му другар по чашка примигна и издиша шумно. Вратът му беше извит в посока на малката дървена платформа, служеща за сцена. „Казваха ми, че това е любов, да, любов“, пееше жената на сцената и клатеше лениво снага. „Казваха ми, че това е любов, но то бе всъщност камък, който ме понесе към дъното“.

— Знаете ли, Рипли — замислено сподели Дик, — изпитвам доста приличен интерес към онзи обект. С черната дълга дреха. Не мога да определя защо, но би ми се искало да го изследвам по-подробно.

— Съвсем в реда на нещата — кимна русолявият. — Този обект е от женски пол, а, както свидетелства статистиката в информиращия серум, лицата от мъжки пол до голяма степен се стараят да изследват тези от женски.

— Нима? Колко интересно…

— Дам. Знаете ли, инспекторе — невинно поде Рипли, — може би ще мога да уредя една по-близка среща между Вас и въпросната жена. Нали разбирате, в името на доклада.

Дик се надигна заинтригуван от стола си и закима.

— В името на доклада, да. Смятам, че може само да помогне. Нещо… нещо като че ли ми го подсказва.

— Интуитивен подход — подсети го Рипли и си надигна чашата. — Наздраве!

— Наздраве! — повтори инспекторът.

А русолявият вътрешно ликуваше блажено. Щеше да се получи, разбира се. Всеки път се получаваше. Според мнозина работата му на тази малка зелена планета беше свършена. Имаше още много цивилизации за проучване. И често му пращаха инспектори, за да сложат, казано по земляшки, печат на мисията. Рипли обаче умело успяваше да ги убеди в предимствата на Земята — и хич не му беше трудно. Инспектор 2834sOs: с удоволствие се прекръсти на Питър и докладва до централата, че на Земята има още много за вършене. Същото се случи и с XZ01PQ|, понастоящем известен в бохемските манхатънски среди като Джак. И с FЯR!528, накратко Серж, и въобще с всеки един инспектор, посетил това уютно, закътано местенце. Рипли знаеше, че подхожда малко нечестно — но в крайна сметка и инспекторите бяха доволни колкото него. А той нямаше никакви намерения да напуска малката зелена планета. Тук му харесваше.

След малко Долорес дойде, свалила униформата си и надянала пухкаво сиво палто. Изглеждаше доста елегантно в него. Рипли стана и й подшушна нещо. Тя го изгледа, засмя се и го остави да целуне ръката й през черната ръкавица. След това погледна към отпусналия се в стола си Дик и отпраши нанякъде. Рипли оцени с кратък миг на съзерцание походката й, а след това се върна на масата.

— Мисля, че Ви уредихме, скъпи Дик — кимна той към съпланетянина си. — Певицата се казва Жаклин и вероятно ще дойде с нас. Има ангажимент в едно нощно заведение недалеч оттук, затова можем да отидем там и да Ви покажем защо тази част от света е известна като града, който никога не спи.

Дик се ококори и запелтечи:

— Но, ама, Рипли, вижте, тъй де… Аз не зная какво да правя, как да се държа с тези същества. Тя със сигурност ще се усъмни в поведението ми и това като нищо може да пожертва анонимността ни!

— Запазете спокойствие, инспекторе. Серумът, който си инжектирахте, съдържа подробен опис на тонове тукашни фрази и ситуации, така че всяко притеснение е излишно. Освен това — тук Рипли се приближи малко по-близо, — в мозъка Ви вече има сериозни познания по езика на въпросната дама, известен като „френски“, така че бихте могли да я впечатлите с някой изискан комплимент.

— О — възкликна Дик.

Данните в главата му го известяваха каква слава имат френският и французойките според доклада на Рипли.

— Смятате ли, че… мога да достигна до акта на възпроизвеждане? Така, заради проучването.

— Нищо не се знае — подсмихна се русолявият.

„Всичко, толкова по план“, помисли си.

— Но и да не се стигне до тази процедура, уверявам Ви, че и предшестващите я елементи са любопитни.

Дик слушаше любознателно.

— И никакви ГПСО? — попита плахо.

— Нито даже намек за такива.

Инспекторът въздъхна с успокоение и обнадеждение, но в следващия миг лек спазъм премина през тялото му и той стисна очи.

— Наред ли е всичко?

— Мисля, че не съвсем. Наблюдавам известен дискомфорт.

— О, не — простена Рипли. — Вероятно е от алкохола. Мисля, че надцених необработения Ви организъм, инспекторе.

Лицето на Дик почна да се зачервява все едно нещо го души и от гърлото му излезе дрезгав звук.

— Мисля, че умирам!

„Е, добре“, каза си Рипли. „Това определено не присъстваше в плана.“

— Нищо подобно. Сега ще отидем до помещението, известно като „тоалетна“, и след едно леко неприятно изживяване всичко ще бъде наред.

Той стана и потупа умърлушения пришълец по рамото.

— Хайде. Дайте да Ви помогна!

 

 

След малко русолявият изследовател излезе от тоалетната. Пред вратата го чакаха Долорес и Жаклин, която изглеждаше като ледена кралица в бялото си палто и за миг Рипли съжали, че я беше уредил с точно този свой познат.

— Какво става, тигърче? — попита земното му момиче.

— О, нищо особено — отвърна дипломатично. — Другарят ми е малко зле заради смяната на часовите пояси. Ей сега ще излезе и тръгваме.

От тоалетната долетя приглушен звук, по който Рипли печално предположи, че инспекторът все още клечи над тоалетната чиния. Отпъди бързо това не много приятно видение и се постара да пусне най-чаровната си усмивка, докато се покланяше на Жаклин:

— Мадмоазел. Трябва да кажа, че изпълнението Ви беше феноменално…

Край