Едгар Алън По
„Един човек познавах в младостта“ ^[0]

Как често забравяме времето,

когато тронът на Вселената —

планините, вятърът, горите —

са отговор, когато питаме.

I.

Един човек познавах в младостта,

        умееше с пръстта да разговаря,

сам от рождение сред светлина,

        на пътя му светлика бе запален

от Слънце и звезди. О, затова

        духът му с Небесата беше равен.

Ала обзет от собствената страст,

не разбра какво над нея има власт.

II.

Мисълта ми може би превърна

        в несвързано бълнуване луната.

Блясъкът, повярвах, е изпълнен

        със повече величие от всяко

знание забравено и мъдрост,

        непокорна същина, която

над нас прозрачна бързо прелетя —

капчица, стопена в лятната трева.

III.

Тъй зеницата се разширява

        към любимия предмет като сълза

до клепача щом се приютява,

        а той заспива. О, трябва ли така

скрит предметът да не се явява,

        да бъде видим, когато пожела —

звук на арфа. Скъсаната струна

е знак и символ. Те ще ни пробудят

IV.

с онова, което в други светове

        Бог дари самотника прокуден

извън живота и яркото Небе.

        От страстта повикан, той дочува

на духа мелодията устремен,

        без вярата си вярващ как безумно,

стремително надолу тласка трона,

чувството приел като корона.