Едгар Алън По
Аннабел Лий

Преди години много, отдавна

        живя в царство сред морски треви

девойка, която познаваш

        със името Аннабел Лий.

От мене обичана тя бе тогава,

        любовта си към мен не прикри.

 

Тя беше дете и аз бях дете

        в това царство сред морски треви.

Любов, по-прекрасна от всяка любов,

        ни свързваше с Аннабел Лий.

Любов, на която белите ангели

        нямаха право дори.

 

Затова и отдавна, много отдавна,

        в това царство сред морски треви

целуна я вятър, от облака слязъл

        и хладна е Аннабел Лий.

Знатен родственик взе я от мен

        и далеко, далеко от мене я скри

там, зад стените на гробница сита,

        в царство сред морски треви.

 

Ах, никой от белите ангели горе

        своята завист не скри.

Всички знаят защо тя е мъртва

        в това царство сред морски треви.

Целуна я вятър, от облака слязъл

        и уби мойта Аннабел Лий.

 

Но нашта любов бе по-силна от тази,

        на всички от нас по-добри,

        от нас по-големи дори

и макар, че небето ангели пазят,

        а демони — тия води,

душата ми винаги с нея ще бъде,

        с душата на Аннабел Лий.

 

Не светлина луната ми праща,

        а сънища с Аннабел Лий.

Не виждам звездите, а двете зеници

        на моята Аннабел Лий.

Сред нощния прилив лежа и се взирам

във нея, във моята миличка, мила,

        в гроба до мен край морски треви,

        в гроба се взирам край морски треви.