Едгар Алън По
На М.-Л. Ш. ^[0]

Неотдавна авторът на тези редове

в пристъп на интелектуална гордост

отстояваше „властта на думите“,

отричайки, че мисълта възниква

в несвързания шепот на езика.

Над самохвалството му като присмех

две думи, две чужди думи се явиха,

изречени случайно с нежен порив

от спящи ангели в среднощната роса,

обвила с перлена верига хълма.

Изплуваха от пропастта в сърцето —

необмислени, души на мисълта,

чудесни и божествени представи.

С арфата си серафимът Израфел

едва ли би могъл да се надява

звук тъй прелестен да извлече. А аз!

В ръката ми перото е безсилно.

Повтарям името ти непрестанно.

Не мога да говоря и да пиша,

да мисля и да чувствам. Не е чувство

безмълвната ми неподвижност. Сякаш

прага златен на отворена врата

в съня великолепен ме извика.

Аз цял треперещ влизам и далече

сред капки пурпурни ме води пътя.

Навсякъде — отдясно и отляво —

те определят хоризонта, а там си само Ти.