Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Wheel, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 50, 51/1971 г.

История

  1. — Добавяне

Старецът се намести по-удобно на столчето и облегна гръб на варосаната стена. Столчето беше удобно, слънцето припичаше и той започна да клюма глава.

Дворът беше пуст — само кокошките се ровеха в праха, и то по-скоро от любопитство, отколкото с намерение да открият някое зрънце, но привични шумове свидетелствуваха за присъствието и на други обитатели на фермата, които за разлика от стареца нямаха право на следобедна почивка. Чуваше се плясък на празно ведро във водата на кладенеца. От бараката, в другия край на двора, се чуваха монотонни ритмични удари.

Главата на стареца се свлече още по-ниско — беше задрямал.

Изведнъж зад грубата ограда на фермата се раздадоха нови звуци, които се приближаваха и ставаха все по-силни. Нещо издрънча и изскърца пронизително. Старецът бе глух и новият шум отначало не го обезпокои. После отвори очи и разбра откъде идва скърцането. Изправи се и слисано се втренчи във вратата. Скърцането стана съвсем силно и над оградата се появи главата на един малчуган. Хлапакът се усмихна на стареца, очите му възторжено святкаха. Без да каже нито дума, той бързо закрачи към вратата и влезе в двора, гордо влачейки след себе си един сандък, поставен върху четири дървени колела.

Старецът скочи, във всеки негов жест прозираше тревога. Той замахна с две ръце към момчето, като че ли го прогонваше надалеч. Хлапакът се спря. Възторгът и гордостта по лицето му увяхнаха. Гледаше с удивление стареца, който така настойчиво го гонеше обратно. Докато стоеше неподвижен и недоумяващ, старецът продължаваше да му прави с ръка същия знак и притискаше показалеца на другата ръка към устните си, спирайки го насреща. Най-сетне момчето се обърна и тръгна нерешително и неохотно назад, но беше късно. Чукането в бараката прекъсна. На прага се появи възрастна жена. Устата й беше запенена, като че ли бе крещяла силно, макар че нито звук не се бе изтръгнал от нея. Долната челюст беше увиснала безсилно, очите като че бяха изскочили из орбитите. Най-сетне тя се прекръсти и запищя.

Писъкът разкъса следобедния покой. Зад къщата със звън падна ведрото и от ъгъла изскочи младо момиче. Очите й се разшириха. Тя затисна устата си с длан и започна да се кръсти.

Някакъв юноша се показа на вратата на конюшнята и застина като закован на място.

Още една млада жена изтича от дома, след нея тичаше малко момиченце. Жената се спря така рязко, като че бе налетяла внезапно на нещо. Детето също замря, без да разбира причината на всеобщия ужас, и се вкопчи в полата на майка си.

Под техните погледи момчето се вкамени. То местеше погледа си от едно изкривено от ужас лице на друго, докато не срещна очите на стареца. Това, което съзря там, явно го посъвзе, или по-точно внушаваше му по-малко страх. То конвулсивно преглътна. И когато заговори, в гласа му трептяха придошлите сълзи.

— Дядо, какво се е случило? Защо ме гледат така?

Възрастната жена се сепна, като че гласът разруши някаква магия. Тя грабна облегнатата на стената вила. Като насочи острието към хлапака, започна бавно да се промъква между него и вратата. Тя изрече жестоко:

— Марш! Марш в бараката!

— Но, ма… — започна момчето.

— Не смей да ме наричаш така! — кресна тя.

В резките черти на лицето й той прочете нещо прилично на ненавист. Лицето на хлапака се сгърчи и той зарида.

— Марш! — гневно повтори тя. — Тук!

Момчето — олицетворение на недоумение и скръб — се отдръпна назад. После внезапно се втурна в бараката. Майката хлопна вратата след него и я залости. Предизвикателно измери с поглед останалите. Юношата мълчаливо изчезна в сумрака на конюшнята. Двете девойки тихичко си отидоха, като взеха със себе си и момиченцето. Останаха само жената и старецът.

И двамата мълчаха. Старецът стоеше неподвижен и напрегнато разглеждаше сандъка на колела. Неочаквано жената закри лицето си с ръце. Тя застена тихо, олюлявайки се насам-натам, а сълзите се стичаха през пръстите й. Старецът се обърна към нея. Лицето му бе лишено от всякакъв израз. Най-после тя малко се успокои.

— Никога в живота си не бих повярвала такова нещо! И това моят Дейвид! — промълви тя.

— Ако не беше се разкрещяла, никой нямаше и да узнае — отвърна старецът.

Трябваше й време, за да достигне смисълът на думите до нея. Лицето на жената отново се вкамени.

— Ти ли го научи на това? — запита подозрително тя.

— Аз съм вече стар, но още не съм изкуфял! — беше отговорът. — И аз обичам Дейвид! — добави той.

— Но ти си нечестивец! Това, което изрече сега, е богохулство.

— Затова пък е истина.

— Аз съм богобоязлива жена. И няма да търпя Злото в моя дом, в каквито и одежди да се премени ТО. А щом ГО срещна в жизнения си път, аз винаги ще зная какъв е моят дълг.

Старецът вече събра въздух, за да отвърне, но замълча. Само поклати глава. После се върна и се закова на столчето си, още по-грохнал, отколкото преди.

* * *

На вратата се почука тихо. Шепот: Ш-ш-ш-т! За миг Дейвид видя квадрат нощно небе и на тоя фон нечия тъмна фигура. После вратата се затвори отново.

— Вечеря ли, Дейвид? — попита гласът.

— Не, дядо. Никой не е идвал при мене.

Старецът викна:

— Така си и помислих. Всички се боят от тебе. Ето, вземи. Студено пиле.

Ръката на Дейви затършува и напипа протегнатото от стареца. Момчето огриза кокошия копан, а старецът шумолеше в тъмното, търсейки къде да приседне. Настани се и се отпусна с въздишка.

— Лоша работа, Дейви, момчето ми. Те изпратиха за свещеника. Утре той ще пристигне.

— Нищо не разбирам, дядо. Защо се държат така, като че ли съм сторил нещо лошо?

— Ох, Дейви — рече с упрек старецът.

— Но аз за нищо не съм виновен! Честна дума!

— Остави това, Дейви! Та нали всяка неделя ходиш на църква и винаги се молиш. За какво се молиш, кажи?

Хлапакът започна да мърмори молитвата. След миг старецът го прекъсна.

— Ето — рече той — последната фраза. Повтори я.

— … И запази ни от КОЛЕЛАТА? — повтори удивено Дейви. — А какво е това Колело, дядо? Аз знам, че е нещо ужасно, страшно. Винаги когато съм питал за него, са ми казвали, че то е Грях и за него трябва да се мълчи. Но тъй и не ми обясниха какво е.

Старецът замълча, преди да отговори, а после каза:

— Този сандък, който ти довлече… Кой те научи как да го направиш?

— Никой, дядо. Аз просто реших, че така по-лесно ще го мъкна. Така и беше.

— Слушай, Дейви. Всяко едно от тия неща, които си прикрепил отстрани, е КОЛЕЛО!

Мина доста време, докато в тъмнината отново прозвуча гласът на момчето. В него звучеше недоверие.

— Как, тези дръвченца? Не може да бъде, дядо! Това са чисто и просто кръгчета от дърво! А КОЛЕЛОТО е нещо ужасно, страшно, от което всички се боят.

— И все пак това именно е КОЛЕЛО. — Старецът се замисли. — Ще ти разкажа това, което ще стане утре, Дейви. Утре тук ще дойде свещеникът, за да разгледа твоя сандък. Сандъкът ще бъде още тук, защото никой не ще се реши да се докосне до него. Свещеникът ще го поръси със светена вода, за да може да се приближи без опасност. После ще занесат сандъка на полето, ще запалят под него огън и докато гори, ще го наобиколят и ще пеят псалми.

После ще се върнат тук и ще те отведат на разпит в селото. Ще те питат как е изглеждал Дяволът, когато ти се е явил, и какво ти е обещал за това, че си се съгласил да се възползуваш от Колелото.

— Но нали никакъв Дявол нямаше, дядо!

— Виж как не разбираш! Щом веднъж са убедени, че ГО е ИМАЛО, то рано или късно ти ще разкажеш за НЕГО и за това — в какъв вид ТОЙ ти се е явил. За тая работа те имат начини… Слушай, хлапако, ти трябва да се изкараш невинен. Ще кажеш, че просто си намерил сандъка такъв, какъвто си е. Ща кажеш, че не си знаел какво е това и че си го домъкнал, за да го нацепиш на трески. Ще се държиш за това, ще настояваш здраво. Ако не се объркаш, каквото и да правят с тебе, то МОЖЕ БИ все пак ще се измъкнеш.

— Но, дядо, какво лошо има в това КОЛЕЛО? Да ме убият, не разбирам!

Този път мълчанието беше още по-продължително.

— Е, добре… Това е дълга история, Дейви, и започва много-много отдавна. Разправят, че в ония времена всички хора били добри и щастливи. После веднъж се появил Дяволът и срещнал някакъв човек, и казал ТОЙ на тоя човек, че може да му даде нещо такова, което ще го направи по-силен от стотици люде, ще му позволи да се движи по-бързо от вятъра, да лети по-високо от птиците небесни. И човекът отвърнал, че това не е лошо, но каква цена ще иска Дяволът? А Дяволът казал, че нищо не му трябва. Във всеки случай — не веднага. И дал на тоя човек Колелото.

И после, когато тоя човек започнал да се вози на Колелото, той научил много за неговите качества. И как ТО произвежда други колела — все по-сложни, и как прави всичко, за което говорил Дяволът, и много, много други неща.

— А ТО летяло ли? И правило всичко?

— Разбира се. Всичко, което обещал Дяволът. А после ТО започнало да убива хората. По разни начини. Хората свързвали в едно все повече и повече Колела, както ги научил Дяволът, и скоро разбрали, че могат да направят много по-сложни неща, с които да убиват още повече хора. Но те не можели вече да се откажат от Колелата, иначе биха умрели от глад.

Ето така станало и точно това, до което се домогвал ТОЙ, разбираш ли. Почти всичко е света зависело от Колелата, но всичко вървяло през куп за грош и старият Дявол си спуквал корема от смях, като виждал какво вършат неговите Колела.

А работите отивали от зле на по-зле. Не знам точно как се е случило, но станало така, че почти никой не останал жив — просто една шепица хора като след потопа. И те — полумъртви.

— И всичко от Колелото?

— Хмм, във всеки случай не минало без него. И все пак хората оцелели. Започнали пак да строят хижи, да сеят хляб. Тогава Дяволът отново срещнал човека и отново започнал да го съблазнява с Колелото. Но тоя път човекът се случил стар, мъдър и богобоязлив и тогава казал на Дявола: „Не, махай се в твоя ад!“ — и тръгнал по земята, за да предупреди хората за Дявола и Колелото, и наплашил страшно всички.

Но старият Дявол не се предал така лесно. Нали ТОЙ е също много хитър. От време на време у някого възниква мисълта, че може да се направи нещо като Колело: валяк, винт или нещо такова, но в това още няма грях, защото тия неща не се закачат на оси. И тогава Дяволът се опитва да въвлече човека в съблазън и да построи Колело. Тогава се появява свещеникът и Колелото го изгарят. И отвеждат тоя човек. И за да не му позволят да прави Колела и да подстрекава другите, него също го изгарят.

— Из-г-г-гарят? — прошепна, заеквайки, момчето.

— Именно. Сега ти разбираш защо трябва да кажеш, че Колелото си го намерил, и да държиш на своето.

— А може би, ако обещая да не правя друго.

— Безполезно, Дейви. Те треперят от страх пред Колелото, а когато хората се боят, те стават зли и жестоки. Не, направи, както ти казах.

Момчето помисли и запита:

— А мама? Тя се досеща. Тя вчера видя как аз пренесох тоя сандък. Това нали е важно?

Старецът изпъшка и тежко склони глава:

— Много важно. Жените често се правят на изплашени, но когато те наистина се изплашат, боят се повече от мъжете. А майка ти е много изплашена.

В тъмнината на бараката настъпи дълго мълчание. Старецът отново заговори с тих и спокоен глас.

— Послушай, Дейви, момчето ми. Аз ще ти кажа още нещо. Но ти ще трябва да си държиш езика зад зъбите, може би докато станеш старец като мене.

— Добре, както ти ми кажеш, дядо.

— Говоря ти за това, защото ти измисли Колелото сам. Един ден ще се намерят момчета, които също ще постъпят така. Трябва да се намерят. Мисълта не бива да се убива, както се опитват да сторят това сега. Да я заглушиш можеш, но рано или късно тя ще изскочи на свобода. И ти трябва да разбереш, че ЗЛОТО не е в КОЛЕЛОТО. Не слушай това, което бръщолевят изплашените хора. Откритието никога не е лошо или добро, в добро или в зло го превръщат самите хора. Поразмисли над това, момчето ми. Някога колелата ще се появят отново. Аз мечтаех това да се случи пред очите ми, но по-вероятно то ще бъде дело на твоето поколение. И когато това стане, не заставай при боязливите. Бъди сред ония, които ще покажат как да го използуваме по-добре, отколкото са го използували в миналото. ЗЛОТО НЕ Е В КОЛЕЛОТО. ЗЛОТО Е В СТРАХА, Дейви. Запомни това.

Той се размърда в тъмното. Затътри краката си по пръстения под.

— Прощавай, трябва да вървя. Къде си ти, малкият ми? — ръката му напипа рамото на Дейви и за миг се отпусна върху главата на детето.

— Да те благослови бог, Дейви. И не се тревожи за нищо. Всичко ще бъде хубаво. Ти ми вярваш, нали?

— Да, дядо.

— Тогава спи. Там, в ъгъла, има сено.

Отново за миг се открои тъмното небе. После стъпките на стареца пресякоха двора и замряха. Настъпи тишина.

Когато свещеникът пристигна, намери куп поразени от ужас хора, струпани в двора на фермата. Те втрещено гледаха стареца, който с чук и шило стоеше над дървения сандък. Свещеникът замря пред това светотатство.

— Престани! — кресна той. — Престани в името господне!

Старецът се извърна към него. По лицето му блуждаеше старческа усмивка.

— Вчера — произнесе той — аз бях идиот. Направих само четири колела. Днес помислих повечко и направих още две, сега може да се вози два пъти по-лесно.

* * *

Както беше казал той, сандъка го изгориха. После отведоха него самия. На пладне момчето, за което всички бяха забравили, отвърна поглед от стълба дим, който се издигаше край селото, и закри лицето си с ръце.

— Ще запомня, деденце. Ще запомня. Злото е само в страха! — изрече той и гласът му се прекъсна от ридания.

Край