Фридьош Каринти
Изобретател

Днес пак предприех малка разходка с машината на времето. Но тоя път реших да надникна в миналото. Точно на пладне аз включих мотора и се гмурнах във вековете със скорост от шест месеца в секунда. Четвърт час по-късно бях на мястото.

Датомерът показваше 8 февруари 1487 година.

Машината спря на крайдунавското възвишение — точно там, откъдето бе тръгнала.

Огледах се. Недалеч от мен дърводелци издигаха мост под надзора на войници в железни брони. Зад Дунава, в Буда, проблясваха ризници и копия на воини, тръгнали в походна колона към крепостта.

Излязох от машината и приближих към пазача до моста.

— Кажете, моля, каква е тая армия? — попитах вежливо.

— Гледай хубаво! — отвърна той надменно. — Това е войска от Вишехрад под водителството на славния Матиаш.

Е да, разбира се, нали сега тук управлява крал Матиаш. Но защо е напуснал своя Вишехрад? Да не би да подготвя нещо?

— А защо се сбира такава армия? — продължих да любопитствувам.

— Отиваме на поход срещу турците — отвърна воинът.

Охо, значи война! Става интересно. В мозъка ми мигновено се надигнаха цял куп блестящи идеи: как ще се възползувам от множеството знания, които нося със себе си от двадесетия век, как ще вляза в историята като най-великия човек, как ще стана геният на оная далечна епоха. Известно е, че крал Матиаш не е глупав хлапак. Той несъмнено би извлякъл полза от откритията и изобретенията, които аз, човекът от двадесетото столетие, ще споделя щедро с него. Какво е за него Виена! Въоръжен с моите знания, той ще завладее Париж и Лондон, ще покори целия свят и ще прослави родината ми во веки веков, като я превърне в най-великата държава на земното кълбо. Световната история ще се промени. Нещо повече: ще се наложи да бъде коригиран курсът по история в университетите. Ай, каква бъркотия ще настъпи!

Не желая да уморявам читателя с излишни подробности. Ще бъда кратък: благодарение на предприетите от мен енергични мерки, два часа по-късно аз стоях пред монарха.

Негово величество ми направи впечатление на твърде симпатичен, разумен и светски човек. Разправят, че имал нос като човка на орел. Нищо подобно. Нос като нос, съвсем обикновен.

Той се обърна към мен на латински. За съжаление аз завърших гимназията на улица „Марко“ и по тая причина помолих краля да говорим на унгарски. Той даде милостивото си съгласие. Тогава аз му съобщих, че щом съм узнал за неговите военни намерения, аз съм измолил тая среща, за да уведомя негово кралско величество за някои важни изобретения, с помощта на които той би могъл да разбие на пух и прах турските пълчища. Помолих само да ми бъдат предоставени известно количество строителни материали и някоя и друга стотица работна ръка. След това аз ще му измайсторя такива неща, каквито той не е и сънувал.

Негово величество изслуша моята пламенна реч благосклонно. После ме съпроводи до голяма работилница и там ми дадоха работници. Владетелят пожела да наблюдава лично усилията ми и заповяда да му поставят специален трон.

— Най-напред — започнах — ще направим такова оръжие, което може да дава за една минута шейсет изстрела. С него ще бъдат покосявани редиците на врага като трева в полето. Това изобретение се нарича автомат.

Затаили дъх, работниците ме слушаха и чакаха заповеди.

— Така че — казах — трябва най-напред да вземем тая… как беше… („Как се правят автомати?“)

— Значи — въздъхнах дълбоко, — ние ще вземем тая… как й казваха…

Ох, дявол да го вземе, аз не зная как се правят автомати. Помня само, че трябва да се вдигне във въздуха и да се размахва наляво и надясно. Веднъж бях прочел във вестника как се правят тия неща, но то беше много кратко описание, без нито една схема или чертеж.

Почувствувах прилив на кръв в бузите си.

— Казано с една дума — самопрекъснах се непринудено, — автоматът не е най-важното. Дайте по-добре да направим аероплан. С него може да се лети над противниковата войска и да се хвърлят бомби. За по-малко от час ще прогоним турците.

Слушаха ме със затаен дъх. А аз се стараех да говоря по същество.

— Аероплан се прави така: вземат се две големи платнища. Поставят се ей тъй както показвам и към тях се прикрепя перка, задвижвана от мотор.

— Почакай, приятелю! — прекъсна ме благосклонно негово величество кралят. — Какво наричаш ти мотор?

— Мотор, това е дреболия — изтърсих необмислено. — С една дума…

Защо в края на краищата ми досажда? Длъжен ли съм да зная как се правят мотори? Аз не съм инженер или механик, а само журналист.

Как да се измъкна сега? Няма шега, трябва да покажа на тия хора нещо по-определено… Ето там оня мъжага със зло червендалесто лице (навярно някакъв пълководец), защо ме гледа тъй подозрително? Чакай, спасен съм! Ще им покажа как се прави телеграф и те ще ахнат от изненада.

— Преди да се заемам с аероплана — промених бързо темата, — предлагам да направим едно приспособление, с което могат да се водят преговори на стотици километри… Нашите предни отреди ще ни съобщават за всяко придвижвана на вражеските войски… Разбирате, нали?

— Разбираме! Направи нещо, по дяволите! — избухна червендалестият пълководец, който явно беше неразположен към мен.

— Да, разбира се — отвърнах с кой знае защо разтреперан глас. — Единственото нещо, което ми трябва, вие сами се досещате, е електрически акумулатор…

— Почвай! — изрева червендалестият.

Не, тоя човек решително ми беше несимпатичен. Най-напред на какво основание ми говореше на „ти“? И какво право имаше да ме „ръчка“? Впрочем, главното сега беше да се направи акумулатор, но как става това? Някога в училище учихме за него и дявол да го вземе, тъкмо този ден не си научих урока. Помня дори, че ме вдигнаха на дъската… Няколко пъти аз ту отварях уста, ту я затварях. Какво унижение! Червендалестият погледна краля, негово величество — червендалестия.

— Струва ми се, господарю — рече царедворецът, — че този смахнат човек не е годен за нищо и просто се подиграва с Ваше величество.

Кралят кипна, надигна се от трона и без да каже дума, излезе.

Червендалестият кимна на стражата.

— Обесете го! — заповяда той.

След две минути аз се убедих, че по времето на крал Матиаш бесеха не по-лошо, отколкото в наше време. Успокояваше ме само едно: в края на деветнадесетото столетие аз тъй или иначе щях отново да се появя на божия свят.