Доналд Бисет
Криеница

Едно време тъмното често играеше на криеница с луната.

Понякога то се скриваше зад къщите или комините и кротуваше, докато луната обикаляше наоколо да го търси. Друг път изприпкваше зад някое малко коте или кученце, което пресичаше улицата. Изобщо — умееше да се крие от луната.

Но когато слънцето изгрееше, нещата се променяха.

— Само почакай! — казваше луната. — Да видим къде ще се скриеш, когато слънцето огрее земята!

— Ами ще се крия зад децата, които отиват на училище — отговаряше тъмното, — и ще стана тяхна сянка.

— Много добре — продължаваше луната, — а когато децата влязат в училището, какво ще правиш тогава? Май ще трябва да идеш от другата страна на земята, иначе слънцето ще те намери навсякъде.

— Няма да стане! — отвръщаше тъмното. — Ще видиш!

Всъщност, когато слънцето изгря, по-голямата част от тъмното отиде точно от другата страна на земята и там стана нощ. Все пак няколко малки петънца останаха да си играят със слънцето.

Те се забавляваха чудесно. Някои от тях станаха човешки сенки, други — сенки на котенца и кученца, или пък на крави. Трети избраха да станат сенки на дребни птиченца и кръстосваха безспир поляната. Ала слънцето винаги ги улавяше, докато накрая остана само едно малко тъмно петънце.

— И теб ще хвана! — закани се слънцето. — Където и да се скриеш.

— Няма да можеш — отвърна тъмното. — Избрах си едно местенце, където никога няма да ме намериш. Сега затвори очи и брой до десет, докато аз се крия!

И слънцето се скри зад един облак и преброи до десет. След това се показа отново и се огледа.

— Предполагам, че тъмното се крие зад някого като сянка — рече слънцето, но въпреки че провери навсякъде, не можа да го намери.

Продължи да търси цял ден, а също и на следващия, но не откри и следа от тъмното, защото то наистина бе измислило чудно скривалище — в шкафа под стълбите.

— Тук е много приятно! — помислили си то. — Мисля да остана завинаги.

Така и направи. Затова в шкафа под стълбите винаги е тъмно.