Дончо Цончев
Семеен празник

С нещо велик в своята незначителност на обикновен счетоводител, с нещо едва ли не древен на своите петдесет и четири години и с нещо твърде млад поради вечно доброто си настроение, Серафим Петров прекарваше всяка Нова година у дома си. Масата винаги беше отрупана, всички винаги бяха радостно изненадани от подаръците, булчето неизменно сияеше — зачервено и малко разсеяно от подготовката.

Той така наричаше своята вярна другарка вече двайсет и седем години — булчето — и тъкмо това булче беше причината да не се излиза на Нова година от къщи. „Семеен празник е това“ — бе казала още в началото, когато бяха съвсем младоженци и всъщност нямаха нито много пари, нито пък хубави тоалети. И го прекараха в къщи. Серафим Петров се беше разтичал, накупи, каквото можа — ядоха и пиха двамата до мига на гърмежите. След това позвъниха съседите и — съмна.

После се роди щерката, нямаше на кого да я оставят и изобщо не се отваряше дума за излизане.

Но тя порасте — щерката — и започна да си посреща Нова година с приятели. Нормално. Ни млади, ни стари, булчето и Серафим Петров си пееха около отрупаната софра в къщи (някоя и друга сълза бликваше неудържимо от глъбината на неизживяното), излизаха на балкона в самия миг, да гледат ракетите и да слушат гърмежите и без да признават естественото придремване, чакаха да се върне усмихнатото щастливо момиче.

После това момиче се омъжи набързо и край отрупаната маса се появи още един. „Това е то, семеен празник — каза тогава булчето. — Браво на нас!“

През лятото се роди внучето. В ролята на толкова енергични дядо и баба Серафим Петров и булчето се разтичаха да уредят всичко. Не беше никак лесно. Но пък не беше и невъзможно. „Моят живот е осмислен напълно — бе заявил средният старши счетоводител, когато дъщерята и зетят някак се озоваха в отделна квартира. — Сега мога спокойно да кажа, че зная защо съм живял.“ (Внукът бе кръстен на него — Сергей.) „Нашият живот — каза булчето. — Защо само твоят? Макар че…“ И млъкна.

— Какво „макар че“? — попита Серафим Петров през тази късна есен, когато всъщност се състоя този разговор.

— Макар че ние не сме го живели.

— Кого?

— Живота, кого.

Серафим Петров дълго мълча, после се разгневи вътрешно и се опита да скрие това. (Колкото той се опитваше нещо да скрие от нея, толкова по̀ му личеше.)

— На мене тъкмо сега ми е времето да живея — каза той малко по-нервно, отколкото би искал. — А ти си по-млада и от мен.

— Млада съм — каза булчето с най-страшната си въздишка и тръгна към кухнята.

— Тази Нова година ще излезем! — почти извика Серафим Петров. — Ще я посрещнем в ресторант „София“. Колеги и приятели. Всичко е уредено и…

И той нямаше какво повече да добави — чакаше нейното одобрение.

— Нямам палто — каза булчето, като се върна от кухнята. — Знаеш, че за такива места палто аз нямам.

Серафим Петров се изпъчи, усмихна се много загадъчно и булчето вече знаеше какво ще се случи.

То се случи само след няколко дена и една приятна снежна вечер тя се прибра с новото кожено палто. Тюхкаше се, разбира се, че цената била просто безбожна, но очите й светкаха като преди трийсет години и бузите й пламтяха разкошно. Серафим Петров й обясни още веднъж, че за тях двамата тъкмо сега им е времето да живеят, че тези подвижни дюни за истинския философ нямат фатално значение (тя не разбра какво значи точно истински философ в случая, но не й беше в момента до сложни обяснения) — оставаха само три трепетни дни до новата, паметна Нова година.

Първият мина в мечти. Вторият — в приготовления за обществото на ресторант „София“… На третия дъщерята дойде със Сергей и още преди да си изпие кафето, се разрева. Канени били в дома на генералния директор на зетя, там да посрещнат Нова година. Много малко хора — голяма чест.

— Че какво по-хубаво от това? — учуди се булчето. — Защо трябва да плачеш?

— Ами този? — с неочаквано дълбок алт каза щерката и с разперени пръсти докосна Сергей по тила.

Той се разплака. Баба му го прегърна. Докато изпиха кафетата, поговориха най-общи неща за заплатите и за цените, за тоалетите на жената на генералния — после щерката облече новото кожено палто на майка си и дълго ахка пред огледалото.

Майка й обърса крайчето на едното си око — усмихната, — вдигна Сергей на ръце и я изпрати до вратата. После веднага се върна на балкона, да я погледа до ъгъла.

Дъщерята наистина беше прекрасна с това палто.

В това се убеди и сам баща й, когато я срещна зад ъгъла.

— Кинозвезда! — каза той, като се прибра. — Нямам думи!

Сергей му се зарадва много и даде знаци, че иска да се премести на раменете му. Той беше голям майстор на мимиката този Сергей и нямаше начин да се направиш, че не си го разбрал — следваше писък до бога. Дядото остави веднага мрежите с портокалите и бананите, дигна момчето на раменете си и му каза няколко пъти „бау!“

После той отиде с него до телевизора, клекна акробатически и започна да го настройва внимателно — за дълго гледане.

— Това е то семеен празник! — каза Серафим Петров, когато чу стъпките на своето булче зад себе си. — Браво на всички ни!

След това той се покашля високо и авторитетно да заглуши очакваната и позната въздишка, и като прегледаха елхата със Сергей, даде своите мъжки разпореждания да се нареди добре масата.