Дончо Цончев
Влаковете

Другите железничари — близки на Веселин Велев по възраст, заплата и местоживеене — все имаха някакво хоби. Градинки с лук на педя място, безкрайни системи и комбинации в играта на тото, белот на стотинки, любовници, футбол — кой към каквото се бе пристрастил. Той, локомотивният машинист Веселин Велев, имаше само жена си, службата, нощите, дните. Сезоните, които човек усеща особено силно, след като е навършил четиридесет, и редките, дребни награди. Годишните събрания, на които редовно и обстойно се изказваше.

Виж, той имаше дарбата да говори. Можеше да започне от най-дребното нещо и за няколко минути да стигне до важни, дълбоки обобщения. Сам беше открил как всички утихват, заслушани в думите и в гласа му. Как някога изръкопляскват спонтанно — радостни и благодарни, че им е казано онова, което те таят в себе си.

Обичаше и да чете — машинистът Веселин Велев — това изостряше неговото оръжие и му нашепваше за безкрайната мощ на езика. Голям миг беше в живота му, когато попадна на Фьодор Михайлович Достоевски и от него разбра окончателно, че само онези лица, политики и народи успяват, които имат съвършено определени цели и идеи. „Аз какво имам пред себе си, лично? — беше помислил малко по-късно. — Освен нормалното в службата и в къщи, боря ли се за нещо определено?“

Все тъй си пътуваше по железния познат път Веселин Велев, все мислеше, все искаше да си отговори, но от това въпросите само се увеличаваха. Жена му сметна, че в службата нещо не е както трябва. Колегите му приеха, че нещо в къщи не ще да е в ред.

„Какво си ти? Как се наричаш?“ — питаше Веселин Велев своята цел в средната възраст, докато стълбове и дървета се святкаха назад край ушите му, зелените ниви изтичаха, познати и всеки ден с нещо различни, а хълмовете в далечината бавно и достолепно му обръщаха гърбовете си.

И един прекрасен ден (по-скоро една дъждовна есенна вечер), когато той се прибираше след работа, нещата в замислената му глава изведнъж се строиха като войници.

Случката беше крайно естествена — просто край него мина кола, десните гуми тропнаха в една дупка и шепа кална вода го опръска. Той се обърна рязко и видя вътре в колата Дойчинов. Първо позна шофьора му (с лице на американски киноартист), после зърна мустаците на началството, а накрая ясно видя и номера на служебната „Волга“.

Спря се на тротоара, погледна калта по себе си и продължи, без да я чисти, към къщи.

„Какво си направил?“ — попита жена му още от вратата.

„Дойчинов, не аз — каза той нервно и си свали дрехите още в антрето. — Изчисти ги веднага!“

Жената не разбра нищо, но се зае усърдно със своята работа и едва когато вечеряха, видя в очите му познатия от най-младите времена пламък.

„Не те е познал“ — заключи тя, когато научи за толкова дребната случка.

„Аз не говоря за мене — каза със стиснати зъби железничарят. — Не вижда ли тоя… Не вижда ли поне същата униформа? А и да не е същата униформа, която го е направила нещо от нищо. Който и да е. Човек е. Това ли трябва да се направи с човека? Да го окаляш — това ли?“

На първото годишно събрание след дребната случка обстойното изказване на машиниста Веселин Велев бе паметно в новата история на старата гара. Покрай всичко онова, за което той обикновено говореше и от което приятно миришеше на железа, нафта, въглища точност, машинистът се спря на въпроса за отношенията на хората помежду им. Даде примери — лоши и добри. Посочи с пръст самия Дойчинов, който спокойно седеше насреща му. Каза какво мисли за него. Залата беше притихнала учудено. Един машинист критикуваше силния и стабилен Дойчинов. Виж ти. Думите на Веселин Велев ясно и убедително изразяваха онова, което всички отдавна притайваха в себе си. Ефектът беше невероятен — още трима души се изказаха в подкрепа на Веселин Велев. Имаше ръкопляскания. Когато Дойчинов се опита след това да говори, думите му се удавиха във възбудения брътвеж.

Но ефектът не беше само в това, както всички разбраха после. Ефектът се оказа дълбок и фатален.

Заговори се, че Дойчинов скоро ще бъде преместен. Излязоха много неща — дребни и едри, — които досъкрушиха авторитета му. Сам той някак загуби познатото си стабилно спокойствие и направи неочаквани за неговата опитност грешки. Почти веднага след това Веселин Велев се оказа един от тримата машинисти, които заместник-министърът извика при себе си.

„Казах ли, че сам ще хлътнеш накрая! — със сиво лице изрече жена му, докато гладеше дрехите му за срещата със заместник-министъра. — Всичко излезе от устата ти!“

„Аз няма защо да хлътвам — каза Веселин Велев и се усмихна. — А устата не ни е дадена само да влиза нещо в нея. Нека и да излезе.“

„Луд човек“ — въздъхна кротката жена, докато го гледаше как сяда в колата на министерството.

А заместник-министърът се оказа благ и разговорлив. Пиха кафе. Даже се смяха за нещо. Повече от час бяха при него — сто от въпросите обсъдиха, които дълбоко вълнуваха съсловието. Накрая се разделиха едва ли не като стари приятели.

Две седмици по-късно Дойчинов беше свален.

Четири месеца по-късно Веселин Велев влезе и седна на стола му.

Невероятно и за самия него. С горяща глава и пулс на маратонец. Със сухи устни и една скрита, дълбока безпомощност — толкова, че да няма и с кого да я споделиш.

Работите на старата гара вървяха, разбира се, както обикновено. Силата и опитността на всички, строгата вечна традиция, амбициите на толкова тихи, сериозни мъже да бъдат сред първенците — всичките тези неща наистина като железен път чертаеха онова, което трябваше да се прави. И то се правеше. Никой отвън нямаше основание да изрече, че нещо не е както трябва в работите на гарата. За ушите на хората, които пътуват откак свят светува и ще търсят начини да пътуват, докато този свят си светува, важното беше да чуят свирката на влака, когато я чакат, а не дали някой зад бюрото се казва Дойчинов или пък Велев. За очите на хората най-важното беше не дали някой си зад бюрото има мустаци и хоби, а дали там, в далечината, червеният локомотив ще се мерне, след туй вагоните с трясък, ах, вагоните, пълни с надежди, възмездия, радостни, всякакви сълзи — след туй една бяла ръка на прозореца.

Но Веселин Велев не се успокояваше от всичко това зад бюрото, защото не знаеше как и какво точно да прави. Друга беше тази машина. Той не познаваше невидимите й лостове. Стигна до невероятното си желание да потърси Дойчинов. Да го попита за толкова дреболии.

Нощите му минаваха като в дежурство, той стана нервен и раздразнителен. Държеше се грубо и надменно с шофьора, търсеше му кусури и в прическата. Викаше и изглеждаше каменно строг зад бюрото.

„Остава само да пуснеш мустаци, Весо“ — каза един от най-близките му приятели веднъж, когато излизаше от кабинета му.

„Какво?“ — почти беше подскочил Веселин Велев.

„Такова — въздъхна спокойно старият машинист. — Остава само мустаци да пуснеш и си таман като Дойчинов.“

Наскоро след туй, в една разкошна вечер (небето се бе успокоило след дъждовната буря), прибирайки се с колата към къщи, Веселин Велев усети как десните гуми тропнаха в една локва, обърна се и видя две шепи кал върху една бяла детска количка.

Жената зад количката спря, обърна се рязко и го погледна ужасно.

Цяла нощ той я сънува, спейки на пресекулки. Сутринта имаше малко температура и се обади по телефона, че няма да ходи на работа.

Двама лекари дойдоха следобед, на другия ден — трети. Правиха му обстойни изследвания. „Здрав е като желязо“ — казваха всички и свиваха рамене.

— Знам, че съм здрав! — крещеше Веселин Велев на жена си. — Искам да спя! И каква е тази температура!

— Малка — тихо казваше жена му.

— Малка, но постоянна! Стига ми! Ти да не искаш да имам сто градуса!

— Не искам бе, Веселине — още по-тихо казваше жена му. — Аз ли ще искам да…

Три седмици изкара така Веселин Велев — очите му се изкопаха.

— Не знам защо живея — каза той една сутрин, зазяпан в пердето на прозореца, ошарено с големи, ярки пеперуди.

— Какво? — попита жена му, докато правеше закуска.

— Нищо. Казах, че сме долни.

— Кои?

— Ние. Всички. Хората.

— Това ли толкова мислиш един час?

— Да. Тъкмо това. Но не един час, а много години.

Жената се усмихна, остави закуската и дойде при него. Седна на леглото и си сложи ръката под главата му.

— Понякога толкова да ми приличаш на малко момче — каза тя и се наклони да го разгледа.

Веселин Велев въздъхна с ръмжене и каза:

— Чудя се какво остава след всичко.

— След кое всичко?

— След всичко, което правим. Освен калта, с която взаимно се мажем, какво остава? Това се чудя?

— Влаковете бе, Веселине — каза жена му усмихната. — Влаковете. Чуй ги как свирят.

През отворения прозорец, от далечината наистина се чу свирка на влак. Отекна тропот. Звънна желязна тръба. Пердето с големите шарени пеперуди трепна от ветрец, изду се като платно на кораб и остана така, открило половината от небето.

Веселин Велев дълго време не мръдна, зазяпан в него. После въздъхна кратко и като намести глава върху ръката на жена си, заспа.

Изведнъж, тихо и дълбоко.

Като в най-младите времена на живота си.