Дончо Цончев
Ако бях собственик на света

Пътувам сам за Търговище и се чудя за какво да си мисля. Когато отивам надалеч, често се случва да няма за какво да си мисля. Обикновено първите десет минути слушам двигателя на колата, после се питам дали нещо пак не забравих, след това пуша — две-три цигари, и лека-полека ми доскучава.

Тогава търся по радиото хубава музика и ако се случи да няма, измислям си нещо забавно. Най-различни фантазии. Например някой гангстерски филм, в който играя тайния детектив или пък шефа на бандата. Друг път си доуточнявам една стара, съвсем луда моя теория, според която по всички планети има човечества. В мислите ми хората там биват големи колкото телевизионната кула или пък дребни като листните въшки. Веднъж те са от кости, кръв и месо като нас. Друг път са направени от графит, алуминий и радиолампи. Трети път тези човеци се състоят от жълти, лилави и зелени кристали и от нещо съвсем друго, което ние даже не знаем какво е.

Но все пак най-любимите ми фантазии са онези, в които аз ставам собственик на света. Говоря ви за нашия свят, който си е тук, на земята.

Тази история почна отдавна — когато веднъж бях сънувал, че имам едно ужасно вещество, с което мога да хвърля във въздуха цялото земно кълбо. Аз още в този пръв сън изкопах една дупка до центъра на земята, набутах там веществото с капсули и шнур и после изведох края на шнура чак горе, под едни храсти.

Тогава отидох при шефовете на всички държави и казах:

— Господа, след двадесет и четири часа земята ще хвръкне във въздуха. Фитилът вече гори. Само аз знам къде му е краят. Само аз мога да го прекъсна.

— Казвай веднага какво искаш! — извикаха шефовете на всички държави.

Така им взех един бял „Мерцедес“, един „Форд мустанг“, синичък, и едно червено „Порше“ — да ходя с него на състезания, ако случайно ми скимне. Разбира се, и сто хиляди долара — да си имам. И една виличка в Кан, не много голяма. И една банка в Чикаго. И разни други дреболии, които шефовете сами ми предложиха. А, да — и някакъв остров надолу из океаните, но за него тъй и не ми остана от времето, поне да го видя. Тогава отидох, разбира се, в храстите и веднага прекъснах фитила.

Всеки случай най-смешното беше, че (мадами, приятели, това-онова) лека-полека колите се изпочупиха. Доларите на шега, на майтап ги изхарчих. Банката в Чикаго някакви гангстери я обраха и тъкмо по същото време от вестниците и от телевизията разбрах, че някакво племе развило партизански действия на онзи остров. Така си останах само с вилата в Кан, но за какъв дявол ми беше вилата в Кан, след като отново бях беден?

Хайде пак в храстите — фасчето на края на шнура. И бикфордовият шнур веднага почна да фъсти, а аз — право при шефовете на всички държави. Викам им:

— Здрасти…

Тоя номер го повторих три-четири пъти, но накрая все тъй си оставах — какъвто си бях отначало. Тогава на шефовете на държавите им писна от мене и на петия или шестия път те казаха:

— Слушай, ние ти даваме всички държави, върви където искаш и прави каквото си щеш. Ти си собственик на целия свят! Само иди и разкарай проклетия си фитил. Скъсай го и въобще стига вече си го запалвал. Натъпчи в дупката един камък и забрави тая история.

Някак се съгласих. И защо не — вече имах съвсем всичко и можех да правя каквото си искам.

Изкарах доста време така и после взе да ми писва от всичко. По едно време направо почнах да съжалявам за онези добри времена, в които не бях собственик на света. Леле, какви ядове ми създаваше този привидно богат и ужким добре нареден свят! На някои места се биеха като в цветните исторически филми, на други се търкаляха в пълна мизерия; едни имаха всичко, без да работят, други се скапваха в най-черен труд и накрая пак си умираха бедни. Не знаех какво да направя. Не можех да бъда навсякъде, та да поддържам реда, плашейки ги с фитила. Пък и сума народ беше стигнал до това положение, че изобщо не му пукаше от фитила. Понякога си казвах: ще сляза там в храстите и наистина ще запаля този фитил, като едно нищо. Но тогава се сещах за онези, които живеят винаги весело и с голямо желание — макар без никакви големи собствености. И сърцето ми не ми даваше сила да ги затрия.

И тъй — останал вече без ни най-малко желание за приятели, спорт и мадами — започнах да си мечтая по-скоро да остарея. Да пукна накрая и така да се отърва от проклетата отговорност. От този момент почнах да мисля на кого все пак да оставя света.

Не мога да ви кажа колко време е отишло, докато си избирам наследник… Нали без друго е възприето, щом имаш някаква собственост, накрая все пак на някого да я оставиш. Да е една къща — завещаваш я на децата си, дори ако искат да я запалят. Да са килими, парцали и разни други такива предметчета — пак на тях, нека ги употребяват и нека се радват, че не са чак толкова бедни.

Но целия свят? Него на кого ще оставиш?

Мислех, че ще се разболея с тая история. А най-лошото беше това, че човек съвсем лесно можел да си внуши: аз съм собственик на целия свят. Дори без номера с онзи фитил в храстите.

Та той и без това си е твой, този свят, ето — иди където искаш, спри някъде, пийни си вода от чешмата. Върви през някоя гора, тичай по една зелена ливада (нека ливадата да е зряла, ако така ти харесва), лягай там някъде и дишай колкото искаш. Избери си жена и приятели. Професия, занимания и съдба. Въобще защо ти е непременно нотариалният акт, че тъкмо ти си собственикът на всичко това? И без акта не си ли? Колко от този свят можеш да изядеш? Всъщност за колко неща има място в сърцето ти? Някой пречи ли на очите ти, на ушите ти, на мисълта?

И ето как стигнах в Търговище.

Дори бях изпуснал музиката между десет и единадесет, когато свирят хубави неща покрай рецептите за готвене. Просто не ми беше останало никакво време да мисля за друго. С този луд сън — за ужасното вещество и фитила — човек може да стигне много далеч…

Колата премина града и след като изтропа на прелеза, почти сама си зави вдясно. Подобно на кон, който знае пътя много добре. И как няма да знае, когато тук, в този завод, аз вече идвам сто пъти. Вечно все мене командироват. Историята — ако ви интересува — е следната:

Тук се строи един много голям и модерен завод. Проектът е немски, но има още един — наш. Не знам защо стана така, че изпълнението трябва да се води по двата проекта, но едно е съвсем сигурно: Строителните войски, които правят този завод, често се озовават пред затруднения. Най-различни и неочаквани. Сега например аз идвам затуй — да видя как три от фундаментите за машините просто не са подходящи за тези машини. Излети са (така ни казаха по телефона) в други размери. Или въобще не събират машините, или пък са неподходящо големи.

И тъй като аз съм един от онези, които работиха българския проект, моят пръв въпрос, когато пристигнах в завода, беше:

— Вие сега по проекта ли точно изляхте тези три фундамента?

— Разбира се — казва ми капитанът. — Как иначе? Ето ви и проекта, ето ви и рулетката. Премерете ги сами.

Още бяхме в канцеларията и аз в момента нищо не можех да проверя, но веднага си направих сметката, че целият този масраф по изливането на фундаментите и, разбира се, по тяхното предстоящо разбиване ще се стовари на нас, тъй като грешката се оказа в проекта. Ако е вярно, това, което тук казват, а как ли няма да е вярно, щом затова ме повикаха.

Разтворихме рулата на тези детайли — нашите и на немците — и много скоро видях как в три фундамента действително имаше разлика. Изпуших две цигари набързо (почти едновременно), казах едно: „Не може да бъде“ — но все пак най-неприятното беше това, че долу в каренцето си видях подписа. Точно срещу думичката изготвил. Под мене беше подписът на нашия групов ръководител. Под него — на контролния инженер. И най-отдолу — на началника на отдела, в който работя.

Е, после ние отидохме в същите цехове, да премеря аз фундаментите на място, а след това щеше да дойде и неизбежният проклет протокол, истинска гадост — казвам ви, — но нямаше какво да се прави.

Влязохме в първия цех, премерих внимателно, точно, три пъти — така беше, както те казваха. Машината нямаше да се събере в бетоновото легло. Нямаше и как да се коригира. Трябваше всичко това да се махне (четири тона бетон и желязо) и да се излее наново… Да знаете само как страшно презирам такива неща. Загледах се в обувките си и тръгнахме към другия цех.

Другият цех, където се случи най-хубавото в тази история.

Още с влизането видях, че вторият фундамент от сгрешените не е правен. Беше му започнат само кофражът и работата беше спряна навреме. Същото се оказа и в третия цех.

— Ето го — вика ми капитанът и сочи с пръст един от войниците. — Ако не беше той…

Едно съвсем обикновено момче — почти голобрадо — ме гледаше точно в очите. То, изглежда, не знаеше дали да се усмихне или да бъде сериозно.

После, разбира се, ние подписахме протокола, аз поприказвах малко с германските инженери (докато се строи този завод, те са тук, в Търговище) и работата ми беше привършена. Имам предвид официалната част. Защото на всяка цена исках да поговоря с този войник, кофражиста, който навреме бе забелязал нашата грешка. Просто ми беше приятно да го разпитам това-онова и — направо казано — да му се порадвам на майсторлъка.

И ние запалихме по цигара с Иван — така се казваше той, — и аз го попитах как е разбрал, че проектът за фундаментите не е в ред.

— Ами как… — вика Иван. — Аз бях правил кофража на други такива машини, оттатък в другото отделение. И ми се стори, че е съвсем същият. А там вече машините ги докараха и даже почнаха да монтират. Отидох ей тъй, да премеря… В този кофраж, новия, имаше две стъпалца и един малък, дълъг канал. Не ми беше ясно те за какво са — каналът и стъпалцата. Меря аз и гледам ония машини, после пак гледам кофража и виждам, че тая май няма да стане. Питам един от германските инженери дали тия машини са същите като ония, а той ми вика: съвсем същите. Казвам на капитана и пак отивам да ги мерим. Гледаме — няма да пасва. Тогава капитанът извади всичките планове и подир един час идва при мене. Веднага, вика, спирай кофража. А после вече ви викнаха вас… Само че първият фундамент беше готов, та сега, ще трябва да се разбие и да се излива отново.

Така завърши моята командировка в Търговище.

Сега пътувам обратно, за София.

Мисля си: дали не бих си избрал за наследници тъкмо тези момчета — обикновените, „сиви“ ивановци и стояновци — които разсъждават сериозно и просто и обикновено знаят точно какво вършат. Които даже не се сещат за познатите нам големи претенции и биха могли да живеят щастливо без хиляда долари и мустанги, макар че през яките им ръце рядко ще се провре някоя грешка. Ей тези почти голобради момчета, между чиито мъжки гърбове никнат мостове, заводи и къщи.

Моята работа и моят живот все повече ме карат да вярвам, че техният тих, делничен начин най-добре разрешава проблемите на зле устроения свят.

В такъв случай дали не би му приличало тъкмо те да го стопанисват?