Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване
iConevska (2014 г.)
Корекция
Mummu (2014 г.)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Бели нощи

Руска. Второ издание

Редактор: Лиляна Ацева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Лидия Стоянова

Издателство „Народна култура“

 

Оформление: Владислав Паскалев

Рисунка: Симеон Венов

Художник-редактор: Ясен Васев

 

Ф. М. Достоевский

Белые ночи

Полное собрание сочинений в тридцати томах. Том второй

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1972

 

Лит. група IV

 

Дадена за набор 3. XII. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат юни 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“, София

Печатни коли 5

Изд. коли 4.99

 

Цена 0,50 лв


За първи път се печати: 03, 1848, бр. 12, I с посвещение на А. Н. Плешчеев. С това посвещение излиза и през 1860 г.

Печати се по текста от 1865 г.

Подготвяйки събраните съчинения, през 1860 г. Достоевски подлага повестта на съществени корекции. Най-значителни промени писателят внася в монолога на Мечтателя, като придава по-голяма определеност на романтичните мотиви и включва в текста пушкиновски теми и образи. В главата „Трета нощ“ се маха фразата: „Казват, че близостта на наказанието буди у престъпника искрено разкаяние и поражда понякога и в най-закоравялото сърце угризения на съвестта. Казват, че това е под въздействие на страха.“ Възможно е изживелият каторга писател да се е съмнявал в правотата на това твърдение (вж. „Записки от Мъртвия дом“, глава „Първи впечатления“, „II. Продължение“, „III. Продължение“, „Другари“). От текста са били махнати и някои изрази, в които се е чувствувало влиянието на традиционната сантиментално романтична „фразеология“ (например „и се обля в сълзи“, „потискайки сълзите, готови да рукнат от очите ми“ и др.). При подготвяне на повестта за изданието от 1865 г. Достоевски е внесъл в текста незначителни стилистични поправки и е махнал посвещението си на А. Н. Плешчеев.

В повестта „Бели нощи“ Достоевски отново се обръща към темата за мечтателя, засегната вече в „Хазайка“ (1847) и „Слабо сърце“ (1848). За изясняване творческата история на повестта е необходимо да се върнем към цикъла фейлетони „Петербургска летопис“, създаден от автора близо година и половина преди „Бели нощи“. Както отбелязва правилно В. Л. Комарович, в „Петербургска летопис“ вестникарската хроника се превръща в литературен жанр с изповеден характер (вж. по-подробно „Фейлетони“ стр. 91–100). Още в този цикъл голямо място заемат размишленията за типа на петербургския мечтател, който Достоевски смята за белег на времето. Появяването на този тип писателят обяснява с липсата на обществени интереси в руския живот, способни да обединят „разпадащата се маса“, с невъзможността на значителна част от обществото да задоволи на дело все повече нарастващата „жажда за дейност“, „да определи своето лично «аз» в реалния живот“. В резултат на това „в характери, жадни за дейност, жадни за непосредствен живот, жадни за действителност, но слаби, женствени, нежни — пише Достоевски в своя четвърти фейлетон — постепенно се заражда онова, което се нарича мечтателност, докато човек накрая престава да бъде човек и се превръща в някакво странно същество от среден род — мечтател“. Именно такъв е характерът на героя на повестта. В. С. Нечаева разглежда четвъртия фейлетон от цикъла „Петербургска летопис“ като „първа зачатъчна редакция“ на „Бели нощи“ (вж — Ф. М. Достоевский, „Петербургская летопись“ (Из неизданных произведений. Предисловие В. С. Нечаева — Берлин, 1922. стр. 19–20). Действително психологическият портрет, вътрешният живот на мечтателя са обрисувани в главня черти още в този фейлетон, от него е пренесено в повестта (с известни стилистични изменения) описанието на петербургската лятна природа. Картината на летния град, с която започва повестта, е дадена за първи път, но по-лаконично, в третия фейлетон. Връзката на „Бели нощи“ с цикъла „Петербургска летопис“ се открива и в това, че и в двете произведения е изграден чрез антропоморфизъм образът на болния и мрачен град (вж. Фейлетони, стр. 101–103).

В образа на героя на „Бели нощи“ има несъмнено автобиографични елементи: „всички сме повече или по-малко мечтатели“ — пише Достоевски в края на четвъртия фейлетон от „Петербургска летопис“, а в по-късния фейлетон „Петербургски съновидения в стихове и в проза“ (1861) той си спомня за своите „златни и развихрени блянове“, пречистващи душата и необходими на художника. С героично-романтичното си настроение разказът му е близък до виденията на героя на „Бели нощи“.

Възможно е един от прототиповете на главния герой да е бил А. Н. Плешчеев. Нещо близко с вътрешното устройство на личността на поета се открива в образа на Мечтателя; в изповедта му са преосмислени някои мотиви на Плешчеевата лирика. Повестта се създава през време на тясната дружба между Достоевски и Плешчеев, членове на кръжока на А. Н. и Н. Н. Бекетови, а по-късно — на социалистическите кръжоци на М. В. Петрашевски и С. Ф. Дуров. В момента, когато Достоевски работи над „Бели нощи“, Плешчеев е обмислил свой вариант на повестта за мечтателя под заглавие „Дружеские советы“ (03, 1849 — т. 63, стр. 61–126).

Неудовлетвореността от съществуващия живот, стремежът към уединяване в един идеален свят, бягайки от низкото всекидневие, сближават Мечтателя на „Бели нощи“ с Гоголевия Пискарев от повестта „Невски проспект“ (1835), с мечтателите на Хофман и други представители на западния и руския романтизъм. Близостта до много романтически образи се подчертава в повестта при характеристиката на „възторжените блянове“ на героя („Втора нощ“). И в самото заглавие на повестта, и с разделянето й на „нощи“ Достоевски следва романтичната традиция (вж. „Двойник“, или „Моите вечери в Малорусия“ на А. Погорелски (1828), „Руски нощи“ на В. Ф. Одоевски (1844). Но докато у романтиците темата за мечтателството се е сливала с темата за избраничеството, героят на Достоевски, обречен на мечтателство, дълбоко страда от това; за един ден действителен живот той е готов да даде „всички свои фантастични години“.

Силно се чувствува в повестта (особено след внасяне на някои промени в нейния текст през 1859 г.) връзката с пушкиновите мотиви. В своята изповед наред с образите на Хофман, Мериме, Скот, Майербер героят споменава „Египетски нощи“ и „Къщичката в Коломна“. Интересът на героя на повестта към Пушкиновите произведения е показателен — трябва да припомним, че в началото на 1860 година Достоевски посвещава много страници в своите статии за изясняване ролята на Пушкин в развитието на руската култура, пише за неговия талант като за „мощно олицетворение на руския дух и съдържание“ („Свисток“ и „Руский Вестник“). В статията „Образци на чистосърдечие“ Достоевски нарича „Египетски нощи“ най-голямото художествено произведение в руската литература (пак там)… Първото постигнато от Достоевски в „Петербургска летопис“ и „Бели нощи“ философско-историческо осмисляне на темата за Петербург, създаденият от писателя образ на самотника герой-интелигент, когато се чувствува чужд и изоставен сред големия шумен град, неговите скромни мечти за спокойно „свое кътче“, разказът на Настенка за живота в къщата на баба й, обръщането към темата за „белите нощи“ за характеризиране на „призрачния“ Петербург, описанията на неговите канали — мястото, където се срещат Настенка и Мечтателя — всичко това като че ли е обвяно от поетическата атмосфера на „Медния конник“ и „Къщичка в Коломна“ (вж. История на руската литература, т. IX, ч. 2, М.Л., 1956, стр. 27). Неповторимият „петербургски“ колорит на „Бели нощи“ е прекрасно предаден в класическите илюстрации на М. В. Добужински към повестта (1922).

Ново, задълбочено тълкуване мечтателството получава в по-нататъшното творчество на Достоевски. То се разбира от писателя като следствие от скъсването на огромна част от нашето образовано съсловие с народа в резултат на реформата на Петър I (ДП, 1873, гл. II „Старие люди“). Затова и героите в романите и повестите на Достоевски от 1860 — 1870 год. носят черти на мечтатели. В средата на 1870 г. писателят замисля специален роман „Мечтател“.

Въпреки цялата сложност на изправените пред мечтателите от зрелия период в творчеството на Достоевски „вечни въпроси“ за смисъла на човешкото битие, много от тях обединяват с героя на „Бели нощи“, жаждата за „действителен“, „жив“ живот и търсене на пътища за приобщаване към него.

Първите критически отзиви за повестта се появяват още през януари 1849 г. — веднага след нейното излизане. В „Современник“ А. В. Дружинин пише, че „Бели нощи“ стои по-високо от „Голядкин“ и „Слабо сърце“ и много по-високо от „Хазайка“ и някои други произведения, мъгляви, многословни и възскучни (С. 1849, №1, отд. V, стр. 43). Основната идея на повестта по мнението на критиката е „и забележителна, и правдива“. Той правилно смята „мечтателството“ не само специфично петербургска, но и извънредно характерна черта на целия съвременен живот. Дружинин говори за съществуването на „цяла порода млади хора, които са и добри, и умни, и нещастни, въпреки своята доброта и ум, въпреки непретенциозността на своите скромни потребности“. Те стават мечтатели и „се затварят в своите въздушни кули“ „от гордост, от скука и от самотност“.

Като недостатъци на повестта Дружинин сочи „твърде бързото й написване, следи от което се срещат на всяка страница“. Той смята, че Мечтателят от „Бели нощи“ е личност неразбираема, поставена извън място и време, че за читателя остават неизвестни неговите занимания и интереси. „Ако личността на Мечтателя в «Бели нощи» — продължава той — беше по-ясно набелязана, ако поривите му бяха изразени по-понятно, повестта би спечелила много“ (пак там).

Промените, които Достоевски внася в текста при подготвяне на изданието за 1860 г., говорят, че редица от критичните бележки на Дружинин са били взети под внимание.

В „Отечественные записки“ С. С. Дудишкин отнася „Слабо сърце“ и „Бели нощи“ към най-добрите произведения от 1848 г. Като отбелязва ръководната роля на психологическия анализ в творчеството на Достоевски, той пише, че от художествена гледна точка „Бели нощи“ са по-съвършени от предишните произведения на писателя: „Неведнъж авторът е бил упрекван за особена склонност към често повтаряне на едни и същи думи, към въвеждане на характери, у които често напира неуместна екзалтираност, към прекалена дисекция на бедното човешко сърце… В «Бели нощи» авторът е почти безукорен в това отношение. Разказът тече леко, игриво и ако самият герой на повестта не беше толкова своеобразен, това произведение би било художествено прекрасно“.(03, 1849, №1, V, стр. 34).

През 1859 г. в статията И. С. Тургенев и неговата дейност във връзка с романа „Дворянско гнездо“ споменава за „Бели нощи“ А. А. Григориев. Той намира, че повестта е едно от най-добрите произведения от школата на „сантименталния натурализъм“…

Няколко отзива за повестта се появяват през 1861 г. По това време за нея обикновено са споменавали във връзка с романа „Унижените и оскърбените“. Така Добролюбов в статията „Забитые люди“ изказва мнение, че герой, подобен на Иван Петрович, Достоевски е показал вече в образа на Мечтателя от „Бели нощи“. В тази статия, проникната от стремежа му да събуди у читателя съзнание за „човешкото право на живот и щастие“. Добролюбов дава преднамерено иронично тълкувание и на двамата мечтатели на Достоевски…

С характеристика на произведенията на Достоевски от 1840-те години започва и интересната статия на Е. Тур. Въпреки че по мнението на писателката завръзката на повестта „доста прилича на приказка и никак не напомня за нещо от действителността“ Е. Тур високо оценява това произведение и го нарича „едно от най-поетичните“ в руската литература, „оригинално по мисъл и до съвършенство изящно по изпълнение“ („Русская речь“, 1861. 5 ноември №89, стр. 573).

В началото на 1850-е години художествените достойнства на повестта се отбелязват от Н. К. Михайловски.

Край