Вълшебната раковина

Преди много, много години на брега на река Ганг живял беден селянин на име Рамбабу. Той и жена му били много работливи, но едвам свързвали двата края. Вечер си лягали гладни, а немотията ги задушавала. Една пролетна утрин те си седели пред колибката и си приказвали.

— Светът е прекрасен и хората около нас са толкова щастливи — казала жената. Само ние сме бедни и нещастни. Каквото и да правим, не можем да изкараме достатъчно, за да живеем нормално. Чувала съм, че високо в Хималаите живеят светци, които помагат на бедните. Защо не се вдигнеш и да отидеш там. Моля те, иди и помоли някои светец да ни помогне!

— Ами ако това са само празни приказки? Нивата няма да ме чака. Вярваш ли, че от тази работа може да излезе нещо?

— Не знам. Вече не съм сигурна в нищо. Но знам, че бог е милостив и помага на добрите хора. Ако отидеш на поклонение, може да се смили и над нас.

Още на следващия ден Рамбабу потеглил към вече заснежените Хималаи. Много дни той вървял, прекосил села и градове, различни царства и страховити джунгли. Най-сетне стигнал до подножието на планината. Спрял се колкото да събере сили и се заизкачва. Не било лесно, но той бил решен на всяка цена да достигне целта си. Вървял и вървял, докато се изкачил толкова високо, че наоколо виждал само сняг и ледове. Свят да ти се завие, ако погледнеш надолу към урвите.

От студ го побили ледени тръпки. Босите му крака били вече почти безчувствени, ала Рамбабу се катерил все по-нагоре и по-нагоре. Изведнъж някъде наблизо чул някой да пее. Пътникът се спрял, огледал се и за свое учудване видял белобрад старец, в оранжеви одежди да се приближава към него.

— Защо изкачваш планината в този студ? — загрижено попитал непознатият.

Рамбабу онемял от дългоочакваната среща, събрал молитвено ръце и се поклонил ниско.

— Какво желаеш? — запитал старецът.

— Аз моля за помощ — с много усилия успял да промълви горкият човек. — Ние с жена ми сме много бедни, работим от сутрин до вечер, но нямаме късмет. Моля те, помогни ни да се измъкнем от тази немотия.

— Добре — отвърнал светецът. — Ето, вземи тази раковина. Всеки ден тя ще ви дарява с по една жълтица. Така ще се избавите от бедността.

Непознатият подал раковината и си тръгнал. Рамбабу се поклонил отново и не откъсвал очи от светеца, който се изгубил в мъглата. После внимателно положил раковината в торбичката си и поел към къщи.

По пътя замръкнал в едно село и отседнал в странноприемницата. Стопанинът започнал да го разпитва надълго и нашироко. Като всеки искрен и наивен човек Рамбабу на драго сърце му разказал за мъката си, за срещата си със светеца в планината и за вълшебния подарък.

Посред нощ, когато Рамбабу спял дълбоко, стопанинът се промъкнал до леглото на пътника, тихичко измъкнал раковината от торбичката и оставил друга на нейно място. На външен вид те били напълно еднакви.

Без да подозира нищо, рано на другия ден Рамбабу поблагодарил за гостоприемството и забързал към къщи. Нямал търпение да покаже на жена си безценния дар. Когато го видяла да се завръща доволен и щастлив, жена му много се зарадвала. Още по-голяма била радостта й, когато научила за белобрадия старец и неговия подарък. И двамата нямали търпение да изпробват вълшебната раковина.

— Хайде, раковинке, моля те, пусни ни жълтичка! — повтаряли те, но думите им отивали напразно. Раковината не помръдвала и от вътрешността й не излизала нито златна, нито каквато и да било друга пара. Рамбабу и жена му били много разочаровани.

— Ти ме накара да ида в Хималаите — ядосвал се беднякът. — Ето на, виж какво излезе. Излъга ме някакъв старец, който се прави на светец!

— Успокой се! Чакай малко да помислим — отвърнала жена му. — Може би нещо е станало по пътя. Сигурно някои ти е откраднал вълшебната раковина и я е подменил с обикновена.

— Но как, това е невъзможно! — възкликнал Рамбабу. — Аз спрях само на едно място и пренощувах у един добър и почтен човек.

— А каза ли му за раковината?

— Да, разказах му всичко, както си е.

— Добре, сега ще направиш така, както ти заръчам. След няколко дни ще отидеш на същото място и пак ще помолиш да пренощуваш. Ще носиш раковината със себе си. Стопанинът отново ще те разпита, а ти ще му отговориш каквото ти кажа.

Така и направили. След седем дена, на здрачаване Рамбабу почукал пак на вратата на странноприемницата.

— Защо си дошъл отново? — попитал гузно търговецът.

— Ами, как да ти кажа. Оказа се, че старецът е сгрешил и ми дал обикновена раковина. Затова се върнах при него и му я върнах — отвърна Рамбабу. — За да се извини, че без да иска ме е излъгал, той ми подари нова раковина, която дава по две жълтици, вместо по една. И като си спомних, че имам приятел, който живее наблизо, реших да се отбия при теб, да те навестя и да си почина.

— Добре си направил. Много се радвам да те видя отново. Бъди мой скъп гост! — казал стопанинът и потрил лукаво ръце.

Настанил Рамбабу в най-хубавата стая. Поднесъл му най-хубавите гозби и умореният пътник скоро заспал. Търговецът пак се промъкнал до леглото му, взел раковината от торбичката и оставил тази, която бил откраднал първия път. Тя вече не му трябвала, щом пускала само по една жълтица…

На сутринта Рамбабу си тръгнал. Доволният крадец веднага повикал жена си да й покаже новата придобивка. Двамата се поклонили, настанили се удобно и заповядали:

— Е, раковинке, дай ми две жълтици!

Но каквото и да правел, както и да се молел, нищо не се получавало. Ядосан и разочарован, крадецът я взел в ръце и хубаво я разгледал. Веднага познал своята раковина, хвърлил я на земята и заплакал от мъка и злоба.

А Рамбабу се прибрал в къщи късно вечерта и веднага разказал всичко на жена си. На другата сутрин вълшебната раковина ги дарила с жълтица. От този ден жълтиците не се свършвали в техния дом и двамата заживели охолно и щастливо.