Вълкът и лисицата на лов

Срещнали се вълкът и лисицата в гората.

— Що правиш, кумице? Как живееш? — попитал Кумчо-Вълчо.

— Добре съм, Кумчо-Вълчо, добре съм! Ами ти какво правиш, къде си тръгнал?

— Тръгнал съм на лов, кумице. Като е здрав вълчо, иска му се и да хапне.

— Ами да вървим заедно, кумчо? — рекла лисицата.

— Да вървим, кумице, да вървим! Нека сме си дружинка.

Тръгнали. Вървели, вървели и лисицата видяла една кокошка:

— Кумчо, я кокошка! — облизала се Кума-лиса.

— Остави кокошките, Кума-лисо! Срам е за мен да ловувам с кокошки. Нещо по-голямо, по-голямо трябва за мойта сила — рекъл вълкът.

Пак тръгнали. Вълкът попитал:

— Кумице, червени ли са ми очите?

Лисицата го поизгледала и рекла:

— Червени са, Кумчо-Вълчо, червени, та дори кървави.

— Е, тогава ще имаме хубав лов, кумице. Ще ядем конско месо — рекъл гордо вълкът.

Вървели, вървели и стигнали до едно село. Край селото течала река и там се къпели гъски. Кума-лиса завъртяла опашката:

— Кумчо, я виж, гъски!

— Гъски ли, кумице! Та това е срам за мен! Нещо по-голямо, по-голямо трябва. Я виж, кумице, червени ли са ми очите?

— Червени, Кумчо-Вълчо, червени, та дори кървави! — смирила опашка лисицата и пак погледнала жално към гъските.

— Е, щом са червени очите ми, Кума-лисо, ще хапнем конско месо! — рекъл гордо вълкът и пак потеглили.

Стигнали в полето. Видели един кон да пасе вързан. Лисицата веднага извикала:

— Кумчо, я виж, в ливадата пасе кон.

— Добре, кумице! — рекъл вълкът. — Виж, конят е тъкмо за мен, може и вол, и бивол, и крава, всичко, което е едро, е за Кумчо-Вълчо. А ти ми показваш гъски, кокошки — то това е женска работа. Я погледни пак, червени ли са ми очите?

— Червени са, Кумчо-Вълчо, червени, та дори огнени. Като ги гледам, виждам как пламъци горят там.

— Тогава, кумичке, готви се за конско месо!

Вълкът отишъл при коня, търкулнал се пред него, преметнал се и конят отишъл да го подуши. Тогава вълкът скочил, хванал го за шията и забил острите си зъби. Удавил коня. Дошла лисицата, разкъсали месото, натоварили се кой колко може да носи и се разделили.

Лисицата вървяла сама с товара месо и си мислела: „Че то не е много трудно да се удави кон! А аз какво правя! Ям само гъски и кокошки, ходя по кокошарниците и бера толкова страх, да ме не усетят кучетата или стопаните, че може и куршум да ми пратят! Отсега нататък и аз, както Кумчо-Вълчо, ще си хапвам и конско, и говеждо, и биволско или овче месо!“ Така си мислила лисицата и си кроила големи планове за лов.

Веднъж, както вървяла замислена из гората, срещнала друга лисица и веднага рекла:

— Сестрице, хайде да отидем на лов.

Съгласила се другата лисица и тръгнали. Вървели, вървели, наближили едно село и видели на едно купище кокошки. Другата лисица рекла:

— Сестрице, я кокошки! Пък тази рекла:

— Кокошки ли? За мен ли са кокошки? Нещо по-голямо, по-голямо ми трябва. Я виж, сестрице, червени ли са ми очите?

Другата я погледнала и рекла:

— Не, не са червени.

— Ух мари, сестрице, речи: червени, червени!

Другата се почудила, па рекла:

— Червени са, сестрице, червени.

— Е, тогава ще ядем конско месо! — рекла лисицата, както и вълкът казвал.

След малко видели гъски. Другата лисица пак рекла:

— Сестрице, я виж гъски!

— Море остави се от тия гъски, сестрице! — разсърдила се лисицата. — За мен ли са гъски? Като видиш овца, вол, кон, бивол, ти тогава ми кажи, че си видяла лов, то е за мен. Червени ли са ми очите?

— Червени са, сестрице, червени.

— Ще хапнем тогава конско месце! — рекла лисицата, протегнала се и притворила очи.

На една ливада пасял кон. Другата лисица го видяла и рекла:

— Сестрице, ето кон в ливадата!

Лисицата, без да му мисли много, спуснала се към коня. Преметнала се презглава, търкулнала се, както видяла да прави вълкът, и конят отишъл да я подуши. Като усетил лисичата миризма, той хвърлил къч със задните си нозе и я убил на място. Другата лисица се уплашила и беж да я няма.