Подплашените вълци

Сдружили се волът, магарето, овенът и козелът и решили да бягат от господарите си, да поживеят на свобода, далеч от хората. Магарето задигнало едни дисаги, пълни с храна, волът взел един чувал, напълнил го със сено. Натоварили на гърба на магарето дисагите и сеното и тръгнали. Като вървели из пътя, намерили една вълча глава.

— Овенко, я вземи вълчата глава и я турни в дисагите! — рекъл волът.

Овенът бил силен, ама страхлив, побоял се да вземе вълчата глава. Поозърнал се и подминал. Тогава козелът, който бил слаб, ама безстрашен и смел, грабнал главата и я скрил в дисагите. Вървели, вървели и стигнали в една гора. Видели, че на едно място гори огън. Рекли да отидат там, да се претоплят малко. Като отишли, що да видят! Край огъня насядали глутница вълци и варели каша.

Животните им рекли:

— Добър вечер, приятели! Вълците отговорили:

— Добре дошли, приятели. Ние още варим кашата, и месото само дойде.

Овенът се престрашил и рекъл:

— Ех, приятели, ако е за месо, то и ние носим. — И извикал на козела: — Я извади месото из дисагите!

Козелът бръкнал и извадил вълчата глава. Волът се обадил:

— По-голямата извади. Защо вадиш тази? Дай по-голямата, че нали виждаш колцина се събрахме, трябва да има за всеки да хапне.

Козелът пак бръкнал в дисагите и показал вълчата глава:

— Тази ли?

Другите извикали:

— Не, не тази! По-голямата извади.

Козелът пак слагал главата в дисагите и бъркал, бъркал там нещо, покаже я и пак пита:

— Тази ли, приятели? И всички отговаряли:

— Не, по-голямата, по-голямата дай!

Вълците, като слушали тоя разговор, уплашили се: „Тия са избили нашите побратими, докато дойдат дотук. Какво ли ще се СЛУЧИ С нас.“

Единият вълк рекъл:

— Я да отида да донеса вода, че кашата извря. Трябва да я долеем! — Отишъл в гората и не се върнал.

Другите вълци почакали, почакали, па един рекъл:

— А бре нашият побратим нещо много се забави. Я да отида да видя що е станало и по-бързо да донеса водата. — Отишъл и той и хванал гората.

След него и другите вълци един след друг избягали всички. Останал само един и той бил доста стар. Овенът му рекъл:

— Вълчо, къде избягаха твоите побратими? Щяха да донесат вода за кашата и не се върнаха.

Вълкът отговорил:

— И аз се чудя, какво ли стана с побратимите ми? Дали нещо им се случи в гората? Аз ще отида да погледна и ще се върна! — рекъл и изчезнал като дим в гората.

Тогава приятелите се разположили спокойно. Изяли вълчата каша, пийнали си водица и легнали да преспят. Вълците се не върнали и на другия ден и изчезнали из тази гора. Така животните шетали из гората и живеели свободно и честито.