Качанче-огрибанче

Събрали се мечката, вълкът, лисицата, заекът и таралежът, па рекли:

— Чуваме, че тази зима щяла да бъде голяма и тежка, затова хайде да си съберем зимнина.

Лисицата рекла:

— Ти, вълчо, трябва да донесеш няколко овце и да ги направим пастърма.

Мечката се обадила:

— Вълчо ще донесе пастърмата, ти ще приготвиш една–две кокошчици, зайко ще набере моркови и зеле, а тарльо ще намери скривалище, дето ще скрием зимнината.

— Добре ни редиш нас, бабо Мецо — рекла лисицата, — а не казваш ти какво ще направиш за зимовина.

— Право да ти кажа, лисанке — усмихнала се мечката, — през зимата аз не ям много и затова ще се помъча да посъбера мед.

Вълкът се обадил:

— Да ви кажа право, и мен вече ми омръзна месото и аз искам да ям през зимата мед. Ще ходя с баба Меца да й помагам.

— Щом е за мед, и аз много обичам — подсмихнал се тарльо. — Аз имам малки и слаби зъби, та не мога да ям нито месото, нито зелето, нито морковите. Ще отида с баба Меца за мед.

— Къде всички, там и аз — провикнал се зайко. — Не смея сега да слизам в градините, че хората прибират вече всичко и все из полето се въртят. А аз, да ви кажа правичката, много обичам мед и затова ще отида с баба Меца.

— Че и моята работа не е много лека — рекла лисицата. — Вие не знаете колко труд ми струва едно влизане в курника: трябва да стъпвам леко, да не ме усети стопанинът, да гледам с четири очи да не попадна на куче, да съм силна и бърза, та да замая кокошките, преди да почнат да кудкудякат и да дигат врява. Тя, моята, е страшна и опасна работа. А, виж, да се събира медец е много лесно — няма кучета, няма хора.

Съгласили се всички, че най-добре и най-полезно ще бъде, ако през тежката зима се запасят с мед.

— Вие отивайте да събирате мед — рекла лисицата, — а пък аз да намеря каца. То мед лесно се събира, ама в какво ще го сложим!

И тръгнали да събират мед мечката, вълкът, заекът и таралежът, а Кума-лиса отишла да търси каца. Пообиколила насам-натам и не щеш ли, видяла в реката една каца, пълна с вода. Върнала се, повикала вълка, цамбурнали кацата и излели водата, а после лисицата домъкнала едно въже, завързала кацата, впрегнала вълка и карай, карай, та в гората. Тогава и тя тръгнала с дружината си за мед. Събирали цяло лято и есента кацата била пълна. Захлупили я хубаво и си дали дума: когато дойде първият студ, да се съберат при кацата и заедно да я отхлупят.

Речено–сторено. Всеки отишъл по своя път. Но лисицата била лакома и нямала време да чака зимата. Един ден тръгнала към кацата и за зла беда насреща й изскочил Кумчо-Вълчо.

— Добър ден, кумице! Живо ли си, здраво ли си? Къде си тръгнала?

— Па добре съм, кумче, много съм добре. Имам си една кумица, па сега родила, та ме викат да кръщавам. Тръгнала съм на веселба.

— Да дойда ли и аз с тебе, кумице? — попитал вълкът.

— Хубаво би било да дойдеш, кумче, ама моите кумци имат пусти лош обичай децата да кръщават само жени. Иначе, защо да не дойдеш, нали сме си такива добри приятели, като роднини се имаме.

— Е, ха със здраве, кумице! Щом имат такъв обичай кумците ти, трябва да го пазиш. Пък здраве да има, ще се съберем и друг път.

Лисицата свила набързо и приклекнала да пази къде ще отиде вълчо. А той, съгледал едно стадо агнета, се пуснал към тях и забравил лисицата. Тя отишла при кацата, отхлупила я и близнала медец. А той бил толкова сладък, че тя не могла да се откъсне от него. Близала, близала и облизала кацата толкова, колкото всички съдружници да ядат. Като хапнала добре медец, лисицата похлупила кацата и тръгнала весела из гората и, хоп, Кумчо-Вълчо пак пред нея.

— Ха добра среща, кумице, как кръсти детето?

— Чудих се, кумче, чудих се какво име да измисля, пък най-после рекох „начиналче“.

— Че какво е това име „начиналче“, кумице? Как се сети да го измислиш?

Лисицата се усмихнала:

— Ох, КУМЧО, да знаеш, и моята не е лесна работа. Имам няколко кумици и всички ще имат деца тази есен и зима. Днес кръстих първото дете и започнах началото на кръщенетата, та затова рекох „начиналче“.

Вълкът повярвал думите на лисицата, поприказвали за едно–друго и се разделили. След време лисицата пак тръгнала към кацата и пак срещнала вълка.

— Пак отивам да кръщавам, кумче. Родила и другата кумица.

— Носи си много здраве, кумице, па измисли хубаво име на детето, да се гордее с името си.

— Ще мисля, Кумчо, докато отида, все ще мисля. Иди си и ти със здраве.

Пак приклекнала лисицата да пази накъде ще отиде вълкът и като видяла, че той върви далеч от кацата, отишла и махнала капака. Пъхнала си главата в кацата и яла, яла, яла, изяла меда до половината. Облизала се сладко, сладко, похлупила кацата и беж да я няма. Минало се някой ден и друг и срещнала пак вълка:

— Как кръсти детето, кумице?

— Това дете кръстих „досредалче“!

— Бре, кумице, какво име си измислила? Как ти дойде на ума?

— Ама ти нали ми поръча да измисля хубаво име на детето и, рекох си, хубаво ще бъде това име, което никой друг го няма, та затова рекох си „досредалче“ никои и никога не е кръщавал, хайде така да бъде.

— Е, да си жива и здрава, кумице, и кръщелничето ти да е живо. Ще го помня с това име и ще го приказвам.

И всеки тръгнал по своя път. Но лисицата, научила се да яде мед, вече не могла да се сдържа. Наумила се да изяде целия мед и сън нямала. Отишла един ден, изяла до капка меда и търкулнала кацата. Тъкмо излязла из шубрачките и Кумчо-Вълчо пак насреща.

— Ха, кумице, ние пак тук се срещаме? Ти къде така и по това време?

— Връщам се от кръщене, Кумчо. Роди и последната ми кумица, та ме викаха да свършим тая работа, преди да падне снегът. Кръстих и си отивам вече доволна, че няма да имам главоболие да кръщавам.

— А как кръсти детето, кумице?

— Кръстих го „качанче-огрибанче“, вълчо. Рекох си: това е последното дете, да му сложа хубаво и чудно име, та светът да се чуди с него.

— И хубаво си се сетила, кумице — похвалил я вълкът. — Хубавото име прави и хубави работи. И аз искам да кръстя някое дете, ама не съм си намерил кумица.

— Здраве да има, вълчо, и това ще стане. Речеш ли да правиш нещо, зная те теб, ще го направиш. А сега, ха иди си със здраве и ще се видим, когато дойде големият студ при кацата с меда.

Минала есента и паднал първият сняг. Зайко прескочил една заран до мечката и рекъл:

— Бабо Мецо, хайде да идем при кацата с меда!

— Остави ме, зайко, аз съм сита, имам няколко пити мед от лятото и сега ми е студено, спи ми се, никъде не ми се ходи. Иди и викни другите, аз ви подарявам моята част. Имам си, каквото ми трябва, пък съм и стара, не съм за ходене в това студено време.

Зарадвал се зайко, че ще яде повече мед, и хукнал да вика другите съдружници. Събрали се и отишли в гората на мястото, дето оставили кацата. Гледат — няма ни каца, ни чудо! Бре, къде е кацата? Слезли малко в надолнището и видели празната каца, търкулната и покрита със сняг. Развикали се, разпищели се: кой е изял меда!

Лисицата рекла:

— Аз не съм! Мога да ви се закълна в трите кръщелничета: Начиналче, Досредалче и Качанче-огрибанче, че не съм минавала ОТТУК. Ама да не си грешиме душата, нека отидеме някъде на топло, да легнем и като преспиме там, ще видиме сутринта по устните на всеки от нас: който е изял меда, устните му ще бъдат намазани с мед.

Съгласили се всички, отишли под някакво голямо старо дърво и легнали да спят. През нощта лисицата станала и с малко мед намазала устата на таралежа. Заекът, нали е страхлив, не бил заспал и под око, видял какво направила лисицата. Щом тя легнала и заспала, зайко скочил и беж да го няма. Станали сутринта и лисицата, като погледнала таралежа, усмихнала се:

— Ех, тарльо, тарльо, знаех си аз, че ти си изял медеца, ама, рекох си, да видят и другите.

Докато таралежът се чудел и оглеждал, вълкът скочил да го разкъса, ала тоя се свил на кълбо и се търкулнал из стръмнината. Лисицата рекла:

— Медът излезе на устните на таралежа, зайко избяга, сигурно и той е помагал, ама мисля си, че те само двамата не са могли. Ти си ги подучил и ти си изял най-голям дял.

— Не съм, кумице — заоправдавал се вълкът. — Къде ти ще се сетя за мед през лятото, когато има толкова агънца и яренца из полето.

— Може и да си прав, Кумчо — рекла лисицата, — ама искам да те водя на едно свето място, да се закълнеме.

— Да отидеме, кумице, чист съм като бял хляб, и където и да ме водиш, ще се кълна.

Тръгнали лисицата и вълкът в дълбокия сняг. Имало страшна буря, духал силен вятър и те едвам пристъпвали. По едно време лисицата се подхлъзнала и паднала, от умора не могла да извика и замръзнала в снега. Вълкът вървял сам и не се сещал да се обърне да види дали Кума-лиса върви след него. Когато стигнал до едно по-закътано от вятъра място, той се обърнал, ала от лисицата нямало ни помен. Приседнал умореният вълк и се помъчил да си спомни лисицата с добро. И спомнил си, че през лятото той често я срещал все около онова място, дето били скрили кацата. Спомнил си и имената на кръщаваните от лисицата деца: Начиналче, Досредалче, Качанче-огрибанче, въздъхнал и рекъл:

— Нека ти бъде лека смъртта, кумице. Ти право ми казваше за меда, ама аз, глупакът, не можах да се сетя. Когато ми каза имената на Начиналче и Досредалче, можех и да не се сетя, ама когато ми каза Качанче-огрибанче; трябваше да се ударя в главата и да се сетя, че ти си изяла меда, огребала си кацата и си свършила с кръщавките. Ех, вълчо, вълчо, щом не знаеш Качанче-огрибанче, сега огрибай снега и залъгвай гладната си душа.

Като рекъл така вълкът, приспало му се и той потънал в дълбок сън. Колко е спал, никой не знае, но когато минах оттам и го видях, познах, че никога няма да се събуди.