Страшното коте

Едно коте разсипало гърнето с мляко и стопанката му го набила, после го сложила в един чувал и занесла накрай селото, като рекла:

— Никога повече да не се връщаш в къщи!

Котето останало до един трън, седяло цял ден и плакало. Като се стъмнило, то започнало да плаче с глас, защото било огладняло и нямало топло място да се свие и легне, както при стопаните си край огнището, или пък в коша с вълната.

Както плачело горко и нареждало, минала покрай него една лисица, която отивала в селото да грабне някоя кокошчица за вечеря. Като зачула котето, че плаче така жално, отишла при него и попитала:

— Побратиме, защо плачеш така жално?

Котето разказало патилата си. Лисицата рекла:

— Сега стопанката ти спи и няма да ни усети. Ти можеш ли да ми покажеш една скришна дупка, та да се вмъкна аз в курника и да грабна някоя кокошка? Ако ми покажеш, ще те прибера в моята къща на топло.

Котето завело лисицата в курника и тя задигнала най-хубавата кокошка. Оттогава станали неразделни приятели. Лисицата прибрала котето в къщата си и останали да живеят заедно.

Като седнали да вечерят, котето изяло само главата на кокошката и се наситило. На лисицата станало драго, че сама ще изяде цялата кокошка, и попитала:

— Виждам, побратиме, че ти си от рода на лъва. Но защо си останало толкова малко?

— Защото господарката ми има малки деца, които много ме мъчиха и не ми позволиха да порасна! — рекло котето.

Кума-лиса повярвала думите на котето и кротко рекла:

— Ти ще живееш тук на свобода и скоро ще пораснеш! Котето, като чуло това, зарадвало се, че ще порасне голямо колкото лъва. Седнало до огъня, понатоплило се и задрямало.

Лисицата рекла:

— Котанчо, виждам, че много си уморен. Легни да спиш, пък аз ще се пошетам малко. Нещо ми е весело, никак не мога да заспя.

Котето легнало, като се свило на кълбо, край огъня, а Кума-лиса отишла в селото, влязла в курника, дето я водило котето, и издавила всички кокошки. Пренесла ги една след друга и ги скрила в дупките. Върнала се в къщи и чува, че котето хърка в съня си — хър–мър, хър–мър. Кума-лиса помислила, че то свири на гайда, па се завъртяла и хубаво се наиграла хоро.

На утринта Кума-лиса се разтичала из гората и се похвалила на всички животни, че си намерила побратим, който свири на гайда. Животните пожелали да видят този прехвален гайдар и помолили лисана да ги заведе в къщата си, да послушат свирнята му.

— Това не е проста работа — рекла Кума-лиса. — Сгответе най-хубави гозби и ни поканете като на сватба и тогава да дойдем, та да видите чудо.

Животните се съгласили. Заклали два овена, три бивола, шест крави и няколко диви кози. Сложили ги в един казан да се варят и пратили зайко, като бързоходец, да покани Кума-лиса и нейния гайдар.

Зайчето оперило дългите си уши и завчас стигнало до лисината къща. Но дружината му поръчала да не се среща сам с гайдаря, а да повика най-напред Кума-лиса и на нея да каже за поканата: „Да заповядате заедно с гайдаря на богата гозба, като на сватба, че всичко е готово“. После да се върне бързо, та когато дойдат гостите, да видят всички домакини заедно.

Зайчето изпълнило поръката и като се връщало назад, рекло си: „Че кой ще ме види, ако се отбия от пътя и се скрия в някой храсталак, та да видя тоя прехвален гайдар?“ Щом помислило това, и свърнало от пътя в една гъста шума, но дългата му опашка останала отвън и се веела от вятъра. И ето слуша по едно време, че идва гайдарят, надул гайдата, и Кума-лиса, грабнала две кърпи в ръцете си, върти се и играе хоро.

Като дошли до скритото зайче, гайдарят зърнал опашката му и помислил, че е мишка, та скочил и я докопал с острите си нокти. Зайко изврякал от болка и скочил далеч да бяга, а опашката му останала в ноктите на котето и то я закичило на главата си.

Зайко, където бягал из пътя, река от кръв текла след него, но той едва успял да отиде при другите животни и да си отдъхне. Но от страх нищо не могъл да скрие и всичко им разказал.

— Аз не мога да се спра в тази гора от тоя страшен гидия–делия! — рекъл зайко. — Ще бягам много надалеч, пък вие, както знаете.

Това рекло уплашеното зайче и дим да го няма. Животните не искали да повярват разказа му, НО като виждали, че опашката му я няма и река от кръв тече, всички се изплашили: по-страхливите избягали да се крият надалеч, а по-смелите се скрили наблизо, та да видят страшния гайдар, па после да бягат.

Дивата свиня се заровила в събраната шума около казаните, баба Меца се покачила на един крив дъб, а костенурката — по-далече, на една висока могилка.

Котето и лисицата пристигнали на поляната, дето врели казаните с гозбата, но никой не ги посрещнал да им каже: „Добре дошли!“ Котето свирело, а Кума-лиса скачала, та играла хоро и обикаляла казаните.

Дивата свиня оперила едното си ухо, да чуе гайдата. Котето чуло шума и се обърнало, та видяло черното ухо на свинята. Помислило, че е мишка, и скочило, та я захапало. Свинята ревнала; та цялата гора екнала. Баба Меца, като чула страшния рев, уплашила се и паднала от кривия дъб, та си строшила кръста и оттогава ходи на четири крака. Дотогава ходела на два като човек! Костенурката се търкулнала от могилката и от камък на камък — кората й се напукала и оттогава кората на черупката й е шарена. А на дивата свиня от страх и от силното виене изскокнали двата предни зъба и се протегнали извън устата й, та и до днес така стоят.

А котето, като видяло, че толкова се боят от него дивите животни, станало господар на гората.