Бабиното прасенце

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:

— Дядо, хайде да заколим прасенцето!

— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.

А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:

— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.

Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз — заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:

— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.

Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:

— Пясък, дядо, пясък!

Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:

— Калчица, дядо, калчица!

Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.

— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.

Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила гозба за дядото.

— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.

— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.

Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:

— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.

А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:

— Шаро яде, Шаро мами.

— Що рече, бабо? — попитал дядото.

— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава.

Старецът пооблизал костта и пак извикал:

— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица!

Бабата пак рекла:

— Шаро яде, Шаро мами!

Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го подкарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:

— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!

Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:

— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!

Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:

— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.

Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:

— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!

Слязла бабата от тавана и рекла:

— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!

Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.

На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:

— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?

— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.

На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:

— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?

— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.

— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!

Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:

— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!

Дядото отишъл да търси костурката и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:

— Назад, назад, Кума лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

Лисицата се уплашила и отишла при вълка:

— Кумчо вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!

Отишъл Кумчо вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:

— Назад, назад, Кумчо вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца. Като чула приказките на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо вълчо, Кума лиса и баба Меца и се чудили кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:

— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!

Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:

— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.

Отишли. Лисицата се качила на дървото:

— Сега, бръмбарче, аз ще бруля, а ти събирай лешниците!

И като забрулила Кума лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.

Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.