Димитър Езекиев
Спомен за дочаканата книга

Едва ли ще мога да скрия пристрастието си към тази книга — много преди да бъде написана, тя ми беше разказана (не само на мен, разбира се, а и на неколцина от другарите). Оттогава много от разказите на Пети се изнизаха, много истории и приключения се наложиха, но не прохождаше книгата, препъвана от новите маршрути, от новите задачи. Той продължаваше своите скитания — къде по Африка, къде по Андите, къде връз Хималаите, кога сам, кога с Кинчето, а на два пъти и с експедиции. Да не бях виждал купищата папки, да не знаех за камарата от сандъци с епруветки, да не притежавах писма и обещания — бих се примирил някак, но папките, които продължаваха да задръстват хола, отлагаха книгата. И докато я отлагаха, Петър Берон — вече на 46 г., направи най-задъханото десетилетие на живота си.

Ние, българите, не сме имали и нямаме пътешественик, равен на Петър Берон. Така дойде, че имах правото и случая да бъда сред изпращачите на почти всички мъже, които, жадни и нетърпеливи, бързаха да изнесат знамето ни към хоризонта, за да го въздигнат. През тези последни десет години кому ли не съм казвал „довиждане“ и „добре дошъл“, кому ли? Но сред този изключително силен екип от пътешественици и търсачи Петър Берон, приятелят ми Пети, е най-яркото единство на сила и знания. От тези скитания той нито веднъж, буквално нито веднъж не си донесе „интересна“ дрешка, но колко от експонатите на Природонаучния ни музей са донесени, довлечени, домъкнати от Пети! И какво богатство, пак така домъкнато, докарано от него, е раздадено и на наши, и на чужди учени за проучвания и публикации. Има една историйка, която би напълнила цяла книжка, но тук ще си позволя да я преразкажа в два-три реда, защото я намирам за твърде негова. С един „Москвич“ Пети, Кинчето и Владко пристигат на нигерийско-камерунската граница. На граничари и митничари им хрумва да върнат пътешествениците — сиреч, не сте за Камерун, одърпани хора. Но, горките, те просто не са и подозирали с кого си имат работа. Оглежда Пети „ничията земя“, настанява се в зданието на митницата, вади примуса и сечивата и започва да лови и да дере прилепи. Да, пред очите на камерунската гранична стража са одрани и описани маса прилепи. Потърпели хората ден, два, три, кому прилошало, кому опротивяло, но той нямал сякаш никакво желание да прекъсне работата си. Храна имал, семейството, т.е. най-верните помощници — край него, прилепи и буболечки — колкото искаш. Онези отсреща, по-скоро за да се спасят, нежели от милост, вдигнали бариерата пред одърпания доктор.

Вече повече от 30 години Пегьр Берон броди по неизбродимата земя с раница на рамо. Пръв сред едно щастливо поколение от зоолози и спелеолози, което още не се е наситило на нашата „малка“ земя, а пътищата по света никога няма да му стигнат. Сред тази дружина, която се отличава от предците си със силни, чисто спортни качества и умения, естествено е някак Петър да бъде най-ярката фигура. Събитие е сред нас високата ерудиция да намери у един човек силна, метална воля и спортна ярост с олимпийска мярка. Добавям към това, доскоро като слушател, а вече и като читател, неоспоримото разказваческо умение, големия публицистичен талант и прецизното чувство за хумор. Не мога да продължа, ако не изтъкна смелостта на този учен (а той ще ме поправи — ината) и неговата нежна, но и яростна любов към родната земя, към България. Току-що написал тези думи, а паметта ме връща години назад, когато Петър вече държеше в джоба си визата за Нигерия. Предстоеше му живот сред савана и джунгла, предстоеше му дълго отсъствие и ние двамата заедно с Кинка и Детелина решихме да заминем за някой и друг ден в Родопите — да заминем, за да се запечатат в очните дъна ония наши си поляни и бърчини, без които хлябът горчи и водата съхне. Разнежен и настръхнал, Пети опипваше необгледната планина дол по дол и рид по рид, говореше, не, диплеше словото си в ритъма на планината, защото така по-жилава става паметта, радваше се едва ли не на всеки храст и плет. Споходихме, разбира се, и Димитър Райчев, бащата на Чепеларската спелеоложка дружина, а после, даже и в писмата си, Пети сънуваше сред пъстроезичната тишина на джунглата, сънуваше на 300 км от последния човешки заслон зелената, кротка и милостива тишина на Родопите.

Преди много години с Ясен Антов, Таньо Мичев и Петър Андонов притъкмихме край входа на Лакатнишката пещера „Темната дупка“ барелеф на художника Александър Денков. Време е вече край барелефа на Сашо да притъкмим и барелефа на Петър Трантеев. Те се обичаха много, а и за двамата тази пещера е първа. Първа е тя и за много от другарите ни, които имаха огромното щастие години, години наред да бъдат край тези големи мъже, така плътно допълвани от Николай Боев. Николай беше даскалът по зоология и по какво ли не още, Петър бе водачът низ „черните дупки“, а Сашо прецеждаше през бавната си усмивка волностите на мисълта, духа и скръбта. Под крилата на тези орли растеше дружината на зоолозите прониквачи и строители, сред които стърчеше Петър Берон. Какъв голям шанс за онези трудни години, когато подготовката за всяко пътуване бе истинско приключение и когато мечтаехме за пътища, та били те „и на пирати“…

Сега е вече почти невъзможно да пресметнем пътищата, но е гордо, че нито един от тях не е пиратски. Може да са изтръгнати, може да са издраскани, да са отгладувани и отсънувани, но доблестни са тези пътища по морета и океани, по савани и джунгли, по зъбери и вечни ледове, из подземни усои и по недокоснати била. Петър Берон е един от техните първостроители: той се спусна до дъното на една от най-дълбоките земни пропасти, скита сам, а след това и с експедиция по Хималаите, преброди Африка и живя сред Африка, след като беше кръстосвал с раница на гръб Европа и близката Азия, осъмва и замръква из дебрите на Латинска Америка, картира пещери в Куба и живя като търсач и изследовател сред „другите“ хора на Нова Гвинея. Вярно е, че с яхта и с подводница не е пътувал, но защо са идните години! Усмихвам се — не е, защото не е понечил. И се сещам за папките в хола. Една от тях вече е преместена настрани — една грижа по-малко — ще рече Пети, който все още като че ли не е толкова загрижен за ненаписаното, колкото за невидяното, за непроученото. Даже книгата, пред която стоим, се сърди на това. И обещава, ако не друго, поне завръщане сред папуасите…

Винаги ли един предговор трябва да тълкува и да оценява книгата пред себе си — питам се, но знам отговора. Радвам се, горд съм, че имаме тази поучителна, мъжка книга, написана като че ли в една нощ, за да има в нея и ум, и сърце, за да говори тихо, но усмихнато, за да помни автора си.