Златните пафти (Албанска народна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Допълнителна обработка на корицата: gogo_mir, 2012 г.

 

Издание:

Султанка-мълчанка

Приказки на балканските народи

Преразказани от Ангел Каралийчев и Николай П. Тодоров

Второ издание

 

Художник: Стоимен Стоилов

Литературен редактор: Иван Иванов

Рецензент: Любомир Георгиев

Редактор: Илиана Монова

Художествен редактор: Буян Филчев

Технически редактор: Здравко Божанов

Коректор: Димитрина Еленова

 

Издателство „Български художник“, ул. „Асен Златаров“ 1, София

ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Имало някога си един млад ловец. По цял ден скитал из горите, биел дивеч и го продавал — с това се препитавал. Един ден уловил едно пъстроперо пиле, много хубаво. Такова той дотогава не бил виждал. Отнесъл го дома и го затворил в кафез. Гледал го ловецът, радвал му се и си приказвал на глас:

— Ще го продам скъпо и с парите ще се оженя, че ми е вече време и аз дом да събера, челяд да завъдя. Искам да си взема мома-хубавица.

Пилето слушало тия приказки и изведнъж проговорило с човешки глас:

— Ако ме пуснеш на воля, ще ти намеря булка, каквато сърцето ти иска.

Ловецът не се почудил, защото разбрал, че това не ще да е проста птичка, а вещо пиле. Отворил кафеза, пуснал го и му рекъл:

— Хайде, байковото, лети, хвърчи, дано ти ми намериш свястна булка. Че аз съм обиколил всички наши села не можах да срещна мома, която да ми хареса: или ще е ниска, или много висока, или носът й ще е голям, или устите й дебели. Затова иди по-надалеч да гледаш.

Пилето разперило крила и отлитнало. Обиколило много градове и села, надзъртало във всякакви дворове не намерило онова, що дирело. Най-сетне прехвърлило планината и там в едно малко селце видяло в двора на една бедна вдовица три моми, които везели със свила и сърма хубави ризи и покривки, забрадки и кърпи. Тия неща майката отнасяла на пазара, продавала ги и така четирите жени свързвали двата края. Двете дъщери били и хубави, и мили, ала най-малката била такава ненагледна хубавица, че слънцето се спирало да я заглежда, когато излизала на двора. Пилето кацнало на дървото, под което момите работели, поогледало ги и харесало най-малката. В това време майката излезла и то й изчуруликало:

— Голямата омъжи, средната сгоди, а най-малката недей!

Майката поклатила глава, нищо не отвърнала. Пък пилето отлетяло при ловеца да му каже, че е намерило девойка, чиято хубост няма равна по света:

— Очи — звезди, уста — вишна, коси — лято злато, снага — кипарис… Ама почакай малко! Аз ще ти кажа кога и къде да идеш да я вземеш.

На другия ден пилето пак отлетяло в двора на вдовицата и изчуруликало на майката:

— Голямата омъжи, средната сгоди, малката недей!

Майката нищо не отвърнала и то си отлетяло.

Днес тъй, утре тъй, най-сетне на вдовицата додеяло все тая песен да слуша. Отишла при една съседка, разправила й какво казва вещото пиле, поискала съвет.

— Ами ти какво отговаряш на пилето? — попитам съседката.

— Нищо, мълча си.

— Не така! Сега, като дойде пак, попитай го какво да правиш с малката.

Вдовицата послушала съвета на съседката. На другия ден, когато пилето пак изчуруликало познатата песен, тя го попитала:

— Е, добре де! А защо да не омъжа и малката? Стара мома ли да остане?

— Тя е наречена и обречена на моя господар, който живее отвъд планината. Той е много харен момък и с него щерката ти ще добрува. Ти утре й стегни чеиза и я прати горе, навръх планината. Там ще дойде и той да я отведе дома си.

Тъй изчуруликало пилето и отлетяло при ловеца да му каже да се готви за сватба.

Вдовицата загънала в един вързоп бедния чеиз на малката си щерка. Като се бояла да я изпрати самичка в планината, помолила съседката си да пусне своята щерка за дружка, да отидат двете на огледала. Съседката се съгласила. Рано на другата заран двете девойки се запътили към най-високия връх на планината. Когато се изкачили, не намерили там момъка, както вещото пиле било обещало. Седнали да си починат.

А защо станало така? Защото ловецът, като се стягал за сгледата, забелязал, че конят му бил обосял. Отбил се при тамошния ковач и помолил да му го подкове. Пък дордето ковачът разпалил огнището, дордето подковал коня, бая време минало. Затова и момите го преварили.

А какво направила щерката на съседката? Когато забелязала отдалеч, че се задава на кон един личен момък, в сърцето й закипяла завист. Тя отвела хубавицата до края на една стръмнина и я блъснала силно в гърба. Не успяла клетата девойка да извика, политнала в пропастта. Пак имала късмет, че паднала долу в един дълбок кладенец. Не се ударила, нито се наранила. Заловила се о един изпъкнал камък и зачакала да дойде някой да я извади.

Кладенецът бил в градината на един дворец, където живеела господарката на тая страна — една черна войводка. Тя била много богата и управлявала много люде, все черни като нея, и всички били доволни и охолни, защото макар да й било черно лицето, бяло й било сърцето.

Нея заран войводката изпратила една от своите робини да донесе вода. Отишла робинята на кладенеца, пуснала ведрото долу. Като понечила да го изтегли — не могла, нещо много тежко опъвало надолу. Погледнала тя и видяла, че на дъното една бяла мома се е хванала за ведрото и не го пуща. Уплашила се и изтичала при войводката:

— Господарке — викнала, — една русалка е слязла в кладенеца и стиска ведрото, не го пуща.

Отишла войводката при кладенеца, надвесила се и попитала момата:

— Ти русалка ли си или смъртен човек? Какво правиш там долу и защо ни пречиш да си вземем вода?

— Не съм русалка, а страдно сираче — отвърнала хубавицата. — Заклевам ви, извадете ме и всичко ще ви разправя!

Войводката заповядала на робите си да извадят момата от кладенеца. Те изпълнили заповедта и отвели мократа хубавица в двореца. Там й дали сухи дрехи и гореща чорба. Като се посвестила, момата разправила своето премеждие и помолила войводката да я остави при себе си да й прислужва. Господарката гледала бялото лице и златните коси на момата, видяла колко е хубава и веднага я обикнала. Прибрала я в двореца си и скоро толкова се привързала към нея, че я имала за най-близка дружка; поверила й всички ключове от раклите и сандъците, където пазела големите си богатства. И заживяла там нашата хубавица, оградена от обичта и почитта на всички.

А сега да се върнем горе навръх планината и да видим какво ново зло ще измисли щерката на съседката.

Когато ловецът пристигнал на уговореното място, намерил там да го чака една мома, ама съвсем не била такава, каквато вещото пиле му я било описало. Не му харесала, ала щом то казва, че тя му е орисана, покорил се на съдбата си, завел момата дома.

Първата работа на тази проклетница била да се отърве от пилето. Още влязла-невлязла в двора, извардила дордето ловецът разседлавал коня си в обора, померила един камък, та едва не утрепала пилето. Отлитнало то в своята гора с ранено крило и вече не посмяло да се върне.

Оженил се ловецът за необичаната жена. И още първите дни се разкаял. Защото тя излязла не само завистлива, ами и мързелива, и свадлива — с нищо не можел да й угоди. Траел си клетият, въздишал и си мърморел под мустак: „Ех, пиле, вещо пиле, какъв хомот ми нахлузи на врата!“

Така изминали две-три години. Веднъж жената си вързала една възглавница под престилката и казала на мъжа си:

— Мъжо, аз скоро ще ти родя дете.

Зарадвал се той и си помислил: „Е, дано то поне излезе свястно, та да ми топли сърцето.“ А гласно изрекъл:

— Искай, жено, що искаш да ти даря за тая радостна вест.

Пък тя само това и чакала:

— Искам да ми направиш златни пафти, та да не ми се надува съседката със своите сребърни.

Ловецът взел няколкото жълтици, що бил спастрил за черни дни, и ги занесъл на златаря:

— Ето с тия жълтици да направиш на жена ми едни хубави пафти.

Златарят отвърнал:

— Малко са. Не стигат за пафти.

Върнал се човекът дома и казал на жена си, че няма толкова злато за пафти. А тя като се развикала, затропала с крак:

— Като си бил толкова сиромах, защо се жениш? Аз при майка си живеех като царица. Върви да намериш още жълтици, защото ти ми обеща златни пафти! Иначе детето ни ще се роди сляпо. Тъй да знаеш.

Домъчняло му на ловеца от тия тежки думи, а още повече го дострашало да не би детето да се роди сляпо. Тръгнал по съседите да иска на заем жълтици. Ала и те били люде сиромаси. Пък и да имали по някоя скътана жълтица, не им се давало за такава вятърничава прищявка — златни пафти.

— Де, де! — викали му те. — Та коя жена носи златни пафти? Невям само царицата. Пък твоята жена да си наляга сиромашките парцали!

Върнал се мъжът дома с наведена глава. Жена му още от прага го захокала:

— Обеща ми! Обеща ми! Обеща ми! Продай коня, продай нещо друго! Ако трябва, открадни, ама с празни ръце не се връщай!

Ловецът продал това-онова, продал и коня. Ала пак не могъл да стъкми толкова жълтици, колкото трябвало за златните пафти. Тогава тръгнал по околните села и градове. Никой не искал да му заеме, че не знаели людете кой е и дали някога ще им ги върне.

Веднъж, като се връщал през гората у дома и се тюхкал, какво ще каже на опърничавата си жена, съзрял пак онова вещо пиле. Опънал лък да го простреля начаса, че нали всичките му беди от него били дошли. Пък то изпищяло:

— Недей, господарю! Що съм ти сторило?

— Що си ми сторило ли, пиле проклето? Дявол, а не жена вкара в колибата ми. Ти ме измами. Казваше, че ще ми намериш най-хубавата и най-добрата мома. Пък тази, която взех, нито е хубава, нито добра.

— Не тази мома ти бях избрала аз — отвърнала птицата. — Ти себе си трябва да виниш. Че когато се тръгва на сгледа, момъкът отива първи. Пък ти чак тогава се сети, че конят ти не е подкован, и отиде при ковача. Затова закъсня, затова и цялата работа наопаки тръгна. Е, както и да е! Станалото — станало, назад се не връща. Ама пак може да се оправи, ако ме послушаш.

И вещото пиле посъветвало ловеца да отиде в оня град, където управлявала черната войводка:

— Тя има голямо богатство и щедро сърце. Ще ти даде парите, които ти трябват. — Тъй рекло пилето и отлитнало.

Тръгнал нашият нещастен човек през гората, та през планината, та през долищата. Пристигнал накрай в оня град капнал от умора и право при черната войводка.

— Милостива господарке! — рекъл. — Всички казват, че си много богата. Дано и ръката ти е толкова широка. Моля да ми дадеш назаем няколко жълтици. От тях искам да направя златни пафти на жена си, която ще ми роди дете. Дадох дума да изпълня обещанието си, че иначе не смея да се върна дома. А пък аз ще се помъча подир някоя и друга година да ти върна заема.

Войводката погледнала чуждоземеца в очите — видяла, че е честен човек. Повикала бялата мома и й наредила:

— Донеси ми от желязната ракла една жълта кесия!

Момата бърже се върнала с една кесия пълна с жълтици. Подала я на господарката си, а тя я протегнала към ловеца. Пък той, гдето бил избъхтал толкова път за тия пари, сега се и не сетил да посегне, ами се загледал в бялата мома — не можел да си отлепи очите от нейната хубост: ония очи — звезди, уста — вишна, коси — лято Злато, снага — кипарис! Такава мома, каквато пилето някога му беше обещало. Попитал той войводката:

— Господарке, как е попаднала тази бяла мома в твоя град, където всички сте черни?

— Тя да ти разправи — отвърнала войводката.

Момата разправила и нему всичко от игла до конец: и за вещото пиле, и за невярната си дружка. И разбрал ловецът тогава чистата истина. Рекъл й:

— Ти, значи, си била онази, що ми е била обречена. Искам да ми станеш жена, ако си съгласна.

И той пък разправил онова, що е било преди и после за обещанието на вещото пиле и за несносния си живот. Хубавицата се съгласила да го вземе за мъж. Двамата коленичили пред нозете на войводката и я помолили да пусне момата, че да се вземат. Войводката много обичала дружката си, искала й само доброто. Затова рекла:

— Тя не ми е робиня, а мила посестрима. Щом желае, свободна е да върви да си дири другаде късмета. Ала първом искам да я наградя за вярната й служба и милата й дружба.

И войводката наредила да им дадат два харни коня, в дисагите да напъхат скъпи дарове. Когато всичко било готово, тя ги изпроводила до градските порти с всичките си войници и прислужници, сякаш са най-лични люде.

Скоро — както в приказките бива — младите прехвърлили планината и пристигнали в колибата на ловена. Жена му се спуснала насреща им с вдигнати юмруци. Ала като видяла коя мома води мъжът й, стреснала се и от страх се препънала на прага. Изпод престилката възглавницата отхвръкнала и се пльоснала в нозете на дошлите. Сега ловецът разбрал тая измама и тозчас напъдил злата си жена.

На следната неделя се вдигнала богата и весела сватба. С парите, що им била дала войводката, младоженците нагостили цялото село. Ала най-веселото били чудните песни на вещото пиле. За тях селяните и до ден-днешен разправят. Ами че такива песни никой не бил чувал и вече надали и ние ще чуем! Защото подир сватбата крилатият песнопоец си отлетял в своята гора и вече никога не се върнал. Пък ловецът и хубавицата си заживели в мир и любов и, ако не са умрели, може още да са живи.

Край