Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Crazy Maro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 8/1980 г.

История

  1. — Добавяне

Едни издирват из антикварните дюкянчета старинни книги, други търсят по търговете безценни уникални предмети. А аз ходя на лов за необикновени деца. Адвокат съм и имам достъп до най-добрите резервати: детския приют, училището за непълноценни момчета и момичета и, разбира се, съда, който разглежда делата на малолетните престъпници.

Получих добри пари за редките екземпляри. Петдесет хиляди долара за тринадесетгодишната русокоса престъпничка, която прекара половин година в колонията за малолетни в Джорджия. Ако бях се попазарил още малко, хонорарът щеше да бъде двойно по-голям — тя се оказа първият истински телепат, с който моите клиенти успяха да се сдобият.

Най-удивителната от моите находки бе един дългокрак осемнадесетгодишен негър. Той промени живота ми. Наричаха го Безумния Маро. Предложиха ми половин милион, ако успея да го склоня да замине в бъдещето.

За първи път видях Маро, когато три момчета му се подиграваха и го дразнеха.

— Маро лудия! — викаха те провлечено. — Маро лудия!

Маро забеляза, че го наблюдавам, а може би — нали ме бяха предупредили — той почувствува това, или чу, или усети, или всичко накуп. Бяха ми казали, че Маро разпознава цветовете зад границите на видимия за окото спектър с такава лекота, с каквато ние различаваме розовата от синята детска рокличка. Той чувал радиовълните с висока честота също така ясно, както кучешкия лай.

И макар че документите на съда по делата на непълнолетните свидетелствуваха, че той от деветгодишна възраст е бил осъждан за дребни кражби и буйно поведение, Маро бе необходим в 2752 година за работа, която не бе по силите на нито едно живо същество, родено преди или след него.

Дълго не можех да намеря Маро, но когато го видях със собствените си очи, разбрах, че това е човекът, който е нужен там.

Като се отърва от мъчителите си, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на закърпените си избелели панталони, той пресече лениво улицата и се насочи към мен.

Изгледа ме от долу до горе и напрегнато изви глава.

— Студено ли ви е?

— Не — отвърнах аз. — Не ми е студено.

Той щракна с пръсти.

— Не ме смятайте за глупак, мистър. Вие лъжете. Искате да спечелите на мой гръб. Вие сте студен, дълбок и неравен. Вие сте грапав и гладък като изтрита шкурка. Дайте ми един долар.

— От къде на къде?

— Трябват ми пари. Ако ми дадете, ще си отидете от тук целичък. Ако не…

Той вдигна рамене, сякаш намекваше за безнадеждността на моето положение.

— Защо те наричат луд, Маро?

Сведе поглед и клепачите му затрепкаха.

— Защото си е истина. За какво друго? Вие миришете на зелено и на хартия — като парите. Сега това ще ви струва два долара.

— Защо мислиш, че ще ти дам пари, които не си спечелил?

Когато той вдигна глава, видях само бялото на очите му, което ярко се открояваше на фона на черните клепачи.

Стоеше, клатеше се напред-назад, сякаш се вслушваше в някакъв ритъм вътре в себе си, и щракаше с пръсти в такт с този ритъм. После спря да се клати и запита намръщено:

— Вие полицай ли сте?

— Не — отвърнах аз. — Юрист.

Извадих от жилетката визитната си картичка и му я дадох.

— Както виждаш, там е написано: „Юджийн…“

— Аз знам да чета — озъби се той и бавно прочете:

— „Юджин Х. Денис… адвокат.“ — Внимателно ме изгледа, после сложи картичката в джоба си.

— И какво искате от мен?

— Е… ела в кантората ми и ще поговорим на четири очи.

— Можем да поговорим и тук.

— Добре, щом така искаш… Имам клиенти, които знаят за теб, за твоите изключителни способности. Те ми възложиха да те намеря и ти съобщя нещо много важно. Ти ще заминеш задълго от тук и…

Маро ме наблюдаваше с интерес, а после, преди да успея да съобразя какво иска, ме хвана за ръката. Опитах се да се дръпна.

— Какво правиш?

Маро се засия и се тупна по бедрото с голямата си ръка.

— Вие сте уплашен до смърт. Страхувате се, че ще ви ударя. — В очите му се появи нещо жестоко. — И правилно, страхувайте се. Ей сега така ще ви избия чифт зъби, че ще ги нагълтате набързо.

— Ей, какво приказваш? — казах аз, опитвайки се да се отскубна. — Аз не искам да те излъжа. Това е една много добра възможност за теб. Можеш да ми вярваш…

Не успях да се дръпна встрани, когато той рязко протегна лявата си ръка и ми запуши устата. После ме удари с коляно в корема.

Паднех на паважа превит на две, задъхвайки се от болка и мъчейки се конвулсивно да глътна въздух.

— Ти си един глупак, Маро. Аз дойдох да ти помогна.

Стоеше над мен и ме гледаше. После се намръщи, сякаш почувствува вкуса на кръвта, която се стичаше на тънка струйка от ъгъла на устата ми.

Тогава сигурно с ъгълчето на окото си е забелязал или е чул, или пък е почувствувал с връхчетата на дългите си пръсти приближаването на „сините мундири“.

— Дявол да го вземе — въздъхна той — отново ченгетата.

Изпъна се като струна, като изплашен елен, попаднал в ярките лъчи на прожекторите.

— Почакай, Маро! — завиках аз. — Не си отивай. Няма да се оплача на полицаите.

Но той беше вече отминал.

— На визитната картичка е написан адресът ми! Чакам те. Това е много важно! — извиках аз след него.

Бягайки, той обърна главата си и аз ясно видях широката му подигравателна усмивка. Страхувах се само от едно: че няма да дойде при мен. Може да реши, че съм му устроил клопка. Бях загубил близо два месеца, за да го намеря, и за по-малко от половин час развалих всичко, като го подплаших. Грешката ми беше там, че не можах да потисна страха си.

С предишните ми беше по-лесно. Те не задаваха заплетени въпроси и не се налагаше да им се обяснява, че аз нищо не знам за времето, мястото или работата, която ги очаква. Но Маро беше умен юноша, макар и с необуздан характер. Ще успее ли да осъзнае, че този живот и общество, с които не бе успял да свикне, трябва да бъдат сменени? Как да го накарам да ми повярва?

На третата нощ ме събуди почукване по стъклото на прозореца. Протегнах ръката си към чекмеджето на нощното шкафче, където лежеше пистолета ми, но се отказах.

Маро ще усети опасността, така както усети страха ми и това ще го озлоби. Той не бива да бъде лъган. Аз трябва да докажа, че му вярвам или всичко ще пропадне. Отворих прозореца, без да светна лампата.

— Влез, Маро. Тук няма никой. Очаквах те.

Той се прехвърли бързо през прозореца и безшумно стъпи на пода. Сега можех да го разгледам отблизо. Висок, мускулест, с късо подстригани коси. Тревожно потрепваше в очакване кога ще заговоря. Пристъпих към целта.

— Разбирам те, Маро. Аз зная кой си и те приемам такъв, какъвто си. От теб се страхуват и те мразят, защото не могат да те разберат. Затова ти трябва да се криеш и да се преструваш.

Той се засмя и се пльосна в креслото.

— Лъжа ли се?

— До такава степен, че дори вони. Ако бяхте на моето място, и вие бихте се крил. Усещам го по миризмата ви. Вие се страхувате дори от собствената си сянка. Нима досега не сте разбрали, че аз мога да усетя това? Вие гледате, но не ме виждате, мистър Денис. Вие се преструвате. А аз не мога да понасям, когато не ми вярват. Всичко в мен се преобръща, изпадам в лудост и мога да убия.

Гласът му, силен и зъл, ме омагьоса и едва когато млъкна и престана да ме пробожда с поглед, забелязах колко се е изменил. Целият му вид, начинът на държане, говорът му — всичко се беше изменило поразително. Вместо да мънка на някакъв дивашки жаргон, както при първата ни среща, той говореше точно, ясно и с достойнство. Но при последните думи очите му отново бясно защъкаха и аз видях как сви юмруци. Спомних си за пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. Доловил опасността, той затрепера и се наведе с цялото си тяло напред.

И в този миг разбрах, че действувам неправилно. Реших да рискувам и да му кажа истината.

— Стига! — казах аз рязко. — Добре, ти имаш право. Аз се страхувам от теб и ти знаеш това. Няма смисъл да те баламосвам. В нощното ми шкафче има пистолет и аз за секунда си помислих, че той може да ми потрябва за защита.

— Благодаря — въздъхна той. — Не знаех какво е и къде е, но чувствувах: има нещо. Когато ме лъжат или се преструват, започва да ме боли някъде дълбоко в червата. Доктор Ландмиер обеща да ме излекува. Той казва, че трябва да се науча да живея сред хората, които лъжат и се преструват, и тогава ще стана нормален.

— Този доктор… Ландмиер… Дълго ли се лекува при него?

— Осем месеца. Съдията ме изпрати в психиатричната клиника, а от там ме отпратиха при доктор Ландмиер. Той е лъжец като всички. Макар да мисли, че ми помага, има случаи, когато ми се иска да го стисна за гърлото и да го накарам да млъкне. Той лъже, а си дава вид, че уж ми вярва и мисли, че не го познавам. Всяко посещение при него ми струва половин долар. Ха! Знаете ли, има хора, които му плащат по петнадесет-двадесет долара на час. Мислите ли, че съм луд, мистър Денис?

— Не, не мисля.

— Вие ме лъжете!

— Чакай — казах аз, без да се опитвам да скрия раздразнението си. — Такъв, какъвто си, ти си нужен за бъдещето. Ако този доктор промени нещо в теб, ти ще бъдеш безполезен там.

— В бъдещето? — Маро отвори широко очи.

— Да, точно в това се състои моята задача. Малко нещо мога да ти кажа. Някаква агенция от бъдещето събира особени деца, родени във време, когато способностите им остават неразбрани. Такива деца като теб са самотни, с тях се гаврят, те дори загиват, защото са се родили не на време. Но те могат да живеят щастливо и да бъдат полезни, ако попаднат в своята епоха.

Маро свирна с уста и се изтегна в креслото.

— Охо — каза той. — Доктор Ландмиер иска да ме направи нормален. Моят старец, той е свещеник, иска да спаси душата ни. Делия иска да направи от мен мъж. И накрая се явявате вие и ми казвате, че съм съвсем нормален, но просто съм се родил не на време.

— Точно така — кимнах аз.

Той скочи и започна да крачи напред-назад из стаята, потривайки ръце и сякаш привиквайки с миризмата на нещо.

— А вие? — запита Маро. — Не мога да разбера вашия интерес в тази работа.

Поколебах се за миг, а после реших да продължа да говоря истината.

— Ако съумея да те склоня и ти напуснеш това време, като дадеш писмено съгласие да не се връщаш повече тук, аз ще получа половин милион долара.

Маро недоверчиво поклати глава.

— Не, вие целите нещо друго. Работата не е само в парите. Вас ви интересува нещо друго, нещо повече от парите.

— Не, абсолютно нищо — настоявах аз. Той целия се напрегна и ноздрите му затрепераха от гняв.

— Как сте се оплели в тази афера, мистър Денис? А аз мислех, че сте адвокат!

Трябваше да се държа така, че да престане да се стеснява и да ми повярва. Тогава спокойно му разказах, как след завършване на юридическия колеж в Харвард вместо да стана младши партньор на адвокатската фирма „Денис и Денис“, основана от баща ми и от по-големия ми брат, аз станах адвокат по углавни дела. Обясних на Маро, че заради тази си постъпка за представителите на висшата каста на моята професия аз се превърнах в социален ренегат, че моят баща ме лиши от наследство и че за пръв път в живота си се почувствувах истински свободен.

— Като работиш с углавните дела, се срещаш с най-различни хора — разказвах му аз. — Ти сигурно си твърде млад и не помниш случая с едно момче. То беше парализирано, цялото му тяло от врата надолу беше напълно неподвижно. Возеха го е инвалидна количка. А беше обвинено в ограбването на една дузина магазинчета. Преди шест години неговото дело заемаше първите страници на вестниците.

— Какво, какво? — Маро се наведе напред. — Това е невъзможно!

— Не можаха да разкрият как е крал, но веднъж го спипали на мястото на произшествието, а в стаята му полицията намерила цял склад с изчезналите скъпоценности. Съгласих се да му стана адвокат и спечелих делото. Тогава не знаех, че той наистина е бил виновен.

— Че как може?…

— Това никой не разбра, не само аз. Цяла седмица тази история не слезе от първите страници на вестниците. А след няколко месеца, когато всичко поутихна, те установиха връзка с мен. Те — това са хората от бъдещето. Те знаеха как го е правил и той им беше крайно необходим. Когато му казах, че зная всичко, призна ми. Наистина бил парализиран от рождение. Но за сметка на това бил телекинетик. Беше много забавно да се наблюдава как това момче със силата на мислите си премества предметите.

— Съгласи ли се да тръгне?

— Е, отначало се изплаши. Не го обвинявам. Аз също отначало се отнесох с подозрение към тях. Страхувах се, че са мошеници или нещо по-лошо. Но те изпратиха при мен един човек. Той също беше адвокат и ме убеди, че няма от какво да се страхувам. Когато момчето разбра, че наистина може да бъде полезно на човечеството, много му се прииска да замине. От време на време моите клиенти отново се появяваха. Аз влизах във връзка с човека, когото те бяха набелязали, получавах съгласието му да замине, а за останалото се грижеха те. През последните пет години сключих пет сделки с тях. Това е всичко, което зная.

Мара седеше свит, без да сваля очи от лицето ми.

— А другите също ли заминаваха, без да знаят къде и защо?

Кимнах.

— Това е едно от условията на сделката. И моите клиенти му придават особено голямо значение. Ти трябва да им вярваш.

— И на вас трябва да вярвам, и на вас. Аз нищо не зная за тях, освен това, което вие разказвате. А трябва да ви поверя живота си — гледаше килима и чертаеше по него някакви линии с върха на обувката си.

— Кажете, мистър Денис, а вие бихте ли ми повярвали? Бихте ли ми поверили живота си?

Въпросът му ме накара да трепна. Първото нещо, което ми хрумна, беше да го убедя, че бих му повярвал, но се отказах, защото той би усетил, че лъжа.

— Не — казах аз — няма смисъл да лъжа. За мен ти си един див звяр, как мога да ти вярвам?

— Но тогава защо се занимавате с това, мистър Денис?

— Казах ти вече. Заради парите.

— Глупости.

— А, значи така! — извиках аз. — Ако искаш вярвай, ако искаш — не вярвай. Не мога нищо повече да добавя, дявол да го вземе.

Бях ядосан и тъй като нямаше смисъл да скривам това, дадох воля на гнева си.

— Можеш да се измиташ от тук, щом искаш и забрави какво сме говорили с теб!

— Какво искате да постигнете, мистър Денис?

— Пари, Маро. Пари! Пари! — закрещях аз. Бях побеснял, защото заради него не можех да се контролирам, Той стоеше и трепереше, а аз го ругаех и усещах, че вътре е мен всичко се преобръща. Дланите и мишниците ми бяха влажни от пот. Това беше избухване, каквото не ми се бе случвало дотогава. Обхвана ме такава злоба, че ми се искаше да го напсувам, да го ударя, да му причиня болка. Той скърцаше със зъби, а вдигнатите му нагоре длани трепереха. Нещо ми пречеше да го ударя пръв с каквото ми попадне под ръка. Започна до ми се гади.

И тогава го ударих.

Маро дори не направи опит да се защити. Биех го по лицето, а той се смееше. Хванах го за гърлото и закрещях:

— Гледай в мен, когато те бия, негоднико! Гледай в мен!

И изведнъж всичко свърши. Натежал, загубил сили и способност да се движа, аз рухнах върху стола.

Известно време седяхме мълчаливи. После много тихо Маро каза:

— Сега аз мога да ви вярвам, мистър Денис.

— Защо? Та аз не съм се променил?

— Променихте се. Малко. Но достатъчно, за да започна да ви вярвам.

— Това е лошо — казах аз. — Ти трябва напълно да ми вярваш.

Маро поклати глава.

— Вярвам ви толкова, колкото сте се променили. Засега не напълно. Но щом вече е настъпило, ще тръгне и по-нататък. Виждали ли сте някога как някой човек държи оголена жица? Той не може да я пусне. Много приличахте на такъв човек. Може би сте искали само да ми направите впечатление, но все едно, щом това вече стана, така ще бъде и занапред. Уверен съм. Аз самият през цялото време живея така.

— Кой знае какво е това, някакъв ад.

— Ад и рай. За мен това е затворена верига, защото държа в ръцете си двете жици. А колкото до желанието ви да ви доверя себе си и да подпиша тези документи — до него сме още далеч.

— Да, но колко далеч?

— Не ме разбрахте, мистър Денис. Всичко зависи вече от вас. Вие само трябва да повярвате в мен.

Той беше прав. Всичко беше толкова просто, толкова логично и толкова ужасно. Сега вече той беше готов. А аз трябваше да се променя. Той ще ми се довери, когато бъда способен аз да му се доверя. От негова гледна точка това беше най-справедливо.

— Не зная дали ще мога да направя това, за което ме молиш, Маро. Бих искал, но не съм сигурен, че ще успея. Знаеш ли, аз престанах да се изповядвам, когато бях на тринадесет години. Опитваха се да ме убедят, че свещениците никому нищо не разказват, но аз и досега не мога да убедя себе си, че мога да им вярвам. Маро, аз няма да мога да повярвам не само на теб, но и на другите. Аз съм от тия, които проверяват на място ли е кесията им, в когото и да се бутнат. Тогава как можеш да искаш да ти вярвам напълно?

Маро се усмихна и вдигна рамене.

— Единият от нас трябва да се предаде пръв и точно вие сте заинтересован от това. Сигурен съм, че не става дума само за пари, затова ще трябва да ми се доверите.

Започваше да се зазорява, когато Маро си отиде, а аз още дълго стоях, втренчил поглед в стената. Как мога напълно да повярвам на момче като Маро? Аз?! Тази мисъл ми се стори толкова невероятна, че едва след третата чашка уиски успех да кажа, гледайки се тъпо в огледалото:

— Ти трябва да му покажеш, че му се доверяваш. Ти трябва истински да му се довериш. Ти трябва да му довериш живота си.

Събудих се по пладне. Главата ме болеше от пиенето, дълго седях на леглото, съжалявайки и ругаейки се за неумението си да вярвам на хората. Но от това не ми ставаше по-леко. Трябваше да се доверя на Маро.

Като начало реших да понауча нещо повече за него. И така, добре го познаваха доктор Ландмиер, преподобният отец Тайлер и момичето на име Делия.

Чрез познати в градската психолечебница научих, че доктор Ландмиер освен частната си практика шест часа в седмицата лекува в нея трима болни.

Нисичкият и набит доктор Ландмиер ме гледаше с кафявите си, пълни с ентусиазъм очи.

— Нашият директор ми каза, че вие се интересувате от психологията при юношите, мистър Денис.

— Чувах, че това е важна област от психиатрията. Бих искал да науча нещо за работата на лекари като вас.

— Винаги ми се е струвало — започна той, като се настани удобно в коженото кресло и запали огромната си лула от морска пяна, — че на работата с юношите и девойките се обръща много малко внимание. А точно преходът от детството към зрелостта изисква особено внимателно изучаване. Знам колко важно е, защото самият аз в тази възраст съм страдал много… Но, няма какво да говорим за това. Искам само да ви кажа, че наистина разбирам децата, които изпитват страх и страдат от това, че не са нужни никому.

— Ще ми разкажете ли за болните, прехвърлени от клиниката? Разбира се, без да споменавате имена. Просто ми разкажете какви случаи са и как върви лечението им.

Той подробно ми описа болните си.

Накрая премина към младия негър с манията за преследване.

— Много умно момче — каза докторът, — но неспокойно. Струва му се, че хората винаги лъжат. Когато дойде за първи път при мен, държеше се и разговаряше така, както, според мнението на предубедените хора, трябва да се държи един негър — неразбираем език, тътрузене на краката, тъп поглед…

Кимнах, спомняйки си деня, когато видях Маро за пръв път на улицата…

— Сега, разбира се — продължи Ландмиер, — когато е тук, при мен, той повече не се преструва. Този стереотип за него е своего рода защита от белите. Разбирате нали, той е умен и достатъчно възприемчив и знае, че повечето хора очакват от него именно такова държане.

От разказа на Ландмиер излизаше, че Маро бе идвал тук цели осем месеца наред, а докторът не бе успял да открие неговата способност за свръхсетивно възприемане.

Желаейки да порази въображението ми с важността на своята работа, Ландмиер непременно би споменал за тази негова способност, ако знаеше за нея.

Сега между мен и доктора се породи нещо като съревнование. Ако Маро се открие на Ландмиер, той ще бъде загубен за мен и за бъдещето, на което е необходим.

— Кажете, докторе, наистина ли такива хора, като него, чувствувайки, че против тях се замисля нещо, са способни на насилие?

— Трябва да разберете, че този пациент е емоционално неустойчив. В него живее дълбоко вкоренена враждебност. Когато бил на девет години, неговият възпитател, свещеник, му разказал, че истинските му родители го захвърлили още като бебе. Свещеникът минавал и чул детски плач. Той идвал от голяма картонена кутия, хвърлена върху купчина боклук. Когато отворил кутията, намерил не само детето, но и един плъх. Бързото преливане на кръв спасило живота на детето, но белезите по ръцете и тялото му стоят и досега.

— Господи! Че защо му е разказал всичко това! Защо е нужно едно деветгодишно дете да знае за тези ужаси?

— Според думите на момчето неговият осиновител му разказал това в момент на силен гняв. Той искал да докаже на детето, че провидението го е завело на мястото, където било хвърлена кутията. Мисля, че сега вече ще разберете озлобеността на пациента ми.

— Та кой на негово място не би се озлобил?

Докторът кимна.

— Страхът и дълбоко вкоренената враждебност могат да го доведат до насилие. Въпреки това този случай не предизвиква в мен съмнения. Момчето е на оздравяване. След време то ще успее да стане нормален член на нашето общество.

От кабинета на доктора си излязох още по-смутен и развълнуван. Портретът на Маро, нарисуван от доктор Ландмиер, не съответствуваше на моите лични, макар и откъслечни представи за личността на момчето. Нещо не беше на ред…

… Когато казах на свещеника, че съм от „Дружеството за благоденствие на децата“ и че обследвам осиновените юноши, Тайлер с готовност се съгласи да ми окаже съдействие.

— Не ми беше лесно с това момче, сър. — Преподобният отец тупна с длан по масата, сякаш за да подсили впечатлението от думите си. — То се отлъчи от стадото и аз с божията помощ го изтръгнах от ръцете на сатаната. Той е белязан с печата на Каин, но ние ще спасим душата му.

— Нашето дружество се интересува, преподобни отче, какъв е той всъщност. Ние търсим ключ към сърцата на децата, които покровителствуваме.

Свещеникът поклати глава.

— Маро е бил винаги много емоционално дете. Той прави всичко наопъки. Аз съм добър човек, мистър Денис, но има случаи… Знаете ли, когато беше на девет години, той се скара с едно момче. Когато най-неочаквано ги видях, с едната си ръка Маро стискаше гърлото му, а в другата държеше нож. Ако всемогъщият не ме беше изпратил на помощ, Маро щеше да убие това дете.

— Откъде знаете? Може би е искал само да го сплаши? Може би е видял, че вие сте до него и че ще го спрете.

Свещеникът ме изгледа продължително.

— Да го сплаши! Вие просто не познавате Маро. Той винаги е бил бесен. Колкото и да се мъчих, не можах да му внуша страх от всевишния. Между ножа и сърцето на онова дете беше само ръката ми, насочвана от провидението. А какво друго, мистър Денис, може да спре хората от изтребление на себеподобните им, ако не страхът от божия гняв? Да, ще ви кажа, нужни бяха моите големи усилия и усилията на по-високостоящи хора, за да вселим в това момче страх от ада. Напоследък Маро започна да проявява интерес към религията и аз имам някаква надежда. Колко чудесно ще бъде, ако той се посвети на бога!

Маро се очертаваше като много сложна и непостоянна натура.

Оставаше още един човек. Той сигурно го познава, може би дори по-добре, отколкото другите. Ще може ли това момиче да ми даде ключ към душата му?

Делия Браун живееше в къщата на ъгъла на 127-а улица и авеню Ленокс.

Отначало не искаше да ме пусне да вляза.

— Аз не съм полицай, Делия. Слушай, ти можеш да не ми казваш къде е Маро. Аз вече се срещнах с него и разговарях с доктор Ландмиер и с преподобния Тайлер. Сега искам да поприказвам с теб…

Делия отвори малко по-широко вратата, но в ръката си бе стиснала дървен лост за откъртване на лед.

— За какво?

Реших да играя с открити карти.

— За това какво да направя, че да мога да вярвам на Маро. Той иска да му вярвам, но преди това аз трябва да го опозная по-добре.

Изгледа ме внимателно, после сложи лоста на масата, дръпна се от вратата и седна.

Отворих и влязох.

— Значи вие го познавате? — каза тя. — Маро е глупак. Ако искате, можете да му кажете това. Маро наистина вярва на хората. Той не се страхува от тях. — Делия вдигна рамене. — Маро не се страхува от никого и от нищо на света. Той е прекалено простодушен и доверчив, за да се страхува от някого. Той е такова дете…

— Тогава защо дава вид, че се страхува? Защо е толкова необуздан и див?

— Маро — необуздан и див?!

Делия отвори широко очи и се засмя.

— Господи! Аз пък си помислих, че вие наистина го познавате. Той е най-спокойният човек, най-нежната душа в целия свят. Той никога няма да причини зло на нито едно същество.

Думите й съвсем не съответствуваха на образа на момчето, което ме удари с юмрук по лицето и ме ритна, когато се срещнахме за първи път.

Делия също не го познаваше.

Никой от хората, които бяха близки с него, не го познаваха. Маро криеше от тях способността си за свръхсетивно възприемане на света и аз започнах да подозирам, че той старателно крие онези черти от характера си, които са в разрез с техните представи за него.

— Той е едно безпомощно дете — каза Делия. — И аз трябва да го защищавам от самия него. Той би позволил на хората да го стъпчат и да се възползуват от добрината му, ако през всичкото време не му се карам за това. Миналата седмица даде на един минувач последния си долар. Можете ли да си представите това?! На съвсем непознат човек! Нужна съм на Маро, за да се грижа за него и да го пазя. — Делия ме хвана за ръкава. — До една истинска жена, която го обича, той би могъл да стане нещо, да стане голям човек. Той се променя. В него започва да се появява здрав смисъл. А ако на този свят на човек е нужно нещо, то това е точно здрав смисъл. Не знам каква работа му предлагате, но вие можете да се доверите на това момче напълно.

Тя уморено се засмя.

— Мистър Денис, този юноша не може да бъде нечестен. Той не знае нищо за живота. Никой никога не му е казвал истината, дори за дядо Коледа.

Когато слушах Делия и гледах нашите изображения в мътното огледало над тоалетната й масичка, аз започнах да разбирам тайната на Маро.

Всичко заставаше на мястото си.

Маро възприемаше света по необикновен начин. Той можеше да определя чувствата на околните и мигновено узнаваше какво мислят за него. Той просто отразяваше този тип характер, който хората предполагаха, че има. Защитна окраска!

За доктор Ландмиер Маро беше неврастеник, на когото не бива да се вярва, защото сам докторът го смяташе за неврастеник. А когато на Ландмиер му се сторило, че лечението върви успешно, и Маро станал по-добър.

За преподобния Тайлер той беше загубена душа, но щом свещеникът повярвал, че ще спаси Маро, юношата започнал да вярва в бога.

За Делия, която виждаше в Маро простодушния момък, който има нужда от нейните грижи и закрила, Маро бе едно дете, а когато тя си въобразила, че под влиянието й той става по-силен, Маро започнал да възмъжава.

Всички бяха Маро и заедно с това не бяха. Той заставаше пред хората такъв, какъвто те искаха да го видят. На мен ми се стори диво, необуздано и странно същество, и с мен Маро бе точно такъв. Аз не му вярвах и това се отразяваше в него.

През целия път до къщи мислех за това, което бях узнал.

Дали странните способности на Маро бяха резултат на мутация или не, не зная, но аз не се съмнявах ни най-малко, че за развитието на неговото свръхсетивно възприемане на света е оказала влияние необикновената история на неговото детство.

Точно за това той беше нужен там — такава сплав от наследственост и взаимодействие с враждебна среда едва ли ще се срещне друг път. Той беше необходим там и затова трябваше да замине.

Оказах се е затворен кръг. На Маро може да се вярва… Аз можех напълно да му се доверя… ако бях абсолютно уверен, че съм способен на това. С него не можех да се преструвам. Ако той усети лъжата, работата ще вземе съдбоносен обрат. Трябва да сложа живота си в ръцете му… Или да забравя за всичко.

Маро беше огледало. Аз, а не той трябваше да се промени.

Както и очаквах, той вече бе дошъл у дома. Пушеше от цигарите ми и пиеше уиски, опънал крака върху масичката за сервиране на кафе — завършен портрет на самоуверен хлапак, какъвто смятах че е.

Застанах спокойно и го загледах, без да мисля за нищо, мъчейки се да бъда непринуден е негово присъствие. Като знаех вече какъв е всъщност, сега аз не се страхувах от него и той усети това.

Маро се засмя. После, като забеляза израза на лицето ми, угаси цигарата, начумери се и стана.

— Вие сте се променили — прошепна той. — Вашият дъх… сякаш ме обляха със студена вода, вие миришете като чисто и гладко стъкло. — Той беше озадачен. — В никого и никога по-рано не съм забелязвал такива промени.

Тъжният израз на лицето му се смени с израз на скръб, после на страх, на уплаха, изумление, молба, детска наивност и накрая с равнодушие. Той сякаш се бе опитал да премери всички маски, които имаше в запас, мъчейки се да отгатне какво чакам от него, стараейки се да разбере какъв го виждам, кой от многобройните Маро ми е нужен. Но както самият той каза, аз бях гладък и студен като вода и прозрачен като стъкло.

Отново седна в креслото и зачака. Чувствуваше, че съм го разбрал и чакаше да види какво ще направя.

За пръв път в живота му някой се готвеше да стане такъв, какъвто Маро би искал да го види, да отрази това, което бе нужно на Маро. А на него най-много от всичко на света му бе нужно да му вярват. Той бе чакал това през цялото си детство и юношество.

Забелязах, че гледа към чекмеджето на нощното шкафче. Знаеше, че там е пистолетът ми. Маро сякаш почувствува готовността ми да му вярвам до край и ми подсказа как да докажа това.

Ами ако се излъжа? Какво ще стане, ако Маро съвсем ме е този, в когото вярвах? Ами ако не ме спре? Глупаво… абсолютно глупаво е да се доверяваш на когото и да било. Такова доверие човек не може да прояви дори към самия себе си.

В мозъка ми се мерна картина — спомен от детството ми.

Баща ми стои на долното стъпало на стълбата. Аз съм пет-шест стъпала по-високо. Той протяга ръце към мен. Скачай, момчето ми, скачай! Той ще ме хване. Страхувам се. Уговаря ме, убеждава ме. Татенцето няма да позволи да падна. Скачам. Той се отмества и аз с писък падам на земята. Боли ме и ми е обидно. Защо ме излъга, татко? Защо? Защо?… Смеха, думите и гласа на баща си не съм забравил и до днес:

За да те науча да не вярваш никому, дори на собствения си баща!

Може би затова и не се ожених, не обичах и не вярвах никому? Може би зад здравата защитна черупка на подозрителността в душата ми живееше страхът, който през всички тези години ме държеше в плен?

Разбирах, че в този момент решението ми беше важно не само за Маро, но и за самия мен. Ако сега отстъпя, никога никому в живота си повече няма да мога да повярвам.

Маро ме наблюдаваше. Той искаше да му повярвам.

Без да кажа дума, отидох до шкафчето, дръпнах чекмеджето и извадих пистолета. Убедих се, че е зареден, и се обърнах към Маро:

— Аз ти вярвам, Маро — казах му. — На теб са ти нужни доказателства за моята вяра в теб. Така, както и на мен.

Доближих дулото на пистолета до дясното си слепоочие.

— Ще броя до три. Вярвам, че ще ме спреш, преди да стрелям.

Той се ухили самодоволно.

— Наистина ли ще направите това? А може би аз няма да ви спра? Може би няма да успея? Може би…

— Едно…

— Вие сте глупак, мистър Денис. Не си струва да се рискува толкова за половин милион долара. Или може би не е заради парите? Какво искате да докажете?

— Две…

Ще успее ли да реагира палеца ми при командата? Способен ли съм на това?

После за миг разумът ми сякаш се сля с неговия.

Осъзнах, че мога да стрелям, както и това, че той ще ме спаси. Нищо повече не ми беше нужно да знам. Стана ми леко. Усмивката изчезна от лицето му. Задиша дълбоко. Стисна здраво юмруци. Широко отвори очи.

— Три!

Без да затварям очи, натиснах спусъка. В този миг между мен и вечността застана Маро, блъсна пистолета и той излетя встрани. Куршумът засегна челото ми и се заби в стената зад мен.

Яркият пламък обгори лицето ми и аз загубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, почувствувах, че се е навел над мен. Лицето ми бе покрито с мокра кърпа.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Изгаряне от барут, извиках лекаря.

— Куршумът мина много близко — казах аз.

— Вие сте глупак! — той неспокойно кръстосваше стаята, удряйки юмруците си един друг. — Дяволски глупак. Не биваше да правите така.

— Ти искаше да постъпя така. Важно беше не само за мен, но и за теб.

Възбудата му нарастваше. Като бесен се мяташе из стаята.

— Аз не трябваше да чакам толкова дълго. Не мислех, че наистина имате намерение да стреляте. Не знаех. Никой не ми е вярвал така по-рано. Мислех си, че ще трябва да чакам цял живот, докато някой истински повярва в мен. Не очаквах, че това ще бъдете вие.

— И аз също не мислех — отвърнах. — Никому никога не съм вярвал още от детинството ми. Нещо в мен се пречупи. Е, това е хубаво.

— Мистър Денис, — той се дръпна назад и пое въздух с носа си.

— Какво има?

— Там, нещо навън… Далеч и все пак близо… Музика, но не истинска. Бледовиолетови и яркожълти ленти от звуци се въртят около мен и изчезват. Това става тук, сега и в същото време някъде много далеч в бъдещето.

— Твоят час настъпи, Маро, твоето място е там. Ти си им нужен. И те са ти нужни. Ти трябва да им се довериш.

— Аз ви вярвам, мистър Денис. Щом казвате, че трябва, ще отида.

— Трябва, казвам ти го не заради парите, ти знаеш. Ще ги дам за нуждите на клиниката. Колкото имам, ми стигат. Ще напусна работа. Това е последната сделка, която ще изпълня за тях.

— Измислете какво ще кажете на доктор Ландмиер, на моя старец и на Делия.

— Добре.

Казах му номера на телефона на специалната служба, нека съобщи, че е готов да замине. Те ще му кажат къде да чака и ще изпратят човек за него.

Маро хвана ръката ми и я стисна.

— Мистър Денис, мисля, че ще ви бъде интересно да научите. Тази музика… Аз я виждам и усещам… Вие бяхте прав. Това е от там, от тях. Това е намек за какво съм им нужен.

— Радва ме това, което казваш, Маро, от това се чувствувам много по-добре.

— Довиждане, мистър Денис.

— Довиждане.

Почаках, докато се затвори външната врата, снех кърпата от лицето си, седнах на края на леглото и напипах запалката в джоба си.

Щракнах и я поднесох към лицето си. Почувствувах огнена жар и усетих острия мирис на изгорели коси. Опърлих веждите си. Да, ослепях. Легнах по гръб и от някъде в стаята нахлуха звуците на музика.

Стори ми се, че за миг я виждам, както Маро — бледолилавите и яркожълтите ленти на звуците се вият около мен и се разтварят във въздуха. После видението изчезна и аз чух приглушените звуци на една мелодия. Мелодията, която чувах винаги…

Но сега тя звучеше в пълен мрак…

Край