М. Бубнова, В. Келасиев
Бион

Николай Николаевич завърши вечерната си обиколка из лабораториите с кабинета на Бион.

Роботът, който по външен вид приличаше на човек, седеше пред пулта за управление и гледаше в екрана.

Той едва погледна Николай Николаевич и превъртя превключвателя. Подчинявайки се на неговата команда, автоматите в далечния вивариум веднага започнаха да подават нужните разтвори и вещества, да създават необходимата атмосфера. Сега действуваше разработеният от тях код за възстановяване. Формите се промениха, ставаха все по-сложни и скоро пред очите на Николай Николаевич се появиха очертанията на крайници, на дълго, преминаващо в опашка туловище и на глава с огромни челюсти. Оцелялата част от скелета на отдавна умрялото животно от чужда планета се превръщаше в огромна маса плът. Животното напомняше на отдавна измрелите по Земята карнозаври. То се повдигна на задните си крайници, направи няколко крачки, като влачеше след себе си гигантска опашка и се огледа. В очите му се появи тревога, защото не намери обичайния за него свят: нито откърмилите го водоеми, нито димящата па̀ра от земята, нито бог знае какво още от заобикалящата го среда в загубената из безкрая планета. Животното се замята в огромната зала.

— Нищо интересно — Бион погледна Николай Николаевич. — Интелектът му е още в зародиш.

— Доволен съм от вашата работа — отклонявайки дискусията, каза завеждащ лабораторията. — Останалите сътрудници са още далече от разработването на кодове за възстановяване.

— Мисля, че и те ще постигнат нещо такова — Бион изключи екрана. — В Космоса няма нищо, което може да се доближава по сложност до човека. Трябва да възкресяваме не тия твари, а хора.

— Засега ние създаваме само най-прости оживяващи съоръжения.

— Да. Но можем много повече — Бион с очакване погледна Николай Николаевич със зелените си очи. — И на същите принципи. Всяка жива клетка е способна да пресъздаде едно цяло — организъм, част от който е била някога. Тя помни това цяло в хиляди най-дребни и сложни подробности. Само трябва да се усъвършенствува техниката за пробуждане паметта на клетката. Предлагам да се отдели самостоятелна изследователска група, свободна от текущи работи. Нека тя да разработи общата теория за възстановяването на органични структури и да се занимае с възкресителя.

— И да ви включа в нея? — усмихна се Николай Николаевич. — Засега не можем и да мислим за създаването на такава група. Лабораторията е претоварена: на Земята се връщат стотици експедиции от различни планети. Те носят безброй останки от обитаващи там форми. Ние едва се справяме с тяхното съживяване. За група, която да се занимава само с възкресител на хора или с чиста теория, засега не може и дума да става. Казвам ви това и съжалявам.

— И все пак вие ми забранявате да мисля дори за възкресителя?

— Защо пък — Николай Николаевич се държеше спокойно, както преди, избягвайки спора. — Нямам намерение да използувам своите административни права. Но това не трябва да пречи на вашите всекидневни задължения.

Минаха няколко дни. При всеки удобен случай Бион повеждаше разговор за възкресителя. Уморен от работа, Николай Николаевич реши, че трябва да поговори с него откровено. Той дочака края на работния ден и последва Бион, който излезе от кабинета и се отправи към стаята си.

Почука и веднага над матовото стъкло се показа лицето на Бион. На него се изписа уплаха: явно той съвсем не беше очаквал да види завеждащ лабораторията тук, по това време. Устните му произнесоха нещо, но минаха няколко минути, преди да отвори вратата. В стаята царяха следи от набързо замаскирано безредие: към прозореца бяха отместени няколко новички биологични анализатори, иззад шкафа към тях водеха няколко жици, на масата бяха разхвърляни логически схеми, кодиращи устройства и много други уреди, които Николай Николаевич добре познаваше от практиката на съживяването.

— Дойдох при вас без особена необходимост — започна Николай Николаевич.

— Влезте — Бион го покани в стаята си и му предложи да седне на дивана, който по всяка вероятност служеше и за легло, защото освен креслото там нямаше нищо друго. — Знаех, че ще дойдете.

— Тъй ли?! — веждите на Николай Николаевич се вдигнаха.

— Тревожи ви възкресителя. Вие дойдохте тук, защото се страхувате да не би да го създам аз сам и да направя с него нещо, за което на вас, като началник на лабораторията ще търсят отговорност.

— Проницателен сте — отговори Николай Николаевич, като почувствува, че от разговора нищо няма да излезе. — Именно затова съм тук. Вие сте прекалено самостоятелен. И се стремите да създадете възкресител със своя определена цел. Естествено, че това ме тревожи и интересува.

— Повече ви тревожи — забеляза Бион.

— Нека бъде така — сухо отговори Николай Николаевич. — Но я се опитайте да видите всичко от моя гледна точка. Ако наистина преследвате чисто научна цел, то не бихте проявили такава настойчивост. Вие буквално ме изтормозихте със своите разговори за работа над възкресителя. Какво ви струва да почакате, да се вслушате в моите доводи — те са съвсем очевидни. А сега просто съм зашеметен: нещата, които виждам тук, може да бъдат само готови части на възкресител, само че разглобен, разединен — но функционалната им роля е достатъчно ясна. Не предполагах, че сте стигнали толкова далече. Защо правите това тайно от мен?

— Повярвайте, аз никога няма да премина границата на позволеното. А засега не мога да кажа нищо конкретно за моите цели.

— Но и в позволеното има нещо много странно — забеляза Николай Николаевич. — Ала аз се радвам, че накрая казахте поне част от истината.

Няколко седмици след този разговор всичко си вървеше нормално, поне външно: Николай Николаевич поздравяваше Бион и двамата надълго разговаряха за текущите работи. Но веднъж, като свърши работата си по-бързо от обикновено, Бион се приближи до началника на лабораторията и поиска разрешение да си отиде. Претовареният от работа Николай Николаевич кимна неволно, но когато Бион се отдалечи, той почувствува някаква смътна тревога. Остави работата си и тръгна след робота.

Вратата на Бион се захлопна под носа му. Подчинявайки се на внезапно чувство, Николай Николаевич постоя няколко минути неподвижно, после премина няколко десетки метри по огромния коридор, спря се и бавно тръгна назад.

Чу звук и бързо се обърна: от стаята на Бион излезе човек. Без да се замисли, завеждащият тръгна насреща му. Човекът вървеше много бързо, като гледаше пред себе си. Лицето му бе бледо и съсредоточено.

„Малко ли чудаци ходят при робота“ — помисли си Николай Николаевич, но като се приближи, почувствува, че нещо рязко отличава този човек от другите. Какво именно — не можа да разбере. Николай Николаевич поиска да го спре и да го попита нещо. Но човекът явно избягваше срещата с него. Той бързо зави към стълбата, която водеше към изхода на лабораторията и изчезна.

Минаха още няколко дни. Образът на човека не излизаше от главата на Николай Николаевич. Той изостави работата си и започна внимателно да наблюдава Бион. Седмица, втора — нищо не стана, и той почувствува как започна да изчезва неясната за самия него тревога. Но веднъж, като стоеше в края на коридора, той отново видя, как от стаята на Бион излезе човек. Също такъв съсредоточен, бързащ да напусне лабораторията. Той не беше влязъл в стаята на Бион — Николай Николаевич вече бе уверен в това — той само излизаше от нея, странен, сякаш изтръгнат от друг свят. Николай Николаевич едва не извика от внезапно поразилата го догадка.

След няколко минути той вече беше при психоаналитика на лабораторията. Оня изслуша неговия объркан поток от думи и сухо забеляза:

— Вие трябваше да изложите своите подозрения по-рано.

След няколко минути те вече бяха до стаята на Бион. Психоаналитикът почука, но никой не му отговори. Почукаха отново. Мълчание.

— Отворете — извика Николай Николаевич. — Нямате право на това.

— Не поемайте такава отговорност — започна психоаналитикът. — Вие дори не сте човек.

Зад стената се чуха само бързи стъпки и отмерен шум на работещ апарат.

— Отворете — отново извика началникът и удари по вратата. — Ние знаем всичко.

Шумът от апарата стихна, отново се чуха стъпки и звуци от разединяващи се метални части.

Психоаналитикът и Николай Николаевич се спогледаха и започнаха да разбиват вратата.

Когато тя запука и поддаде, се чу гласът на Бион:

— Сам ще ви отворя.

Бледен, но усмихнат, той стоеше на прага и не бързаше да ги пусне. Те го отблъснаха и се втурнаха в стаята.

Възкресителят беше на пода — Бион в бързината си не беше успял да го разглоби на безобидни на външен вид блокове. Огромно тяло с елипсовидна форма пулсираше под налягането на биологични маси. Безброй изчислителни механизми, регулатори на биологични кодове — Николай Николаевич и психоаналитикът неволно се спряха пред тази машина.

— Вие съживявате хора — прошепна Николай Николаевич. — А с мен говорите колко е важна необходимостта от това.

Бион не отвърна нищо, разбра, че при такава ситуация е безполезно да възразява.

— Колко години се занимавате с това, питам аз, колко години си играете с нас?

— Играя? — Бион погледна завеждащия.

— Да. Защото от тази машина са излизали не хора. С човешка обвивка, но не хора. Законите за възстановяването на тънките човешки структури са непостижими засега по своята сложност. И трябват много години, за да се изяснят.

— Аз вече всичко съм изяснил — прекъсна го Бион. — Докато други като вас разсъждаваха за сложността.

— Какво сте използувани за възстановяването? — попита Николай Николаевич.

— Части от черепа. По мои пресмятания, те най-добре подхождат за реконструкция.

— Защо възкресените ме отбягваха?

— Защото аз им внуших това. Те просто отбягват хората, а не само вас. Трябва отначало да привикнат.

— Вие сте разработили програма за приспособяване на възкръсналите към живота? — попита психоаналитикът.

— Да — отвърна Бион. — Бях принуден да направя това. Техните действия още са безотговорни, те не са личности. Поведението им се управлява само от набор програми, заложени от мен и нищо повече. Но това е само етап към подготовката за скока в живота. Скоро ще им се струва, че са имали детство, минало, че са обикновени хора. Работих над това не по-малко, отколкото над самия възкресител, повярвайте, научих някои неща.

— Механичен авантюрист — процеди през зъби Николай Николаевич. — Още не са ни известни вашите мотиви. Дори да оставим това настрана, то къде е гаранцията, че тези хора ще съумеят да навлязат в нашия живот, че няма да бъдат смачкани, унищожени от измененията, които са настъпили в него! Защо мислите, че правото да решавате съдбата на такива хора принадлежи на вас? Какво право имате да им дарявате втори живот — нашият свят в края на краищата не е изчислен за това. Разбирате ли колко човешки проблеми сте решили изведнъж? Самостоятелно, без всякакво право за това.

— Ще се опитам да ви обясня всичко — промърмори Бион.

— Това ще направите после — прекъсна го Николай Николаевич. — А сега кажете — кои са тези хора?

— Не мога — Бион изглеждаше жалък. — Не мога, повярвайте. Това сега не мога да направя.

— Не разсъждавайте — произнесе психоаналитикът. — Длъжен сте да ни се подчините.

— Да. Но когато това носи полза.

— Ние ще вземем съдбата на тези хора в свои ръце — каза Николай Николаевич. — Ето защо трябва да знаем, как са влезли в нашия живот, какви са станали. Каква е тяхната биологична структура, доколко психиката им се отклонява от нормата. Не мога да повярвам, че са здрави — биологически и психически.

— Не трябва сега нищо да искате от мен — извика Бион. — Вие само ще развалите всичко…

— Не можете да не се подчините — психоаналитикът властно и студено гледаше Бион.

Оня няколко минути се бори с погледа му, а после произнесе:

— Вие много неща не разбирате — преди бяхте безсилни пред техническите проблеми на възкресителя, а сега сте безсилни и пред психологическите и моралните. Моля ви не ми пречете…

— Вие чисто и просто сте се отклонили от контрола — произнесе Николай Николаевич. — Идеята да служите на човека в лабораторията по възстановяване на живи форми се е преляла у вас в идея да бъдете възкресител. Вие сте заразени от нея. За вас да живеете, значи да възкресявате. И ще правите това, докато съществувате. Насила тласкате човека към втория живот и му казвате: живей. И не знаете дали това е добро или зло. Вашето изобретение е преждевременно. А може би не е и нужно. Човекът е пресметнат само за един живот и нямате право да решавате вместо него колко живота са му нужни. Никой не е поставял пред вас цел. Вашето съществувание сега е просто безсмислено.

— Нима имате намерение да ме лишите от това право? — попита тихо Бион.

— Да — твърдо отговори Николай Николаевич. — При това положение не намирам друг изход. Инструкцията по този въпрос е достатъчно категорична. Вие разбирате ли какво искам от вас? — Николай Николаевич погледна психоаналитика.

Какво бе за тях Бион? Той сега трябваше да плати за това, че разбираше доброто не така, както го разбираха те. Утре щеше да бъде сменен от друг робот, който никога не ще си поставя цели. Той беше просто развален, заразен, и какво от това, че бе заразен от идея? Бе загубил функционалния си смисъл.

Психоаналитикът се позабави няколко минути, но после все пак изпълни волята на началника на лабораторията.

И веднага по нервната система на Бион удари сноп разрушителни импулси. За да не му причини болка, Николай Николаевич се приближи до него и изключи съзнанието му. Останалото бе работа за един час. Те правеха всичко бързо, със заучени движения, разглобявайки безбройните възли и схеми.

Скоро пред тях, вместо Бион, стояха обикновени електронни блокове.

Николай Николаевич и психоаналитикът ги гледаха няколко мига — може би в погледите им се мярна съжаление. Но в следващата минута те вече търсеха това, което искаха да намерят — списъците на възкресените от Бион хора. Трябваше да се намират в неговата стая, защото Бион не можеше да не предвиди случилото се и да не се погрижи списъците да не попаднат в ръцете на хората.

— Никога не ми се беше случвало да оправям авантюризъм на машина — забеляза Николай Николаевич. — Сега сме обречени да се занимаваме с тези хора до края на дните си. Да ги издирим, да ги въведем в нашия живот, да адаптираме психиката им и биологията — задачи, на които края не се вижда.

Той говореше и за други неща, но психоаналитикът мълчеше. Двамата преровиха цялата стая на Бион без резултат, докато накрая Николай Николаевич взе в ръцете си една тетрадка. Отвори я на първата страница и видя равния почерк на Бион. В следващия миг той се почувствува като малка точка, загубена в безграничните пространства: на страницата бяха написани неговото име, фамилия, място на работа — първият възкресен човек беше ТОЙ САМИЯТ.

— Как така? — прошепна той, чувствувайки, че всичко в следващия миг спря за него: и собственото му сърце, и далечните звезди, и жалката усмивка на лицето на психоаналитика, изтръгнал от ръцете му тетрадката. — Как може да се обясни всичко това? И да се възвърне? Излиза, че той ме е пазил от истината, боейки се да не ми нанесе психическа травма. Направил е така, щото аз ежедневно и ежечасно да наблюдавам възстановяването на живи форми — и така ме е подготвял за това, което ми се е случило. Без да подозирам, аз съм живял живот, подарен от него, а аз отнех неговия единствен.

Николай Николаевич се наведе над купчината блокове, хвана няколко от тях и трескаво се опита да ги съедини. Той знаеше, че това е безсмислено, че никаква сила не може да съживи вече Бион, но правеше това с настойчивостта на маниак. И му се струваше, че от неговите усилия припламва искрица живот.