Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Skills of Xanadu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 5, 6/1976 г.

История

  1. — Добавяне

… И ето Слънцето се превърна в Свръхнова, а Човечеството се пръсна по целия Космос; и хората така добре познаваха себе си, че разбираха: трябва да запазят не само самия живот, но и своето минало, за да не изгубят човешката си същност. И така се гордееха със себе си, че превърнаха своите традиции в строги правила и нерушими обреди.

Велика мечта въодушевяваше Човечеството: където и да попаднеха неговите частици, колкото и различна да бъде тяхната съдба, никога да не започват отначало, да продължат вечния път на разума и по цялата Вселена хората да си останат хора, да говорят и да мислят като хора, да се стремят към нови цели и ги достигат. И когато и да се срещнат един друг, колкото и да са различни, да се срещат мирно, да признават един другиму родството и да заговарят на земен език.

Но човешката природа е такова нещо…

 

 

Брил изплува от дълбочините на Космоса недалеч от розовата звезда и потърси четвъртата планета. Тя висеше в пространството като някакъв екзотичен плод. (А дали е узрял този плод? Ако не, не може ли да бъде заставен да доузрее? Дали не е отровен?) Той остави звездолета си на орбита и се спусна с едноместната капсула. До водопада, наблюдавайки кацането, чакаше млад дивак.

— Земята ми беше майка — произнесе Брил, без да излиза от капсулата. Това бе традиционното приветствие на Човечеството и той го произнесе на Древен език.

— А на мен баща — довърши дивакът паролата. Произношението му беше ужасно.

Брил внимателно се измъкна от капсулата, но не се отдалечи от нея нито крачка. Оставаше да довърши част от обреда.

— Аз уважавам разликата в нашите желания, тъй като всеки от нас е личност и те приветствувам.

— Аз уважавам равенството на нашите права, тъй като всички сме хора, и те приветствувам — отзова се младокът. — Аз съм Уонайн, син на сенатора Тенайн и неговата жена Нина. А планетата се нарича Ксанаду.

— А аз съм Брил от Кит Карсон, втората планета в системата Самнер, съчлен на Най-висшата власт — каза гостът и добави: — Пристигам с мир!

Той почака, няма ли туземецът да хвърли съгласно старинния дипломатически обичай, някакво оръжие. Уонайн не направи нищо подобно — явно не носеше оръжие. Единственото му облекло — лека туника прихваната с широк пояс от някакви плоски, черни, до блясък полирани камъни. Под такава дреха не можеш да скриеш и стрела. Брил, обаче, почака още малко, взирайки се в безметежното лице на младия дивак: не подозира ли той, че в обтегнатия черен мундир, блестящите обувки и метални ръкавици е скрит цял арсенал? Но Уонайн каза само:

— И така, добре дошъл! — и се усмихна. — Заповядай в нашия дом и се чувствувай като у дома си.

— Ти каза, че твоят баща Тенайн е сенатор? Може ли да ми помогне да намеря вашия правителствен център?

— Да, разбира се.

Брил даде нужния знак и капсулата излетя нагоре — скоро ще бъде в звездолета, на орбита, докато не потрябва отново. Уонайн не ахна, даже не се изуми — изглежда това надхвърляше разума му, помисли си Брил.

Той закрачи след момчето по пътечката извиваща между пищно цъфнали храсти — преобладаваха лилави цветове, но се срещаха и снежно-бели понякога ярко алени, а по листата им искряха пръските на водопада. Пътечката се изкачваше нагоре, а от двете й страни растеше гъста мека трева — когато се приближаваш до нея — червена; когато нагазиш — бледо-розова.

Брил внимателно се оглеждаше. Присвитите му черни очи не пропущаха нито една подробност: момчето крачи с пъргава пружинираща стъпка, диша леко и свободно, тънкият плат на туниката му прелива във всички цветове на дъгата. Тук и там се издигат могъщи дървета, зад които би могло да се укрие оръжие или човек. Виждат се скали — оголени рамена на планетата, по тях могат да се определят полезните изкопаеми. Летят птици и се чуват трели, но може би това е някакъв условен знак…

От погледа на този човек се изплъзваше само очевидното, но нали очевидното в света е така малко!

Той никак не бе подготвен да види такъв дом: вече бяха преминали парка наполовина, когато Брил разбра, че именно това е жилището на Уонайн.

Никакви стени и граници не се забелязваха. В един момент подът-поляна се издигаше високо, от другата страна беше просто площадка между две цветни лехи; там стаята става тераса, тук тревата служи за килим: над нея, оказва се, има покрив. Домът е разделен не толкова на стаи, колкото на открити пространства — ту чрез подобие на ефирна декоративна решетка, ту просто чрез друга цветова гама. И никъде нито една стена! Никъде където да се скриеш, укриеш, заключиш. Целият пейзаж, огромното небе без ограничения надничат в стаите, разглеждат те като на длан и превръщат цялата къща в един отворен прозорец към света.

При вида на всичко това Брил малко измени отношението си към туземците. Той ли не познава хората! Не напразно се казва: „Всеки има какво да крие“. И макар, че наоколо не се виждаше нито един тъмен ъгъл, Брил удвои вниманието си към подробностите: „Как, в края на краищата успяват да прикрият това, което не е за показ?“

— Тен! Тен! — викаше през това време момчето. — Доведох приятел!

Насреща им по тревата се приближаваха мъж и жена. Мъжът — бе истински великан, но в останалото дотолкова приличаше на Уонайн, че веднага ставаше ясно: това са баща и син. Същият дълъг и тесен разрез на ясните сиви и раздалечени очи, все същите огнено-рижи коси. И едър, но изящно очертан нос, над не съвсем пълни, но добродушни устни.

За това пък жената…

Брил не веднага си позволи да погледне към нея, не веднага си позволи да повярва, че на света може да съществува такава жена. След първия поглед той бързо наведе очи, а след това непрекъснато усещаше присъствието й, и само крадешком я издебваше за да се увери: да, това не е видение, всичко е истина — коси, лице, глас, тяло. Също както мъжът и синът, тя беше обвита в ефирен дългоцветен облак и само когато ветрецът замираше, се превръщаше в стегната с черен пояс туника.

— Това е Брил от Кит Карсон в системата Самнер — оживено бръщолевеше хлапакът — и той е съчлен на Най-висшата власт, и той знае приветствието и го каза правилно. А това е Тенайн, сенатора и Нина — майка ми.

— Добре дошъл, Брил от планетата Кит Карсон — каза жената. И безсилен да повярва, че с него може да се случи такова нещо, той с усилие откъсна погледа си от нея и наведе в поклон глава.

— Заповядай, влез — дружелюбно каза Тенайн и преведе госта си под арката, която се оказа вход.

Стаята беше широка и с неправилна форма. Неравният под постепенно се издига към единия ъгъл, представляващ обрасъл с мъх насип. Тук и там бяха разхвърляни бели и сиви издатини външно подобни на камъни, а докоснеш ли ги с ръка — като жива плът. Някои от тях са гладки като маса, други — вдлъбнати и, ето ти цялата мебел.

Ромони и се пени вода, като че ли обикновено ручейче, но Брил забеляза: Нина стъпи с босите си крака върху нещо прозрачно, покриващо и отиде до езерцето, блестящо в края на стаята. Той видя това езерце още когато идваха, но така и не разбра цялото ли се намира вътре или част от него е извън пределите на жилището. На брега му растеше огромно дърво, тежкият му листак надвисваше и, изглежда, споен със същото невидимо вещество покриваше ручея, създаваше чувството за покрив.

Всичко това безкрайно подтискаше Брил. Той даже се улови във внезапна остра тъга по многоетажните метални градове на родната планета.

Нина се усмихна и ги остави сами. Следвайки примера на стопанката, Брил се отпусна на поляната (или това беше под?) точно на това място, където тя преминаваше в насип (или стена?). Цялото му същество се възмущаваше: разпуснатост и небрежност на замисъла, явен признак, че на местните жители са чужди решителността, дисциплината, строгостта и съсредоточеността. Но той знаеше как да се държи: отначало не трябва да издава на варварите истинското си отношение.

— Нина сега ще се върне — каза Тенайн.

Брил, който неотклонно следеше всички движения на жената по двора, зад невидимата стена, при тези думи едва не подскочи.

— Аз не познавам вашите обичаи и се мъчех да разбера какво прави!

— Приготвя нещо за ядене — обясни Тенайн.

— Сама?

Тенайн и сина му погледнаха с удивление:

— Теб това те учудва?

— Аз предполагах, че тази дама е съпруга на сенатор! — каза Брил. — Вероятно, зад думата „сенатор“ аз виждам друг смисъл, различен от вашия.

— Възможно е. Тогава обясни ни какво представлява сенаторът на вашата планета.

— Това е член на сената, слуга на Най-висшата власт и вожд на свободна нация.

— А неговата жена?

— Жената на сенатора се ползува със същите привилегии. Тя може да обслужва съчлена на Най-висшата Власт, но разбира се, никого друг… Във всеки случай не някакъв чуждоземец.

— Любопитно — каза Тенайн.

Синът му измърмори нещо с удивление, каквото не предизвикаха в него нито самият Брил, нито капсулата.

— Кажи — продължаваше Тенайн, — нима не си обяснил досега, кой си и откъде си?

— Обясни! Всичко ми обясни още при водопада! — намеси се хлапакът.

— Но аз не съм представил доказателства — сухо уточни Брил, но забелязвайки, че двамата се споглеждат, допълни: — Поверителни грамоти и писмени пълномощия.

И посочи малката плоска чантичка, висяща на енергопояса.

— А нима в поверителната грамота пише, че ти не се казваш Брил, и не си от планетата Кит Карсон, а от някъде другаде? — простодушно попита Уонайн.

Брил мрачно погледна към него, а Тенайн меко каза:

— По-спокойно, Уонайн. — И се обърна към Брил: — Разбира се ние в много неща се различаваме, както се случва между жители на различни светове. Но аз съм убеден, че в едно си приличаме: младостта понякога крачи направо там, където мъдростта търси обходни пътища.

Брил помълча, обмисляйки казаното. Изглежда, това е нещо като извинение, реши той и отсечено кимна.

— Натоварен съм да връча акредитивните си писма на вашето правителство — каза той. — Между впрочем, кога може да стане това?

Тенайн повдигна могъщите си рамене.

— Когато пожелаеш.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Прекрасно.

— Далече ли е?

Тенайн го погледна с недоумение.

— Кое да е далече?

— Вашата столица — или там, където се събира сенатът ви.

— А, разбирам. Но той не се събира в такъв смисъл… Е, както са казвали едно време, той заседава непрекъснато. Ние…

Той изви устни и от тях се откъсна някакъв къс и напевен звук. И веднага се разсмя.

— Прощавай — сърдечно каза той. — В Древния език липсват някои понятия. С каква дума означавате вие… ъъъ… присъствието на всички в един?

— Аз мисля, че не бива да се отвличаме — предпазливо произнесе Брил. — Вие навярно искате да кажете, че вашият сенат не заседава в някакво определено място и време?

— Аз… — Тен се заколеба, след това кимна! — Да, така е понеже…

— Значи няма възможност да се срещна лично с вашия сенат?

— Не съм казвал такова нещо. — Тенайн отново се опита да обясни нещо на госта си. Брил се намръщи. Тен отново се засмя. — На древния език е лесно да се разказват само старинни приказки, но да се говори за сериозни неща е направо невъзможно — каза той с досада. — Виж, ако се научиш на нашия! Съгласен ли си?

— Аз почитам древния език — сухо обясни Брил. И бавно, членоразделно, като на малоумно дете започна да обяснява: — Необходимо ми е да зная, кога мога да се срещна с местните ръководители и да обсъдя с тях някои въпроси от всепланетното и междупланетно естество.

— Обсъди ги с мен.

— Вие сте сенатор — каза Брил, но в тона му ясно звучеше: — „Та вие сте само сенатор“.

— Вярно — каза Тенайн.

Стараейки се да не загуби търпение, Брил попита:

— А какво представлява сенаторът на вашата планета?

— Това е този, който свързва хората от своя окръг с всички други хора.

— А на кого служи вашият сенат?

— На хората — каза Тенайн.

— Е, да, разбира се! А кой служи на сената?

— Сенаторите.

Брил примижа от досада и едва не изруга на глас.

— От кого е съставено вашето правителство? — попита той с неестествено равен глас.

През цялото време на диалога Уонайн жадно слушаше, местейки поглед от единия събеседник към другия, като унесен зрител на някаква игра с топка. Но тук той не издържа:

— А какво значи „правителство“?

В този момент се появи Нина и Брил въздъхна с облекчение. Тя вървеше към тях по прозрачната тераса. Носеше огромен поднос, по-скоро го водеше по въздуха, забеляза Брил, когато я видя отблизо. С три пръста тя подпираше подноса отдолу, с един отзад, като дланта й беше свободна. Невидимата стена на стаята изчезна при нейното появяване, а може би Нина бе минала точно през такова място, където няма стена.

— Надявам се, че ще намериш нещо по вкуса си — весело каза тя и приземи подноса до Брил. — Това е месо от птици, това — от малки млекопитаещи, а това е риба. Тези бисквити са приготвени от четири вида житни растения, а онези, белите — от един, който наричаме „млечна пшеница“. Ето вода, в тези два съда има вино.

Без да откъсва поглед от храната, Брил каза:

— Всичко това дойде тъкмо навреме.

Нина се отдръпна, отпусна се на земята до коленете на мъжа си и се облегна на тях. Той ласкаво зарови пръсти в гъстите й коси и тя, вдигнала очи, светна в мимолетна усмивка. От храната, многоцветна като женска рокля, Брил прехвърли погледа си върху трите усмихнати, внимателни лица. Не знаеше какво да прави.

— Да, всичко това дойде тъкмо навреме — повтори той, но те продължаваха да седят и го гледат. Той взе една бяла бисквита и стана, оглеждайки този идиотски прозрачен дом и всичко наоколо. Къде да седене?

Парата от подноса загъделичка ноздрите му. Брил преглътна. Той е невероятно гладен, но… Помъчи се да се усмихне, но нищо не излезе.

— Нима нищо от това не ти харесва? — загрижено запита Нина.

— Не мога да ям тук! — отряза Бил. Той внезапно почувствува в тези туземци нещо което досега го нямаше и добави: — Благодаря. — Отново погледна невъзмутимите лица и каза на Нина:

— Всичко това е чудесно приготвено, приятно е да се гледа.

— Тогава яж! — предложи тя и отново се усмихна.

Тази усмивка много странно подействува на Брил. Нито тяхната ужасна разпуснатост, маниерът им да лежат и седят където и както им падне и да позволяват на хлапака да се меси в разговора, нито безсрамното признание, че имат някакъв си свой, варварски език — нищо не можеше да наруши неговото равновесие. А сега, без да промени израза на лицето си и по такъв позорен начин да подрони достойнството си, той почувствува, че се изчервява! Намръщен, той веднага превърна тази детинска слабост в гневна червенина. Ох, с какво наслаждение ще се вкопчи той в самото сърце на тази варварска култура, как безпощадно ще го стисне! Тези диваци ще знаят кого могат да унизяват и кого не.

Но тримата го гледаха така невинно и простодушно… Не, той не бива да издава смущението си. Ако те нарочно са искали да го смутят, той няма да им достави това удоволствие. А ако това е неумишлено, не бива да заподозрат къде му е уязвимото място.

С огромно усилие на волята той застави себе си да говори тихо, и все пак гласът му беше рязък:

— Както виждам — бавно каза той, — ние, жителите на планетата Кит Карсон, ценим уединението малко повече от вас.

Тримата учудено се спогледаха; цветущото румено лице на Тенайн се проясни — той разбра.

— Вие не се храните пред хора!

Брил даже не трепна, но гласът му трепереше от отвращение, когато кратко отговори:

— Не.

— О — промълви Нина. — Колко жалко!

Брил предпочете да не уточнява за какво именно съжалява тя. Той само каза:

— Няма значение. Има различни обичаи. Аз ще се нахраня, когато остана сам.

— Сега разбираме — каза Тенайн. — Бъди спокоен. Яж.

Но те продължаваха да седят и го гледат!

— Жалко, че ти не говориш на другия наш език — каза Нина. — Тогава щеше да бъде толкова лесно за разбиране! Брил, моля те, постарай се да разбереш. В едно ти дълбоко се заблуждаваш — ние почитаме уединението едва ли не над всичко.

— Очевидно ние влагаме в тази дума различен смисъл — отговори той.

— Но нали това означава — когато човек остане насаме със себе си? Когато ти нещо правиш, мислиш, работиш или просто си сам и никой не ти пречи, не е ли така?

— Никой не те следи.

— Тогава какво? — радостно възкликна Уонайн и изразително разпери ръце, като че ли казваше: „Това се искаше! — Тогава яж! Ние не гледаме!“

Нищо ме може да се разбере…

— Синът ми е прав — леко се усмихна Тенайн, — само че както винаги реже направо. Той искаше да каже: ние не можем да те гледаме, Брил. Щом ти искаш уединение, ние просто не можем да те виждаме.

Внезапно озлобен, Брил протегна ръка към подноса. Сграбчи чашата, в която според думите на Нина имаше вода, извади от джобчето на колана някаква бисквита, пъхна я в устата си, преглътна и отпи от водата. Блъсна чашата в подноса и вече без да се сдържа изкрещя:

— Нищо повече няма да видите!

С непредаваемо изражение на лицето Нина леко скочи на крака, огъна се като танцьорка и леко докосна подноса. Той се издигна във въздуха и Нина го поведе към изхода.

— Добре — каза Уонайн сякаш в отговор на нечии нечути думи и без да бърза излезе след майка си.

Какъв беше този израз на лицето й?

Нещо, което тя не можа да овладее: то се издигна от дълбините към тази невъзмутима повърхност, готова да се покаже, да се изтръгне навън… Гняв? Де да беше — помисли си Брил. Обида? Той и това щеше да разбере. Но… смях? Само не смях! — молеше се нещо в душата му.

— Брил — повика го Тенайн.

— Какво има?

— Кажи какво трябва да се направи, за да ти бъде удобно да се храниш, и аз ще организирам всичко.

— Няма да можете — без заобикалки отговори Брил. — Вие тук не строите стени, през които не може да се вижда и врати, които може да се затварят.

— Вярно е, не строим. — Не за пръв път вече великанът приемаше думите му буквално, без да забелязва техния оскърбителен смисъл.

„Разбира се, че не строите — помисли Брил. — Даже и за…“ — Чудовищно подозрение се мярна в съзнанието му.

— Ние, жителите на планетата Кит Карсон, винаги сме предполагали, че историята на човечеството представлява път на развитие от животното към нещо по-възвишено. Разбира се, ние сме твърде сковани и не можем изцяло да се освободим от животинското състояние, но правим всичко възможно, за да не демонстрираме на всички това, което е останало в човека от животното. Вие очевидно не сте достигнали такова уважение към идеалите. Аз видях как се храните. Без съмнение, някои други потребности на организма се удовлетворяват също така открито.

— Да — каза Тенайн. — Но с това (той посочи с пръст) работата е съвсем друга.

— С кое „това“?

Тенайн отново посочи една от свитите издатини. Откъсна парче мъх — това беше съвсем истински мъх и го хвърли върху нейната повърхност. След това докосна една от сивите ивици. Мъхът потъна вътре като камъче в подвижен пясък, но много по-бързо.

— Жива тъкан, достатъчно сложно организирана, те не приемат — поясни Тенайн, — но мигновено, до последната молекула, поглъщат всичко останало, и не само от повърхността, но даже и на известно разстояние.

— Значи това у вас ви служи за… ъ-ъ-ъ…

Тенайн кимна и потвърди — да, именно това.

— Но… но нали това означава — пред всички!

Тенайн с усмивка сви рамене.

— Съвсем не! Точно затова казах, че това е нещо съвсем друго. Ние се храним всички заедно. А това… — Тен откъсна още едно парче мъх и проследи неговото потъване в сивата издатина. — Това никой няма да види. Бих искал да научиш нашия език, Брил. Всичко това може да се изрази толкова просто и ясно.

Но Брил мислеше за друго.

— Аз ценя вашето гостоприемство — надуто каза той, — но бих искал да продължа пътя си. И колкото се може по-скоро.

— Както искаш. Ти ни носеше някакво съобщение. Предай го.

— То е за вашето правителство.

— За нашето правителство. Вече ти казах: когато бъдеш готов, Брил, говори.

— Аз не вярвам, че вие еднолично управлявате цялата планета!

— И аз не вярвам — весело се отзова Тенайн, — защото не е така. Но когато ти говориш с мен, теб ще слушат още четирдесет и един души, и всички те са сенатори.

— Нямате ли друг начин?

Тенайн се усмихна.

— Има още четиридесет и един начина. Говори с който и да е от останалите сенатори. Няма никаква разлика.

— И вие нямате по-висок правителствен орган?

Тенайн протегна ръка и от вдлъбнатината на обраслия с мъх насип извади чаша от гравиран кристал с метален сияещ ръб.

— Да намериш най-високия правителствен орган на правителството на Ксанаду — това е все едно да намериш най-високата точка тук — каза той, като поглади с пръст ръба. Чашата нежно иззвънтя.

— Не особено надеждна система — мрачно промърмори Брил.

Въздухът отново се напълни с кристален звън, след това Тенайн остави чашата на мястото й. Брил не разбра беше ли това отговор на неговата забележка.

— Естествено, хлапето даже не знае думата „правителство“ — презрително каза той.

— Този термин у нас не е популярен — отговори Тенайн. — Правителство в буквалния смисъл ние нямаме. Много малко са нещата, с които гражданинът на нашето общество не може да се справи. Бих искал да ти покажа колко малко са тези неща на Ксанаду. Ако ти ни погостуваш, аз ще ти покажа.

Той погледна Брил в очите — току що той отново беше хвърлил изпълнен с отвращение поглед към сивия камък — и откровено се разсмя. Но когато заговори отново, в гласа му имаше толкова доброта, че яростта, мигновено пламнала в Брил, угасна, а в мозъка му се мярна мисълта: „Не се ли оставих да ме минат?“ Но за анализи нямаше време.

— Не може ли твоята работа да почака, докато ни опознаеш повече, Брил? Повярвай ми, на планетата няма единен управляващ център и всъщност няма почти никакво правителство.

— Откъде мога да знам доколко точно ще бъде предадено на останалите всичко, което ти съобщя? — уклончиво каза Брил.

— То няма да бъде предадено — направо отговори Тен. — Всички ние те слушаме едновременно.

— Нещо като радио?

След кратка пауза Тен кимна:

— Да, нещо подобно.

— Аз няма да уча вашия език — рязко каза Брил. — И не мога да живея като вас. Ако сте съгласни на тези условия, аз мога да остана у вас още малко.

— Съгласни? Та ние друго и не искаме!

Тен весело скочи, направи крачка към вдлъбнатината, в която стоеше кристалната чаша, и протегна ръка с дланта нагоре. Отгоре се спусна широк непрозрачен лист и неподвижно увисна във въздуха.

— Нарисувай с пръст — каза Тенайн.

— Какво да нарисувам?

— Жилището, което ти е нужно. Как искаш да живееш, да се храниш, да спиш, всичко, което ти е нужно.

— Нужно ми е съвсем малко. Ние на Кит Карсон умеем да се задоволяваме с малко.

Той се прицели с пръст в металната ръкавица, постави за проба няколко точки в ъгъла на белия екран, след което начерта точен и акуратен паралелепипед.

— Ако вземем ръста ми за единица, на мен ми е нужна ето такава постройка с размери едно и половина на дължина, едно и четвърт на височина. Тесни прорези — вентилатори на равнището на очите, по един на всеки край, по два на страничните стени, покрити с мрежа против насекоми…

— У нас няма вредни насекоми — забеляза Тенайн.

— Все едно — прорези, защитени с най-здравата мрежа, която имате. Тук да има кука за закачване на дрехи. Тук — легло, плоско и твърдо, с постилка не по-дебела от дланта ми, едно и една осма на дължина, една трета на ширина. Под леглото плътно затворен шкаф с ключалка, която само аз мога да отключвам. Тук — полица с размери една трета на една четвърт, на височина половин единица над пода, така че като седя до нея, да мога да се храня. И още… една такава работа, ако е сигурна и се затваря добре (Брил с досада посочи приспособлението, което приличаше на сива каменна издатина). Цялата тази пристройка трябва да стои отделно от другите здания, на високо място, така че над нея да не се издигат никакви дървета и скали и нищо да не закрива подходите от четирите страни; всичко това да бъде здраво построено за възможно най-кратък срок; и освен това е нужна светлина, която да мога да включвам и врата, която само аз да мога да отварям.

— Прекрасно — безгрижно каза Тенайн. — Каква температура?

— Каквато е тук сега.

— Какво още? Музика? Картини? Ние например имаме чудесни… — Брил изсумтя презрително и доста красноречиво.

— Ако можете, прокарайте вода. А останалото… това е жилище, а не дворец за развлечения.

— Надявам се, че ще ти бъде удобно в тази… в това жилище, — каза Тенайн с едва доловима насмешка.

— Именно към такова съм привикнал — надменно отговори Брил.

— Е какво, да вървим.

— Къде?

Великанът го повика с жест и мина под арката. Брил го последва, присвивайки очи от розовата светлина на залеза.

Върху полегатия склон на половината от пътя между дома на Тенайн и планинския връх се простираше поляна, покрита с червена трева — Брил я беше забелязал, когато идваше откъм водопада. Сега на нея се тълпеше народ. А по средата стърчеше нещо прилично на ковчег.

Брил не повярва на собствените си очи, просто се отказваше да вярва, но колкото повече се приближаваше, толкова по-ясна ставаше неопровержимата истина: пред него беше същата постройка, която той нарисува току-що!

Той все повече забавяше крачка, изумлението му растеше със всяка измината минута.

Около малката постройка се занимаваха много хора, даже деца — те съединяваха ръбовете на стените и покрива с малка бръмчаща машинка, покриваха с мрежа тесните прорези — прозорчета. Съвсем малко момиченце — навярно то съвсем скоро се беше научило да ходи — безстрашно се приближи до Брил, с фъфлене го помоли на Древния език да си даде ръката и допря до дланта му пластинката, която носеше със себе си.

— Сега ще ти направят ключ — обясни Тенайн, когато момиченцето се затича към постройката: там го чакаше един от строителите.

Този човек взе от момиченцето пластинката и влезе вътре, виждаше се как той се отпусна на колене до леглото. Покрай Тенайн и Брил мина високо момче, което носеше лист от същия материал, от който бяха направени стените и покривът. Листът беше светло-кафяв, леко грапав, на вид много лек, но се чувствуваше необикновената му здравина. Когато се приближиха съвсем, момчето тъкмо поставяше листа между вратата и края на леглото. Внимателно го изравни, допря реброто до стената, леко удари с длан по другото ребро — и ето масата, която беше нужна на Брил: равна, сигурна, при това без крака и подпори.

— Струва ми се, че на тебе най-сетне ти хареса нещо от пръв поглед — чу Брил.

Това беше Нина. По въздуха тя доведе натоварения с храна поднос до новонаправената маса, весело махна с ръка и си тръгна.

— Идвам веднага — извика след нея Тен.

И веднага Тен отново с усмивка се обърна към него.

— Е, Брил, как ти харесва всичко това?

— Но кой се разпореждаше във всичко това? — беше единственото, което можа да попита Брил.

— Ти — отговори Тен, но този отговор не обясняваше нищо.

През отворената врата Брил видя, че хората вече се разотиват със смях и разговори на своя ласкав напевен език. Някакъв младок откъсна сред розовата трева ярко-червени цветя, подаде ги на някакво момиче, то му се усмихна — и Брил изведнъж почувствува досада. Той рязко се обърна и тръгна покрай стените, като ги почукваше с юмрук и надничаше през тесните прорези на прозореца. Тен се отпусна на колене до леглото, дръпна заключения шкаф под него; силните му ръце се напрегнаха, но шкафът беше здрав като скала.

— Сложи си тук ръката — каза той.

Брил докосна с ръка в ръкавица посоченото място.

Вратичките се плъзнаха настрани. Брил се наведе и погледна вътре. Той отново докосна нужната пластинка — вратичките отново се плъзнаха безшумно и се съединиха така плътно, че с труд се различаваше мястото на съединяването им.

— Същото е и с вратата — каза Тенайн. — Никой освен теб не може да я отвори. Това е водата. Ти не каза къде именно да я прекараме. Ако така ти е неудобно…

Брил протегна ръка към крана и от него веднага бликна прозрачна струя.

— Не, всичко е наред. Те работиха като истински майстори.

— Те са майстори — каза Тенайн.

— А, значи и друг път им се е налагало да строят такива жилища?

— Не, никога.

Брил го прониза с поглед. Не, не е възможно този простодушен варварин да го будалка умишлено! Явно Брил не беше уловил смисъла. Засега просто ще запомним това, а ще го обмислим по-късно.

— Тенайн — внезапно запита той, — колко са на брой жителите на Ксанаду?

— В нашия окръг са триста. На цялата планета — около тринадесет хиляди.

— Ние сме милиард и половина. А кой е най-големия ви град?

— Град?… — повтори Тенайн замислено, сякаш се ровеше в паметта си. — Ах, да, град! Нямаме. Имаме само четиридесет и два такива окръга, по-големи или по-малки.

— Цялото население на вашата планета би се поместило в едно от зданията на някой от градовете у нас на Кит Карсон. Отдавна ли сте тук? Колко поколения са се сменили при вас?

— Тридесет и две, а може би даже тридесет и пет.

— На Кит Карсон ние се установихме преди шест столетия по земно време. Излиза, че вашата култура е по-стара по време. Може би ще ви бъде интересно да научите по какъв начин ние сме ви изпреварили толкова.

— Ще ви изслушан с огромен интерес — каза Тенайн.

— Вие тук добре владеете някои занаяти — размишляваше Брил на глас, — и отлично се сработвате заедно. Вие можете да създавате великолепен свят, ако поискате и ако ви ръководят истински.

— Сериозно? — Тен явно беше много поласкан.

— Аз трябва да помисля — озадачено продължи Брил. — Вие не сте това, което ми… което предполагах отначало. Аз ще остана у вас малко повече, отколкото смятах. Може би, докато изучавам вашия народ, вие ще научите повече за моя.

— Ще бъда радостен и щастлив — каза Тенайн. — А сега нужно ли ти е още нещо?

— Нищо, свободен сте.

На този властен тон великанът отговори с обикновената си широка и открита усмивка, помаха му с ръка и си тръгна. Чу се, как той с дълбок и звучен баритон повика жена си и тя радостно се отзова. Брил докосна с ръкавица „ключалката“ и вратата се затвори с безшумно плъзгане.

„За кой дявол почнах така да се хваля?“ — помисли си Брил и се досети веднага — толкова силно го беше поразил народът на Ксанаду. Какви са тези хора, които се оказват опитни майстори даже за работа, която никога досега не са вършили?

Той свали тежките си, твърди, с метален отблясък дрехи. Всичко беше свързано с кабели — енергозахранването в обувките, изчислителите и управлението — в панталоните и колана, приемните устройства в мундира, предавателите и локаторите — в ръкавиците.

Той закачи на куката костюма си и постави защитното поле. Сега сигналът ще го предупреди, ако на по-малко от тридесет метра се приближи някой или нещо по-голямо от мишка. Постави радиационен купол, непроницаем за всякакви лъчи, лазери и друго излъчващо оръжие. След това закачи лявата ръкавица с кабел над масата и започна да обработва ъгъла на светло-кафявия лист.

След половин час най-сетне той намери съчетанието на температура и налягане, способно да разруши веществото — и поразен се отпусна на ръба на леглото. От този материал спокойно можеше да се построи космически кораб!

Значи какво, значи те са имали в запас плочи именно с тези размери, които поиска той? Тогава на планетата трябва да има складове, трябва да има заводи, произвеждащи ето такива дъски с всякакви размери, по избор. Или тук има машини, способни да произвеждат този материал, който той едва успя да разтопи, просто така, в полеви условия?

Но те нямат тежка промишленост, а складовете отдавна щяха да бъдат открити от роботите-разузнавачи, които вече петдесет години летят по постоянни орбити около Ксанаду.

Той бавно се отпусна на леглото и започна да размишлява. За да завладееш една планета, преди всичко трябва да откриеш централното правителство. Ако това е самодържавна власт, построена по строг пирамидален принцип, толкова по-добре — управляващата върхушка е малочислена, убиваш я или я подчиняваш и използуваш вече съществуващата организация. Ако няма никакво правителство, привличаш населението на своя страна или го унищожаваш, Ако има промишленост, поставяш свои надзиратели и заставяш туземците да работят, докато хората от твоята планета не се научат да експлоатират тази техника, след което унищожаваш туземците. Ако те знаят и умеят да вършат нещо неизвестно на твоята планета, изучаваш това изкуство или подчиняваш майсторите. Всичко е точно и определено, всичко е предвидено — всяка възможност, всяка дреболия.

Но ако роботите съобщават, че съществува високоразвита технология — и никаква промишленост? Здраво вкоренена по цялата планета култура — и почти никакви средства за съобщения?

За такова нещо не е чувал никой; когато роботите съобщават такива неща, на планетата се изпраща изследовател.

Винаги има подходящ, надежден изход, мислеше Брил. Има налице отлична планета, не по-лоша от Земята, богата с природни ресурси и населена с нищожно количество наивници, които лесно могат да бъдат унищожени всяка минута.

Но първо трябва да се изясни как те общуват помежду си, как достигат такъв синхрон в работата и по какъв начин постигат всички тънкости на непозната преди работа. И как изработват сложни и великолепни материали… от нищо.

Пред очите му изведнъж се появи ослепително видение: милиард и половина жители на Кит Карсон са се превърнали в също такива великолепни майстори във всичко, общуват помежду си по неизвестни досега начини, строят градове и водят войни със също такова непостижимо изкуство, възприемат и се подчиняват на всяка заповед също така мигновено, както беше тук при постройката на тази къщичка.

Не, този народ не трябва да се унищожава. Трябва да се използува. Кит Карсон трябва да се научи на техните хитроумни фокуси. Ами ако, пази боже, тези фокуси са присъщи на жителите на Ксанаду, а карсонците не са способни на това? Какво ще се прави тогава?

Е какво, тогава тези майстори трябва да бъдат взети от Ксанаду и разпределени из градовете и армиите на Кит Карсон. Те веднага възприемат, веднага се подчиняват; обясни на един какво се иска от него и това ще го усвоят всички. И всеки ще може да обучи група от най-опитни карсонци. Производство, военна техника, стратегия и тактика… да, разбира се, всичко ще се преобрази!

Планетата Ксанаду може да бъде оставена в същия вид, както сега, тя просто ще доставя всякакви помощници и адютанти.

Всичко това са празни мечти, прекъсна себе си Брил. Първо трябва да разузная повече. Трябва да разбера как те фабрикуват този непробиваем огнеупорен картон и антигравитационните чаени подноси.

При мисълта за подносите стомахът му закурка. Той стана и се приближи до масата. Горещите ястия все още димяха, студените не бяха се размекнали и разтопили. Той внимателно опита едно-друго. Почувствувал вкуса им, лакомо се нахвърли върху храната.

Нина, ох, тази Нина…

Не, не бива да се унищожават, сънливо помисли той, как може да се унищожи народ, способен да създаде такава готвачка. На целия Кит Карсон не може да се намери такава.

Той отново се отпусна на леглото и мечта, докато не заспа.

 

 

Всички бяха откровени с него. Показваха му всичко наред и на никой не му дойде наум да запита — за какво му е нужно това? Те разказваха, подробно, но спокойно, сякаш за нещо, което е достъпно за всеки и за всички.

Така си и беше на планетата Ксанаду.

На Брил отначало му се стори, че всичко тук се прави стихийно, както дойде. Красиви, неприлично облечени хора се мотаят напред-назад без всякакъв видим план; работа, игра, почивка — всичко при тях е смесено. Но, играейки, те преминават през градината, в която растат плевели и пътьом ги изкореняват. Момиченцата се гонят и играят съвсем близо до мястото, където след минута ще ги повикат за сортиране на някакви семена.

Тен се опита да обясни как става всичко това:

— Да предположим, че нещо тук не ни достига — стронций например. Заради този недостиг се получава нещо като вакуум. Тези, които в момента са свободни, го чувствуват и започват да мислят за стронция. Е, и отиват и започват да го събират.

— Но аз не видях да имате рудници — учудено каза Брил. — И освен това как стои положението с транспорта? Да речем, недостигът е тук, а рудниците са в друг окръг?

— У нас отдавна вече не се получава така. Разбира се, че там, където има залежи, не може да има недостиг. А където няма находища, там ние използуваме други средства, вземаме друг материал или добиваме същия стронций без рудници.

— Чрез трансмутации ли?

— Не, това е прекалено сложно. Ние развъждане речни миди, бронята на които се състои не от калциев, а от стронциев карбонат. И когато ни потрябва стронций, децата събират тези миди.

Брил видя и фабрика за дрехи — тя беше разположена частично в някаква пещера, частично на поляната. Пак тук плуваха в езерото и си правеха слънчеви бани на тревата младежи и девойки. Сякаш между другото те влизаха под навеса и работеха при огромния резервоар, в който от време на време закипяваше и се утаяваше някакъв химически състав. Черната утайка с филтри се издигаше към повърхността, разпределяше се в матрици и се пресоваше.

Как именно действуват тези преси, които външно изглеждаха като прости капаци на матриците, Брил не можа да разбере, но за някакви си четири-пет секунди утайката се превръщаше в същите тези черни камъни, от които се правеха коланите — правилни, полирани, на лявата половина на токата щамповани някакви цифри и букви от Древния език — химическа формула.

— Едно от малкото наши суеверия — забеляза Тенайн. — Това е формулата, по която се изработват нашите колани. Ние искаме да ги правят и носят из цялата Вселена. — Те — това сме ние. Сложи си такъв колан, Брил. Ще станеш един от нас.

Брил смутено и презрително изсумтя и започна да гледа как две деца правят колани — игриво, безгрижно и леко, след минута също така игриво те ще почнат да плетат венчета от цветя. След като съединеше камъните, детето удряше с готовия колан по този, който носеше само. За миг пламва със студен пламък ярка многоцветна дъга. И коланът, вече окръжен с къси езичета преливащ се пламък, е хвърлен в кошницата.

А след това Брил видя, как един туземец си слага такъв колан — и това беше може би единствения случай за цялото негово пребиваване на Ксанаду, когато той не можа да скрие изумлението си. Къпещият се младеж, целият мокър, излезе от водата. Взе оставения на брега колан, надяна го на талията си. Щракване, и мигновено нагоре и надолу дългоцветно вещество, многоцветната тъкан затрептя около шията, заблестя около бедрата.

— Виждаш ли, тази дреха живее — каза Тенайн. — Казано по-точно, това не е мъртва материя. Това не е съвсем плат. Прощавай, но на Древния език се получава нещо като каламбур. Най-близко в Древния език е думата „еманация“. Така или иначе това вещество живее по своему. То се запазва — е, около година и нещо. А след това е достатъчно да се потопи коланът в млечна киселина, и то се възстановява отново. И един такъв колан може да зареди милион нови… или милиард… могат ли да се преброят пръчките, които може да запали един огън?

— Но защо трябва да се носи такова нещо?

Тенайн се разсмя:

— От скромност…

Той се разсмя отново.

— Един учен, който се занимава с най-древната история на Земята във вековете преди Слънцето да стане Свръхнова, цитира думите на някой си Рудовски: „Скромността не е толкова проста добродетел, колкото честността.“ Ние носим тези дрехи, защото те ни сгряват, когато ни е нужна топлина, и понякога скриват нашите недостатъци — повече не може да даде и човешката привързаност.

— Тази дреха съвсем не е скромна — надуто каза Брил.

— Тя е скромна дотолкова, доколкото е по-приятно да ни виждат облечени, отколкото съблечени. Как иначе можеш да покажеш, че си скромен?

Брил обърна гръб и на Тенайн, и на този разговор.

За „картона“ той научи всичко. На дебелия клон на някакво дърво висеше широко корито с млечнобяла течност. Тен обясни, че това е нещо като клейковина и че го произвеждат специален вид оси, и че е разтворено в нуклеинова киселина, синтезирана от местно растение. Под коритото — широк метален лист и комплект подвижни рейки. Рейките се поставят точно по размера и очертанията на бъдещата плоча, отваря се кранът и течността запълва получения контур. След това две деца прекарват ръчен валяк по горния край на рейките. Бялото езерце става светлокафяво, застива и се получава плосък здрав лист.

Тенайн старателно се мъчеше да разясни на Брил какъв е този валяк, но Древният език в съчетание с невежеството по техническата част на Брил се оказаха непреодолимо препятствие. Устройството на валяка се оказа толкова просто, а теорията на действието му толкова сложна, както например при транзистора — трябваше да се примири с това.

Но Брил никак не можеше да разбере къде е тайната на жителите на Ксанаду, защо те са такива изкусни майстори във всичко. Той беше готов да приеме за празна и невъзможна измислица това, което забеляза отначало: че уж всяко умение, достъпно за един, веднага се предава на всички останали. Тенайн се мъчеше да обясни как става това, или поне отговаряше на всички въпроси.

Според думите на Тен всичко тук се свеждаше до усещането:

— Просто възниква усещане. Да вземем например цигулката; да предположим, че съм я чувал, но никога не съм я държал в ръце. Аз гледам как някой свири и разбирам как възникват звуковете. След това вземам цигулката, правя както този човек, мисля — трябва да възникне този звук, а след него този, и разбирам не само как ще прозвучи, но и как ще го почувствувам. От сумирането на тези мои усещания се получава чувството, което е нужно, за да мога да изсвиря тази мелодия.

— И така е във всичко — добави той накрая. — Когато в къщи ми е нужно нещо — прибор, машина — аз няма да взема за нея желязо, ако е нужна мед: веднага ще почувствувам, че желязото не върши работа. Просто ще мисля за този прибор, какви части има, за какво е предназначен. Ще изброя на ум материалите, от които мога да го направя, и веднага ще почувствувам — ето какво ми е нужно!

— Така — каза Брил. — И при това всеки окръг се старае да намери всички материали и суровини при себе си, вместо да внася от съседните… затова нямате и търговия. И все пак, както казахте, у вас всичко е стандартизирано… във всеки случай използувате едни и същи машини и устройства, и въобще действувате еднакво.

— Да, вярно е — съгласи се Тен. — Ние имаме всичко, което ни е нужно, и всичко това ние правим сами.

Всяка вечер Брил седеше в дома на Тенайн, слушаше как зашумяват и отново стихват разговорите или изведнъж избухваше музика, и се учудваше; след това отвеждаше подноса с храната в своята колиба, ядеше и мрачно размишляваше. Понякога той се чувствуваше под огъня на неизвестно оръжие на непознато бойно поле.

Спомни си, как мимолетно спомена Тенайн за инструментите и хората: „Векове наред между машините и човека се води борба. Или човекът подчинява машините, или те го подчиняват; трудно е да се каже кое е по-пагубно. Но културата, в която властвуват хората, неизбежно ще разруши тази, където на първо място са машините, или ще бъде разрушена сама. Така е било винаги. У нас, на Ксанаду, вече загина една култура. Никога ли не си се замислял, Брил, защо сме толкова малко? И защо всички сме червенокоси?“

Брил вече се беше замислял за това и скрито осъждаше малката община, която толкова безсрамно пренебрегваше уединението. Естествено, ако живее така открито, нито едно човешко племе няма да изпитва към себе си достатъчен интерес, за да може щедро да се плоди и размножава!

— Някога бяхме милиарди — за огромно негово изумление каза Тенайн. — И всички се превърнаха в прах. Знаеш ли, колко души останаха живи? ТРИМА!

Черна беше за Брил нощта, в която той разбра колко жалки са неговите старания да разкрие тайните им. Защото, ако на планетата са оцелели няколко души и е станала някаква мутация, а след това техните потомци са заселили отново планетата, новите качества се предават от поколение към поколение. Със същия успех той би могъл да си блъска главата над въпроса защо всички имат червени коси. През тази нощ той дойде до извода, че народът на Ксанаду трябва да бъде пожертвуван; и от тази мисъл той изведнъж почувствува болка, а след това се ядоса на себе си. И в същата нощ с него се случи идиотска и смешна беда.

Той лежеше на леглото и скърцаше със зъби в безсилна ярост. Вече минаваше обед, той отдавна се беше събудил и сега седеше като в капан, в който се хвана по собствена глупост… и е смешен, смешен!!!

Засъска аларменият сигнал и той скочи.

Идва Тенайн, заедно с вятъра и птичите песни, като звук от рог се носи неговият дружелюбен глас.

— Брил, тук ли си?

Брил го пусна по-близо и през процепа кресна:

— Няма да изляза!

Тенайн замръзна. Брил се учуди колко рязко и сподавено прозвуча гласът му:

— Но днес те кани Нина. Тя ще тъче и сметна, че може би ще ти бъде интересно…

— Не! — прекъсна го Брил. — Днес отлитам. Тази вечер. Аз вече повиках своята капсула. Тя ще бъде тук след два часа. Когато се стъмни, ще отлетя.

— Какво говориш, Брил! Аз вече съм подготвил всичко, утре ще ти покажа как обработваме металите…

— Не!

— Да не са те обидили с нещо, Брил? Може би аз съм виновен?

— Не — Брил повече не крещеше, но гласът му беше мрачен.

— Тогава какво се е случило?

Брил не отговори.

Тенайн се приближи. Сега той не виждаше в процепа очите на Брил, който целия потен се беше свил до стената.

— Случило се е нещо. Нещо лошо — каза Тенайн. — Аз… аз чувствувам това. Нали знаеш, Брил, приятелю мой, аз винаги чувствувам всичко.

Брил се вкамени от ужас. Ами ако Тенайн знае? Ако е способен да разбере?

— В целия наш свят, през целия си живот не съм срещал нищо, за което ти не би могъл да ми разкажеш — уговаряше го Тенайн. — Ти знаеш, че аз ще разбера всичко. — Той се приближи още. — Може би си болен? Аз владея цялото изкуство на всички лекари от времето на Тримата. Пусни ме.

— Не!!! — това беше взрив, а не дума.

Тенайн отстъпи крачка назад.

— Прости ми, Брил. Повече няма да говоря за това. Но ми кажи какво се е случило. Моля те. Аз сигурно ще мога да ти помогна.

„Е, добре! — извън себе си, едва сдържайки плача си, помисли Брил. — Смей се, колкото искаш, червенокос дяволе! Ние ще заразим вашата планета с Черна Чума, и плюя на смеха ти!“ И каза гласно:

— Не мога да изляза. Погубих дрехата си.

— Че защо страдаш? Хвърли я тук, ние ще поправим каквото и да има.

— Не!

Брил отлично разбираше какво ще стане, ако тези гениални майстори завладеят най-портативното и най-смъртоносното от всички оръжия на системата Самнер.

— Тогава облечи моята — Тен сложи ръка върху токата на колана.

— Ако ще да ме убиеш, аз няма да се покажа в такава дрешка. Още не съм загубил срама си!

Тен възрази:

— Когато си в своя прилепнал костюм, ти повече привличаш внимание!

Брил въобще не беше помислил за това. С печална завист той погледна безтегловната дъга, струяща от полирания колан, след това — към своята плътна сбруя, натрупана като черна купчина под куката на стената.

— А какво се е случило с твоите дрехи? — съчувствено запита Тен.

„Само опитай да се засмееш! — помисли Брил. — Аз ще те убия и ти няма да видиш как ще загине твоят народ.“

— Аз седнах върху това… като на стол, тук няма къде другаде да се седне. Сигурно случайно съм закачил ключа. Даже не почувствувах нищо, докато не станах. И сега моите… отзад… — той се запъна, след това яростно изрева: — Защо с вас никога не се случва така?

— Нима не съм ти обяснил? — Изглежда Тен се отнесе към произшествието съвсем леко. Може би за него това действително бяха дребни работи. — Това устройство поглъща само мъртва материя.

Напрегнато мълчание.

— Остави своето така наречено облекло пред прага — промърмори най-сетне Брил. — Ще се опитам да го облека.

Тенайн хвърли колана пред вратата и си тръгна, като тихо тананикаше. Гласът му беше толкова мощен, че даже тихата песничка сякаш се чуваше цяла вечност.

Но ето че Брил остана насаме с вятъра и птичите песни. Приближи се до вратата, отдръпна се, мрачно взе от пода панталона с огромна дупка отзад, сгъна го и го пъхна под останалите вещи на куката, за да не го вижда. Отново погледна към вратата и даже тихо проплака. Най-сетне докосна с ръкавица необходимото място — и вратата послушно се плъзна встрани, отваряйки се изцяло. Брил даже изписка, протегна ръка към колана, дръпна го към себе си, отскочи назад и затвори вратата.

— Никой не видя — каза си той с цялата сила на своето убеждение.

И си сложи колана. Двете половини на токата се съединиха като ръце в привично ръкостискане.

Преди всичко той почувствува топлината. До тялото се докосваше само коланът — и въпреки това той целият беше обгърнат от топлина, ласкава, сигурна, сякаш птица е легнала над своите яйца. Мигновение — и той ахна.

Нима умът може да се запълни толкова и да не почувствува тежест? Нима е възможно толкова разбиране да нахлуе в мозъка и да не го разкъса?

Той разбра, как валякът превръща млечната течност в твърди плочи; разбира се, това е единственият начин, и той почувствува — правилно е само така, а не иначе.

Той разбра как йоните в пресите формират камъните на колана, разбра „живата“ тъкан, която стана негово облекло.

Той с лекота си спомни разказа на Тенайн: как чувствуваш, какво значи да свириш на цигулка, да създаваш, строиш, формираш, да бъдеш заедно с всички, и какво е това чувство, когато ти сякаш си във весел приятелски кръг и в същото време вършиш работа или се разхождаш безгрижно, за да можеш да смениш веднага някого при резервоара или работната маса, в полето или при рибарската мрежа.

Обхванат от тих дългоцветен пламък, Брил стоеше в своята подобна на ковчег колиба, гледаше ръцете си и твърдо знаеше: стига да поиска, и тези ръце ще изваят модел на който и да е град на Кит Карсон или да изваят самата душа на Най-висшата Власт.

Той знаеше твърдо: постигнал е всичко, което знаят и умеят майсторите на планетата Ксанаду, и може да прави всичко също като тях, трябва само да се съсредоточиш над задачата и да мислиш, докато не почувствуваш какво усещане трябва да е правилно именно за теб. Без никакво учудване той разбра, че всички тези възможности и таланти са по-силни от самата смърт; защото, ако човек може и умее нещо, неговото изкуство споделят всички и всеки и когато той умира, неговото изкуство продължава да живее в останалите.

Трябва само да се съсредоточиш — ето секретът, основата, ето ключът към цялата им хитра механика. Тук нямат нищо общо мутациите и няма нищо „свръхчувствено“ (каквото и да означава тази дума), това е просто механизъм както всеки друг. Ти владееш изкуството, ти го чувствуваш. Пред мен стои задача. Когато се съсредоточа върху задачата, у мен възниква потребност от твоето изкуство; чрез живия пламък, в който си облечен, ти ми го предаваш; чрез пламъка, обхванал мен, аз възприемам твоята мисъл. След това действувам; какво свое ще внеса в изпълнението — това зависи от моите способности. Ако аз прибавя нещо към твоето изкуство, моето ще стане още по-пълно и съвършено; значи моето усещане е по-добро — и следващия път, когато потрябва, вече аз ще предавам на другите…

Брил разбра също каква власт е скрита в този нов начин за общуване и изведнъж си помисли: сега неговата родна планета може да бъде сплавена в такова единно цяло, каквото никога не е имало във Вселената. На Ксанаду това не е станало, местният народ се е развивал как да е, него не са го закалили в огнището на дисциплината и не са го ковали с ковашкия чук на властта.

Но на Кит Карсон! Целият народ на Карсон ще се приобщи към всички изкуства и таланти, а над тях ще стоят и ги управляват Най-висшата Власт и държавата, които ще създават вакуум на потребностите и мигновено ще го запълват. Да, точно така и трябва да бъде (с някакъв крайчец на съзнанието си Брил изведнъж се учуди — защо ли Държавата да не раздели това ново всеобхватно разбиране с целия народ?), защото с новите знания идва такава преданост към отечеството, неговите изисквания и светини, каквито никога не е имало.

Брил с трепет разкопча колана и обърна лявата половина на токата с обратната страна навън. Да, ето я формулата. Сега той знае как се утаява съставът, как се пресоват звената, той ще възпламени нови живи колани — милиони, казваше Тенайн, милиарди.

Тенайн казваше… но защо той не каза, че в тези одеяния се крие изворът на всичките чудеса на планетата Ксанаду?

Но той, Брил, въобще не беше питал за това!

И всъщност Тен го молеше — сложи си такава туника и ще станеш един от нас. Нещастният глупчо сериозно предполагаше, че по този начин може да поколебае предаността на Брил към родния Карсон! Е какво, на Тенайн и неговия народ също може да се предложи нещичко, и това ще бъде изгодно и за двете страни. Много скоро, стига да поискат, жителите на Ксанаду ще могат да се присъединят към блестящото войнство на Кит Карсон.

В недрата на черния мундир, висящ на стената, нещо звънна. Брил се засмя и събра своята стара сбруя, всички пожари, взривове и парализи, които дремеха скрити в мощното тайно оръжие. Той удари с длан по вратата, изскочи зад прага, където вече го чакаше капсулата, хвърли в люка своите стари дрехи, и те се свлякоха на пода. Брил скочи вътре радостен, сияещ — и мигновено капсулата изчезна в небето.

Преди да мине и една седмица от завръщането на Брил в системата Самнер, на Кит Карсон вече се появиха и бяха изпробвани копия на вълшебните колани.

Преди да мине и един месец, двеста хиляди карсонци облякоха дъгоцветни туники, а осемдесет фабрики работеха денонощно и произвеждаха нови.

Преди да мине и една година, по цялата планета милиони и милиони хора радостно и съгласувано както никога досега изпълняваха всяко желание на Вожда, подчинявайки се като безбройни пръсти на една исполинска ръка.

А след това в една страшна едновременност, в един и същи миг всички дъгоцветни одежди затрептяха и угаснаха, защото беше дошъл моментът, за който вече знаеше Брил: трябваше да ги потопят в млечна киселина. Така и направиха веднага, в изплашена треска, без да се колебаят и без да губят време за изпитания: който веднъж е вкусил от тази лъчезарна зависимост, вече не може да мине без нея. Една седмица всичко беше наред…

А след това, както беше замислено от хитроумните майстори на Ксанаду, се включиха и всички останали звена на черните колани, многократно усилвайки действието на първите две.

Милиард и половина хора, на които преди една година бяха подарени практическите навици на живописта, музиката и строителството, внезапно откриха нови познания: пред тях се откри философията, логиката и любовта, те разбраха какво значи съчувствие, проникване, търпимост, какво значи човешкият род да бъде обединен не от подчинение, а от съзнанието за братство; да чувствуваш, че ти си в съдружество и съгласие с живота в цялата Вселена.

Когато в хора, надарени с толкова таланти, се пробуждат подобни чувства, те вече не могат да бъдат роби. Едва ги озари светлината, и те се съсредоточиха върху едно — да бъдеш свободен! — и почувствуваха какво значи това. Всеки постигна свободата, стана неин майстор, знанието и майсторството в същия миг се предаваха от един на друг — и за този кратък миг сред милиард и половина хора не остана нито един, който да не е надарен над всичко с таланта за свобода…

Така престана да съществува културата на Кит Карсон. А вместо нея се появи нещо ново, което започна да се разпространява на планетите в съседните слънчеви системи.

А Брил, който знаеше какво е това сенатор и искаше да стане сенатор, стана сенатор.

 

 

Тенайн и Нина седяха прегърнати и тихо пееха, когато изведнъж чашата в мъхестата вдлъбнатина меко звънна.

— Още един се носи! — каза Уонайн (той седеше до краката на родителите си). — Интересно какво ще го прихване него? Под какъв предлог ще изпроси, вземе назаем или ще открадне колан?

— Не е ли все едно — отговори Тенайн, протягайки се с наслаждение. — Нека получи колан, това е най-важно. А кой точно е този, Уонайн? Шумната машинка от обратната страна на Малката Луна?

— Не — отговори синът — той още си седи на мястото, писка нещо и си въобразява, че не го виждаме. Сега се спуска силовото поле, което от две години виси над окръга на Бързото Крило.

Тенайн се засмя:

— Това ще бъде нашата победа номер осемнадесет.

— Деветнадесет — поправи го Нина. — Аз помня точно, нали осемнадесетият отлетя току-що, а седемнадесетият беше онзи забавен мъничък Брил от системата Самнер. Знаеш ли, Тен, това човече даже за минута се влюби в мен.

Но това беше дреболии, за която те забравиха веднага.

Край