Михаил Пухов
Над бездната

Злотов стоеше на стъпалото на дромера и, присвил очи, наблюдаваше как към него с дълги скокове приближава Сандлер. Силуетът растеше пред очите му, черен в лъчите на залязващото Слънце.

— Има ли нещо? — запита Злотов, когато Сандлер скочи на стъпалото. Той кимна и двамата влязоха в кабината. Дромерът се понесе към небето. Облачният диск на Луната се топеше долу, сливайки се със синьото кълбо на Земята.

— Корабът е в Орион — каза Сандлер. — Двадесети век. Или началото на двадесет и първи.

Апаратът затрепери, когато се оказа във фокуса на марсианската хиперантена. След това вибрацията престана и дромерът прехвърли 10¹³ — километровата бездна — леко, като радиолъч, само че много по-бързо. Слънцето се превърна в звезда от средна величина.

— Вероятно някаква вехтория — каза Злотов.

Сандлер вложи в паметта на машината уравнението на кораба, който посрещаха. Дромерът направи нов скок, сега вече самостоятелен и излезе с определена скорост в необходимата точка от пространството.

— Колко е необикновен — възкликна Злотов. И се пошегува: — Сякаш не е наш.

Прожекторите на дромера осветяваха старинния звездолет, който се връщаше на Земята от далечен рейс. Носът и кърмата му се губеха в мрака. Цилиндричният корпус се въртеше плавно, имитирайки гравитация. Дромерът се плъзгаше край прозрачните палуби, като кану с любопитни туземци.

— Той просто е много древен — Сандлер спря машината. — Да опитаме тук.

Дромерът направи още един, последен скок и се оказа вътре в звездолета, в просторен и пуст коридор. Центробежната сила леко го смъкна върху прозрачния под. Сандлер скочи от кабината върху еластична настилка. Злотов го последва.

— Бива си го — каза той, като гледаше звездите под краката си. — Ходиш направо по небето. Но защо е толкова пусто?

— Вероятно за тях сега е нощ — отвърна Сандлер, като помисли. — Нощ и всички спят. Сънуват как след една година ще се приземят.

— А ние ще ги изненадаме — усмихна се Злотов. — Обожавам изненадите. Но все пак те трябва да имат поне дежурен.

— Сигурно. Някъде напред, в пункта за управление.

Вървяха бързо по стъкления под. Беше тихо и само ехото от крачките им отекваше в краищата на коридора. После Злотов тихо се засмя. Сандлер недоумяващ го погледна.

— Цял живот съм мечтал за такъв вариант — шепнешком обясни Злотов. — Представи се на мястото на този дежурен. Часове наред седиш в кабината, сам пред пулта. И незабелязано се появявам аз. Тупвам те по рамото и ти подавам бланка: „Разпишете се тук, моля“. Ти припадаш.

— Е, и какво? — каза Сандлер.

— Смешно е — обясни Злотов. Въздъхна и каза: — Но така никога не става. Непременно някой преди теб ще започне да те разнищва, така че съвсем няма да ти е до смях. А после, когато обясниш всичко, те дълго и отегчително ще разказват за себе си: „Летяхме сто години, стигнахме системата Сириус, стояхме там цели три дена, а сега се връщаме, носейки своя принос в хазната на човешките знания…“

— Стига — тихо каза Сандлер. — Не е хубаво да се присмиваш така.

— Ти пък нямаш чувство за хумор — обиди се Злотов. — Аз съвсем не съм виновен, че те се завръщат така. На мен може би повече от теб ми се иска някой да се върне и каже: „Аз облетях цялата Галактика, бях в системите на хиляди звезди, видях чужди цивилизации“… Но за съжаление това не става.

Останалия път преминаха бързо и мълчаливо. Вратата на кабината бе затворена, но не беше заключена. Злотов умолително погледна Сандлер.

— Добре — каза той, като се поколеба. — Върви. Вандалствувай.

Те тихо влязоха вътре. Кабината се оказа по-просторна, отколкото очакваше Злотов.

На отсрещната й стена с гръб към тях във въртящо се кресло седеше човек. Плешивият му череп се открояваше релефно на фона на таблото с приборите.

Злотов тихо приближи до човека зад пулта, усещайки укоряващия поглед на Сандлер на тила си. Но изкушението беше голямо. Той постави ръката си на рамото на дежурния. Последният остана за секунда неподвижен, после тръсна ръката му и се обърна. Всичко в неговото лице, като се почне от прекалено светлата му кожа, сочеше, че е пришелец от миналото. Ясните му сини очи гледаха Злотов с въпрос.

— Вие ли сте дежурният щурман? — спокойно запита Злотов, вадейки от предния джоб на костюма си предварително попълнена бланка. — Моля, разпишете се тук.

Дежурният мълчаливо взе листчето хартия. Бързо прокара поглед по редовете, разписа се и върна бланката на Злотов. После се обърна към пулта.

След минута обърна глава през рамо и запита:

— Трябва ли да се разпиша още някъде?

— Н-не — каза Злотов.

— Тогава защо стоите още тук? Или искате да вземете интервю?

Злотов не можа да отговори. Той чуваше зад гърба си странни звуци, сякаш там плачеше дете, но нямаше сили да се обърне, за да разбере какво става.

— Тогава, с ваше разрешение, аз ще се оттегля — каза дежурният. — Край на дежурството, време е за нанкане. Скоро ще дойде смяната ми.

Той стана, оказа се, че е неочаквано висок, и се отправи към изхода. Злотов се отпусна в празното кресло. До пулта приближи Сандлер, порови под таблото, извади сгъваема пейка и седна. Смехът му бе преминал в хълцане. Известно време те се гледаха мълчаливо.

— Ето, така става винаги — каза най-после Злотов. — Този да не е някакъв телепат?

По коридора се чуха бързи стъпки. Влезлият, мъж на около четиридесет години, също прекалено светлолик, се насочи право към тях, протягайки ръка за поздрав.

— Добро утро. Александър Кунцев, втори пилот.

Стиснаха си ръцете.

— Хареса ли ви Скляр? — заинтересува се Кунцев. — Това е нашият командир. Срещнах го до каютата. Пристигнаха посрещачи от Земята, казва. Момченца. И отиде да спи. А аз дотърчах.

— Вашият командир телепат ли е? — попита Сандлер.

— Едва ли. Но той е добре с интуицията. Ще се върнем след три века — заяви той още при старта. Прогресът е неумолим. Връщането ни ще стане съвсем не така, както си го представяте. Нас непременно ще ни поемат още при приближаването и акуратно ще ни спуснат някъде на Луната.

— На Луната ли каза?

— Точно така — потвърди Кунцев. — Само че дотогава Луната ще се промени, казва. Там ще се появят морета, атмосфера. На Луната ще построят курорт. И ние ще има да почиваме в него.

— Значи вие сега не се учудвате на нищо?

— Защо да не се учудване? — каза Кунцев. — Учудваме се, но в определени граници. Лично аз вярвам на Скляр. Щом той нещо е казал, значи така ще бъде. Но аз ви отвличам, а вие изглежда, че бързате. Да ви помогна ли?

— Благодаря — каза Сандлер. — Ще се оправим сами. Имаме работа за около половин час.

— А мога ли да погледам как ще направите това?

— Защо да не може? — каза Сандлер. Те бавно тръгнаха към изхода. Неочаквано за самия себе си Злотов запита:

— Хайде, разкажете, как е там, на Алдебаран?

— Защо на Алдебаран?

— Е, имам пред вид звездата, към която летяхте.

Излязоха на коридора със стъкления под.

— Програмата беше свободна — каза Кунцев. — Маршрутът минаваше през стотици слънца. Ние облетяхме цялата звездна система.

Злотов трепна.

— Разбира се, не Галактиката, а само Неутронното Гробище — уточни Кунцев.

— Гробище? — учуди се Сандлер. Кунцев се усмихна.

— Името е зловещо, но този район наистина е такъв. Някога там е имало кълбовиден звезден куп. После той е избухнал.

— Избухнал — повтори Сандлер. — Разбирам, когато е звезда, но цял звезден куп…

— Всичко е свързано в един възел — каза Кунцев. — Това е станало преди милиарди години. Отначало имало просто Свръхнова. Нивото на радиацията нараснало рязко. Стабилността на съседите се нарушила. Започнала верижна реакция. Много скоро всички светила от звездния куп станали Свръхнови, като оставили след себе си множество пулсари или неутронни звезди.

— Колко е интересно! Но защо аз никъде не съм чел за това?

— Не зная — каза Кунцев. — Когато отлитахме, за това бе слушал всеки ученик. Пък и ясно е. Колкото и да е, ние бяхме първата междузвездна експедиция.

— Първата?

— Да, първата.

— Почакайте — каза Злотов. — Не разбирам. Вие казвате, че сте първата междузвездна експедиция. И пред вас веднага поставиха такава сложна задача — да облетите стотици звезди? Дори сега няма такива полети.

— Е, това не беше от сила, а от слабост — каза Кунцев. — Иначе ние не бихме могли да летим. Например някаква си Алфа-Центавър би била за нас недостижима мечта. Та нали ние правехме карамбол.

Той погледна техните недоумяващи лица.

— Да, прогресът е неумолим. Всичко сте забравили. Очевидно сте минали на нови двигатели и карамболът е престанал да бъде актуален. Ако ви е интересно, мога да ви изнеса цяла лекция.

— Разбира се, че ни е интересно — каза Сандлер. — Разказвайте.

— Виждали ли сте някога билярд? Добре, чудесно. Карамбол се нарича сложният удар, при който топката, преди да се докосне до мишената, удря междинна топка. Или няколко междинни топки. Ние използуваме този термин за полетите с гравитационно ускоряване и завиване. Понякога казват „пертурбационна маневра“, но „карамбол“ според мен е по-добре. Първите такива рейсове се извършвали още през XX век, когато облитането на Венера или Сатурн по пътя към другите планети позволявало да се набере допълнителна скорост и да се пести гориво. После тази маневра временно бе изоставена, за да се възроди отново при първите полети към звездите. Наистина задачите на карамбола се измениха. По-рано той се използуваше главно за увеличаване на скоростта, а сега — за промяна на посоката й.

Двамата слушаха внимателно. Кунцев направи малка пауза и отново продължи в бодро лекторско темпо.

— Представете си звездолет, който лети далеч от центровете на гравитация. Ако по пътя си срещне звезда, той ще я задмине по хипербола и курсът му ще се измени с някакъв ъгъл. Маршрутът може да се състави така, че корабът, като направи няколко последователни завоя, да се върне в точката на старта. В сравнение с класическата схема, когато корабът забавя движението при звездата-цел, а после отново се ускорява, при затворения карамбол се икономисват сума енергия и вещество. Вижте колко просторни са нашите помещения.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Сандлер. — Не ми е ясно как може звездата да завърти звездолета, когато той има достатъчно висока скорост?

— Въпросът ви е правилен — каза Кунцев. — Подходящи полета има само близо до пулсарите и „черните дупки“. Стандартният пункт за завиване е неутронната звезда, пулсарът. Пулсарът може да се намери лесно по радиоизлъчването особено в Неутронното Гробище. Там гъмжи от тях. Но да се открие „черна дупка“ е почти невъзможно. Например в нашия полет това се случи само един път.

— Значи полетът ви бе без кацане?

— Какво ти кацане — каза Кунцев. — Полетът около звездата трае само миг. Обикновено след няколко дни ние разглеждахме заснетите филми. Като правило всички те си приличат. Разбира се, случват се и изненади.

— Ето и нашия дромер — каза Сандлер. — Харесва ли ви?

Злотов скочи на стъпалото и отвори вратата на кабината.

— Интересно нещо — каза Кунцев. — А как действува?

— Качете се тук — каза Злотов. — Кабината е конструирана за двама, но и вие ще се сместите. Разполагайте се.

Той посочи на Кунцев креслото, а сам седна до него върху кожуха на двигателя. Сандлер зае своето място.

— Натискам това копче — каза той. — Сега вашият кораб е готов за прехвърлянето. Ако натисна и това копче, ще се намерим на Луната.

— А как действува всичко това?

Сандлер се смути.

— Не зная. Натискаш копчето и толкоз.

— Да, прогресът е неумолим — рече Кунцев. — Да имахме и ние такова нещо. Бихме установили маса контакти.

— С кого?

— Та ние открихме сума цивилизации — каза Кунцев. — Натискайте копчето си.

— Знаете ли — каза Сандлер, — нищо няма да натисна, докато не ни разкажете всичко.

— Нима ви е интересно? — отвърна Кунцев. — Тогава слушайте. Това се случи при прожектирането на филма за „черната дупка“, за която ви споменах. Вие сигурно знаете какво представлява „черната дупка“. Или терминологията вече се е изменила?

— Зная — каза Сандлер. — Това е масивна звезда, която неудържимо се свива. Сега по-често казват „колапсар“.

— Вярно — каза Кунцев. — И ако вие сте започнали да падате там, след няколко часа от вас няма да остане нищо. Наистина колапсът променя хода на времето и за тези, които са в неговите предели, вие ще падате практически вечно. Това е много важно обстоятелство, но когато светлината в залата изгасна, аз ме мислех за него. Както другите и аз не очаквах от прегледа нищо изненадващо.

Екранът беше тъмен, дълго време оставаше тъмен и мнозина помислиха, че лентата се е скъсала, когато на фона на непрогледния мрак пред нас засвети петно с форма на амеба. Скоро то засия по целия екран. Шумът в залата стихна. Та това бяха истински кадри, без никакъв монтаж! Границите на петното излязоха извън екрана и сега пред нас се простираше светеща вълниста повърхност. Така продължи дълго. И изведнъж в ъгъла на екрана по посока на движението се появи някакъв предмет.

„Стоп“ — извика някой, изображението застана пред нас отчетливо и с подробности и по редовете премина въздишка защото ние видяхме космически кораб. Той нямаше нито цилиндрична, нито конична, нито пурообразна форма. От друга страна, в него нямаше нищо от сферите, дисковете и другите измишльотини на изисканото въображение на участниците в Бюраканските симпозиуми. Ако търсим геометрична аналогия, това беше просто паралелепипед. А от всички транспортни средства той напомняше най-вече на обикновен железопътен или трамваен вагон.

Представете си тази замряла на екрана картина. Дълбока чернота, окръжена от светеща пелена. Ние летим над нея на малка височина. Всичко ни изглежда плоско, като лед, под който се е скрила тъмната вода. А от ъгъла на екрана в зрителното поле изпълзява неизвестно чий космически кораб, приличен на трамваен вагон.

Гледахме киноекрана и не вярвахме. Специалните радиотелескопи отдавна вече прослушваха Вселената, но никой още не беше получил нито един извънземен сигнал.

— Разбира се — каза Злотов. — Досега никой нищо не е приел. Много ви е провървяло, че сте срещнали този кораб.

— Провървя ни — съгласи се Кунцев. — Особено ако имаме пред вид, че той бе претърпял авария. Никой от нас не се съмняваше в това. Като тухла, замръзнала в лед, той безпомощно висеше над пропастта. А ние се носехме над него в изкривеното небе, но не можехме да спрем и да протегнем ръка за помощ. Ние нямахме възможност да спираме по маршрута. Иначе никога не бихме се оказали толкова близко над колапсара.

Ако имахме суровини, помощта ни нямаше да закъснее. Ако се бяхме върнали там след милион години, нищо нямаше да се измени, защото на чуждия кораб щяха да са минали едва няколко минути. Но тогава никой от нас не си спомни това. Затова, че пред нас се намира запис, също не мислехме. Ние прелитахме над загиващия кораб и в кают-компанията цареше тишина.

— По нататък — тихо заповяда Скляр и чуждият звездолет, оставайки на място, отново запълзя по екрана. Но не беше успял да се премести и половин метър, когато нова въздишка премина в помещението. В зрителното поле се появи още един космически кораб. Положението му също беше критично.

— Това е помощ — каза изведнъж някой и ние видяхме извършващото се сякаш в друга светлина. Невероятно бе два различни кораба да са претърпели авария толкова близо един до друг. Не, само единият от тях беше в беда, а другият бе дошъл на помощ, отдал се доброволно на привличането на колапсара. Това бе подвиг, продължаваш епохи. Във всеки случай така решихме ние.

— Не, това е контакт — изведнъж каза Скляр. А в кадъра като мравки изпълзяха още два космически кораба.

После, при повторните прожекции мнозина твърдяха, че именно те създават най-голям ефект. Защото едва след появяването им ставаше ясно, че имаме работа не със случаен инцидент и дори не със спасителни работи. Възможно е да е точно така. Но на мен най-голямо впечатление ми направи първият кораб — как виси в сияещата пелена, приличащ на трамваен вагон, а ние прелитаме над него по черния небосвод, без да имаме възможност да му помогнем.

А появяващите се в зрителното поле все нови и нови космически кораби предизвикваха у нас само чувството на сензационно любопитство — колко ще бъдат всички. Броят им надхвърли сто, а те все се появяваха и появяваха. Изглеждаше, че няма да имат край.

— Но те откъде са дошли там? — намеси се Сандлер. — Нали всеки биологичен вид съществува определен срок? Разумният вид обикновено не доживява до предела. В Галактиката не може да има толкова много цивилизации.

— Точно така — каза Кунцев. — На нашето време също смятаха така. Цивилизациите се раждат в различни епохи и техните представители не се срещат. Но това е само теория, а истината беше пред нас. После корабите започнаха да се срещат все по-рядко. Накрая и последният от тях изчезна от екрана.

Кунцев замълча.

— Това ли е всичко?

— Почти — каза той. — Много пъти преглеждахме записа. Разбира се, появиха се много хипотези. Но единствената правдоподобна концепция се основава на предположението, което Скляр направи веднага щом видя първите два кораба. Както винаги, той попадна право в целта.

Главната трудност при проблема за контакта е изборът на момента за срещата. Цивилизациите живеят в различни епохи и вероятността за контакт е голяма само в областите със свито време, в колапсиращите звезди. Корабите на две цивилизации ще се окажат тук едновременно, дори ако са пристигнали с интервал от милиарди години. Затова планетите, които се нуждаят от контакти, изпращат в „черните дупки“ свои представители. Постепенно тук се струпват много кораби от различни култури. Обменят си информация, а после се връщат, надживявайки тези, които са ги изпратили.

Рано или късно всяка цивилизация узнава за свойството на колапсара да пресова времето. „Черната дупка“ е идеалното място за контакт. Може би някои народи изцяло се разпръсват по „черните дупки“ и, натрупали знания, излизат от там след милиони години, възраждайки се. Но това са вече догадки.

— Защо? — каза Сандлер. — Според мен това е страшно. Ами ако те наистина се намират в такова „какавидно“ състояние? И са готови в предварително изчислен момент да се върнат в обикновеното време? Представете си: денят „хикс“, излизането на цяла цивилизация на арената на Вселената. И това може да стане дори утре.

— Не, това са догадки — възрази Кунцев. — Така казва Скляр. Сега включвайте своя дромер. Впрочем, защо той се нарича така?

Сандлер повдигна рамене.

— Не зная. Работя с него трета година, но никога не съм се замислял за това.

— Попитайте вашия Скляр — каза Злотов на Кунцев. — Той сигурно знае.