Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Еще один мертвый город, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 6/1975 г.

История

  1. — Добавяне

— Още един мъртъв град…

— Кой по ред — десетият? Цялата планета е в развалини!

— Старо, изпито яйце…

— Къде са съкровищата? Дявол да го вземе, та те не са могли да живеят без разкош!

— Имат такива красавици…

— Потекоха ли ти лигите, Хари?

— Стига! — извика Томас Уелз. — Трябва да уважаваме древната цивилизация.

Това бе единствения трезв глас сред мърморенето на неудачниците. Нахвърлиха се върху Томас:

— Мечтател!…

Някой, като гледаше скалите и пустините на планетата, подхвърли:

— Да бяхме метнали върху старицата два анихилита…

Томас не чуваше. Той спущаше ракетата по-близо до града. В края на краищата момчетата са прави. Да се откъснеш на тридесет парсека от Спасителя и да намериш този боклук. Какво в същност го засяга тази стара цивилизация. Както на всички, и на него са нужни злато и диаманти.

Но сякаш напук на търсачите на планетата нямаше съкровища. Дори там, където непременно би трябвало да ги има. По ръцете на статуите вместо гривни имаше оловни обръчи, в клипсовете — зрънца графит… но пък самите статуи, според признанието на всички, бяха изумителни. И картините от цветно стъкло — витражите — поразяваха с фините си багри. Но нима ще натъпчеш трюма с Венери и стъкло? Такава стока Спасителя не ще приеме, а търсачите ще бъдат жестоко осмени. Объркана планета! Друго нещо е да срещнеш такава, където да знаят цената на металите! На Мартин Линк му провървя: натъкна се на хуманоиди, които се кланят на златни идоли. Той веднага влезе в кръга на Първите, подземията на замъка му пращят от златни статуи. Хитрец, не съобщи на никого координатите на планетата. А може би я е унищожил с анихилит. Томас Уелз, както всички, завижда на Мартин. Томас не се задоволява от вехтории. Той спуща ракетата на пустоша край града. Не му трябват статуи и стенописи, той би предпочел нещо звънко и лъскаво.

 

 

По стълбите слизаха бавно. Омръзнали им бяха праха и развалините. Всички бяха раздразнени, не очакваха находки, нищо необикновено.

Градът, както всички други, започваше с многоетажни сгради. Улиците излизаха на полето, ако така можеше да се нарече каменистата, изорана от ветровете равнина с хилави синкави храстчета. Червеното слънце осветяваше слабо стените на къщите, излети от цветно стъкло. Градът беше стар, много стар, сигурно бе преживял десетки хилядолетия. Но той беше красив, както всичко на тази планета, направено от някога живелите тук хора. Изящните линии на сводовете, на острите кули и на мостовете радваха очите, ако те не бяха пренебрежително присвити, както очите на Томасовите другари. Улиците бяха широки и прави, някога по средата им сигурно са расли цветя, а сега тук-там се стелеха все същите сини храстчета.

Ракетата стоеше на около 200 ярда от началото на улицата.

— Да бяхме тръгнали?… — каза Нел Уорън, капитанът и водачът на търсачите. Думите му прозвучаха като полувъпрос, полузаповед. Момчетата не вярваха на капитана. Той все повече добиваше репутацията на неудачник. А несполуката в космоса се измерваше с години похабен живот. На тези, на които не вървеше, това не се прощаваше.

В отговор някой изсумтя. Друг ритна камък и той се разтроши. Старо — всичко беше старо на планетата.

— Омръзна ми! — каза някой — но по гласа беше мъчно да се определи кой е, тъй като шлемофоните изопачаваха тембъра и гласовете на хората си приличаха един на друг.

Всички кой знае защо се бавеха и поглеждаха надолу по улицата, може би пресмятаха в коя къща да се вмъкнат първо. Вятърът вдигаше ситен прах и посипваше скафандрите със сиво брашно. Всичко беше печално, чуждо и студено.

Изведнъж сякаш вятърът блъсна Томас Уелз, който стоеше рамо до рамо с капитана. Той направи крачка към улицата, след това още една. От пръв поглед се забелязваше нещо странно в походката му, сякаш нещо го буташе едновременно напред и назад. Той изпъна тялото си, като се съпротивляваше на тласъците, но нещо го теглеше напред и той все по-бързо местеше краката си, както става, когато скочиш от движещ се тротоар.

— Уелз! — извикаха след него.

Уелз не отговори. Той все по-бързо местеше крака, движейки се вече по средата на улицата.

— Уелз! — закрещяха няколко души, без да разбират какво става. Други, които току що се бяха огледали, не знаеха с какво да обяснят неговия странен бяг — с чудачество или с лудост.

— Уелз! Уелз! — сега вече всички викаха, сякаш проглушавайки се в шлемофоните.

Уелз не отговаряше и изведнъж, както бягаше, започна да потъва в почвата — до коленете, до кръста.

— Уелз! — изкрещяха му. — Назад!

Още секунда над пътя проблясваше шлемът, но ето че и той изчезна — пред командата се простираше пустата улица.

Хората загиват по различен начин: в поток метеорити, в ноктите на чудовища, по волята на други хора. Но да загиват ето така, без вик да изчезват в земята — това никой не беше виждал.

— Гръм и мълнии! — първи се опомни Хари Смит. — Да бягаме!

— Да бягаме, момчета!

Някои се хванаха за перилата на стълбата.

— А Уелз, капитане, какво ще стане с Уелз?

Луис Ли се хвърли по следите на Уелз.

— Назад! — заповяда капитанът. — На тази развалина не искам да се лиша от командата. — Уорън тупна с крак. — Проклета да е!

Чуваше се как момчетата дишаха задъхано в скафандрите. Всеки се опитваше да реши по своему вечния въпрос за дълг и самосъхранение. Уелз изчезна — това не беше смърт или убийство. Той просто изчезна пред очите на всички. Може би на планетата има някой, който е направил това, значи, той може да се види. Но той може да направи същото с всеки от тях. Трябва да се бяга!

— Да бягаме! — настояваха някои.

— Но какво ще стане с Уелз? — питаха други.

Тъпчеха на едно място. Гледаха към града. Усещаха тръпки по гърба и нищо не можеха да разберат…

Решиха да чакат. Едни се качиха в ракетата, други останаха долу при стълбата. Да чакат, докато им стигне търпение. Поглеждаха към града, оглеждаха се назад — няма ли някой зад гърба им. Нямаше никого. Смелчаците предлагаха да включат анихилаторите. Но срещу кого? Това беше мъртъв град…

И все пак в главата на всеки се въртеше мисълта, че са се натъкнали на нещо необичайно, на някаква сила, която може да им противостои. Тя не ги унищожи. Може би не е унищожила и Уелз. Затова трябва да се чака. Но вече не се чуваха шеги и насмешки относно града и старата цивилизация. В хората растеше тревогата. Тя ги караше да се оглеждат през рамо, караше ги да чакат Уелз. Никой не тръгваше към града. Никой не помисляше дори да върви. А той се простираше редом, точно такъв, каквито бяха стотиците градове на планетата. Защо — мислеше всеки от командата — това се случи тук? И какво всъщност стана? Защо с Уелз?… Ето, Хари е страхливец и лигльо, Уорън е най-калпавият от капитаните, но той е собственикът на ракетата. Той стоеше до Уелз, до честния Уелз, храбрецът, който всеки бе искал да види на капитанското място. Може би тъкмо затова всички чакаха, защото беше Уелз, а не някой друг. Къде ли е той сега, какво ли става с него?… Всеки хранеше надежда, че Уелз не е загинал. Ако това беше гибел, тя щеше да бъде за всички. Трябва да се чака. Уелз трябва да дойде. Още един час, половин час…

Други бяха обхванати от безпричинна злоба. Унилата равнина, градът, в който нямаше жива душа, се асоциираха с безплодността на търсенето, с лутането из космоса. И на други планети имаше пустини и прах. Но там нямаше градове с красиви здания. Нямаше надежда за успех. А тук… Всичко говореше, че богатствата трябва да са несметни. Градове, картинни галерии. Някой им се е любувал, тънел е в разкош. Защо не са оставили нищо след себе си? Къде са собствениците?… И това изчезване на Уелз. Отличният момък Томас. Трябва да го почакаме. За това всички бяха единодушни. Да почакаме.

И Уелз дойде.

Слънцето вече докосваше сградите. Дълга сянка се проточи от къщите, оставяйки тясна ивица светлина — пътечка на източната страна на улицата. По тази осветена пътечка към тях вървеше Уелз.

Всички вкупом се свлякоха по стълбата. Тези, които чакаха долу, гледаха към Уелз. Той вървеше бързо, без да се оглежда и носеше в ръката си камък.

— За какъв дявол… — питаха долу при стълбата. — За какво му е камъка?

— За какво?… — повтаряха в недоумение.

Уелз излезе от улицата. Всички искаха по-скоро да го видят. Но лицето му беше най-обикновено. Тогава отново започнаха да гледат камъка. Камъкът също беше обикновен.

— За какъв дявол… — отново запитаха в тълпата, без да престават да следят всяко движение на Уелз. В наушниците не се чуваше дишане, тишината беше такава, че ако града го нямаше, всеки би помислил, че е сам в целия свят. Той и Уелз. Уелз идва към него и не може да се разбере дали това е Уелз или някой друг. Всеки беше затаил дъх и сякаш кръвта започваше да тече във вените му по-бавно.

Уелз се приближи. Думите, които той изрече, се врязаха дълбоко в паметта на всеки.

— Момчета, трябва незабавно да се махаме оттук. Дават ни 15 минути. Ако не изчезнем за това време, ето какво ще стане.

Той хвърли камъка — така, както се хвърля фас, малко настрани от себе си. Още недокоснал се до земята, камъкът избухна с беззвучен взрив. Плътна вълна разлюля хората.

— Петнадесет минути — повтори Уелз, — четиринадесет… — поправи се той, като погледна часовника.

Желязната стълба закънтя под тропота на токовете.

 

 

— Така — каза Уелз, когато дискът на планетата заплува към кърмовите илюминатори. — Сега ще ви разкажа какво се случи.

Около него се струпа целият екипаж на ракетата. Тук имаше и млади лица, и възрастни, с черни, с кафяви и със сини очи. Нямаше само усмивки и скептично свити устни. Познаваха добре Уелз, той не си хабеше напразно думите. От самото му връщане се вглеждаха изпитателно в него. Това беше все същият Уелз — нито една бръчица не се беше променила на неговото лице.

— Не зная какво ме теглеше напред — започна той. — Чувах как викате след мен, но не можех да извърна глава, да отговоря. Почвата под мен беше твърда. Когато започнах да затъвам в нея, аз виждах всяко камъче, всяка песъчинка, въпреки че не виждах краката си. После настъпи мрак. Не знам колко продължи това, може би минута, може би час. Но ето че над мен се отвори кладенец, шахта. Аз стоях на дъното на шахтата. Отгоре и под мен се стелеше мрак, само част от пространството в нея беше светло. Представете си пламъче в пълен мрак — ето в какво положение се озовах. Но най-удивителното беше, че аз виждах своята сянка, още по-черна от окръжаващия ме мрак. Като че ли светлината падаше върху мен отзад и отгоре и сянката лежеше пред мен ужасяващо черна, осезаема, сякаш кадифе. Вие знаете, не съм страхлив, но от тази сянка се уплаших…

Слушателите мълчаха. Те познаваха издръжливостта на Уелз: на Икария той изби с анихилатора зъбите на гигантския мегатерий и се отърва жив от чудовищната паст. Ако сега той се е уплашил от собствената си сянка, значи е имало от какво да се уплаши.

— Та ето какво — продължи Уелд — тази сянка накара краката ми да затреперят. Аз навярно бих закрещял с все сила, ако изведнъж не бях почувствувал, че не съм сам. До мен имаше някой, някой ме следеше. По-скоро машинално, отколкото съзнателно попитах: „Кой е?“ В отговор чух въздишка. Но въздъхна не един човек, я няколко — преди да ми отговорят, аз вече разбирах, че до мен има хора. Мъртвата планета съвсем не беше мъртва.

И тогава чух:

— Ние знаем кои сте вие и защо сте дошли. Но искаме да разберем защо сте такива. Как е станало, че при такава психология сте успели да овладеете фотонната техника и анихилацията? Разкажете ни за себе си, за вашата планета.

Гласът се чуваше съвсем до мен, говореха на нашия език. Аз даже помислих, че всичко ми се е присънило, че съм заспал в каютата и някой се шегува по радиото, изключвайки светлината, а диханието, което усещах, идва от репродуктора.

Но сянката се раздвижи под краката ми — повдигнах глава — напомняше ми, че всичко става наяве и че трябва да отговоря на зададения въпрос. Що за маниер е обаче да се започва разговор по такъв начин? Виждат ли ме или не? Ако ме виждат, защо те самите са невидими? Може би съм в някаква капсула, паяк, хвърлен в буркан?… Кой ме питаше? Гласът беше тънък, женски или детски… Имаше нещо странно в самия въпрос — защо ние сме такива? — тази дума особено се подчертаваше. Тя беше главната в зададения ми въпрос и звучеше като обвинение. Спор няма — има за какво да ни винят. Но поне да бяха казали, че сме негодници, а то питат защо — засягаха същността на въпроса, историята. Аз не съм силен по история — всички ние сме профани. Но дядо ми, член на Колегията на Знаещите, беше специалист по този въпрос и ми беше разказал някои неща, когато давах надежда за нещо повече от космически гангстер. Веднага си спомних за дядо, с побелялата брада и сълзящите очи. Той беше еретика в нашето семейство, пък и в Колегията. В края на живота му го лишиха от звания и привилегии и дори го следяха, да не би да увлече и други след себе си. Когато разказваше приказките си, той снижаваше гласа си до шепот и аз неволно се вслушвах в думите му. Но за беда, когато се опитвах да повторя нещо от дядовите приказки, баща ми ме биеше през устата и съскаше: „По-тихо! За такива приказки знаеш ли какво дават?“ А на дядо ми крещеше високо, наричаше го стара жаба и тунеядец. Не беше леко на баща ми, той нищо не бе постигнал в живота и изливаше злобата си върху дядо, за това, че старецът е разжалван и е лишен от средствата, на които разчиташе нашето семейство. Беше ми жал за дядо, обичах неговите измислици, но все по-рядко се опитвах да ги повтарям, за да не ходя с подпухнали от предупрежденията на баща ми устни.

Сега, в тъмнината, като усещах дишането на питащите ме, си спомних приказките на дядо. В живота ми се беше случвало да чувам някои работи и от други — за много неща дядо се оказа прав, но все едно това беше като приказка, защото едни вярваха в него, други изцяло го отричаха. И аз реших да разкажа историята, както я бях чувал от дядо:

— Нашият род води началото си от Земята…

Поиска ми се да поставя всичко на мястото му. За това може би помагаше мракът, който не окръжаваше, нямаше какво да ме отвлича; може би чувствувах, че в правдивия разказ се крие моето спасение — трябваше да се измъкна някак от шахтата. Но главното беше това, че мен не ме убиха, не ме лишиха от разум, с мен разговаряха и аз отговарях.

— Земята била добра планета с ласкаво слънце и сини океани. На нея живеели както у нас: имало бедни, имало богати. После бедните въстанали срещу богатите, за да им вземат имуществото и да го разделят между всички. Борбата била дълга, кървава и завършила в средата на 21 век с победа на въстаналите. Но победените богаташи успели да завладеят космическите ракети и напуснали Земята. Те дълго се лутали в пространството, докато не намерили планетата, на която живеем днес. Нарекли я Спасител.

— Спасили се… — каза гласът от тъмнината — стори ми се с насмешка.

— Спасили се — отговорих аз неохотно, защото ме прекъснаха.

— И много време ли е минало, откакто вашите прадеди са намерили… Спасителя?

— Четиристотин години…

— А после, какво? — попита гласът.

— Живеем на Спасителя — казах аз. Думата навярно не им хареса. Е, на мен пък не ми харесваше техния разпит — какво искаха от мен?

— Как живеете? — запитаха ме отново.

— Всякак — казах. — Едни притежават богатство, други, като нас, на ракета търсят плячка в космоса. Комуто не се е удало ни едното, ни другото, служи на богатите.

В мрака дълго мълчаха, после попитаха:

— А какво стана със Земята?

— У нас е забранено да се говори за Земята. Може би някой от Първите знае за нея. Останалите са забравили.

— Забравили?…

— Никой не знае нейните координати.

— А ако вие ги знаехте?… — зададоха ми въпрос от тъмнината.

Повдигнах рамене — въпросите ми омръзнаха. Но те мълчаха, чакаха отговор.

— Покажете се — казах.

— Защо — попитаха ме.

— Да говорим на равна нога. Вие ме виждате, а аз не ви виждам.

Отново нещо като смях прошумя в тъмнината. Това ме жегна, почувствувах се като котенце, с което се забавляват възрастни.

— Покажете се! — повторих аз.

Мракът мигновено се разсея. Пред мен се намираше квадратна зала, една от онези безбройни зали, украсени със статуи и картини, каквито ние виждахме във всички градове. Изпълнена с блясък и въздух, тя ми се струваше напълнена от пода до тавана с влага, като че ли бе залята от огромна капка роса. По средата на залата, на около два ярда от мен стоеше тясна и дълга маса. До масата, срещу мен стояха трима. Те бяха млади, юноша и две девойки, почти момичета. Тъкмо те разговаряха с мене. Да си призная, смутих се. Очаквах да видя знаещи в мантии и с шапки, а те бяха съвсем деца и красиви като богове. Попитах ги:

— Откъде сте дошли тук?

— Ние сме часови — отговори юношата.

— Не разбирам — признах аз.

— Пазим планетата — поясни той.

— От кого?

— От вас.

— От нас?

— От вашата… команда.

Помислих за неговия такт и вежливост. И за умението му да разговаря.

— Защо я пазите?

— Защото тя е музей.

Изпаднах в недоумение: Виж ти, музей! Попитах:

— Мъртвите градове?

— Те са мъртви само за вас.

— Какво искате да кажете с това?

— Погледнете…

Показаха ми града. Стената изчезна, появи се равнина, а в нея — град. Познах го по огромния купол над вътрешния хол на бялото здание — художествената галерия. Ние се чудехме, че куполът е оловен, колко метал е наблъскан на обикновен покрив. Но сега, когато младежите ми показваха града, куполът не беше оловен, а златен. Попитах:

— Защо златен?

— Защото той си е златен.

— Сега?…

— И сега.

Не повярвах. Когато посетихме града, не намерихме никакво злато.

— Ние видяхме, че куполът е оловен — глупаво повторих аз.

Младежите се усмихнаха и показаха вътрешния вид на галерията — редицата от женски статуи, които бяхме видели. Хари им пращаше въздушни целувки… Сега статуите изглеждаха съвсем иначе: на китките вместо оловни блестяха златни гривни, по брошките и клипсовете святкаха хиляди брилянти.

— Не може да бъде — казах аз — там има само олово и графит!…

— За вас е олово и графит…

— Защо? — попитах направо аз.

Юношата, който досега стоеше до масата, седна на невидима за мен пейка. Двете момичета седяха от лявата му страна.

— Това е свързано с историята на нашата планета — каза той.

Откровено казано, при вида на тези пеленачета аз съвсем се окопитих. Щом те разговарят с мен и нищо не са ми направили и по-нататък нищо няма да посмеят да ми направят.

В края на краищата в трюма ние имаме четири анихилитни бомби, те ще пръснат на парчета старицата-планета. Аз стоях, мислех за това, а момчето седеше срещу мен и, гледайки ме в очите, се мръщеше. Изведнъж то попита:

— Вие сигурни ли сте в бомбите си?

Все едно че ме боднаха с нож.

— Вие… за какво? — попитах аз.

Момичетата се усмихнаха някак вежливо и противно, а момчето, сякаш не ме питаше за бомбите, каза:

— Тази планета се нарича Олмия. Нашата цивилизация се е родила и развила тук преди един милион години. Но постепенно естествените богатства се изтощили, въздухът ставал все по-разреден, слънцето помръквало. Ние намерихме други светове и се преселихме в тях. Но както и преди обичаме Олмия. Тук са нашата история, култура, психотехника.

Забелязвайки учудването, което се изписа на лицето ми — не разбирах какво е това психотехника, — момчето каза:

— Вие виждахте графит вместо диаманти. Това е така, защото всяка наша вещ чувствува с какви очи я гледат. И… се пази, защищава се.

Не бях на себе си. Момичетата ме гледаха и в същото време в очите им пробляскваха насмешливи пламъчета. Сякаш ни бяха хванали на местопрестъплението, а мен бяха изправили да отговарям. И на всичко отгоре ми се присмиваха като на глупак. Аз им разказах чистосърдечно за Спасителя, а те ми се смеят в очите. Излиза, че богатствата са били в ръцете ни и са изтекли като вода през пръстите.

— Не вярвам… — измърморих аз, макар че вярвах напълно на това, което ми беше казано. Ако бяха други, може би след моето „не вярвам“ не биха и разговаряли с мен, а те — нали бяха деца — се помъчиха да ме уверят.

— Виждате ли този пръстен — ме попита момичето и сне от пръста си златен пръстен с два цветни камъка. — Вземете…

Протегнах ръка. Пръстенът веднага посивя, а камъните се превърнаха на черни въгленчета. Момичето се засмя, а аз разбрах, че е време да се измъквам.

Но това не зависеше от мен. Момчето ме гледаше в очите и изведнъж попита искрено:

— Харесва ли ви такъв живот?

— Какъв ти живот — махнах с ръка, като си спомних как се лутахме из вселената: да заграбим от някъде нещо, да станем хора.

Момчето въздъхна, момичетата станаха сериозни.

— С какво да ви помогнем — попита то пак съвсем откровено. — Може би със знания?…

И тогава аз направих най-голямата грешка през моите четиридесет и пет години. Не грешка — бях си същият. Помислих си — не казах, а само си помислих: а дали няма да може да се продадат техните знания?…

С това всичко свърши. Момчето се отдръпна от мен, сякаш някой го бе ударил.

Как можа да ми дойде на ум тази глупава мисъл? Та аз можех да изслушам до край момчето!… Кой беше казал: „Роденият да пълзи не може да лети“? Тези думи ми бе казвал моя дядо. Така и стана: роден ли си негодник, и мислите в главата ти са на негодник. Какво можех аз да продам? Какви знания могат да се продадат? Кому са нужни те?… Но тази мисъл ми дойде в главата, а момчето я разбра. Изведнъж бяхме разделени от пропаст. Дори погледът на момчето стана студен.

— Сега ще се върнете при своите — каза то. — Даваме ви точно петнадесет минути, за да стартирате от Олмия. Ни секунда повече… щом излезете на улицата, вдигнете който искате камък. Когато стигнете до ракетата, ще ви питат къде сте били. Хвърлете камъка на земята и всички ще видят какво ще стане, ако не се махнете след петнадесет минути.

То спря за секунда и честно предупреди:

— Не си позволявайте нищо излишно…

Момчето направи за мен и нещо повече. То ми показа ракетата, как тя стои на края на улицата. Командата — кои са в каютата и кои долу, до стълбата. Показа ми и кой за какво мисли. Вие, капитане, в този момент мислехте, че аз навярно не съм жив и че трябва да се зареже всичко и да се стартира. Хари мислеше, че след две напразно загубени години ще се върне в къщи при Бити с празни ръце, а Бити ще заплаче — Роберт е на шест години, ще остане неук.

След това момчето стана и почака дали няма да го запитам нещо. Нямаше какво да питам. Тъмнината се затвори около мен и аз изведнъж се озовах на улицата.

Взех камъка, както ми поръчаха, и тръгнах към вас.

 

 

— Да-а… — поде някой, когато Уелз завърши разказа си. — Все пак струваше си да им пуснем две анихилитки.

Уелз изчакваше какво ще кажат другите. Те мълчаха.

Не беше ясно мислят ли и те същото или изобщо не мислят за нищо. За да бъдат наясно за мнението му по този въпрос, Уелз реши да се изкаже — той както всички имаше право да говори откровено.

— Колкото до анихилита — не съм уверен — каза той. — Още преди да натиснем спусъка, бихме се превърнали в пепел.

— Дявол да го вземе! — Хари яростно удари с юмрук по масата. — Какви само възможности имат!… Какво щеше да им струва, ако ни подхвърлеха шепа диаманти?

Всички отново замълчаха и отново за всички се изказа Томас Уелз. Думите му прозвучаха необичайно, дори тъжно.

— Нищо не можем да направим, момчета — каза той. — Има светове, в които трябва да влизаш с чиста съвест.

Повдигна глава и изгледа търсачите:

— А кой от нас знае какво нещо е съвестта?

Край