Збигниев Пристик
Ръката

Виждаш ли момче, не е така просто. На мен самият понякога ми се струва, че е приказка. Да ми се е присънило? Ама, не братче, двете ми ръце са най-добрият довод за това. Дори уважаемите господа лекари не успяват да го обяснят нито на себе си, нито на мен.

Какво общо имат ръцете ми с това ли? То е цяла история! Ръцете за радио-телеграфиста — това е самият той. В тях е знанието и изкуството му. А моите? Е, какво? Те са доводът, че не съм луд, нито маниак, въпреки заключението на многоуважаемия консулт от психиатри. Живял ли си някога в къща без дръжки? Не? Разбира се, че не. Там, братче, също има много време за размисъл. Защо също? Е, като прелетиш няколко милиона километра от Земята имаш толкова много време, че не знаеш какво да правиш с него.

Не вярвай на тези, които ти внушават, че астронавтите са железни хора, че нищо не правят освен да наблюдават звездите, планетите, метеорите и през цялото време работят. Безвъздушното пространство разяжда мозъка, сърцето, нервите…

Летеше се, момче, на примитивни апарати, без електронносметачни машини, анабиоза, силови защити и всички тези финтифлюшки, с които така са свикнали днешните пилоти и екипажи. Впрочем и днес нашите кораби са примитивни. Трябваше да видиш техните кораби. Дали съм ги видял? Хитрец си ти, момче. Нали ме познаваш добре. Сигурно са ти казвали, че старият психопат Берт е побъркан на тази тема. Не са ти казвали?…

Това се случи отдавна. Тогава бях радио-телеграфист в Патрула и ме биваше за всичко. Всеки искаше Берт да е в екипажа.

Това беше веднага след обединяването на света. На линиите, наричани някога граници, още проверяваха документите. Още беше объркано, обаче всички се чувствуваха граждани на света. Стартирахме от космодрума Байконур. Рейс като рейс. Нищо особено. Корабът не беше нов, но не беше и стар, бях летял и на по-лоши. Екипажът — както трябва. Командуваше Васил Никитин, а трябва да знаеш, момче, Васка Никитин не беше кой да е. Сигурно сте учили за първата колективна експедиция около Сатурн. Ето, виждаш ли! Именно Васил Никитин командуваше „Експлорер“. Суров беше, но с фантазия. Няма го вече Васка… Навигатор беше младият немец Курт. Още млякото му по устата, но в главата, о-хо-о, и храбрец. Също остана там. Това беше отвратителен рейс. И лошо започна. Излетяхме на автомат. Командуваше космодрумът, обаче още в четиридесет и седмата минута излязохме от трасето и трябваше да направим ръчна корекция. На четвъртия ден от полета се развали поглъщащото устройство за въглеродния двуокис и включихме аварийното. Никой екипаж не обича това нещо. Знае се, че аварийната инсталация няма с какво да се подмени. Васил ругаеше на четири езика. И аз имах много работа. Земята като че ли побесня. Сипеха се телеграма след телеграма. Кодирано и на фония. Никитин също не се жалеше. И така, свирех на моя сандък по четири, пет часа на денонощие. Два пъти ускорявахме и можехме по човешки да хапнем, да пийнем и да се умием. След това летяхме без тяга. Безтегловността е добра само за фантастичните повести, и за такива фантазьори като теб. За всеки ден това е порядъчен ад. Разбира се, не бяхме новаци и навикът действуваше.

Петата седмица от полета започна нормално. Никитин даде малко тяга и всички се обръснахме, умихме и закусихме. В 11.00 трябваше да се свържа със Земята, и то не само на фония, а и на визия. Също като „концертче“ за подкрепване на сърцата. Създаваха ни прекрасно настроение. Васил се шегуваше с Курт и годините му. Нареди да мина в кърмата и да проверя вакуумната камера и скафандрите. След „концерта“ той и Курт щяха да излязат навън и да контролират антените. Отидох. Облякох най-напред скафандъра на Никитин. Проверих интеркома. Работеше. Облякох моя. Притиснах обтяжките на шлема и тогава ракетата се спря. Като че ли внезапно беше попаднала в мека стена или в задържащи мрежи. Намали движението си. Телата ни — не. Полетях като снаряд. Сгромолясах се в отсека, та чак ми притъмня пред очите. Залепих се на стената като муха. След малко настъпи второ задържане и ме притисна още повече. Може би имах ускорение 10 g. Именно тогава нещо се откъсна и падна върху дясната ми ръка. Почувствувах неописуема болка. Чух или почувствувах пукота на раздробената ми кост и изгубих съзнание.

Отначало беше само болката. Не съществувах, корабът също. Съществуваше само болката. След това топлина и вятър. Топъл, миришещ на гора вятър. Болката премина и отворих очите. Случвало ли ти се е някога да се събудиш след тежък, мъчителен сън и да зърнеш през прозореца слънцето, синьото небе, зелените клонки на дърветата и изведнъж да се почувствуваш много добре. Имаш чувството, че всичко лошо е отминало и сега остава само хубавото. Така беше и с мене. Още чувах пукането на костта, чувствувах болката, а вече знаех, че всичко е наред. Дали се страхувах? Не. Не се страхувах. Нямах време за страх. Това дойде по-късно. Лежах, а високо над мен беше синьото небе и белите кълба на облаците. Лежах на пясъка, до брега на просторното езеро, чийто противоположен бряг смътно синееше на хоризонта. Слънцето печеше от зенита като през юли. Слабият вятър браздеше водната повърхност и леко разклащаше тръстиките. Зад мен имаше гора. Седнах рязко. Сън? Загребах пясъка с двете си ръце. Сух, топъл, с тихо шумолене изтичаше между пръстите ми. Доста реално, за да бъде сън. Илюзия? Плод на умиращия мозък? А може би?… И тогава дойде страхът. Станах. Полудял съм! Виждах това, което не съществуваше, тъй като беше невъзможно. Катастрофата стана някъде около орбитата на Марс. Земята беше на милиони километри от там, а аз стоя на брега на езеро, обикновено земно езеро. Лудост! Влязох във водата до колене. Беше топла. Слънцето грееше непрекъснато. Цареше тишина. На Земята често съм бил край езера. Обичах водата, вятъра. Да не се хваля, но бях добър ветроходец. И когато стоях до колене във водата, изведнъж съобразих, че нещо не е в ред. Нещо липсваше в този селски пейзаж. Какво? Огледах се. Имаше гора, вода, духаше вятър, имаше слънце, и тишина. Тишината. Точно така! Беше много тихо. Липсваше онова оживление сред тръстиките, врявата на птиците. Във въздуха цареше абсолютен покой. Нито птица, нито водни кончета, пеперуди, мухи.

Излязох от водата. Бях облечен с обикновените дрехи, с които бях по-рано. Бледосин комбинезон с множество изобретателно закопчаващи се джобове. А ръката? Нали помня удара в ръката и болката. Беше цяла. Под загара синкави жилки и… Отново бях поразен. Вгледах се още веднъж, повдигайки дланта към очите си. Не! Това не беше илюзия. В детството си се бях сбил с едно момче… Раната дълго време не зарастваше, а като зарасна остана малък, но добре различим белег, следа от четири зъба. Сега белегът го нямаше. Просто нямаше го и това е. Дланта беше гладка, загоряла, здрава. Не беше моята длан. Какво ми се е случило? Къде съм? Къде са Курт, Васил? Какво е станало с нашия кораб? А може след произшествието по чудо да ни е намерила някоя от ракетите с далечен радиус на действие, и да ни е докарала на Земята? Може цели месеци да съм бил в безсъзнание, болен и едва сега да съм дошъл на себе си?

Знаеш ли, братче, никога не съм обичал никакви новости: апарат за хубави сънища, концерт це-мол в небесносиня тонация и т.н. и т.н. Направих само едно отстъпление. Набавих си универсален часовник, който показва всичко: час, ден, месец, година, век и заедно с това — барометър и компас. Бръкнах в един от многобройните джобове на гърдите. Погледнах циферблата. Бледозеленият лъч на стрелката бавно се движеше по края. От произшествието, когато нещо задържа ракетата ни, бяха минали четири денонощия. А до Земята с най-бързата от познатите ракети имаше повече от месец…

Тръгнах в посока към гората. Не бих казал, че се чувствувах съвсем уверен. Не, но и не се страхувах вече. Навлязох между първите дървета и внезапно в очите ми помътня. По тялото ми премина гореща тръпка. Олюлях се, затворих очи и протегнах ръцете си напред. Дланите ми докосваха студен метал. Отворих очи. Съвсем до мен беше гладка стена, от която на някакви си три метра височина стърчаха в хоризонтален ред прътите на нещо, което не беше нито тръби, нито антени. Зад гърба ми имаше мъгла, в която се кълбяха цветни ивици, разтапящи се в опалова сивкавина. Направих крачка назад. Отново това неприятно чувство на главозамайване и гореща тръпка: стоях в боровата гора, а от всички страни се простираха стволове. Крачка напред и гладка стена с редица антени. Върнах се при езерото. Седнах на пясъка. Трябваше да премисля всичко това. В едно вече бях сигурен: не бях на Земята. Земята беше далеч. Бях затворен в изкуствено помещение, не знаех дори колко голямо, където някой беше създал мираж. Ето, няколко десетки метра плаж, няколко дървета и всичко това удължено с пространствена илюзия.

Илюзията беше фантастична, пълна. На нашата стара Земя никой още не беше измислял подобно нещо. Значи някой е направил това? И отново — къде съм? Не чувствувах глад, нито желание. А все пак са минали четири денонощия. Помни, момче, че аз обичах да си похапна. Тръгнах по брега на езерото и след няколко крачки попаднах на удобна, открояваща се пътечка. Тръгнах по нея, нали все някъде ще ме изведе. Простираше се направо, сред високите тръстики и завършваше с вратичка. Неправилно се изразявам, не вратичка, а примитивна рисунка на врата върху някакъв, подобен на метал материал. Няма да повярваш, дори имаше дръжка. Нямаше какво да губя. Натиснах дръжката и влезнах.

Това беше много дори за мен. Намирах се във вътрешността на кабината ми на нашия кораб. Огледах се бързо. Беше празна. На пръв поглед нищо не беше пипано — единствено фотографията, която беше на масичката и автоинформатора бяха на пода, до леглото. Машинално ги повдигнах и ги поставих на мястото им. Седнах на леглото. А нататък? Бях си у „дома“. Но в кабината ми, по дяволите, не се влизаше през вратичка откъм езеро. Ако съм на някакъв кораб или другаде, ако някой си беше направил тоя труд, за да подреди всичко това заради мен, защо не се покаже? Какво значи всичко това? Какво искат да правят с мен?… Ако тези, в чиито ръце се намирах, искаха да ми направят нещо лошо, имаха достатъчно възможности за това. Значи няма от какво да се опасявам. Трябва внимателно да изследвам цялото помещение и да се постарая по някакъв начин да им дам да разберат, че съм жив, че съществувам.

Отново отидох при езерото. Реших да го обиколя. Тръгнах по брега. След като изминах сто метра — отново познатите нервни тръпки, топлина и гладка стена. Не се връщах повече, а тръгнах покрай стената. Беше гладка, без каквито и да са отвори или издатини, без да се смята редицата антени или пръти над главата ми. След петдесет метра лек завой наляво. Отново тридесет-четиридесет метра и завой. Още един завой и се намерих пред входа на кабината. Така… И сега какво? Влезнах в кабината и приседнах на края на койката. Нещо трябва да се измисли…

Изведнъж скочих на крака. Екранът на телевизора за вътрешна връзка в ракетата засия с бледозеленикав блясък. Втрещих се. Но на екрана не се появи образ, затова пък във високоговорителя лекото шумолене нарастваше, докато от него се раздаде отчетлив глас. Познах го веднага. Говореше автомат. Това знаех от Земята. Един такъв, безцветен, без всякаква отсянка на оригиналност, хрипкав глас започна бавно:

— Същество от третата планета. Трябва да се извиним за произшествието, впрочем не по наша вина, въпреки, че трябваше да го предвидим. За съжаление, дори най-превъзходната техника не изключва възможностите за авария. Нашите учени вече изследват процеса на това произшествие и наистина никога няма да се повтори. Автоматът на ракетата ви веднага след аварията даде сигнал. Усилихме го и вече в тая минута трябва да достигне до вашата планета. Ако изпратят за помощ спасителен кораб, ще се постараем да те предадем на него. Засега бъди наш гост. Имаш ли някакви желания?

— Какво стана с нашия кораб? Къде останаха членовете на екипажа? Какво стана с Курт?

— Ти си на кораба за далечна навигация на Космическото разузнаване. Работим в този район още от периода, през който вашата планета обиколи звездата ви няколко стотици пъти. Изследвахме вашата цивилизация. Вие сте в началния стадий на доста примитивна техническа цивилизация. Ние сме преминали това преди милиони години. Не трябва да се намесваме във вашите работи. В най-близко бъдеще ще влезем в контакт с вас. Корабът ви беше заловен от гравитационното поле, поставено на изхода от междупространството на нашата изследователска сонда. Това не можахме да избегнем. Двамата ти другари са мъртви. Не успяхме да ги съживим. Късно беше. Невъзвратими промени в мозъчната кора.

Мъртви. Бях потресен.

— Защо нищо не забелязахме? Защо не се задействува радарът?

— Бяхме в междупространството. Не можехте да ни забележите. За вашето визуално и радиолокационно наблюдение в тази точка на времепространството ние въобще не съществувахме.

— Какво е това междупространство?

— Не зная дали ще успеем да ти обясним. Пространството в много силно гравитационно поле подлежи на изкривяване. Накратко казано, ако се извие пространството така, че да се получат два затворени с хорди полукръга, вътрешността става извънпространствено място, или по-скоро междупространство. За материите и предметите, движещи се в обикновеното пространство, такова място не съществува. Няма го. Пространството е празно. Не можехте да ни видите.

— Е да, въпреки че малко разбрах от всичко това. Но имам въпрос. Защо екранът е празен? Кой разговаря с мен?

— С теб разговаря ХВМ–7, главният координатор.

— Автомат?

— Не, автоматът е специализирано за определени изследвания устройство. Аз съм мозък. Наистина не с белтъчна форма, но основаваща се на органични съединения, непознати в тази част на Галактиката.

— Значи не си живо същество?

— Какво значи живо? Какво значи същество? Мисля, значи съществувам. Говоря и работя, значи живея. Не разглеждай проблеми, надвишаващи твоите познавателни възможности. Не съди според собствените си образци.

— Как изглеждат тези, които са те създали?

— Готридите? Нямам зрителни рецептори. Такива като теб са.

— Какви? Приличат на хората?

— Вие, жителите на третата планета, сте самонадеяни. Защо мислите, че някой трябва да прилича на вас. Защо нито ти, нито братята ти не допускате, че сте вторични? Че не някой прилича на вас, а вие приличате на някого, който е бил преди вас? Дали приликата е само съответствие на броя специализирани крайници и разположението на мозъка? Приликата — това е разумът, мисълта и желанието за познания. Да, приличате си.

— А откъде е името Готриди? Откъде сте?

— Името, което ти казах, е само свободен превод на слуховата вълна, достъпна за вашите слухови апарати.

— Добре, а откъде знаеш езика ни?

— Засичаме вашите предавателни станции още от времето, когато за пръв път излъчихте радиосигнал. Знаем всичките диалекти на вашата планета. В нашите запомнящи хранилища сме събрали всичко, което се отнася до вас. Засега достатъчно. Ако искаш нещо, извикай ме с глас. Аз съм ХВМ–7.

— Чакай, почакай само минутка, ХВМ–7.

— Слушам те.

— Как стои въпросът с яденето и пиенето?

— Това наистина не ти е необходимо, когато си получил препарата ХИ, но ако нещо ти се прииска, поръчай го в каютата. Изключвам се.

Останах сам в тишината. Едва сега забелязах, че през цялото време на тази чудновата дискусия, стоях. Придърпах фотьойла и седнах. Всичко това трябваше добре да се обмисли. Усилили са сигнала SOS. Това е добре. Сигурно от Кейп Кенеди ще стартира спасителна ракета. Кога може да стане това? Да допуснем, че ще стартира утре. За да достигне мястото на аварията, й са необходими около двадесет и осем дни. Значи ми предстои още един месец почивка край езерото. Не е лошо…

— Моля, омлет и минерална вода.

Нищо. Тишина.

— Моля, омлет и вода.

Нещо щракна до мен на шкафчето, където си държа различни дреболии и както преди нищо. Може би бяха минали десет минути. Вече наистина се съмнявах, когато щракането се повтори и от стената се подаде овален поднос с димящ омлет и две бутилки минерална вода. Развеселих се. Знаех, че имам достатъчно време да обиколя внимателно мястото на тази принудителна почивка. Излезнах и веднага зад вратата завих покрай стената. Тръгнах бавно между стената и кълбящата се мъгла. Обиколих залата и отново застанах пред вратата си.

Спокойно. Само спокойствие. Нали отнякъде трябваше да са ме вкарали. Обещаха ми, че ще ме пренесат на спасителната ракета. Трябваше да съществува някакъв вход или изход, значи ще го намеря.

Минаха часове. Слънцето започна да клони към залез. Как са го направили? Целият този прекрасен пурпурен зала на слънцето, предвещаващ за следващия ден слънчево време и малко вятър. Утре ще започна от сутринта. Сега да спя. Достатъчно впечатления за един ден. Легнах на койката облечен.

На разсъмване беше мъгливо, но тази мъгла предвещаваше зноен ден. По тревата покрай пътечката имаше роса. Няколкото енергични клякания и бягането до езерото премахнаха от очите остатъците от съня. Бързо хвърлих дрехите и след малко плувах в студената, отрезвяваща вода. Бях добър плувец и реших да преплувам до отсрещния бряг. Дори се разсмях с глас. До отсрещния бряг? Та това са едва няколко метра. Разсичах с бързи движения водата, очаквайки всеки момент познатите тръпки и стоманената стена. Мъглата постепенно се разсея, но въпреки това видимостта се ограничаваше до няколко метра. Плувах около минута. По дяволите! Вече трябваше да стигна до края на това езерце. А може би плувам в кръг. Може мъглата да ме заблуждава? В този момент мъглата свърши като отрязана с нож. Бях съвсем близо до някаква площадка, опряна на спирално извити розови подпори. Платформата беше издигната над водната повърхност на някакви си тридесет сантиметра. Без да мисля заплувах под площадката, удряйки си главата в стоманата. Още метър, два и ударих с ръцете си в скосена, издигаща се нагоре преграда. Наклонът не беше доста стръмен и въпреки че отгоре с тихо шумолене по нея се спускаше вода, метър по метър запълзях нагоре. Все по-светло. Стоманената площадка над главата ми внезапно преминаваше в стръмнината на стената. Бях в друго помещение. Беше светло, въпреки че не можех да забележа светлинния източник. Просто пространството беше наситено от него. Като че ли самият въздух светеше и някак чудно деформираше перспективата. На разстояние може би пет метра стояха някакви устройства, свързани с преплетени тръби. По повърхността им прелитаха искри. Напред и надолу се появяваше пурпурен пламък, избухваше нагоре, получавайки жълтеникави цветове, докато не изчезнеше в техните сплитания. И отново отдолу същото нещо. Бавно, ритмично като дишане. От черен фланец с тих плясък извираше водата. Един път повече, следващия по-малко. Забелязах, че дебитът на водата чувствително се усилваше, когато по горните сплетения преминаваха зелени искри. При червени водата едва се стичаше. Защо? Помпа? Фабрика? Какво? Наближих. Искрите чувствително се намаляваха и едновременно се отблъскваха помежду си. Да, това светене на въздуха деформираше картината. Още крачка напред и дочух достигащ неизвестно откъде безчувствен глас.

— Аз съм ХВМ–7. Върни се до мястото, определено за теб. Върни се в кабината си и ме повикай. Върни се!

Какво можех да направя. Тихомълком като смъмрен ученик се смъкнах под площадката и отново бях в езерото. С няколко ритмични движения доплувах до брега. Облякох се и след минута вече бях в кабината.

— ХВМ–7, тук съм!

— Знам. Молба към теб. Не се отделяй от определеното пространство. Условията на междупространството създават голямо облъчване за белтъчинните структури. Впрочем нямаме нищо за криене. Което може, ще ти го покажем. Искай на екрана. Ще получиш връзка с централната памет чрез информтрансформатора. От твоята планета тръгна спасителна ракета от същия клас, както вашата. Ще те прехвърлям на нея.

Това вече беше нещо. Накрая можех по собствен избор да поискам от централната им памет информация за произшествието, което причини смъртта на Васил и Курт. Сведението за старта на спасителната ракета също беше ценно.

Седнах удобно пред телевизора.

— ХВМ–7. Моля за данните, относно катастрофата.

Екранът засия. По него пробягнаха коси проблясквания и изведнъж видях…

На фона на черното, осеяно със златния прах на звездите, небе стоеше сребърната стрела на нашия кораб. Познатият силует с разположените встрани конзоли на соплото. Строен, видимо неподвижен. Само по изгасването на закритите звезди и бавното преместване на звездните системи можеше да се досетиш за огромната скорост, с която се движеше ракетата. Внезапно картината на небето пред кораба затрептя. Залюля се като отражение във водата, размаза се, а сребърният силует започна леко да се извива наляво. За момент се поколеба и този път се изви надясно. Пред кораба се появи чужд кораб, изплува от небитието. В продължение на десетина секунди блестеше с ярък блясък и изчезна така внезапно, както се появи. Замислих се. Това може би е тяхната сонда. Значи така изглеждало. И отново проблясване. Този път отдолу, малко откъм задната страна на ракетата ни. Нарасна във формата на кръг и бавно започна да се придвижва към ракетата. Все по-бързо, все по-близо, докато закри сребърния силует. Сега си дадох сметка за размерите на този вероятно звезден кораб. Нали знаех точната големина на нашата ракета. Освен това имах и сравнителна скала. Дълго време кръгът стоя неподвижно, докато накрая започна да се придвижва в посоката, откъдето дойде. Отново картината затрептя, кратко проблясване и на екрана остана само самотната стрелка на нашата ракета и звездния пясък. После се показа вътрешността, пълна с някакви проблясквания и с размазващи се форми. Нещо напомняше разноцветните кълба на облаци около някакъв малък удължен предмет. Приближаване. Небеса! Та това бях аз! Виждах отчетливо лицето си със затворени очи, неестествено отметната назад глава и нещо окървавено на мястото, където трябваше да бъде дясната ми ръка. Кълбовидните облаци се сгъстяваха, а вихърът като че ли отслабваше. След това към лежащата фигура като че ли започнаха да се протягат пипала. Обхванаха ме, отдръпнаха се, за да се върнат след малко пак. По едно време ме закриха целия. Вихровото движение стана толкова силно, че наистина не можеше да се наблюдава. Сега това беше монолитно, сиво тяло, какавида, чието ядро бях аз. И изведнъж тъмният екран блесна. Лежах на пясъка край езерото. И имах две ръце. Две цели, здрави ръце. Е да, показаха ми накратко как беше станало всичко. Показаха ми, но по-нататък нищо не разбирах.

Повече не се опитвах да се промъквам извън района на изкуственото езеро. По-голямата част от времето си прекарвах пред телевизора. Показваха ми всичко, което исках да видя. Разгледах устройството на космическата им станция, прекрасните квартали на родната им планета, приказно красивите, макар и необикновено чужди за очите ни, изгледи на градовете им. Само едно не желаеха да покажат — самите себе си.

Дори не забелязах как изминаха двадесет и пет дни. Двадесет и пет дни — като сън. Сутринта на двадесет и шестия ден станах и след къпането в езерото седнах да закуся. Изглежда въздействието на препарата ХИ беше преминало, защото от няколко дни бях вечно гладен…

— Моля нещо за пиене.

Нищо. Махнах с ръка. Сигурно след къпането ми желанието ще премине. Отворих вратата и останах като втрещен. Пред мен — ярко осветен коридор. Надясно вратите за каютите на Васил и Курт, по-нататък тъмното петно на аварийния люк и вратите на асансьора. Та това е нашият кораб! Бях на нашия кораб. Като буря се втурнах в кабината на Никитин. Изглеждаше като че ли току-що е напусната от собственика си. Добре оправена койка. Всички дреболии на местата си. Със затаен дъх прибягах до Курт. И тук всичко беше по старому.

Преминах скоростно десетината метри на аварийната шахта, но там ме чакаше неприятна изненада. Коридорът, завършващ до командната кабина, беше преграден от стоманената стена на аварийната преграда. Очевидно, по време на катастрофата автоматите бяха отделили тази част на кораба от останалата. Батерията беше включена, тъй като осветлението беше нормално и въздухът беше чист — значи устройството за регенерация на въздуха работеше. Но откъде блокирането на централната част на кораба? Нима е имало разкъсване на обвивката и излитане на въздуха в безвъздушното пространство? Невъзможно. Нали знам, че корабът не се беше удрял в нищо, нямаше никакво сблъскване с метеорит или друго някакво материално тяло. Тогава какво? Погледнах отделящата ме от останалата част на кораба преграда. Беше покрита с лек, бял налеп. Докоснах я с ръкав и веднага разбрах. Това беше скреж. Там, някъде зад стоманената преграда бяха повредени тръбопроводите за течния кислород, охлаждащ двигателите. Там никой не можеше да остане жив.

Бавно се върнах в жилищната част на кораба. Сега бях оставен на собствените си сили. Корабът се движеше в пространството с малка скорост. Ако ме бяха пренесли така неочаквано на кораба, то очевидно спасителната ракета е вече наблизо. Трябва да вляза във връзка с нея.

Повече от шест часа ми отне монтирането на нещо, което само по име беше приемопредавателно устройство. Всеки свързочен инженер би се хванал за главата, ако видеше тези плетеници от кабели и проводници. Не се вълнувах от това. Само да можеше да работи. С тръпнещо сърце седнах пред монитора и включих захранването. Веднага малката каюта се изпълни с шум от гласове.

— Тук Р–12. Викам Р–10. Викам Р–10.

През този сигнал се промъкваше далечният глас на шпикера:

… в двадесет часа и тридесет минути средноевропейско време спасителната ракета се приближи на оптично разстояние до мъртвата ракета Р–10. Р–10 не отговаря на сигналите. Командуването на спасителната ракета не изключва възможността, че цялата тройка астронавти на Р–10 е загинала. От момента на замлъкването на предавателя на ракетата и подаването на първия сигнал SOS са минали двадесет и осем дни.

— Викам Р–10… Викам Р–10… Тук Р–12…

Взех микрофона:

— Тук Р–10. Тук Р–10. Чувам ви. Чувам ви добре. На какво разстояние сте?

— Викам Р–10… Викам Р–10… Тук Р–12…

Не ме чуват. Не съм направил както трябва предавателя, а може и някакво външно устройство да е повредено? Така или иначе не мога да се разбера с тях. Не знаят дали някой от екипажа е жив. По-скоро са убедени, че всички са загинали. Трябва по някакъв начин да им дам да разберат за мен. Бързо отидох до края на коридора, където зад бронираната плоча се намираше разпределителното табло. Бутонът за включването на аварийния сигнал се намираше в кабината, но там отиваха проводниците. Бях сигурен, че ще ги намеря бързо. Демонтирането на панела беше дреболия. Веднага се насочих към десния ъгъл с разноцветни проводници. Отдръпнах изолацията и свързах двата проводника. Сега бързо до каютата. Още не бях затворил вратата зад себе си и вече знаех, че съм успял. Високоговорителят се задъхваше от радостни викове:

— Р–10… Р–10… Виждам аварийния сигнал… Живи сте! Прекрасно! Защо мълчиш? Предавателят ли е повреден? Мини на прием! Ще ти предадем инструкция. След няколко часа ще се доближим до вас откъм десния борд и ще започнем да се сближаваме. Бъди на прием…

Млъкна, а аз седях като оглушал. Каза ми да приемам. А какво друго мога да правя в това положение? Не знаех да се смея ли или да плача. Бързо стана, много бързо дори за мен самия. Вчера още принудително почиващ край езерото, днес жертва на катастрофа, чакаща помощ, а утре? Ба, ако знаех, ако можех поне за минутка да си представя какво ме чакаше. Не знаех. И добре, че не знаех. Бях изпълнен с възторг към Готридите, че ме прехвърлиха точно навреме. А може и нищо да не е имало? Може да съм бил в безсъзнание? Реших да се върна към опитите да се свържа със спасителната ракета. Казаха, че ще се доближат едва след няколко часа. Хванах се за работа, систематично, внимателно. И намерих — късо съединение. Нищо работа — оправих я за десетина секунди. Включих захранването.

— Тук Р–10… Тук Р–10… Викам Р–12…

Отговори наистина веднага. Очевидно беше през цялото време на прием.

— Тук Р–12. Чувам те слабо, но те чувам. Ти ли си, Берт? Нека се обади Никитин. Командирът иска да говори с него. Чуваш ли ме? Никитин на апарата. Приемам.

— Тук е радиотелеграфистът на Р–10. Командирът на кораба Васил Никитин е мъртъв. Навигаторът също. От целия екипаж на Р–10 останах жив само аз. Централната част на кораба е блокирана — авария на охладителната система. Течният кислород е залял командната кабина. Затворен съм в жилищната част. Болшинството от подсистемите на кораба действуват.

— Ще се приближим с „Голем“ към товарния люк. Имаш ли достъп до люка откъм вътрешната страна?

Започна се. Имах достъп. Знаех какво трябва да правя. По нареждане на командира на Р–12, облечен в пълен космически скафандър, чаках в моята кабина. Не трябваше да я напускам без разрешение. Трябваше да срежат бронята и се страхуваха да не би и аз да пострадам.

Накрая отново стиснах човешка ръка. Остатъците на Р–10 останаха във вечна орбита с останките на своя командир и навигатора, а Р–12 с пълна тяга се приближаваше към Земята. Познавах всичките от екипажа. С някои от тях бях летял. Отначало се отнасяха с мен като с яйце, но след няколко дни и няколко остри приказки престанаха. Бях един от тях. Въпреки че бях забелязал, че ме гледаха някак си особено. Не с неприязън, не, по-скоро като че ли с известно съчувствие. Не обръщах внимание на това.

Естествено бях им разказал цялата история с подробности. Нали нямах нищо за криене. Само за ръката нищо не говорех. За нараняването и оздравяването — да, но за белега — нито дума. Слушаха, учудваха се, малко не вярваха. Това го разбирах — на тяхно място самият не бих вярвал много.

Пътуването мина бързо. Кацнахме на Кейп Канаверал. Веднага попаднах в ръцете на лекарите. След това, момче, обикновеният ред на нещата: институт, изследвания, продължаващи до безкрайност и накрая присъдата — неподходящ за работа и полети. Това беше за мен удар. Нали бях напълно здрав. Без полети, момче, това за мен беше смърт. Вдигнах голям шум. Тогава започна пътуването от комисия в комисия. Казаха: временна амнезия, психически смущения, невъзвратими промени и всичко в тоя дух — на три пълни печатни страници. Един ден не се овладях и ударих смеещия се болногледач. Е, и заминах в къщата без дръжки. Бях здрав и след четири месеца ме пуснаха. Прибрах се в къщи — естествено в компанията на ангела-хранител от Института по космическа психиатрия. Получих също разрешение за работа в провинциален склад за радиоапаратура. Говорейки за това-онова с моя другар се изкачих на единадесетия етаж на сградата, в която живеех. Поставих ръката си на визьора на ключалката. Нищо. По дяволите! Автоматът ли се е развалил? Фотоклетките са престанали да работят? Нямаше ме цяла година, всичко е възможно. Повикахме техник. Дойде след петнадесет минути. Провери ключалката, погледна ме подозрително и каза със злобна усмивка:

— Ключалката е в ред. На теб ръката ти се е променила. Очевидно сега имаш други папиларни линии. — И се засмя доволен от шегата. — А може би е сбъркал етажа?

Погледнах ръката си и без да кажа дума тръгнах към асансьора. Другарят ми от Института, замислен, тръгна след мен.

— Къде отиваме?

— В института по космическа медицина.

Хванахме жиробуса и след минута влязох в кабинета по дактилоскопия.

— Докторе, моля ви да ми вземете отпечатъци. Нещо не е в ред. Не мога да си отворя вратата на жилището.

Беше много учуден, но се съгласи. Притиснах върху пластично фолио лявата и дясната ръка. Докторът взе листовете и изчезна в дъното на кабинета. Не минаха петнадесет минути и той изскочи оттам като попарен. Гледаше ме продължително, като че ли не ме познаваше. Накрая извади два нови листа и сам, държейки ръцете ми, направи отпечатъци, старателно отбелязвайки лявата и дясната ръка. Отново изчезна в дъното на кабинета. Този път беше за по-дълго.

Бях изгубил вече търпение, когато излезе.

— Моля, почакайте тук — хвърли се в прохода и побягна. След минута се върна и махна с ръка. — Моля, след мен.

Замислен тръгнах след него в главния кабинет. Там вече имаше пет лекари. Някои от тях познавах, другите — не. Главният ми подаде ръка:

— Моля, разкажете ни за случая с ръката — и погледна многозначително останалите.

Какво ми оставаше да правя? Още веднъж разказах цялата история, спирайки се конкретно особено на случая с ръката. Този път разказах и за белега. Видях замислените им и неуверени лица. Казаха ми да изляза и да чакам в коридора. После отново ме повикаха.

Знаеш ли, момче, какво беше? Имах ни по-малко, ни повече два идентични отпечатъка на пръстите и на двете ръце. Изглежда Готридите бяха възстановили разтрошената ми ръка като копие на здравата лява. А ключалката и фотоклетката се задействуваха само от шифъра на отпечатъците на дясната ми ръка. И обиколките започнаха отново. Изследвания, изследвания и пак изследвания. Но нищо не можеше да се направи: отпечатъците от старата ми ръка бяха в Института, в Бюрото за отчет на движението на населението, а аз имах еднакви отпечатъци и на двете ръце. Трябваше да се промени всичко, свързано с картата за личността.

И не могат да обяснят това. Най-големите авторитети изследваха ръката ми, двете ръце и нищо. Само аз знам цялата истина. Не се изразявам добре — другите също знаят, но не вярват в нея. Там някъде в междупространството стои звездолетът на Готридите, а изследователските им сонди наблюдават Земята и хората. И ще дойдат при нас. Никой не знае, кога, но ще дойдат. Ако някога, момче, забележиш на небето нещо необикновено, непознато, знай, че това може да е сондата им. Чакам ги. Ще долетят, обещаха ми го.