Оригинално заглавие
The Fun They Had, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 6/1974 г.


Марджи дори го записа в дневника си. На страницата под дата 17 май 2155 година. Записаното гласеше: „Днес Томи намери истинска книга“.

Книгата беше много странна. Дядото на Марджи веднъж каза, че когато бил малко момче, дядо му разправял за времената, когато всички приказки били печатани на хартия.

Прелистваха страниците — пожълтели набръчкани листове, и им беше смешно, че думите стоят на едно място, а не се движат както обикновено на екрана. Думите стояха на мястото си и не изчезваха — чети ги и ги препрочитай колкото искаш.

— Какво безсмислено изразходване на хартия — каза Томи. — Във всяка книга има стотици страници, а на един екран може да прочетеш милиони книги.

— А, чак пък милиони — усъмни се Марджи. Скоро бе навършила единадесет години и не бе успяла да прочете толкова телекниги, колкото тринадесетгодишния Томи.

Тя попита:

— Къде я намери?

— У дома. На тавана — врътна той глава нагоре, без да откъсва очи от книгата.

— За какво се разказва?

— За училището.

Марджи презрително изсумтя.

— За училището? Че какво може да пише за училището. Аз го ненавиждам.

Марджи никога не бе обичала учебните занятия, но напоследък просто ги намрази. Механическият учител й даваше все нови и нови тестове по география, а тя отговаряше все по-лошо, докато майка й не поклати глава и не извика районния инспектор.

Той беше кръгличко нисичко човече с червено лице и с огромна кутия, пълна с най-различни инструменти, колелца и жички. Усмихна се на Марджи, даде й ябълка, а после разглоби учителя на части. Марджи напразно се надяваше, че няма да успее отново да го сглоби; след час мъчителят й беше готов, — черен, голям и уродлив с огромен екран, на който се появяваха въпроси във връзка с миналия материал и обяснения на новите уроци. Но това още не беше най-лошото. Марджи най-много мразеше процепа, в който трябваше да пуска домашните си работи и тестовете. Тя ги записваше на перфорирани карти с код, на който я бяха обучили, когато беше шестгодишна. Не смогваше да си поеме дъх, а механическият учител вече бе изчислил оценките и никога не сбъркваше.

Като свърши с прегледа, инструкторът се усмихна и я погали по главата. А на майка й каза:

— Момичето не е виновно, мисиз Джонс. Просто секторът по география е бил настроен на твърде бързо темпо, случва се. Превключих го на равнището на десетгодишно дете. Общо взето, успехите на момичето са напълно задоволителни.

И той пак помилва Марджи по главата. Марджи беше разочарована. Толкова се надяваше, че ще отнесат от къщи учителя й. Веднъж така се случи с учителя на Томи — отнесоха го кажи-речи за цял месец, защото секторът му по история бил излязъл от строя.

Тя попита Томи:

— Че на кого му е потрябвало да пише за училището?

Томи я погледна с израз на превъзходство:

— Глупачка, това училище съвсем не прилича на нашите. То е едновремешно училище, в което са учили преди стотици и стотици години. — И добави презрително, като отчетливо изговаряше думите: — Преди столетия.

Марджи се почувствува засегната:

— Хм, чудо голямо, че кой се интересува от училищата в древността?

И като надничаше през рамото на Томи, започна да чете текста.

— Е, и те са имали учител! — възкликна тя след минута.

— Разбира се, само че той е бил съвсем друг. Бил е човек.

— Човек? Как може човек да бъде учител?

— Ами… той е разказвал на момчетата и момичетата различни неща и им е задавал домашни, и ги е изпитвал.

— Човекът не може да бъде толкова умен.

— Може. Моят баща знае колкото учителя ми.

— Не може. Човекът не може да знае толкова много.

— Искаш ли да се хванем на бас, че баща ми знае почти толкова.

Марджи не беше готова да се басира на тази тема. Тя каза:

— Не бих искала у нас да живее чужд човек.

Томи се разсмя.

— Колко си глупав, Марджи. Учителите не са живели в една къща с учениците, имали са специална сграда, в която са отивали всички — децата и учителите им.

— И всички деца са учили едно и също?

— Разбира се. Щом са на една възраст.

— Но мама казва, че учителят трябва да бъде адаптиран към съзнанието на детето и че всяко дете трябва да се обучава индивидуално.

— А тогава всичко е било другояче. И всички са учили заедно. Ако не ти харесва, не чети!

— Не съм казала, че ни ми харесва — честно възрази Марджи. Тя много искаше да прочете тази смешна книга.

Бяха стигнали едва до средата, когато майката на Марджи я повика:

— Марджи! В училището!

— Почакай малко, мамичко!

— Без капризи, Марджи! — каза мисиз Джонс. — И за тебе, Томи, навярно също е време.

— Навярно — произнесе той предизвикателно. И излезе, като си подсвиркваше и здраво притискаше до гърдите си прашната книжка.

Марджи тръгна към класната стая. Тя беше до нейната спалня. Механическият учител вече чакаше включен. По това време винаги го включваха, освен в събота и неделя, защото майка й смяташе, че момичетата трябва да учат все в едни и същи часове.

Екранът светеше, появи се надпис: „Днес ще се запознаем с правилото за събиране на дроби. Моля пуснете вчерашното домашно в съответния процеп“.

Марджи въздъхна дълбоко и изпълни нареждането. Мислеше си за училищата, в които са учили децата, когато дядото на нейния дядо е бил малък. Всички хлапета от улицата са се събирали заедно, викали са и са се смеели, в междучасията са тичали из двора, в час заедно са седели в класната стая и на весел орляк са се прибирали надвечер у дома. Учили са едни и същи уроци и са могли да си помагат, пък дори и да препишат нещичко един от друг…

И учителите са били живи хора…

Механическият учител светеше на екрана: „Когато събираме 1/2 и 1/4…“ Марджи въздъхна…

Край