Серия
Разкази за роботи
Оригинално заглавие
Galley Slave, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 6, 7, 8/1973 г.


Делото се разглеждаше без съдебни заседатели, при закрити врати. Ответник беше фирмата „Ю. С. Роботс енд меканикъл мен инкорпорейтед“, а при нейното влияние и могъщество не беше трудно да се издействуват подобни отстъпки.

Впрочем, ищецът не си мръдна и пръста дори, за да попречи на такъв обрат на събитията. Попечителите на Североизточния университет си представиха достатъчно добре реакцията на общественото мнение при известието за провинението на робота. Обстоятелствата, че това провинение имаше съвсем необикновен характер не играеше никаква роля. Попечителите без да искат виждаха как бунтът срещу роботите се превръща в бунт срещу науката.

По същия начин и правителството, в лицето на съдията Харлоу Шейн не изпитваше желание да раздухва делото: нямаше никакъв смисъл да си разваля отношенията с „Ю. С. Роботс“ или с учения свят.

— И така, джентълмени — започна съдията, — тъй като в залата не присъствуват нито съдебни заседатели, нито репортери, нито публика, можем да съкратим процедурните формалности и да минем направо към делото.

Той се усмихна кисело, не вярвайки много на действеността на своя апел, и като прибра полите на мантията си, седна по-удобно. Съдията имаше добродушна румена физиономия със закръглена мека брадичка, голям нос и раздалечени светлосиви очи. С една дума такава външност не беше много подходяща за един могъщ пазител на правосъдието и дълбоко в душата си съдията съзнаваше това.

Първи положи клетва свидетелят на обвинението, професорът по физика в Североизточния университет, Бърнабас Гудфелоу. Той промърмори стандартната формула на клетвата с такава кисела физиономия, сякаш неговата фамилия, която означаваше „славен момък“, му бе дадена като подигравка.

Като свърши с формалните предварителни въпроси, адвокатът на ищеца пъхна ръце в джобовете и започна:

— Кажете, професоре, кога и при какви обстоятелства към вас се обърнаха с предложение да се възползувате от услугите на робота И-Зет–27?

На малкото ъгловато лице на професора се появи колкото неспокойно, толкова и неприветливо изражение.

— Аз поддържам професионални контакти и лично познанство с ръководителя на научния отдел на „Ю. С. Роботс“ доктор Алфред Ленинг. Това обстоятелство ме подтикна търпеливо да изслушам странното предложение, с което той се обърна към мен на 3 март миналата година…

— 2033 година?

— Съвсем вярно.

— Извинете, че ви прекъснах. Моля, продължете.

Професорът сухо кимна, съсредоточено сви вежди, припомняйки си всички обстоятелства, и заговори.

 

 

Професор Гудфелоу наблюдаваше робота с тревожно безпокойство. В съответствие с правителствените изисквания за транспортиране на роботите на повърхността на Земята роботът бе доставен в избеното помещение на склада в затворен контейнер.

Професорът знаеше за пристигането на робота; за него то не беше изненада. След първия разговор по телефона на 3 март той стъпка по стъпка се поддаваше на настойчивите уговорки на доктор Ленинг и в резултат на тези отстъпки се оказа лице срещу лице с робота.

От разстояние една ръка роботът изглеждаше застрашително голям.

От своя страна Ленинг също внимателно огледа робота, сякаш искаше да се убеди, че не са го повредили при пренасянето, а после обърна главата си с гъсти бели коси към професора и го погледна изпод рунтавите си вежди.

— Пред вас е робот И-Зет–27, първият робот от този модел, изготвен за широко използуване. — Ленинг се обърна към робота. — Запознай се с професор Гудфелоу, Изи.

— Здравейте, професоре. — Безстрастният глас на робота прозвуча така неочаквано, че професорът трепна.

Роботът приличаше на съразмерно добре сложен човек, висок седем фута — външният вид на роботите винаги беше рекламния трик на „Ю. С. Роботс“. Външният вид и главните патенти за създаване на позитронен мозък — тъкмо това направи компанията пълен монополист в производството на роботи и почти единствен монополист в производството на изчислителни машини.

След като двамата работници, които разопаковаха робота, излязоха, професор Гудфелоу няколкократно премества погледа си от робота върху Ленинг.

— Предполагам, че не е опасен — каза той с не особено уверен глас.

— Много по-малко опасен от мен например — отговори Ленинг. — Аз мога така да се разсърдя, че да ви ударя. Изи няма да направи това никога. Надявам се, че са ви известни Трите закона на роботехниката.

— Разбира се.

— Позитронният му мозък е така устроен, че роботът просто не е в състояние да ги наруши. Първият закон — да се пази живота и благополучието на всички хора — е смисълът на съществуването на робота. — Той замълча, потърка бузата си и добави: — Колко много ни се иска да убедим най-после в това цялата Земя.

— Той е толкова голям, че просто ти става страшно.

— Съгласен съм. Но вие ще се убедите, че въпреки своята внушаваща страх външност Изи ще съумее да стане полезен.

— Не разбирам по какъв начин. Нашите разговори не ме просветиха особено много в това отношение. Но аз се съгласих да разгледам вашето творение и ето ме тук.

— Ние не ще се ограничим само с обикновеното разглеждане, професоре. Донесохте ли книгата?

— Да.

— Мога ли да я погледна?

Без да откъсва очи от металната грамада с човешки вид, професорът се наведе и извади от чантата си обемист фолиант.

Ленинг погледна гръбчето на книгата.

— „Физикохимия на електролитните разтвори“. Чудесно. Избрахте я сами, напосоки, нали? Не съм ви молил да донесете именно тази монография. Нали така?

— Съвсем вярно.

Ленинг подаде книгата на робота.

— Чакайте — скочи професорът, — това е много скъпа книга!

Ленинг повдигна гъстите си дядомразовски вежди.

— Уверявам ви, че Изи съвсем не се готви да разкъса книгата, за да ви демонстрира силата си. Той умее да се отнася с книгите не по-малко внимателно от мене и от вас. Започвай, Изи!

— Благодаря ви, сър — каза Изи. И като се поизвърна, добави. — Ако позволите, професор Гудфелоу.

Професорът гледаше робота с изумление.

— Да… да, разбира се.

С бавни и плавни движения на металните си пръсти Изи започна да прелиства книгата; хвърляше поглед на лявата страница, после на дясната, обръщаше страницата, отново гледаше вляво, после вдясно и така минута след минута.

Чувството за скрита сила, което се излъчваше от робота, сякаш бе смалило циментовите сводове на избата, а двамата човеци, които наблюдаваха действията му, направо изглеждаха като джуджета.

— Осветлението е лошо — промърмори Гудфелоу.

— Нищо, и така ще мине.

— Но какво прави той? — вече по-рязко попита професорът.

— Още капчица търпение, сър.

Най-после роботът прелисти и последната страница.

— Какво ще кажеш, Изи? — попита Ленинг.

— Книгата е изработена изключително внимателно и акуратно и аз мога да посоча само няколко дребни неточности — започна роботът. — На страница 21, ред 22, думата „положителен“ е напечатана като „пойложителен“; на страница 36, ред 6, има излишна запетайка, а на страница 54, ред 13, запетайката е пропусната. Знакът плюс в уравнението XVI–2 на страница 337 трябва да се замени със знак минус, иначе това уравнение ще противоречи на предишното…

— Чакайте! — извика професорът. — Какво прави той?

— Как прави? — с неочаквано раздразнение попита Ленинг. — Та той отдавна вече свърши всичко. Той коригира вашата книга.

— Коригира?!

— Да. За късото време, докато прелистваше страниците, роботът забеляза всички грешки в правописа, граматиката и пунктуацията. Той отбеляза всички стилови неточности и откри противоречията. И ще запази тези сведения в своята памет — буква по буква — неограничено дълго време.

Професорът остана с отворена уста. Той закрачи бързо към отсрещния ъгъл на избата и също така стремително се върна обратно. После скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в Ленинг и робота. Като помълча, той попита:

— Вие искате да кажете, че това е робот-коректор?

Ленинг кимна.

— Между другото и коректор.

— Но защо ви беше необходимо да ми го демонстрирате?

— За да ни помогнете да уговорим ректората на университета да го вземе.

— За гледане на коректури?

— Между другото и за това — търпеливо повтори Ленинг.

Върху покритото с бръчки личице на професора се появи израз на съмнение.

— Но това е глупост!

— Защо?

— Защото университетът няма средства да купи този петстотинкилограмов — не по-лек — коректор.

— Неговите възможности не свършват с коректурите. Той може да съставя отчети по предварително подготвен материал, да попълва анкети и ведомости, да проверява студентски работи, да служи като хранилище на информация, като картотека…

— Празна работа!

— Съвсем не — възрази Ленинг, — аз сега ще ви го докажа. Но, струва ми се, че по-удобно ще ни бъде да беседваме във вашия кабинет, ако нямате нищо против.

— Разбира се — машинално каза професорът и се обърна към изхода. Но внезапно спря.

— Извинете, а роботът? — раздразнено изтърси той. — Та ние не можем да го вземем с нас. Докторе, ще трябва май отново да го опаковате.

— Има време, няма защо да бързаме. Може да оставим Изи тук.

— Без надзор?

— Защо не? Той знае, че трябва да остане тук. Професор Гудфелоу, отдавна трябваше да разберете, че на робот може да се разчита много повече, отколкото на човек.

— Аз ще трябва да отговарям и за най-малката щета.

— Никаква щета няма да има. Аз ви гарантирам. Работният ден вече свърши. Смятам, че до утре тук никой няма да влезе. Камионът и товарачите чакат вън. „Ю. С. Роботс“ поема върху себе си цялата отговорност за всички последствия. Впрочем, няма от какво да се страхуваме. Ще разглеждаме този епизод като експериментална проверка на това доколко може да се разчита на робота.

 

 

Професорът склони да излезе от избата. Но и на петия етаж, в собствения си кабинет, все не беше спокоен. Той избърса с бяла кърпичка капчиците пот, избили по челото му.

— Вие много добре знаете, доктор Ленинг, че има закони, които забраняват използуването на роботите на повърхността на Земята.

— Законите са гъвкаво нещо, професор Гудфелоу. Роботите не бива да се използуват на оживени магистрали или в обществени сгради. Те не бива да се използуват също на участъци земя или в сгради, принадлежащи на частни лица, без да се спазват определени ограничения, които като правило се превръщат в забрана. Но университетът е голямо частно заведение, което има значителни привилегии. Ако роботът ще се използува само в отделно помещение и само за академични цели, като при това се спазват определени ограничения, и ако освен това мъжете и жените, които ще имат достъп в това помещение, се съгласят да изпълняват установените правила, ние ще действуваме в рамките на закона.

— И всичкия шум само за едни коректури?

— Драги професоре, възможностите на робота са практически безгранични. Досега роботите бяха използувани само за освобождаването на човека от уморителния физически труд. А нима в науката няма черна работа? Ако един професор, който е способен да се занимава с творчески съзидателен труд, е принуден да губи две седмици от скъпоценното си време за досадно коригиране, а аз ви предлагам машина, която може да направи същото само за тридесет минути, — това според вас празна работа ли е?

— Да, но цената?…

— Цената не бива да ви смущава. Да се купи И-Зет–27 е невъзможно. „Ю. С. Роботс“ не продава своите изделия. Но университетът може да наеме робота за хиляда долара годишно. Това е много по-евтино и от каквато и да е самопишеща наставка към микровълнов спектрограф.

Гудфелоу още не можеше да дойде на себе си. А Ленинг допълни, подсигурявайки успеха си:

— Впрочем, аз ви моля само за едно: да поставите въпроса пред тези, които са упълномощени да вземат решения. Ако им е необходима допълнителна информация, аз съм на услугите им.

— Добре — неуверено каза Гудфелоу, — ще разкажа за вашето предложение на най-близкото заседание на ректората през следващата седмица. Но не ви обещавам нищо.

— Разбира се — отговори Ленинг.

 

 

Защитникът — нисък дебеланко — се държеше толкова надуто, че двойната му брадичка още по-силно се издаваше напред. Той дълго разглежда свидетеля и после попита:

— Вие лесно се съгласихте да ви уговорят, нали така?

— Работата е в това, че аз бързах да се отърва от доктор Ленинг — живо отговори професорът, — тогава бях готов да се съглася с всичко.

— За да може, още щом си отиде той, да забравите тази история?

— Знаете ли…

— Но въпреки всичко вие все пак повдигнахте този въпрос на заседанието на административния съвет на ректората?

— Да.

— Следователно вие с чиста съвест сте се съгласили с предложението на доктор Ленинг. Вашето съгласие не е било празен предлог за отказ. Вие сте го дали с желание. Така ли е?

— Аз постъпих съгласно с приетата у нас процедура.

— Щом сте се решили, вие съвсем не сте били обезкуражен от присъствието на робота, както се опитахте да ни убедите. Известни ли ви са Трите закона на роботехниката и знаехте ли ги преди срещата ви с доктор Ленинг?

— М-м-да.

— И вие се съгласихте лесно да оставите робота сам и без наглеждане?

— Доктор Ленинг ме увери…

— Не се и съмнявам, че ако у вас е имало и най-малко колебание, съвсем нямаше да се съобразите с неговите уверения.

— Аз имах всички основания да разчитам… — започна с предизвикателен тон професорът.

— Достатъчно — прекъсна го защитникът.

 

 

Когато професор Гудфелоу, още по-силно раздразнен от обикновено, освободи свидетелското кресло, съдията Шейн се наведе леко напред и попита:

— Тъй като досега не съм имал работа с роботи, не бих се отказал да науча точния смисъл на Трите закона на роботехниката. Би ли могъл доктор Ленинг да ги процитира на съда?

Ленинг трепна, като внезапно стреснат човек. Той шепнеше нещо на седящата до него белокоса жена. Главите им бяха почти допрени. Когато Ленинг скочи, жената вдигна глава — лицето й беше непроницаемо.

— Слушам, господине — каза той, направи пауза, като че ли се готвеше да произнесе дълга реч, и заговори, като ясно отделяше всяка дума:

— Закон първи: роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне да му бъде нанесена вреда. Закон втори: роботът е длъжен да се подчинява на всички нареждания, които човек му дава, освен в случаите, когато тези нареждания противоречат на Първия закон. Закон трети: роботът е длъжен да се грижи за своята безопасност в такава степен, в каквато това няма да противоречи на Първия и Втория закон.

— Разбирам — каза съдията, като си записваше нещо набързо. — И от тези закони се определя държането на всеки робот?

— На всеки, без изключение. Това може да потвърди всеки специалист.

— Включително и на робот И-Зет–27?

— Да, господине.

— Не е изключено да се наложи да повторите своето заявление под клетва.

— Аз съм готов, господине.

Ленинг седна.

Неговата белокоса събеседница — доктор Сюзън Келвин, главен робопсихолог на фирмата „Ю. С. Роботс“ — погледна към своя обременен от учени титли началник без особено одобрение. Впрочем, хората рядко се ползуваха с нейното разположение.

— Точни ли бяха показанията на Гудфелоу, Алфред? — попита тя.

— По същество да — измърмори Ленинг. — Наистина, той съвсем не беше изплашен от робота, а когато чу цената, бе готов делово да обсъди предложението ми. Но, общо взето, той не изопачи сериозно нищо.

— По-разумно е щяло да бъде, ако бяхте поискали от тях по-висока цена — замислено каза доктор Келвин.

— Ние се стремяхме да настаним Изи.

— Знам. И дори може би с излишно старание. Те ще представят това така, сякаш сме преследвали тайни цели.

— Така и беше — раздразнено отвърна доктор Ленинг. — Аз сам признах това на заседанието на ректората.

— Те могат да представят това, като че ли сме признали едни намерения, за да скрием други, още по-тайни.

Скот Робертсън, син на основателя на „Ю. С. Роботс“ и притежател на контролния пакет акции, се наведе от другата страна към Сюзън Келвин и каза с оглушителен шепот:

— А защо не накарате Изи сам да разкаже как е било всичко, за да разберем кое какво?

— Робертсън, вие сам знаете, че той не може да говори за това.

— Заставете го тогава. Вие сте психолог, доктор Келвин. Заставете го да говори.

— Щом аз съм психолог, мистър Робертсън — сухо каза Сюзън Келвин, — позволете ми тогава сама да решавам. Няма да допусна моят робот да бъде принуждаван да извършва действия, които заплашват неговото благополучие.

Робертсън се намръщи и се готвеше да отговори остро, но съдията Шейн почука укорително с чукчето и той бе принуден да замълчи.

Свидетелското място зае Френсис Дж. Харт, завеждащ Катедрата по английски език и декан на факултета на аспирантите. Той беше склонен към напълняване мъж, облечен в изряден тъмносив костюм със семпла кройка. Няколко кичури коса под различни ъгли пресичаха неговото розово голо теме. Той се настани добре в свидетелското кресло, акуратно постави ръцете си на коленете и от време на време пресилено се усмихваше.

— За пръв път за робота И-Зет–27 чух на заседанието на административния съвет на ректората от професор Гудфелоу. По-късно, на 10 април миналата година, ние посветихме на този въпрос специално заседание, което председателствувах аз.

— Пазите ли протокола от заседанието?

— Знаете ли — леко се усмихна деканът, — ние не водихме протокол. Нашето заседание имаше поверителен характер.

— Какво всъщност се случи на заседанието?

 

 

Заемайки председателското място, деканът Харт не се чувствуваше напълно уверен. Впрочем, и другите членове на комитета явно нервничеха. Само доктор Ленинг беше олицетворение на самото безгрижно спокойствие. Слаб и висок, с гъсти бели коси той напомняше на Харт старинните портрети на президента Ендрю Джексън.

Върху масата, около която заседаваше комитетът, бяха разхвърляни образци от задачите, изпълнени от робота. Професор Майнот, завеждащ Катедрата по физико-химия, усмихвайки се одобрително, разглеждаше начертаната от Изи графика.

Харт се изкашля и започна:

— Не можем да се съмняваме, че роботът е способен напълно компетентно да изпълнява определен вид чернови работи. Преди заседанието разгледах тези образци и трябва да кажа, че открих много малко грешки в тях.

Той взе от масата дълги печатни листове, всеки примерно три пъти по-дълъг от обикновена страница. Това бяха шпалтите, на които авторите нанасят поправки преди текстът да бъде вързан на страници. От двете страни на печатния текст имаше широки полета, по които се виждаха калиграфски изписани коректурни знаци. Отделни думи в текста бяха зачеркнати, а вместо тях по полетата бяха написани други думи — с такъв красив и равен почерк, че и те изглеждаха като напечатани. Сините коректурни знаци посочваха, че грешката е допусната от автора, а червените — от словослагателя.

— Предполагам, че грешките са дори по-малко от „много малко“ — каза Ленинг. — И се осмелявам да твърдя, доктор Харт, че грешки изобщо няма. Напълно съм уверен, че какъвто и да е бил началният текст, коригирането е направено безупречно. Ако ръкописът, чиито шпалти е коригирал Изи, съдържа не граматични или стилови неточности, а грешки по същество, роботът не е виновен за нищо.

— За това никой не спори. Обаче на някои места роботът е изменил словореда, а аз не съм уверен, че правилата на английската граматика са формулирани достатъчно строго, за да позволяват във всички случаи да се надяваме на непогрешимостта на робота.

— Позитронният мозък на Изи — отговори Ленинг, — буквално до край е натъпкан със съдържанието на най-главните трудове по граматика и стилистика на английския език. Уверен съм, че вие не сте в състояние да посочите макар дори един единствен пропуск на робота.

Професор Майнот се откъсна от графиката и вдигна глава.

— Искам да ви попитам, доктор Ленинг: защо ни е нужен изобщо робот, отчитайки неблагоприятното обществено мнение и всевъзможните произтичащи от това мъчнотии? Без съмнение, успехите на науката в областта на автоматизацията позволяват на фирмата ви да конструира изчислителна машина от обикновен и признат от всички тип, която би могла да коригира.

— Разбира се, това е по силите ни — сухо отговори Ленинг, — но за такава машина ще бъде необходимо текстът да се кодира и да се нанесе на перфолента. Машината ще прави поправките също във вид на специални символи. И вие ще трябва да назначите сътрудници, които да се занимават с превеждането на думите в символи и на символите в думи. Освен това подобна машина няма да може да върши нищо повече. Например тя няма да съумее да начертае графиката, която държите в ръцете си.

Майнот промърмори нещо в знак на съгласие.

— Гъвкавост и приспособимост — ето характерните черти на робота с позитронен мозък — продължаваше Ленинг. — Роботът е в състояние да извършва най-разнообразна работа. Той е създаден по подобие на човека, за да използува същите уреди и инструменти, които в края на краищата човек е предназначил за самия себе си. С робота може да се разговаря и той е в състояние до отговаря. С него дори може да се спори. Той може дори да бъде убеден, разбира се, в определени рамки. В сравнение с най-простичкия робот с позитронен мозък обикновената изчислителна машина представлява само сметачна машинка с огромни размери.

— На ако през цялото време само спорим и разговаряме с робота, няма ли да го повредим? — попита Гудфелоу, като погледна Ленинг. — Предполагам, че способността на робота да усвоява информация не е безкрайна.

— Вие сте прав. Но при нормална работа неговата памет ще стигне най-малко за 5 години. Роботът сам ще почувствува, че паметта му трябва да се очисти и нашата фирма ще извърши тази работа без допълнително заплащане.

— Безплатно?

— Именно. „Ю. С. Роботс“ оставя за себе си правото да обслужва роботите извън рамките на тяхната обикновена дейност. Затова именно ние искаме да запазим контрол над нашите позитронни роботи и ги даваме под наем, вместо да ги продаваме. Докато роботът изпълнява работата, за която е предназначен, той може да бъде управляван от всеки човек. Но извън тези рамки се изисква квалифицирана намеса и тук на помощ ще ви дойдат нашите специалисти. Например, всеки от вас е в състояние да изчисти паметта на робота И-Зет, като му заповяда просто да забрави едни или други сведения. Но сигурно вие ще формулирате заповедта неточно и роботът ще забрави или твърде много, или твърде малко. Разбира се, ние веднага ще открием подобно самоволно манипулиране с робота — за това в мозъка му са вградени специални предпазни устройства. Но доколкото при обикновени условия не е необходимо да се изчиства паметта на робота или да се извършват други подобни безсмислени действия, този проблем не съществува.

Деканът Харт попипа темето си, сякаш искаше да се убеди, че грижливо поставените кичури коса стоят на местата си, и каза:

— Вие се мъчите да ни убедите да вземем под наем този робот. Но това за вас е явна загуба. Хиляда долара за година е баснословно ниска цена. Не значи ли това, че „Ю. С. Роботс“ се надява в резултат на тази сделка да получи от другите университети по-високо заплащане?

— Надеждата ни е съвсем законна — отвърна Ленинг.

— Добре. Но все едно, броят на машините, които давате под наем, не може да бъде много голям. Надали ще спечелите от това.

Ленинг подпря лакти на масата и с най-искрено изражение на лицето се наклони напред.

— Позволете ми да говоря направо, джентълмени. Предубеждението на част от хората към роботите пречи за използуването им тук, на Земята, с изключение на някои особени случаи. „Ю. С. Роботс“ процъфтява на извънземните пазари и в областта на космическите полети; не говоря за филиалите ни, които произвеждат изчислителни машини. Но нас ни вълнуват не само печалбите. Твърдо сме уверени, че използуването на роботите на Земята ще донесе на хората неизброими блага, дори ако то отначало почне с известни икономически несполуки.

Против нас са профсъюзите — това е естествено, но ние имаме право да очакваме подкрепа от големите университети. Роботът Изи ще ви избави от черната работа в науката, той ще стане ваш роб, роб на коректурата. Вашият пример ще последват другите университети и изследователски институти, а ако работата потръгне успешно, ние ще можем да настаним и роботите от други типове, и така крачка по крачка постепенно ще успеем да разсеем това злополучно предубеждение.

— Днес Североизточният университет, утре — целият свят — промърмори под носа си професор Майнот.

 

 

— Съвсем не бях толкова красноречив — сърдито изръмжа Ленинг на ухото на Сюзън Келвин, — а и те никак не се чудиха. За хиляда на година те направо грабнаха робота. Професор Майнот ми каза, че никога в живота си не е виждал толкова красива графика, а в коректурите не успял да открие нито една грешка. Харт охотно призна това.

Строгите отвесни бръчки по челото на Сюзън Келвин не изчезнаха.

— Все едно, Алфред, Вие е трябвало да поискате от тях повече, отколкото те могат да платят, а после постепенно да намалите цената.

— Може би — неохотно се съгласи Ленинг.

Обвинението още не бе свършило разпита на свидетеля.

— След като доктор Ленинг излезе, поставихте ли на гласуване въпроса за наемането на робота?

— Да.

— И какъв беше резултатът?

— С болшинство на гласовете ние решихме да приемем направеното ни предложение.

— Кое според Вас реши изхода на гласуването?

Защитата незабавно отклони въпроса.

Обвинителят го перифразира:

— Кое повлия лично на Вас? Кое Ви накара да гласувате с „да“? Вие, предполагам, сте гласували в подкрепа на предложението?

— Да. Аз гласувах за приемане на предложението на „Ю. С. Роботс“. Постъпих така, защото ми направиха впечатление думите на доктор Ленинг за дълга на световния интелектуален елит; дълга на учените да разсеят предубеждението на човечеството срещу роботите, които са призвани да помогнат на хората.

— С други думи, Вие се поддадохте на уговорките на доктор Ленинг.

— Задачата на доктор Ленинг беше да ни уговори. И той великолепно се справи с нея.

— Предавам Ви свидетеля — обърна се обвинителят към защитника.

Адвокатът се приближи до свидетелското кресло и няколко дълги секунди внимателно разглежда професор Харт.

— В края на краищата Вие съвсем нямахте нищо против да вземете робота И-Зет–27, така ли?

— Предполагахме, че ако роботът успее да се справи със своите задължения, ще ни бъде полезен.

— Тоест как — „ако успее да се справи“? Доколкото разбрах, преди заседанието, което току що ни описахте, тъкмо Вие особено внимателно сте се запознали с образците от работата на робот И-Зет–27.

— Да. Доколкото основната дейност на робота е поправянето на граматичните и стиловите грешки, а английският език е област, в която аз съм специалист, логично бе да ми бъде възложена проверката на работата на машината.

— Прекрасно. Сред материалите, с които се запознахте, имаше ли макар и една задача, с която роботът се беше справил не напълно задоволително? Ето материалите — те фигурират в делото като веществени доказателства. Можете ли да посочите макар и един само незадоволителен пример?

— Виждате ли…

— Аз Ви зададох прост въпрос. Можете ли да посочите макар само един единствен незадоволителен пример? Вие сте проверявали тези материали. Посочете само една грешка на робота.

Филологът се намръщи.

— Грешки нямаше.

— Пред мен са образци от работата, която роботът е извършил през четиринадесетмесечната си дейност в Североизточния университет. Ще бъдете ли добър да се запознаете с тях и да посочите макар и една само незначителна грешка?

— Е, слушайте — изтърси професорът, — когато той в края на краищата сгреши, това беше грешка над грешките.

— Отговорете на въпроса ми — извика защитникът, — и само на него. Можете ли да намерите макар само една грешка в тези материали?

Харт внимателно прегледа всеки лист.

— Тук всичко е наред.

— Ако изключим въпроса, заради който сме се събрали, знаете ли за макар и една грешка, допусната от робот И-Зет–27?

— Ако изключим въпроса, разглеждан от съда, не зная.

Защитникът се изкашля, сякаш отбелязваше край на пасаж, и зададе нов въпрос:

— Да се върнем към гласуването. Вие казахте, че болшинството от събралите се са гласували за наемане на робота. Как се разпределиха гласовете?

— Доколкото си спомням, тринадесет срещу един.

— Тринадесет срещу един! Не Ви ли се струва, че това е малко повече от обикновено болшинство?

— Не, сър, не ми се струва — при този въпрос целият педантизъм на декана Харт излезе наяве. — В английския език думата „болшинство“ означава „повече от половината“. Тринадесет от четиринадесет — това е болшинство и нищо повече.

— Аз бих казал практически единодушно.

— И въпреки всичко само болшинство.

Защитникът измени насоката на атаката си.

— И кой всъщност беше единственият несъгласен?

На декана Храт му стана явно неприятно.

— Професор Саймън Нинхаймер.

Защитникът се престори на изумен.

— Професор Нинхаймер? Завеждащият Катедрата по социология?

— Да, сър.

— Самият ищец?

— Да, сър.

Защитникът сви устни.

— С други думи, изведнъж се разкри, че човекът, който иска от моя клиент, „Ю. С. Роботс енд меканикъл мен инкорпорейтед“, обезщетение за загубата в размер на 750000 долара, е бил единственият, който от самото начало е възразявал срещу използуването на робота, въпреки почти единодушното мнение на целия административен съвет.

— Той гласува против — това е негово право.

— Между другото, когато описвахте заседанието, Вие не споменахте и дума за професор Нинхаймер. Той каза ли нещо?

— Струва ми се, че се изказа.

— Само Ви се струва?

— Той изложи своето мнение.

— Против наемането на робота?

— Да.

— В рязка форма?

— Той беше просто извън себе си — отговори Харт след малка пауза.

В гласа на защитника се появиха хитри нотки.

— Отдавна ли познавате професор Нинхаймер, декан Харт?

— От дванадесет години.

— И добре ли го познавате?

— Мисля, че го познавам.

— Не Ви ли се струва, че това отговаря на неговия характер — да затаи злоба срещу робота, още повече, че резултатите от гласуването…

Сега вече обвинителят заглуши края на въпроса с възмутени и негодуващи възгласи. Защитникът заяви, че той няма повече въпроси към свидетеля и съдията Шейн обяви почивка.

 

 

Робертсън навъсено дъвчеше сандвича си. Разбира се, корпорацията няма да се разори от три четвърти милион, но загубването на делото не предвещава нищо добро. Неблагоприятната реакция на общественото мнение можеше в края на краищата да струва твърде скъпо на фирмата.

— За какво им трябваше толкова подробно да разглеждат въпроса как Изи е попаднал в Университета? — раздразнено попита той. — Какво смятат да спечелят с това?

— Вижте, мистър Робертсън — спокойно отвърна адвокатът, — съдебното дирене прилича на шахматна партия. Печели този, който съумее да оцени положението за повече бъдещи ходове. Нашият приятел зад обвинителната маса съвсем не е нов в тази игра. За тях не е мъчно да докажат щетите, които са понесли. Главното, което те се стремят да постигнат, е да предугадят нашата линия на защита. Според мен те разчитат на това, че ние ще се опитаме да докажем с помощта на Законите на роботехниката невъзможността роботът да извърши подобна постъпка.

— Е, и какво — каза Робертсън, — така и трябва да се действува. Доводът ни е безупречен.

— Безупречен — за специалиста по роботехника. На съдията той може да се стори не толкова убедителен. Обвинението е подготвила почвата за доказване на факта, че И-Зет–27 не е съвсем обикновен робот. Той е първият робот от дадения тип, пуснат на пазара, експериментален модел, който е трябвало да премине пробни изследвания и Университетът се е оказал идеалното място за провеждането им. В светлината на усилията, които доктор Ленинг е предприел, и готовността на фирмата да даде робота под наем срещу нищожно заплащане, този довод ще прозвучи съвсем убедително. После обвинението ще настоява, че проверката е показала непригодността на модела. Ясен ли Ви е сега тайния смисъл на всичко, което става тук?

— Но И-Зет–27 е превъзходен работоспособен модел — не мирясваше Робертсън. — Не забравяйте, че в своята серия той е 27-и по ред.

— Ето, това вече е съвсем лошо — мрачно отговори защитникът. — Защо не сте дали първите двадесет и шест? Очевидно с тях нещо не е било в ред. Със същия успех и в двадесет и седмия е могло да се окажат дефекти.

— Първите двадесет и шест модела нямаха никакви дефекти — просто техният позитронен мозък беше още твърде примитивен за подобна работа. Ние едва пристъпвахме към създаването на сложния позитронен мозък и се движехме към целта почти слепешком, чрез метода на пробите и грешките. Но на Трите закона се подчинява всеки мозък. Нито един робот — колкото и несъвършен да е той — не е в състояние да наруши Трите закана.

— Доктор Ленинг ме увери в това вече, мистър Робертсън, и аз съм готов да повярвам на думите му. Но съдията може да се окаже не толкова доверчив. Решение по нашето дело предстои да произнесе честен и неглупав човек, но той нищо не разбира от роботехника и затова може да се обърка. Ако например Вие или доктор Ленинг, или доктор Келвин в свидетелските си показания заявите, че позитронният мозък се създава чрез метода на пробите и грешките, както току що си позволихте да се изразите, при кръстосания разпит обвинението ще Ви направи на кайма. И тогава нищо не може да ни спаси. Така че пазете се от необмислени изказвания.

— Ако можеше Изи да разкаже каква е работата — продължаваше да мърмори Робертсън.

— Какъв смисъл? — повдигна рамене защитникът. — Все едно, това нищо не ще ни даде. Роботът не може да бъде свидетел.

— Бихме поне узнали някои факти. В последна сметка бихме разбрали кое го е подтикнало към подобна постъпка.

— Това съвсем не е тайна — избухна Сюзън Келвин. На бузите й се появиха червени петна, а гласът и стана по-топъл. — На него са му заповядали! Аз вече обясних това на адвоката, мога да го обясня и на вас.

— Кой е заповядал? — искрено се учуди Робертсън.

Разбира се, обидено помисли той, никой нищо не му казва. Дявол да го вземе, тези учени се държат така, като че ли са истинските господари на „Ю. С. Роботс“!

— Ищецът — отговори доктор Келвин.

— Но защо, боже господи?

— Това още не знам. Може би, просто за да предяви срещу нас иск и да спечели малко пари. — В очите й проблеснаха лукави искрички.

— Защо тогава Изи не разкаже за това?

— Нима е непонятно? Съвсем очевидно е, че му е било заповядано да мълчи.

— А от къде на къде това трябва да е очевидно? — озъби се Робертсън.

— За мен това е очевидно. Психологията на роботите е моя специалност. Макар че Изи отказва да отговаря на преки въпроси, на косвени той отговаря. Измервайки степента на неговата нерешителност, нарастваща с приближаването към същността на работата, а също размера на засегнатия участък от мозъка и напрежението на възникващите отрицателни потенциали, може с математична точност да се установи, че поведението му е следствие от заповед да мълчи, при което силата на заповедта съответствува на Първия закон. С други думи, на робота е било обяснено, че ако проговори, ще пострада човешко същество. Тоест, ще пострада ищецът, този отвратителен професор Нинхаймер, който в очите на робота все пак е човешко същество.

— Е добре, а защо не му обясните, че заради неговото мълчание ще пострада „Ю. С. Роботс“? — попита Робертсън.

— „Ю. С. Роботс“ не е човешко същество и за разлика от юридическите закони не попада под действието на Първия закон на роботехниката. Освен това опитът да премахнем забраната може да причини вреда на робота. Само този, който е заповядал на Изи да мълчи, може да премахне забраната с минимален риск да повреди мозъка на робота, тъй като всички помисли на робота са насочени към това да запази този човек от опасност. Всеки друг път… — Сюзън Келвин поклати глава и лицето й отново стана каменно.

— Аз няма да допусна роботът да пострада — решително заяви тя.

— Според мен, напълно достатъчно ще бъде да покажем, че Изи не е в състояние да извърши постъпката, в която се обвинява. А това ние лесно можем да докажем. — Ленинг имаше такъв вид, като че ли с намесата си бе поставил проблема от глава на крака.

— Там е цялата работа — раздразнено отвърна адвокатът, — че само вие можете. Единствените експерти, които могат да засвидетелствуват състоянието на Изи и това, което става в неговия мозък, като на пук работят в „Ю. С. Роботс“. Страхувам се, че съдията няма да повярва в непредубедеността на вашите показания.

— Но как може да отрече свидетелството на експерта?

— Много просто: като не позволи да бъде убеден. Това е негово право. Нима смятате, че техническият жаргон на вашите специалисти ще се стори на съдията по-убедителен в сравнение с алтернативата, че такъв човек, като професор Нинхаймер, е способен — дори и за много голяма сума — умишлено да погуби своята научна репутация? В края на краищата съдията е също човек. Ако той ще трябва да избира между човека, който е извършил невероятна според него постъпка, и робота, извършил също такава невероятна постъпка, той по-скоро ще направи избор в полза на човека.

— Но човек е способен на невероятна постъпка — възрази Ленинг, — защото на нас не са ни известни всички тънкости на човешката психика и ние не сме в състояние да определим кое за даден човек е възможно и кое не е. Но ние точно знаем кое е невъзможно за робота.

— Нищо, ще видим как ще Ви се удаде да убедите в това съдията — уморено отвърна защитникът.

— Ако това е всичко, което можете да кажете — избухна Робертсън, — аз не разбирам как изобщо се надявате да спечелим процеса.

— Бъдещето ще покаже. Винаги е полезно да си даваме сметка за предстоящите трудности, а да падаме духом съвсем не е нужно. Аз също обмислих партията няколко хода напред. — Адвокатът величествено кимна към робопсихолога и добави: — … с любезната помощ на тази добра дама.

— Това пък що е, дявол да го вземе! — извика Леминг учудено, поглеждайки ту единия, ту другия. Но в това време съдебният пристав показа главата си и като с мъка си поемаше дъх, обяви, че съдебното заседание ще се възобнови всеки момент.

Заеха местата си и с любопитство започнаха да разглеждат човека, който беше забъркал цялата тази каша.

Саймън Нинхаймер имаше рижа гъста коса, гърбав нос и остра брадичка; маниерът му да предизвестява възловите думи във всяка фраза с нерешителна пауза създаваше впечатление за мъчително търсене на непостижима точност на израза. Когато той произнасяше: „Слънцето изгрява… е, е… на изток“, не оставаше съмнение, че той с необходимото внимание е разглеждал и всички други възможни варианти.

— Кажете, Вие ли възразявахте срещу предложението да се възползувате от услугите на робот И-Зет–27 — обърна се обвинителят към ищеца.

— Да, сър.

— По какви съображения?

— У мен се създаде впечатлението, че ние не разбираме напълно… е, е… мотивите, движещи фирмата „Ю. С. Роботс“. Аз се отнесох с недоверие към техните настойчиви опити да ни натрапят робота.

— Съмнявахте ли се в способността му да се справи с работата?

— Аз се убедих в неговата неспособност на практика.

— Бихте ли ни разказали, как стана това?

 

 

Цели осем години Саймън Нинхаймер писа монографията „Социални конфликти, свързани с космическите полети, и тяхното разрешаване“. Неговата страст към точните изрази не се ограничаваше само с устната реч; търсенето на строги и съвсем точни формулировки му отнемаше всичките сили.

Дори шпалтите не създадоха у Нинхаймер чувството, че краят на работата е близък. По-скоро обратното. При вида на дългите отпечатани ивици хартия той изпитваше непреодолимо желание да разпилее редовете на набора и да препише всичко отново.

Три дни след получаването на коректурите Джим Бейкър, специалист, който се готвеше да стане скоро асистент в Катедрата по социология, намина в кабинета на Нинхаймер и го завари разсеяно да съзерцава купа от шпалти. Печатницата беше изпратила отпечатъците в три екземпляра: върху първия трябваше да работи Нинхаймер, върху втория — независимо от него — Бейкър, а на третия, „работния“, те трябваше да нанесат окончателните поправки. За трите години съвместна работа те бяха установили тази практика и това се беше оказало твърде сполучливо.

Бейкър беше прилежен млад човек; говореше с Нинхаймер с тих и угоднически глас. В ръцете си той държеше своя екземпляр от коректурите.

— Завърших първата глава — каза живо той, което трябваше да бъде свидетелство за усърдието му, — и намерих в нея грешки на печатницата.

— В първото глава винаги има много грешки — безучастно отвърна Нинхаймер.

— Може би желаете да сверим нашите екземпляри?

Нинхаймер вдигна глава и мрачно погледна Бейкър.

— Аз не съм пипвал коректурите, Джим. Реших да не се затруднявам.

— Да не се затруднявате? — Бейкър беше смаян.

Нинхаймер сви устни:

— Реших… е, е… да се възползувам от машината. Щом като така тръгна, още от начало тя беше предложена в качеството… е, е… на коректор. Включен съм в графика.

— На машината? Вие искате да кажете — на Изи?

— Чувах, че я наричат с това глупашко име.

— А пък аз мислех, доктор Нинхаймер, че Вие не искате да имате нищо общо с нея!

— Излиза, че аз съм единственият, който не я използува. Защо пък и аз да не получа… е, е… това, което ми се полага?

— Е, значи напразно съм се блъскал над първата глава — каза с мъка Бейкър.

— Защо? Ние ще сравним резултатите на машината с Вашите за проверка.

— Разбира се, щом смятате това за необходимо, но…

— Какво?

— Едва ли въобще ще е нужна проверка. Казват, че Изи никога не греши.

— Ще видим — сухо отвърна Нинхаймер.

След четири дена Бейкър отново донесе първата глава. Сега това беше екземплярът на Нинхаймер, току що донесен от специалната пристройка, където работеше Изи.

Бейкър тържествуваше.

— Доктор Нинхоймер, той не само е открил всички забелязани от мен грешки, но е намерил още десетина, които аз съм пропуснал! И за всичко това му бяха нужни само дванадесет минути!?

Нинхаймер прегледа купчината листа с акуратно и точно изнесени по полетата поправки.

— Страхувам се, че не успяхме да направим първата глава достатъчно пълна. Може би тук трябва да цитираме работата на Сузуки относно влиянието на слабите полета на гравитацията върху нервната система.

— Вие имате пред вид статията му в „Социологически преглед“?

— Точно това.

— Не бива да искаме от Изи невъзможното. Той не е в състояние да следи научната литература вместо нас.

— Разбирам. Но аз съм приготвил необходимото допълнение. Възнамерявам да се срещна с машината и сам да се уверя, че тя… е, е… умее да прави допълнения.

— Умее, ще видите.

— Предпочитам да се уверя в това лично.

Нинхаймер помоли за среща с Изи, но успя да получи само петнадесет минути, и то късно вечерта.

Но и петнадесет минути стигнаха. Робот И-Зет–27 за минута се научи как се правят допълнения.

Нинхаймер за първи път беше толкова близо до робота; стана му неудобно. Хвана се, че машинално се е обърнал към него като към човек:

— Харесва ли Ви работата?

— Извънредно много ми харесва, професор Нинхаймер — съвсем сериозно отговори Изи; фотоелементите, които заменяха очите, както обикновено проблясваха тъмночервено.

— Знаете ли кой съм?

— От факта, че ми предадохте допълнителен материал за включване в коректурата, произтича, че Вие сте авторът на книгата. А името на автора е напечатано върху всяка коректура.

— Разбирам. Излиза, че Вие можете… е, е… да правите заключения. Кажете тогава — не можа да се въздържи той, — какво мислите за моята книга?

— Намирам, че с нея се работи много приятно — отговори Изи.

— Приятно? Колко е странно да се чуе тази дума от… е, е… безчувствен автомат. Казаха ми, че Вие не сте способни да изпитате никакви емоции.

— Съдържанието на книгата Ви се съчетава добре със схемата на електрическите връзки в моя мозък — обясни Изи. — Практически то не предизвиква никога отрицателни потенциали. Заложената в мен програма превежда това механично състояние с думата „приятно“. Емоционалният контекст е съвсем излишен.

— Добре. А защо книгата Ви се струва приятна?

— Тя е посветена на човешките същества, професоре, а не на математични символи или на неодушевени предмети. В своята книга Вие се опитвате да разберете хората и да съдействувате за тяхното щастие.

— А това съвпада с целта, заради която сте създаден, и затова моята книга се съчетава добре със схемата на връзките във Вашия мозък?

— Точно така, професоре.

Петнадесетте минути изтекоха. Нинхаймер излезе и се отправи към университетската библиотека. Стигна там малко преди да я затворят. Задържа библиотекарите, докато не му намериха един елементарен учебник по роботехника, който той взе със себе си.

Ако не се смятат отделните допълнения, сега вече коректурите от печатницата идваха направо при Изи, а от него отново се връщаха в печатницата. Отначало Нинхаймер понякога преглеждаше шпалтите, а после и тази намеса се прекрати.

— Започва да ми се струва, че съм излишен — смутено призна Бейкър.

— По-добре щеше да бъде, ако започваше да Ви се струва, че ви се е освободила време за нова работа — отговори Нинхаймер, без да се откъсва от бележките, които правеше в последния брой на реферативния журнал „Социални науки“.

— Съвсем не мога да свикна с новия начин на работа. Все още продължавам да се безпокоя за коректурите. Глупаво е, разбира се.

— Съвсем глупаво.

— Вчера прегледах няколко шпалти, преди Изи да ги върне на издате…

— Какво?! — Нинхаймер намръщен погледна помощника си. Списанието падна от ръцете му и се затвори. — Вие се осмелихте да пречите на машината да работи?

— Само за минута. Всичко беше наред. Впрочем, Изи е изменил една дума. Вие характеризирате някакво действие като престъпно, а Изи е заменил думата с „безотговорно“. Сторило му се, че второто определение по-добре съответствува на контекста.

— А според Вас, как е? — замислено попита Нинхаймер.

— Знаете ли, съгласен съм с Изи. Оставих поправката му.

Нинхаймер се обърна към своя млад помощник.

— Чуйте, Бейкър, не искам това да се повтори вече. Щом ще се ползуваме от услугите на машината, ще се ползуваме… е, е… изцяло. Какво печеля, като използувам машината, ако при това се лиша… е, е… от Вашата помощ, защото Вие напразно губите време да контролирате машината, която, както твърдят, изобщо не се нуждае от контрол. Ясно ли Ви е всичко?

— Да, професоре — смирено отвърна Бейкър.

 

 

Авторските екземпляри от току що отпечатаните „Социални конфликти“ Нинхаймер получи на 8 май. Той бегло прелисти страниците, като прочете набързо няколко пасажа, и сложи книгите настрана.

По-късно обясняваше, че бил съвсем забравил за тях. Цели осем години се беше трудил над монографията, но след като всички грижи по отпечатването на книгата преминаха върху Изи, професорът бе погълнат изцяло от нови интереси. Той дори не намери свободно време да поднесе традиционния безплатен екземпляр на университетската библиотека. Дори Бейкър, който след скандала затъна в работа и се стараеше да не се мярка пред очите на началството, не получи книгата като подарък.

Този период на забрава бе прекъснат на 16 юни. В кабинета на Нинхаймер се раздаде телефонен звън и професорът изумен застана пред екрана.

— Шпайдел? Вие сте тук?

— Не, сър. Звъня Ви от Кливленд. — Гласът на Шпайдел пресекваше от зле сдържан гняв.

— На какво дължа Вашето обаждане?

— Току що имах удоволствието да разлистя Вашата нова книга. Нинхаймер, нима Вие сте луд? Пощуряхте ли?

Нинхаймер се вкамени.

— Вие сте намерили… е, е… грешка? — разтревожи се той.

— Грешка?! Погледнете само на страница 562! Как сте посмели да изопачите моята работа? Къде в цитираната от Вас статия аз твърдя, че престъпната личност е само фикция, а истинските престъпници са полицията и съдът? Чуйте, моля…

— Чакайте! Чакайте! — закрещя Нинхаймер, като трескаво прелистваше страниците. — Позволете да погледна… О, господи!

— Е, какво ще кажете?

— Шпайдел, и на ум не ми идва как е могло да стане това. Никога не съм писал нещо подобно.

— То е напечатано черно на бяло! И това съвсем не е най-лошото изопачаване. Погледнете на страница 690 и се опитайте да си представите на какво ще ви направи Ипатиев, когато разбере как сте се отнесли с неговите открития! Нинхаймер, книгата Ви буквално гъмжи от подобни издевателства. Не зная за какво сте мислили… но според мен нямате никакъв друг изход освен да я изземете. И ще трябва дълго да се извинявате на следващата конференция на социолозите!

— Шпайдел, изслушайте ме…

Но Шпайдел даде сигнал за край на разговора така яростно, че екранът в продължение на петнадесет секунди искреше от смущенията.

И тогава Нинхаймер взе книгата и започна да отбелязва пасажите с червено мастило.

При срещата си с робота професорът се държа изключително добре, само побелелите устни издаваха гнева му. Той подаде книгата на Изи.

— Моля, прочетете пасажите, отбелязани на страница 562, 631, 664 и 690.

За тази работа на робота бяха нужни четири секунди.

— Готово, професор Нинхаймер.

— Тези пасажи се отличават от написаното в първоначалния текст.

— Да, сър. Отличават се.

— Вие ли ги направихте?

— Да, сър.

— Защо?

— Така, както ги бяхте написали, сър, тези пасажи съдържат крайно неодобрителни отзиви за известни групи човешки същества. Сметнах за целесъобразно да изменя някои формулировки, за да не пострадат тези хора.

— Как само посмяхте?!

— Професоре, Първият закон не ми позволява да бездействувам, ако в резултат на това могат да пострадат хора. А вземайки под внимание репутацията Ви на учен и известността, която Вашата книга ще получи сред социолозите, не е мъчно да се разбере, че Вашите неодобрителни отзиви ще причинят несъмнено вреда на тези групи човешки същества.

— А разбирате ли каква вреда сте причинили на мен?!

— От двете злини трябваше да избирам по-малката.

Вън от себе си от ярост професор Нинхаймер напусна помещението. Той твърдо реши, че „Ю. С. Роботс“ ще си плати за всичко.

 

 

Докато обвинението закрепваше постигнатия успех, лекият смут зад масата на защитата се усилваше.

— И така, както е твърдял робот И-Зет–27, действията му са били предизвикани от Първия закон на роботехниката?

— Съвсем вярно, сър.

— С други думи, роботът не е имал друг избор?

— Да, сър.

— От това произтича, че фирмата „Ю. С. Роботс“ е създала робот, който неизбежно трябва да поправя книгите в съответствие със своите понятия за добро и зло. И този робот те са настанили на работа като обикновен коректор. Така ли?

Защитата незабавно и по най-решителен начин запротестира въз основа на това, че обвинителят иска мнението на свидетеля по въпрос, по който той не е специалист. Съдията леко смъмри обвинението, но не можеше да има и съмнение, че стрелата попадна в целта — най-малкото у защитника по този повод не останаха никакви илюзии.

Преди да премине към кръстосан разпит, защитникът помоли за кратка почивка; като си послужи с обикновените юридически формалности, той успя да изкопчи от съдията пет минути.

Адвокатът се наведе към Сюзън Келвин.

— Кажете, доктор Келвин, съществува ли макар и най-малката възможност професор Нинхаймер да казва истината? Наистина ли поведението на Изи е било обусловено от действието на Първия закон?

— Не — отговори Сюзън Келвин, като стисна устни, — това е изключено. Последната част от показанията на Нинхаймер са преднамерено лъжесвидетелство. Изи не е способен да изказва мнения за абстрактните идеи, характерни за съвременните монографии по социология. Той изобщо не е в състояние да дойде до извода, че една или друга фраза от книгата може да причини вреда на определени групи хора. Мозъкът му просто не е пригоден за това.

— Страхувам се, че никога няма да можем да докажем това на неспециалистите — с безнадежден вид каза защитникът.

— Няма да успеем — съгласи се Келвин. — Доказването е много сложно. И нашият единствен изход е да покажем, че Нинхаймер лъже. Нашата линия на атака остава предишната.

— Добре, доктор Келвин — отговори защитникът, — остава ми само да се доверя на Вашите думи. Ще действуваме съобразно с набелязания вече план.

Съдията вдигна и спусна чукчето и професор Нинхаймер отново зае свидетелското кресло. Той се усмихваше едва забележимо, като човек, съзнаващ несъкрушимостта на своята позиция и с наслаждение предвкусваше безсилните атаки на противника.

Защитникът започна разпита внимателно и без натиск.

— И така, доктор Нинхаймер, Вие твърдите, че не сте имали никакво понятие за поправките, които били уж нанесени във Вашия ръкопис, и сте узнали за тях едва при разговора Ви с доктор Шпайдел на 16 юни тази година?

— Съвсем вярно, сър.

— И Вие нито веднъж не прегледахте шпалтите, коригирани от робот И-Зет–27?

— Отначало ги преглеждах, но после сметнах тази работа за излишна. Аз се доверих на рекламните твърдения на „Ю. С. Роботс“. Тези абсурдни… е, е… поправки са само в последната четвърт на книгата, след като роботът, според мен, се е нагълтал с някои познания из социологията.

— Предположенията Ви не засягат делото! — спря го защитникът. — Вашият колега, доктор Бейкър, поне веднъж е видял шпалтите от последната част. Спомняте ли си, Вие сам разказахте за този епизод?

— Да, сър. Той ми каза, че е видял само една шпалта, в която роботът бил заместил една дума с друга.

— Не Ви ли се струва странно, сър — отново го прекъсна защитникът, — че след цяла година непримирима вражда към робота, след като сте гласували против наемането му, след като категорично сте отказвали да имате някаква работа с него — не Ви ли се струва малко странно, сър, че след всичко това сте решили да доверите на робота вашата монография, вашият magnum opus?

— Не виждам в това нищо странно. Просто реших че мога, както всички останали, да се възползувам от услугите на машината.

— И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, се проникнахте с такова доверие към робот И-Зет–27, че дори не намерихте свободно време да прегледате след него собствените си шпалти?

— Аз вече Ви казах, че… е, е… повярвах на пропагандата на „Ю. С. Роботс“.

— Така дълбоко сте повярвали, че дори сте нахокали своя колега, доктор Бейкър, за опита му да провери работата на робота?

— Не съм го хокал. Просто не исках той… е, е… да си губи напразно времето. Тогава това ми се струваше напразно губене на време и аз не придадох особено значение на замяната на думата… е, е…

— Съвсем уверен съм — с подчертана ирония каза защитникът, — че са Ви посъветвали да споменете за епизода със заменянето на думата, за да може това обстоятелство да попадне в протокола… — Изпреварвайки неминуемия протест на обвинението, защитникът прекъсна изречението и измени посоката на атаката. — Работата е там, че Вие сте се разсърдили много на доктор Бейкър.

— Не, сър, ни най-малко.

— Но Вие не сте му подарили Вашата книга, след като е била отпечатана.

— Обикновена разсеяност. Аз и на библиотеката не подарих нито един екземпляр. Професорите са известни със своята разсеяност. — Нинхаймер си позволи да се усмихне предпазливо.

— А не Ви ли се вижда странно, че след повече от цяла година безупречна работа робот И-Зет–27 е допуснал грешки именно във Вашата книга? В книгата, написана от Вас, непримиримия враг на роботите?

— Моята книга беше първият малко по-значителен труд за хората, с който той се срещна. И веднага влязоха в действие Трите закона на роботехниката.

— Доктор Нинхаймер — каза защитникът, — вече няколко пъти Вие се опитвахте да създадете впечатлението, че сте специалист в областта на роботехниката. Безспорно е, че Вие изведнъж сте се заинтересувани много от роботехниката и даже сте взели от библиотеката книги по този предмет. Вие сам споменахте за това, нали?

— Само една книга, сър. Постъпка, която ми изглежда следствие… е, е… на напълно естествено любопитство.

— И тази книга Ви позволи да обясните защо роботът е изопачил — както сами казвате — Вашата монография?

— Да, сър.

— Изключително удобно за Вас обяснение. А уверен ли сте, че интересът Ви към роботехниката не е бил предизвикан от стремежа да използувате робота за своите тайни цели?

— Разбира се, не, сър! — Нинхаймер почервеня.

Защитникът издигна глас:

— С други думи, уверени ли сте, че тези, уж изопачени, пасажи липсваха във Вашия първоначален ръкопис?

Социологът се привдигна от креслото.

— Това… е, е… просто нелепо. Аз имам шпалти…

От негодувание той не бе в състояние да продължава и представителят на обвинението, като стана от мястото си, мазно се обърна към съдията:

— Господине, с Ваше съгласие имам намерение да представя в качеството на веществено доказателство коректурите, предадени от доктор Нинхаймер на робот И-Зет–27 и коректурите, изпратени от посочения робот в издателството. Аз съм готов, ако пожелае моят многоуважаван колега, да направя това незабавно и съвсем няма да възразявам против прекъсването на заседанието, за да бъдат сравнени двата екземпляра коректури.

— Това не е нужно — нетърпеливо махна с ръка защитникът. — Моят уважаван опонент може да представи тези шпалти всякога в удобно за него време. Съвсем не се съмнявам, че в тях ще бъдат открити противоречията, за които ищецът говори. Но аз бих искал да разбера от свидетеля между другото не е ли у него екземплярът от шпалтите на доктор Бейкър?

— Шпалтите на доктор Бейкър? — навъсен попита Нинхаймер. Той все още не се бе овладял.

— Именно, професоре. Аз се интересувам от шпалтите на доктор Бейкър. Вие казахте, че доктор Бейкър е получил от издателството отделен екземпляр шпалти. Мога да помоля секретаря да прочете Вашите показания, щом като започнахте да страдате от избирателно загубване на паметта. Или това е просто характерната професорска разсеяност, както благоволихте да се изразите?

— Помня за шпалтите на доктор Бейкър — отвърна Нинхаймер. — След като предадохме работата на коректурната машина, нуждата от тях отпадна…

— И Вие ги изгорихте?

— Не, изхвърлих ги в кошчето за хартии.

— Изхвърлили, изтрили — не е ли все едно? Главното е, че сте се отървали от тях.

— Това няма отношение към делото — вяло възрази Нинхаймер.

— Няма отношение? — загърмя защитникът. — Абсолютно никакво, ако не се смята обстоятелствата, че сега вече е невъзможно да се провери не сте ли се възползували Вие от непоправените шпалти от екземпляра на доктор Бейкър, за да замените поправените във Вашия собствен екземпляр, именно тези шпалти, които умишлено сте изопачили, за да хвърлите вината върху робота.

Обвинението запротестира енергично. Съдията Шейн се наведе през масата, като всячески се мъчеше да изрази на своето добродушно лице овладялото го негодувание.

— Можете ли Вие, господин адвокат, да приведете доказателства, които биха потвърдили Вашето наистина странно заявление? — попита той.

— Аз нямам преки доказателства, господине — спокойно отвърна защитникът. — Но аз искам да наблегна на неочакваното превръщане на ищеца от противник на роботите в техен сторонник, на неговия внезапен интерес към роботехниката, на обстоятелствата, че той се е отказал от проверката на шпалтите и не е разрешил на когото и да било да ги проверява, най-после на факта, че той преднамерено е скрил своята книга след отпечатването й — всичко това, заедно, с цялата си очевидност свидетелствува, че…

— Чакайте, сър — нетърпеливо го прекъсна съдията, — тук не е място за сложни логически догадки. Ищецът не е подсъдим. А Вие не сте прокурор. Категорично забранявам подобни нападки към свидетели и искам да отбележа, че, решавайки се в отчаянието си на подобна стъпка, Вие много силно разклатихте своите позиции. Ако Вие, господин адвокат, имате да зададете още въпроси, разрешени от закона, можете да ги зададете на свидетеля. Но аз Ви забранявам да устройвате подобни представления в залата на съда.

— Нямам повече въпроси, господине.

Още щом защитникът се върна на своето място, Робертсън изсъска раздразнено:

— Защо Ви беше нужно това? Сега вече окончателно настроихте съдията срещу Вас.

— Затова пък Нинхаймер изгуби спокойствието си — хладнокръвно отвърна защитникът. — Сега той ще нервничи и ще се вълнува. До утре той ще узрее за нашата следваща стъпка.

Сюзън Келвин сериозно кимна с глава.

Разпитът на останалите свидетели на обвинението мина относително гладко. Доктор Бейкър потвърди по-голямата част от показанията на Нинхаймер. След това бяха призовани доктор Шпайдел и доктор Ипатиев, които затрогващо разказаха за чувството на огорчение и дълбоко вълнение, което ги обхванало при четенето на споменатите пасажи. Те изказаха мнението, че професионалната репутация на Нинхаймер е подкопана по най-сериозен начин.

Като веществени доказателства на съда бяха представени шпалти и екземпляри от монографията.

Този ден защитата не задаваше повече въпроси на свидетелите. Обвинителната част свърши и съдебното заседание бе отложено за следващата сутрин.

На другия ден, веднага след възобновяване на заседанието, първия ход направи защитникът: той поиска робот И-Зет–27 да бъде допуснат в съдебната зала. Обвинението веднага протестира и съдията Шейн помоли двамата адвокати да се приближат.

— Това е явно нарушение на законите — разгорещено заяви обвинителят. — Роботът не може да бъде допуснат нито в една помещение, свободно за широката публика.

— Но залата на съда — възрази защитникът — е закрита за всички, освен за лицата, които имат непосредствено отношение към разглежданото дело.

— Самото присъствие в съдебната зала на огромната машина с неустойчиво и погрешно поведение ще предизвика смут сред моите клиенти и сред свидетелите. То ще превърне процеса в бъркотия и безредие.

Изглеждаше, че съдията споделя мнението на обвинителя. Той се обърна не особено дружелюбно към защитника и попита:

— От какво е предизвикано ходатайството Ви?

— Ние се готвим да докажем, че приписваната постъпка на робот И-Зет–27 е абсолютно невъзможна за него. За тази цел са ни необходими известни демонстрации.

— Не виждам смисъл в това, господине — възрази представителят на обвинението. — В дело, където „Ю. С. Роботс“ е ответник, демонстрациите, направени от служащи на „Ю. С. Роботс“, едва ли могат да се разглеждат като сериозни доказателства.

— Господине — намеси се защитникът, — сериозни ли са тези доказателства или не са, имате право да прецените само Вие и в никакъв случай представителят на обвинението. Във всеки случай аз така разбирам тази работа.

— Вие сте напълно прав — каза съдията, засегнат от посегателството над неговите права. — Независимо от това присъствието на робота в съдебната зала ще създаде определена юридическа трудност.

— Господине, надяваме се, че съдебният процес няма да срещне никакви трудности. Ако роботът не бъде допуснат в залата, ние ще бъдем лишени от възможността да представим единственото доказателство в наша защита.

Съдията се замисли.

— А как ще бъде доставен роботът в съдебната зала?

— С този проблем „Ю. С. Роботс“ се сблъсква постоянно. Пред зданието на съда е спрял камион, съоръжен в съответствие със законите за пренасяне на роботи. В камиона в специален контейнер се намира робот И-Зет–27; той е пазен от двама работници. Вратите на камиона са затворени, взети са всички други предпазни мерки.

— Излиза, били сте уверени, че решението ми ще бъде благоприятно за вас — каза съдията, който отново изпадна в лошо настроение.

— Съвсем не, господине. Ако решението е неблагоприятно за нас, камионът просто ще си тръгне. Ние не сме и мислили да строим никакви самонадеяни предположения.

Съдията кимна.

— Ходатайството на защитата е удовлетворено.

Двама работника внесоха на количка контейнера с робота и го разопаковаха. В залата се възцари мъртва тишина.

Когато дебелите плочи на опаковъчната пластмаса бяха прибрани, Сюзън Келвин протегна ръка:

— Да вървим, Изи.

Роботът погледна към нейната страна и също й протегна грамадното си ръчище. Той се издигаше цели два фута над главата на Сюзън Келвин, но я последва покорно, както малко дете, което се държи за майчината си ръка. Някой нервно се изкиска и се задави от смях под съсредоточения поглед на робопсихолога.

Изи внимателно се отпусна в масивното кресло, което съдебният пристав донесе; креслото заскърца, но издържа.

— Когато стане необходимо, господине — започна защитникът, — ние ще докажем, че това наистина е робот И-Зет–27, същият, който бе нает от Североизточния университет за разглеждания от съда период от време.

— Много добре — кимна съдията, — това ще бъде нужно. Лично аз нямам и най-малката представа как Вие успявате да отличите един робот от друг.

— А сега — продължи защитникът, — бих искал да призова моя първи свидетел. Професор Саймън Нинхаймер, моля, заемете свидетелското кресло.

Секретарят смутено погледна съдията.

— Как, Вие призовавате в качеството на свидетел за защитата самия потърпевши? — с нескрито учудване попита съдията.

— Да, господине.

— Надявам се, давате си сметка, че своя свидетел Вие не можете да разпитвате със същата свобода и пристрастие, които са допустими при кръстосания разпит на свидетеля от противната страна?

— Аз правя това единствено, за да се установи истината — угоднически отвърна защитникът. — Трябва да му задам само няколко въпроса.

— Е, какво пък — със съмнение в гласа каза съдията, — Вие знаете по-добре. Извикайте свидетеля.

Нинхаймер излезе напред и бе уведомен, че той все още се намира под клетва. Професорът имаше по-неуверен вид от вчера, сякаш предчувствуваше какво ще стане.

Защитникът го погледна почти ласкаво.

— И така, професор Нинхаймер, Вие предявихте към моя клиент иск на сума 750000 долара.

— Да. Именно на тази… е, е… сума.

— Това са много пари.

— На мен ми беше нанесена много голяма вреда.

— Е, не чак толкова голяма. В края на краищата става дума само за няколко пасажа. Неподходящи, може би, няма да крия, но постоянно се печатат книги с всякакви куриози.

От негодувание ноздрите на професор Нинхаймер затрепериха:

— Сър, тази книга трябваше да бъде върха на моята научна кариера! А вместо това аз бях представен пред целия свят като жалък полуобразован човек, извращаващ мислите на моите многоуважавани приятели и колеги, последовател на нелепи и… е, е… остарели възгледи. Репутацията ми на учен е погубена безвъзвратно. Независимо от изхода на този процес на нито една конференция аз вече няма да мога… е, е… да погледна колегите си в очите. Аз съм лишен от възможността да продължа работата, която бе същност на целия ми живот. На мен е отнета… е, е… целта на живота, унищожен е неговият смисъл.

Колкото и да беше странно, защитникът дори и не помисли да спре свидетеля; през цялата негова реч той разсеяно разглеждаше своите нокти. Когато настъпи пауза, той каза успокоително:

— И все пак, професор Нинхаймер, като имам пред вид Вашата възраст, Вие едва ли сте се надявали да спечелите до края на живота си — да не бъдем дребнави — да кажем повече от 150 000 долара. А Вие искате сега пет пъти по-голяма сума.

Нинхаймер пламна.

— Та нима е пагубен само остатъкът от моя живот?! Аз дори не мога да си представя колко поколения социолози ще ме сочат като… е, е… глупак или безумец. Всичко, което съм постигнал, всички мои успехи ще бъдат погребани и забравени. Моето добро име е опетнено не само до края на дните ми, но и за бъдещи времена, защото винаги ще се намерят хора, които няма да повярват, че за тези изопачения е виновен роботът.

В този момент робот И-Зет–27 стана от креслото. Сюзън Келвин не си мръдна и пръста, за да го задържи. Тя седеше и гледаше напред с безучастен вид. Защитникът едва чуто облекчително въздъхна.

Мелодичният глас на робота прозвуча високо и отчетливо:

— Искам да обясня на всички присъствуващи, че аз допълних определени абзаци в коректурите на книгата, абзаци, смисълът на които бе съвсем противоположен на смисъла в оригинала…

Дори обвинителят бе така потресен от зрелището, което представляваше седемфутовата грамада, когато се обръщаше към съда, че не можа да изрази протест срещу толкова явното нарушение на процедурните канони. Когато накрая дойде на себе си, беше вече късно. Нинхаймер с изкривено от ярост лице скочи от свидетелското кресло.

— Дявол да те вземе! — закрещя в изстъпление той. — Нали ти беше заповядано да държиш езика си зад зъбите…

Опомняйки се, той се запъна и замълча; замълча и роботът.

Обвинителят беше вече на крака и поиска делото да бъде преразгледано.

Съдията Шейн отчаяно чукаше с чукчето по масата:

— Тихо! Тихо! Обвинението, несъмнено, има всички основания за подобно искане, но пак в интерес на правосъдието ще помоля професор Нинхаймер да завърши изказването си. Аз ясно чух, как той каза на робота, че му е било заповядано да си държи езика зад зъбите. Професор Нинхаймер, в показанията си Вие не споменахте и думица, че сте заповядали на робота да мълчи за нещо!

Нинхаймер гледаше съдията, без да може да каже и дума.

— Заповядахте ли на робот И-Зет–27 да държи езика си зад зъбите? Да или не? — продължи съдията. — Ако сте му заповядали, какво точно?

— Господине — пресипнало започна Нинхаймер и замълча.

Гласът на съдията беше безпощаден:

— А може би Вие наистина сте поръчали на робота да направи определени допълнения в текста на коректурите, а после сте му заповядали да мълчи за вашето участие в тази работа?

Яростните протести на обвинението бяха прекъснати от провикването на Нинхаймер:

— Ах, какъв смисъл има да отричам?! Да! Да! — И той се спусна да излезе от залата, но на вратата бе спрян от съдебния пристав, и в отчаянието си, закривайки лицето си с ръце, се отпусна на един стол на последния ред.

— На мен ми е съвсем ясно — каза съдията Шейн, — че робот И-Зет–27 бе доведен тук, за да примами свидетеля в клопка. Ако не беше обстоятелството, че тази клопка позволи да бъде предотвратена сериозна съдебно грешка, аз бих бил принуден да изкажа на адвоката на защитата порицание за оскърбление на съда. Сега обаче вече на всички е ясно, че ищецът е виновен за лъжа и мошеничество, при това съвсем необяснимо, тъй като той прекрасно е разбирал пагубните последствия от тази постъпка за своята научна кариера…

Решението на делото бе в полза на ответника.

 

 

В ергенската квартира на професор Нинхаймер която беше в главното здание на Университета, се раздаде звънът на портиера, който уведомяваше професора, че доктор Сюзън Келвин иска да го види. Младият инженер, който докара Келвин със своята кола, й предложи да я придружи до горе, но тя го погледна с укор.

— Страхувате се, че ще се нахвърли върху мен с юмруци? Почакайте ме тук.

Но на Нинхаймер не му беше до бой. Без да губи време, той прибираше нещата си, като се стремеше да напусне Университета, преди решението на съда да стане известно на всички.

— Дойдохте да ме уведомите за вашия иск? — той предизвикателно погледна Сюзън Келвин. — Напразно се мъчихте, няма да получите много. Аз нямам нито пари, нито работа, нито бъдеще. Нямам дори възможност да платя съдебните разноски.

— Ако търсите съчувствие — студено отвърна доктор Келвин, — от мене няма да го получите. Вие сам се погубихте. Не се страхувайте. Насрещен иск няма да има нито към Вас, нито към Университета. Дори ще направим всичко, което е по силите ни, за да Ви отървем от затвора за лъжесвидетелство. Ние не сме отмъстителни.

— Хм, затова значи още не са ме арестували за лъжливите показания! А аз си блъсках главата защо ли? Впрочем, защо ви е да отмъщавате? — горчиво попита Нинхаймер. — Нали постигнахте сега всичко, което искахте…

— Да, някои неща постигнахме — призна доктор Келвин. — Университетът, както преди ще използува услугите на Изи, но наемът ще бъде чувствително повишен. Слуховете за процеса ще ни послужат като прекрасна реклама и ще позволят да настаним още няколко модела от типа И-Зет, без да се страхуваме, че подобни неприятности могат да се повторят.

— Тогава защо дойдохте при мен?

— Затова, защото все още не съм получила всичко, което ми трябва. Искам да науча, защо така ненавиждате роботите? Та нали дори спечелването на делото не би спасило Вашата научна репутация? И никакви пари не биха компенсирали тази загуба за Вас. Нима Вие погубихте всичко, само за да излеете своята ненавист към роботите?

— Човешката психология също ли Ви интересува, доктор Келвин? — с ядовита насмешка се осведоми Нинхаймер.

— Да, дотолкова, доколкото от поведението на хората зависи благополучието на роботите. С тази цел аз изучих и основите на психологията на човека.

— И то така добре, че ме хванахте в капан.

— Това не беше трудно — отвърна Келвин без сянка от превземане. — Цялата мъчнотия се състоеше в това да не повредим мозъка на Изи.

— Това съвсем отговаря на Вас — да се безпокоите за машината повече, отколкото за живия човек. — Той с негодувание я погледна. Но това съвсем не я трогна.

— Така изглежда само, доктор Нинхаймер. В двадесет и първия век само като проявяваме грижа за роботите, можем истински да се грижим за благото на човечеството. Ако Вие бяхте робопсихолог, сам щяхте да разберете това.

— Аз прочетох за роботите достатъчно много и разбрах, че нямам и най-малкото желание да стана робопсихолог!

— Извинете, но Вие сте прочели само една книга. И тя нищо не Ви е научила. От нея сте узнали, че при правилен подход можете да заставите робота да изпълни много, дори и да фалшифицира книга — трябва само да знаете как да се захванете за работа. Вие сте научили, че не бива да заповядате на робота да забрави за нещо без риск, че това ще бъде открито, и сте решили, че по-безопасно ще бъде просто да му заповядате да мълчи. И сте се излъгали.

— Досетихте се за всичко това по неговото мълчание?

— Догадките тук нямат място. Вие сте действували като любител и познанията не Ви стигнаха, за да заличите следите. Единственият проблем беше как да се докаже това на съда и тук Вие любезно ни помогнахте поради пълното си невежество в така презираната от Вас робопсихология.

— Вижте, има ли някакъв смисъл от цялата тази дискусия? — уморено попита Нинхаймер.

— За мен има — отвърна Сюзън Келвин. — Искам да осъзнаете цялата дълбочина на своите заблуди по отношение на роботите. Вие накарахте Изи да мълчи, като сте му казали, че ако той проговори за това, как сте изопачили собствената си книга, ще загубите работата си. С това Вие сте създали в неговия мозък определен потенциал, който го принуждава да мълчи. Този потенциал се оказа достатъчно силен независимо от всичките ни опити да го премахнем. Ако бяхме упорствували, бихме повредили мозъка на робота.

Но в своите свидетелски показания Вие самият създадохте още по-висок потенциал. Казахте, че тъй като хората ще мислят, че Вие, а не роботът сте написали спорните пасажи, ще загубите много повече от работата си. Казахте, че ще загубите репутацията си, положението си в науката, уважението на колегите, ще загубите самия смисъл на живота. Дори споменът за Вас ще изчезне след смъртта ви. С това създадохте нов, още по-висок потенциал и Изи заговори.

— Боже мой — промърмори Нинхаймер и наведе глава.

Но Келвин беше неумолима.

— А знаете ли защо той заговори? Съвсем не, за да Ви обвини: напротив, той искаше да Ви оправдае! С математическа точност може да се докаже, че той се канеше да вземе върху себе си вината за престъплението Ви, готвеше се да отрече, че Вие имате някакво отношение към случилото се. Това изискваше от него Първият закон. Той се готвеше да излъже, да повреди своя мозък, да причини загуба на корпорацията. Всичко това му се струваше несъществено в сравнение с необходимостта да Ви спаси. Ако макар и малко разбирахте от роботи и от тяхната психология, Вие трябваше да го оставите да се изкаже. Но Вие нищо не разбирахте. Аз бях абсолютно уверена във Вашето невежество и го съобщих на защитника. В ненавистта си към роботите вие смятахте, че Изи ще действува като човек, че той се готви да Ви натопи, за да спаси себе си. В паниката Вие загубихте самообладание и… се погубихте сам.

— От цялата си душа се надявам — развълнувано каза Нинхаймер, — че в един прекрасен ден Вашите роботи ще въстанат срещу Вас и ще ви извият врата!

— Не говорете глупости — отвърна Келвин. — А сега, обяснете ми защо Ви беше нужно всичко това.

Устните на Нинхаймер се изкривиха в тъжна усмивка.

— И така, за удовлетворение на Вашето интелектуално любопитство аз трябва да разсека своя мозък на късчета, а за награда няма да бъда привлечен под отговорност за лъжесвидетелство.

— Наречете го както искате — безстрастно отвърна Келвин. — Но само обяснете.

— За да можете по-нататък още по-успешно да противостоите на изказвания срещу роботите? С най-добро разбиране на причините?

— Така да бъде.

— Ще Ви разкажа — заговори Нинхаймер, — ще Ви разкажа затова, защото моят разказ ще бъде съвсем безполезен за Вас. Все едно, Вие не бихте могли да разберете човешките подбуди. Вие умеете да разбирате само вашите проклети машини, защото самата сте машина в човешки облик.

Той дишаше тежко, в речта му вече нямаше нито паузи, нито стремеж към точност. Изглеждаше, че потребността за точност беше отпаднала за него завинаги.

— Ето вече два века и половина машината избутва Човека и убива майсторството. Пресите и щампите унищожиха грънчарския занаят. Творенията на изкуството са изместени от безлични, неотличими едно от друго дребни украшения, щамповани от машина. Наречете това прогрес, ако искате! За художника останаха само голите идеи; актът на творението е сведен до абстрактни размишления. Художникът седи и измисля — останалото прави машината.

Нима Вие смятате, че на грънчаря е достатъчно само да си представи гърнето? Нима мислите, че на него му стига голата идея? Че не му донася радост усещането на глината, оживяваща под неговите пръсти, когато мозъкът и ръката са равноправни творци? Нима смятате, че в процеса на творчеството между художника и неговите изделия не възникват хиляди обратни връзки, които изменят и подобряват първоначалната идея?

— Но Вие не сте грънчар — каза доктор Келвин.

— Аз съм също творческа личност! Аз замислям и създавам научни статии и книги. Това е нещо повече от обикновеното измисляне на нужните думи и правилното им подреждане. Ако цялата работа беше само в това, тя не би носила удовлетворение, не би доставяла радост.

Книгата трябва да се оформя в ръцете на автора. Необходимо е със собствените си очи да видиш, че растат и се развиват отделните глави. Работиш, преработваш, нанасяш поправки и изменения и виждаш как в процеса на творчеството се разширява и задълбочава първоначалният замисъл. А после, когато дойдат шпалтите, гледаш как изглеждат тези фрази в напечатан вид и отново ги поправяш. Съществуват стотици най-различни контакти между човека и неговото творение на всички стадии от тази най-увлекателна игра и тези контакти радват и възнаграждават създателя за всички мъки на творчеството повече, отколкото всички награди на света. И всичко това ще ни отнеме Вашият робот.

— Но нали нещо е отнело и пишещата машина? И печатарската? Или Вие предлагате да се върнем към преписването на ръкописите?

— Пишещата машина и печатарската отнеха една малка частица; Вашите роботи ще ни лишат от всичко. Днес роботът коригира шпалтите. Утре той или други роботи ще започнат да пишат самия текст, да търсят източниците, да проверяват и препроверяват пасажите, може би дори ще правят заключенията и изводите. Какво ще остане тогава за учения? Само едно — безплодните размисли върху темата какво още би могло да се възложи на робота! Аз исках до спася идващото поколение учени от този адски кошмар. Ето кое беше за мен по-важно от моята репутация и ето защо реших на всяка цена да унищожа „Ю. С. Роботс“.

— Вие не можехте да разчитате на успех — каза Сюзън Келвин.

— Аз не можех да не се опитам — отвърна Саймън Нинхаймер.

Келвин се обърна и излезе. Тя се опитваше с всички сили да заглуши острото чувство на симпатия към загубения човек.

Не може да се каже, че това й се удаде напълно.

Край