Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В Дономага
Оригинално заглавие
Фиалка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 6/1973 г.

История

  1. — Добавяне

Градът се бе разпрострял от полярните ледове чак до екваториалния пояс. Вълните на два океана миеха западните и източните покрайнини на града.

Далеч, отвъд гората на нефтените кули, впили се в морското дъно, се простираха и други градове, но този беше най-големият.

Той се врязваше на два километра в земната твърд и се издигаше четиридесет километра над нея.

Лежеше на сушата като някакъв гигантски октопод, пуснал огромните си тръби-пипала във водата.

Тези тръби всмукваха всичко необходимо за синтезирането на хранителни продукти и предмети за потребление, нужни на Града.

После водата навлизаше под налягане в подземните рекуператори, отнемаше от планетата топлината й, даваше я на Града и отново се изливаше в океана.

На покрива бяха белите дробове на Града. Тук, върху необгледната равнина на регенерационния слой, разположен високо над облаците, слънчевите лъчи разлагаха продуктите от дишането на четиридесетте милиарда души и насищаха въздуха на Града с кислород.

Той бе жив също като хората, които го населяваха — този велик Град, най-грандиозното съоръжение на планетата.

В подземните етажи на Града бяха разположени фабриките. Суровините влизаха в тях, а оттам към Града като непрекъснат поток течеха храна, дрехи — всичко необходимо на многобройното и взискателно население на Града.

Тук под земята, на светлината на фосфоресциращи разтвори, без намесата на човека, протичаха тайнствените, безшумни процеси на Синтеза.

А горе в безкрайните лабиринти на жилищните квартали, както във всеки друг град, се раждаха, умираха, работеха и мечтаеха хората.

* * *

— Утре няма да учим — каза учителката. — Ще ходим на екскурзия в резервата. Предупредете родителите си, че ще се върнете един час по-късно от обикновено.

— Какво е това резерват? — попита едно момиченце с голяма панделка.

Учителката се усмихна.

— Резерватът е място, където са събрани най-различни растения.

— Какво е събрано?

— Растения. През втория срок ще ви разкажа за тях.

— Разкажете ни сега — помоли едно момченце.

— Разкажете ни, разкажете ни! — чуха се и други гласове.

— Сега имаме много малко време, а трябва да ви разказвам надълго и нашироко.

— Разкажете ни, много Ви молим!

— Ох, какво да ви правя! Разбирате ли, Дономага не винаги е била такава, каквато е днес. Преди много столетия е имало малки селища…

— И Градът не го ли е имало?

— Такива големи градове като нашия тогава още не е имало.

— Но защо?

— По най-различни причини. По онова време животът е бил още много примитивен. Хората не умеели да приготвят синтетично храна, хранели се с растения и животни.

— Ами какво е това животни?

— Това ще го учите в трети клас. Та значи тогава… е имало много свободна земя, засявали са я с най-различни растения, които са използували за храна.

— Те сладки ли са били?

— Не зная — тя отново се усмихна. — Никога не съм ги опитвала, пък и не всички растения ставали за храна.

— Че тогава защо са ги… такова?…

— Защо са ги сеели ли? — подсказа учителката.

— Да.

— Сеели са само растенията, които можели да се ядат. А много видове растения сами израствали.

— Как израствали, като децата ли?

На учителката й се струваше, че никога няма да може да се измъкне от лабиринта на въпросите им.

— Ето на, виждате ли! — отвърна тя. — Нали ви казах, че за пет минути няма да мога да ви обясня тези неща. Израснали, защото вземали от почвата хранителни вещества и използували слънчевата светлина. Утре ще видите това със собствените си очи.

* * *

— Мамо, утре ще ходим в резервата! — викна момченцето, още щом отвори вратата.

— Чу ли? Детето отива утре в резервата.

Бащата сви рамене.

— Нима резерватът още съществува? Аз мислех…

— Съществува, съществува! Учителката всичко ни разправи за него. Там има разни растения, те ядат нещо от земята и растат! Разбираш ли, сами си растат!

— Разбирам — каза майката. — И аз съм ходила там преди около двадесет години. Всичко това е много трогателно и много… наивно.

— Не знам — каза бащата, — на мене, честно казано, резерватът не ми направи особено впечатление. И освен това, голата земя там не е много приятна гледка.

— Спомням си, че там имаше трева — мечтателно произнесе майката, — цяло килимче от гъста трева.

— Лично аз предпочитам под от топлоизлъчваща пластмаса — отговори бащата.

* * *

Асансьорът плавно забави стремителното си спускане.

— Тук ще трябва да се прехвърлим — каза учителката. — Бързите асансьори са само дотук.

Те дълго стояха пред една смешна врата с решетки и наблюдаваха как две стоманени въжета бавно се навиват на скърцащи макари, докато най-сетне отдолу изпълзя странна кутия със стъклени врати.

Учителката с мъка отвори решетъчната врата. Децата, подтиснати от непривичната обстановка, мълчаливо влязоха в кабината.

Асансьорът прещракваше тихичко на всеки етаж и слизаше все по-надолу и по-надолу. Тук вече нямаше нито светещи стени, нито топъл въздух, наситен с аромати. Познатите приятни миризми на привичното им синтетично обкръжение изчезнаха, а новите събуждаха у децата смътна тревога. Четириъгълникът на бездънната шахта бе облян от ярката, режеща очите светлина на луминесцентните лампи. Грапавите стени сякаш всеки миг щяха да се затворят над главите им и завинаги да ги погребат в този странен, безрадостен свят.

— Много ли има още? — попита момченцето.

— Още двадесет етажа — отговори учителката. — Резерватът е най-долу, защото растенията имат нужда от земя.

— Искам да си отиваме! — захленчи най-мъничкото момиченце. — Не ми харесва тук!

— Ей сега, моето момиче, още малко — каза учителката. На нея също не й бе много приятно тук. — Потърпи още мъничко.

Долу нещо издрънча силно и кабината спря.

Учителката слезе първа, след нея едно през друго наскачаха децата.

— Всички ли сте тук?

— Всички — отвърна момченцето.

Намериха се в полутъмен коридор, краят на който се губеше в мрака.

— Вървете след мене.

Няколко минути те вървяха мълком.

— Олеле, тук нещо капе от тавана! — изписка момиченцето с панделката.

— Това е от тръбите, по които водата отива в резервата — успокои го учителката. — Те са много стари и, изглежда, са се напукали.

— А къде е резерватът? — попита момченцето.

— Ето тук — учителката открехна обкованата с желязо врата. — Влизайте един по един.

Замаяни от внезапната смяна на полумрака с ярка светлина, децата неволно зажумяха. Изминаха няколко минути и едва сега любопитството надделя и те се заоглеждаха наоколо.

Такова нещо досега не бяха виждали.

Безкрайният кладенец, на дъното на който се намираха, беше цял изпълнен със слънце. Потокът светлина се лееше отгоре и сякаш по стените на шахтата лумна жълт пламък, всички цветове на дъгата преливаха и в най-дребните капчици вода от мъничкото фонтанче, от земята се вдигаха тежки, гъсти изпарения.

— Това е слънцето — каза учителката, — вече съм ви разказвала за него. Специални огледала, поставени най-горе, улавят слънчевите лъчи и ги насочват надолу, за да осигурят на растенията условията, при които те са живели преди много столетия.

— То е топло! — извика момченцето, протегнало ръце. — То е топло, това слънце! Гледайте, аз го хващам с ръце!

— Да, то е много горещо — каза учителката. — Температурата на повърхността на слънцето е шест хиляди градуса, а във вътрешността му е още по-висока.

— Не, не е горещо, то е топло — възрази момченцето. — То е като стените в къщи, ама е съвсем друго, много по-хубаво е! Ами защо на нас в Града не ни дават слънце?

Учителката се понамръщи. Знаеше, че има въпроси, които пораждат цяла лавина от други въпроси. В края на краищата това са просто деца и им е много трудно да намерят верния отговор на проблемите, които често довеждат до задънена улица дори и философите. Нима можеш да им обясниш, че четиридесетте милиарда души… И все пак трябва да отговори нещо на всеки въпрос.

— Ние не бихме могли да съществуване без слънцето — каза тя и погали момченцето по главата. — Целият ни живот зависи от слънцето. Само че растенията използуват слънчевите лъчи направо, а ние ги караме да работят в регенерационните съоръжения и в слънчевите батерии. А пък слънчевата светлина изобщо не ни е необходима. Нима нашите светилници не ни дават достатъчно светлина?

— Ама тя е съвсем друга, тя е студена! — упорито каза момченцето. — И не може да се лови с ръце, а тази може.

— Така ти се струва. Догодина, като започнете да учите физика, ще разбереш, че само така ти се струва. А сега да помолим градинаря да ни покаже растенията.

Градинарят беше много стар и много странен. Беше нисичък, с дълга бяла брада, която стигаше чак до под кръста му. А очите му бяха съвсем мънички. Като две зирки, над които стърчаха сивите храстчета на веждите му. И беше облечен в някаква чудновата бяла престилка.

— Той истински ли е? — попита момченцето.

— Тихо! — пошепна му учителката. — По-малко приказвай, повече гледай.

— Ама аз мога и да гледам, и да говоря — каза момченцето. Стори му се, че градинарят поотвори едното си око и му намигна. Но не беше сигурен в това.

— Ето тук — започна градинарят с тъничък гласец, — ето тук са полезните растения. Петдесет стръка пшеница. Те още не са узрели, но след месец на всяко стебълце ще се появят по няколко класчета със зърна. Някога са използували тези зърна за храна, правели са от тях хляб.

— Вкусен ли е бил? — попита момиченцето с панделката.

— Никой не знае — отвърна дребничкият старец. — Рецептата за приготвяне на растителен хляб е отдавна изгубена.

— А какво правите зърната? — попита учителката.

— Част от тях се използува за отглеждането на нова реколта, друга част се изпраща за подмяна на неприкосновения музеен фонд, а останалото… — той безпомощно разпери ръце, — налага се да изхвърляме останалото. Защото земята ни е много малко — имаме само ей тази леха с пшеница, две дървета, малко цветя и една полянка с трева.

— Хайде да разгледаме цветята — предложи учителката.

Градинарят ги заведе пред малка лехичка.

— Това са теменужки — единственият вид цветя, който се е запазил. — Той се наведе и внимателно оправи едно подгънато листче. — По-рано, когато още е имало насекоми и опрашването…

— Те това още не са го учили — прекъсна го учителката.

— Може ли да ги пипна? — попита момченцето.

— Наведи се и ги помириши — отвърна градинарят. — Много хубаво миришат.

Момченцето застана на колене и вдъхна нежния аромат, примесен с мириса на гореща влажна земя.

— Ох! — прошепна то и се наведе още повече. — Ох, ама това е… — Беше му много трудно да изрази всичко, което чувствуваше. Ароматът събуждаше у него някакви спомени — неясни, и тревожни.

Другите деца вече бяха разгледали тревата и дърветата, а момченцето стоеше все така на колене, скрило лицето си в меките, благоуханни листчета.

— Хайде, стига толкова! — Учителката погледна часовника си. — Време е да си тръгваме. Благодарете на градинаря за интересната екскурзия.

— Благодарим! — в хор извикаха децата.

— Довиждане! — каза градинарят. — Пак елате някой ден.

— Непременно! — отвърна учителката. — Тази екскурзия влиза в учебната програма на първи клас. Ще дойда чак догодина с други ученици.

Момченцето вече беше на вратата, когато се случи чудо. Някой го дръпна отзад за ръкава. То се обърна и градинарят му подаде една откъсната теменужка. И заговорнически сложи пръст на устните си.

— Това… за мене ли е?! — тихо попита момченцето.

Градинарят кимна.

— Тебе чакаме! — подвикна на момченцето учителката. — Все се бавиш.

— Идвам! — то пъхна цветчето в пазвата си и се промуши през вратата.

* * *

Тази вечер момченцето си легна по-рано от обикновено. То изгаси лампата, сложи теменужката на възглавницата до себе си и дълго лежа с отворени очи, замислено за нещо.

Вече се бе съмнало, когато майката чу някакви странни звуци, които се разнасяха от детската стоя.

— Май детето плаче — каза тя на мъжа си.

— Сигурно се е преуморил на тази екскурзия — измърмори той, като се обърна на другата страна. — Аз още снощи забелязах, че е някак странен.

— Чакай да видя какво става — каза майката и облече пеньоара си.

Момченцето седеше на леглото си и горчиво плачеше.

— Какво има, детето ми? — Тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Виж! — то отвори юмручето си.

— Какво е това?

— Теменужка! — Върху дланта му имаше няколко смачкани листенца и едно омекнало стебълце. — Това е теменужка, градинарят ми я подари. Тя толкова хубаво миришеше!

— Недей така, глупчо! — каза майка му. — Плаче ли се за такова нещо?! Имаме такива прекрасни рози.

Тя стана и донесе от съседната стая ваза с цветя.

— Ще ти ги пусна на най-силния аромат, искаш ли?

— Не искам! Тия цветя не ми харесват!

— Но те са много по-красиви от твоята теменужка и по-хубаво миришат.

— Не е вярно! — каза детето и удари с юмруче по възглавницата. — Не е вярно! Теменужката… тя е съвсем друга, тя… тя… — и момченцето отново заплака, защото тъй и не намери нужната дума.

Край