Борис Зубков, Евгений Муслин
Носители на вечност

Сега всичко около мене е чисто и прозрачно — и собствената ми ръка, и шкафчето с термометрите, и чашата с нагарчащото лекарство. Цялата болница е пропита от чистота и прозрачност. Впрочем моите лекари не казват „болница“, а „лечебница“. Сякаш аз мога да бъда лекуван и излекуван! Уви, навремето прекалено много се ровех из книгите, посветени на най-малките и бездушни твари, които, не знаейки нищо за съществуването на човека, жестоко го карат да страда. Льовенхук ги е нарекъл „анималкули“ — малки животни. О, доблестни анималкули, вие загивате с милиарди и изчезвате на дъното на Световния океан. Там, под тежестта на мъничките ви трупове се превива земната кора и океанът излиза извън бреговете. Яростта, с която се размножавате, е неизтощима. Тежко на оня, който се изпречи на пътя на тая ярост. Вие може и него да притиснете към земята, както карате да се превива самата Земя… Докъде стигнах — трупове, ярост, притискане към земята… Долу такива мисли, долу! И какво общо има с цялата тая работа океанът! Аз никога не съм се занимавал нито с микробиология, нито с биохимия…

Пак тази болка… Тя започва от една точка на тялото, разширява се и обхваща всички ъгълчета… Всичко наоколо почернява.

Аз мечтаех да подаря на хората безсмъртието на всички вещи, които ги заобикалят… От къде започна всичко? Забравил съм. Нима и паметта ми е болна? Жалко. Някой беше казал: „Нашето аз, това е синтез на паметта“. Щом не помня, значи не съществувам…

Поне да си спомня началото. Началото… Сигурно беше там, в студената работилница по време на войната. Работех като шлосер в ремонтната база на една текстилна фабрика. На колко си годинки? Петнайсет свърших… Стругове — привидения от миналия век, инвалиди, издъхващи от хроничен глад за запасни части. Ние донасяхме в работилницата изглозгани, изпотрошени детайли и за стотен път се опитвахме да върнем на обезобразените парчета метал изгубената форма. Ние ги дялахме, изстъргвахме, човъркахме ги със секачите и плачехме от суровата неподатливост на метала, от студовете (в работилницата беше минус 5), от оскъдната военна храна — столът ни хранеше с овесена отвара с пищното име „суфле“ и зелени кюфтета от листа на цвекло.

Може би тъкмо тогава, когато с тъпо отчаяние се взирах в износените детайли, а майсторът на цеха, застанал зад гърба ми, чакаше чудото на обновяването, тъкмо тогава се зароди някъде в едно мъничко ъгълче на мозъка ми Идеята. После дълги години тя дремеше свита като стегната пружинена буца. Тя се отпусна, когато работех вече в проектантски институт.

… Проектанти в бели престилки. Прозорци колкото два човешки боя. Къде си ти, полумрачна работилница? Аз също съм в бяла престилка, но мислено се ровя в пръстта на градските улици — проектирам кабелни трасета. Веднъж в института докараха една тръба. Интересна, ръждива, чудесна, спечена тръба. Половин година беше заровена в земята, запазвайки във вътрешността си високоволтов кабел. Трябваше бързо да измъкнем кабела от тръбата. Не беше лесно! Измъкнахме само медните жици, обвивката на кабела остана в тръбата. Беше залепнала! В института донесоха парче от злополучната тръба. Събра се консилиум, не по-лош от тоя, който сега се събира около моето легло. Аз също отидох. Вътрешността на тръбата беше покрита със слуз. Пипнах с пръст. Просто така, за по-голяма тежест, сякаш нещо си мисля. Слузта изобщо не се оказа слуз, а твърд, блестящ налеп. Изведнъж това някак си ме порази. Почти ми стана лошо. Сякаш в ръцете си държа голяма находка, а тя ми се изплъзва и аз чувствувам, че ей сега всичко ще изчезне и ще остане само тъжното усещане за загубата. Ето кога се събуди Идеята, която толкова години беше спала!

Участниците в консилиума се разотидоха, а аз взех парчето тръба и го замъкнах на своето бюро. Вечерта рязах, драсках, човърках сребристия налеп с ножче за подостряне на моливи. Ножчето се счупи, но останаха драскотини. За да пусна прах в очите, изсипах в тръбата пръстта от една саксия и боднах някакво цвете. Това беше първата ми лаборатория. Тя се намираше на перваза на прозореца, до чертожната дъска. Търпение, търпение! Чаках три месеца. Пак беше вечер, когато с треперещи ръце изсипах пръстта от тръбата в кошчето за боклук.

Блестящият слой беше излекувал раните! Драскотините бяха изчезнали… какви неизвестни досега микроби образуваха много тънък метален налеп, който точно повтаряше формата на тръбата. Микроорганизмите лекуваха раните на метала, бях ги намерил. Случайно ли беше това или неслучайно? Колко много такива неслучайни случайности познава науката. Пеницилинът е бил открит в плесенясала лабораторна чашка, чието съдържание само по недоглеждане не е било изхвърлено в кофата за смет…

Нас ни заобикалят малки великани. Някъде бях прочел думите на Пастьор, с които той се обръща към пивоварите, винарите и кожарите: „Мислите, че вие правите бирата, обработвате кожата и получавате вино? Вие само управлявате сляпо и затова не много умело пълчища невидими за окото същества, които работят във вашите бъчви!“

Колко книги е написал Пастьор? Два тома, десет, сто? А какво е останало в паметта ми? Два-три реда. Хората не помнят всичко. Голямо щастие е, ако от твоята книга на живота те запомнят само един ред. А може би дори е много добре, че животът не е безкраен? Мнозина не биха бързали да увековечат себе си и не биха създали нищо истинско ценно, ако имаха пред себе си безкраен живот.

Уви, моето откритие криеше в себе си зла насмешка. Микродребосъците носеха вечен живот за метала и едновременно варяха опасна отрова за човека. Първият пострадал бях аз. Единственият болен. Поздравленията се приемат в часовете за посещение на болните от роднини и познати.

Впрочем, отначало микробите се държаха спокойно. Макар че нямаха нищо против да побезобразничат. Опърничавите дребосъци мъчно се поддават на дресура. И така аз ги намерих в ръждясалата тръба. Тъкмо там, в тая обикновена, удивителна, нищо и никаква, скъпоценна тръба. Откъде я бяха донесли в института? Никой не помнеше. Къде я бяха изровили? В района на строителите или при Новите къщи? Или при проектирания Пролез? Целият град беше разровен от строителите. За това уникално парче кафяв метал аз направих специален термостат — топло, уютно гнезденце. Там, в гаража.

Тъкмо по това време моят приятел си продаде Москвича. Беше му омръзнало да търси гуми и да тича за спирачно масло. Пък и шасито на колата цялото беше ръждясало и приличаше на истинско решето. Остана автомобилният обор под името „Тухлен гараж“. Там аз си направих лаборатория. Първата работа на всеки изобретател е да си направи собствена лаборатория. Благодарение на приятелската щедрост аз получих четири неизмазани стени и две дълги полици с петна от бензин и машинно масло. Напред!

Много скоро аз се убедих, че в сребристия налеп се крият десетки различни видове микроорганизми. От тази жива смес трябваше да се отделят дребосъците само от една порода и да се опитомят. Чувствувах се като укротител сред манеж на цирк. Але-хоп! Удар с бича и… след този удар не ставаше нищо. Просто разтърсване на въздуха. Лъвовете и мечките — това е нещо доста осезателно. Даже слепият би могъл да отличи бялата мечка от кафявата. А на мен дори микроскопът не ми подсказваше къде са бактериите от единия вид и къде са от другия. Понякога вземаше връх породата от честните строители. Тогава опитът излизаше сполучлив. Аз ликувах. Мъничките строители възстановяваха метала от окисите, получаваха молекули метал — от прахта, която се носеше из въздуха, от смазочните остатъци от ръждата… Те строяха и строяха, образуваха от малки зрънца най-тънки метални слоеве, възстановяваха разваления детайл, заличаваха всякакви рани, пукнатини и каверни. С идеална точност те връщаха на обезобразеното метално парче загубената форма. Тайнството на обновлението се извършваше непрекъснато, безшумно и точно. Аз вече виждах как милиони машини, скрили в утробата си колонии от бактерии, работят вечно, без страх от износване, драскотини и ръжда. Свят от вещи, непознаващи тленност и разпадане. Вечно млади статуи, вечно живи двигатели, навеки непоклатими мостове и кули.

Заедно с дребосъците строители се беше приютила породата на безобразниците и хулиганите. Понякога тези малки анархисти прогонваха строителите и опитите даваха кошмарен резултат. Бактериите образуваха върху метала безобразни израстъци, мъхнати игли, безформени плесканици. Скулпторът абстракционист би умрял от завист, ако видеше техните етюди. Спорите на бактериите се носеха из въздуха в гаража, кацаха на каквото им попадне и веднага даваха кълнове.

Колко ми досаждаха те! Веднъж проникнаха в катинара на гаража и ключът срасна с ключалката. Катинарът трябваше да се разбива с длето и чук. Същата вечер открих, че не мога да съблека якето си. Ципът беше заприличал на гръбнак от риба, всички зъбци се бяха слели един с друг. Разваленото яке беше нищо. По-лошо беше, когато се чу оглушителен взрив и нащърбеното метално парче изсвири над главата ми и се заби в дървената полица. Бактериите бяха разкъсали пожарогасителя — бяха се натрупали в него, разрушили стъклените балони с пенообразуващите вещества и наред с това бяха залепили отвора, откъдето минаваше пяната.

Взрив… Вероятно тогава спорите на бактериите много гъсто бяха изпълнили въздуха в лабораторията. Но и преди взрива всичко наоколо беше пропито от тях. Сандвичът, който ядях, въздухът, който дишах. В човешкия организъм ще се намерят най-различни метали, дори половин грам злато ще се събере. Струва ми се, че аз чувствувах как бактериите събират в едно цяло молекулите на желязото и никела и покриват с метал вените и артериите. Те объркват обмяната на веществата и, съзиждайки, разрушават. Колко много невидими врагове има пред нас… Когато чумата косяла жителите на Атина, само Сократ останал здрав. Може би още тогава философът е знаел тайната на целебните ваксини? Знаем ли ние всичко за света на най-малките днес? Ако изведнъж се окаже, че заедно с мен живее съвременен Сократ? И аз се надявам, надеждата — това е сънят на бодърствуващите. Утешително… Болка… Отново всичко наоколо причернява от болка.

Лекува ме Ростислав Георгиевич. Мил доктор от старомоден тип. Връзката му е като въже. Очилата му — с най-уродливите рамки, каквито могат да бъдат измислени. Писалката му пуска и е завита с парцалче. Но въпреки това по пръстите му има мастилени петънца. Ростислав Георгиевич всеки ден идва при мене с някаква новина и съвсем оригинална медицинска идея. Окуражава ли ме? Сигурно. Аз научавам, че някъде си д-р Х препоръчва при хипертония… по-малко да се диша. А доктор У е излекувал неизлечими шизофреници, като е извършил с тях алпинистки поход до Елбрус и уж някъде си в Австралия някакъв професор по цвета на очите разпознавал 44 болести. По такъв начин той, изглежда, ме обнадеждава, че моята болест може да бъде разкрита от някой медицински гений. Надеждата, това е сънят на бодърствуващите…

Въпреки най-различните странности, Ростислав Георгиевич е уважаван от всички, а болните шепнешком казват: „Той прави чудеса!“ Едно добро, здраво чудо в моето положение би било хубаво нещо.

През последните два дни Ростислав Георгиевич си придава тайнствен и загадъчен вид. Но неговите малки хитрости са наивни и лесно се разбират. Цялата тайна се състои в това, че днес аз ще бъда прегледан от едно „светило“ на микробиологията. Светилото ще произнесе присъда. Окончателна, неподлежаща на обжалване…

Аз вече съм се сблъсквал с едно такова „светило“. То даде отзив за моето откритие. Това също беше присъда, сурова и несправедлива…

Половин година се мотах в гаража-лаборатория, докато се реша официално да обявя за своето откритие.

Как писах тогава за изобретението си? Струва ми се така: „Предлагаме начин за самообновяване или самовъзстановяване на всякакви метални части, детайли, машинни възли, механизми, здания и съоръжения. Начинът се състои в следното: с цел постепенно и непрекъснато да се образуват мономолекулярни слоеве на метала, предлагаме да се използуват бактерии, открити и отделени в чист вид от автора на настоящото предложение, и наречени от него БАЦИЛУС ТЕРУС…“ Официални тромави думи. Аз научих наизуст тази прекрасна формулировка.

Светилото на микробиологията написа отзив за моето предложение. Той избегна същността на работата, беше засегнат от идеята за вечността на вещите. Той гледаше от своята кула. Отегчително и безпрекословно беше изложил точките и подточките, от които се виждаше, че аз съм едва ли не злонамерен убиец. Той доказваше, че би било престъпно непредпазливо да се заселват редом с хората микроби от неизвестен досега вид. Необходими били предварителни масови експерименти върху животни. Трябвало да се проследи няма ли Бацилус Терус да окаже вредно влияние върху потомството на опитните маймуни в четвърто поколение! Практическото приложение на моята идея се отлагаше за петдесет, сто, а може би и за сто и петдесет години. Страх пред новото, нищо повече! Но нали аз се разболях? Глупости. Всяка техника е опасна за незнаещия. И с шевна машина човек може да си нарани пръста. Моята болест е глупава случайност, а светилото е страхливец, страхливец! И аз му го казах. Отидох да го склоня поне малко да смекчи убийствения си отзив. Но не издържах, вбесих се и му наговорих куп глупости. Устните ми се разтрепериха, аз почервенях, дори затропах с крака… Светилото също почервеня и затропа с крака. Скарахме се страшно…

Кой от нас е прав? Прогресът в техниката винаги носи риск. Опитвали са да забранят автомобила, предполагайки, не без основание, че той ще плаши конете, впрегнати в карети, а файтонджиите ще понесат големи загуби. Срещу локомотива се опълчиха лекарите, които предсказваха, че пасажерите ще имат гърчове и болки в цялото тяло от голямата скорост и друсането. Дори невинният телефон и той навремето беше смятан за нездравословен.

Но никой не успя да забрани нито автомобилите, нито локомотивите, нито телефоните. И нито едно светило няма да може да забрани моето откритие. Ние още ще се борим. Ако… ако аз изобщо някога ще мога да се боря. Безсмъртен ли е човек? Колко религии са си задавали този въпрос. И всяка религия е само гаранционна разписка за вечен живот, всеки бог — само доставчик на безсмъртие. Боговете и безсмъртието съществуват заедно и загиват заедно. Загиват. Остава реалността. Реалната материя, от която съм направен аз, е била преди милиарди години част от Вселената и ще си остане част от нея след милиарди години. Безкрайното минало е фокусирано в моето тяло, безкрайното бъдеще се излъчва от него.

Ростислав Георгиевич все пак се мъчи да излекува тялото ми. Добрият доктор Охболи! Аз си мисля, че не му е било много леко да доведе Светилото по микробиология. Интересно кой ли ще е той? Зная ли му името от статиите и книгите?…

… Сестрите се засуетиха. На болничния хоризонт изгряваше Светилото… Ето, то се приближава. Господи, това е моето Светило! Същият, на когото аз тропах с крака и виках: „Страхливец! Консерватор!“ Ростислав Георгиевич, благодаря ви за прекрасния сюрприз! Колко голямо значение в живота на човека има неговото положение — хоризонтално или вертикално. Маймуната е станала човек, когато е заела вертикално положение. Аз съм в хоризонтално положение — аз съм поразен, не съм прав, уличен съм в лекомислие и невежество. Светилото се извишава вертикално — той тържествува, той е прав и непогрешим. Какво казва? Не, не казва. Произнася!

— Вие ни причинихте маса грижи. От мене поискаха да реша въпроса с вашия гараж, извинявам се, с вашата лаборатория.

— Как да постъпите с моята лаборатория? В какъв смисъл?

— В единствено възможния. В смисъл да се унищожи. Но как? Да се изгори? Къде е гаранцията, че бактериите няма да се възродят от пепелта? Да се дезинфекцира? Но с какво? Сублиматът за тях е просто глътка минерална вода. Интересно какво бихте предложили вие?…

— Не знам.

— Изчерпателен отговор. Благодаря ви, колега.

Колко жлъч в думата „колега“!

— Вие, разбира се, сте измислили начин да унищожите лабораторията?

— Не се съмнявайте, измислил съм. Ние оградихме гаража от всички страни с непристъпна висока ограда и изляхме отгоре петнайсет самосвала с бетон. Сега там има огромна бетонна пещера, от която вашите Терус няма да се измъкнат. А вътре в лабораторията, за по-голяма сигурност, е хвърлена ампула с реактивен кобалт. Аз предупреждавах, че самодейната работа с неизучени микроорганизми е червива с последици, които не се поддават на контрол…

— Аз вече нямам нужда от лекции…

— Да се учиш никога не е късно.

Колко е банален! Скоро ли ще си иде?…

— Няма да ви проверявам пулса, това е задължение на Ростислав Георгиевич. Аз ще се заема с тия… Терус. Ще се постарая да направя всичко, което е по силите ми. Довиждане.

Той ще направи всичко, което е по силите му. Каква великолепна стандартна, обнадеждаваща и студена формулировка. Той ще направи всичко, което е по силите му. Заради кого? Заради един самоук, който се е осмелил да проникне в науката, която той смята за своя лична собственост. Заради какво? Не, разбира се, той е добросъвестен човек. Нима аз имам повод да се съмнявам в това? Той ще направи всичко, което е по силите му. Но с какво сърце. Той ще повика при себе си един свободен лаборант… А лаборантът е свободен, ако е лош лаборант. Той ще покани при себе си някой свободен сътрудник, а свободен научен сътрудник е само онзи, чиято глава е свободна от науката. Той ще им нареди да се „занимаят“ с Бацилус терус. На заместника — той си има заместник — ще каже: „Проследи какво става.“ И ще се успокои — ще направи всичко, което е по силите му — наредил, задвижил, проследил. Мога да ликувам и да си лежа спокойно…

Сестро, сестро, елате! Започва пристъп…

Защо навън има пламъци? Слънцето залязва… Отблясъците на жълтата звезда сега светят не само на земята. Вече не лежа, летя. Аз бих могъл сега да отлетя на друга планета… Алени езици зад стъклото на илюминатора. Огнени вихри изгарят стъклото. Парцаливи отровни мъгли търсят хората, скрити зад тънката метална обшивка. Но всички са спокойни. Нас ни охраняват пълчища Терус. В молекулите на техните тела атомите на кислорода са заменени с атомите на силиция и дребосъците могат да се наслаждават от прохладата при хиляди градуси температура. Те живеят върху обшивката на нашия кораб. Сега разгорещени вихри омитат милиарди огнеустойчиви дребосъчета. И веднага на тяхно място се раждат милиарди и милиарди нови. Те се размножават с чудовищна бързина. Потоците от огъня са безсилни да надвият размножаването на живите огнеупорни частици. За първи път се изпробва биохимичната защита на космически кораби.

Колко далече отиде ти. Върни се на земята. Там, дето коравата кожа на земята е издълбана от сухи бръчки. Голяма суша, прах, всичко се е спекло. Плуговете с устрем разрязват сивата земна кора. Не, това не са плугове, а две стоманени крила, които разпарят земята, прокарват гигантска бразда на канал. На метри дълбочина, на десетки метри ширина. Управляваният по радиото каналопроход догонва птицата. Натискът върху земните пластове е толкова бърз, че излитащите изпод плуга каменни парчета съскат, падайки върху влажната земя — парчетата са нажежени. А в микрограпавините на стоманените ножове живеят колонии Терус. Те жадно извличат от земята атомите на желязото, веднага го прикрепват към техния метал, непрекъснато попълвайки загубите. Стоманените крила не са заплашени от разруха, работи вечен плуг.

Моята лаборатория е превърната в бетонна пещера. Надгробна плоча, издигната върху отломъците на мечтите ми.

Днес Ростислав Георгиевич е тъжен. Не намира думи да ме окуражи. Светилото изгря на нашия болничен небосклон и се скри. Не бърза. Десет денонощия прави всичко, което е по силите му.

Бих искал да подаря на Ростислав Георгиевич едно чугунено кученце, малка евтина фигурка. Но тя е уникум. Единствен в света и сега — уви! — неповторим.

Фигурката на кученцето беше на масата в гаража. Стара статуетка с една отчупена лапичка. И тази лапичка порасна за една нощ! Аз видях това с очите си! С някакъв странен усет Бацилус Терус налучкаха насоката на отчупените кристалчета чугун и го доизграждаха. Когато статуетката се е раждала от нагорещената маса, тя е била пронизвана от силовите линии на земното магнитно поле, в нея са възниквали силите на разпъването, налягането, разместването на микрочастиците, които са се слепвали в едно цяло. Металът е изстинал, но е запечатил и запазил следите от тези сили. Сега микробите строители вървяха по невидимите сили, движеха се надолу по замръзналите силови линии. Те доизграждаха скулптурата, създавайки изчезналото, възстановявайки загубеното.

Цялото минало на човечеството е записано върху метал. Коринтският бронз, сиракузките монети, медалите на шаха на Хорезм, манистата на славяните, оръдията от бронзовия век… Картините са рисувани с бои, смесени с олово и желязо, надписите върху мрамора са изсичани с метални клинове, книгите са печатани с метални типи… Навсякъде парчета от метал, следи от него, отпечатъци, прах и петна. Статуите, осакатени от фанатиците, изтритите надписи, избледнелите ръкописи, потъмнелите картини — всичко това може да се възстанови. Забравените цивилизации ще възкръснат от пепелта. На дребните строители им предстои голям живот… Нищо не им предстои. Те са зазидани в бетонна пещера…

„И пак настъпи ден. И пак настъпи нощ.“

А когато току-що беше свършил последният пристъп, изгря Светилото. Той се приближи до мен. Какви странни очи. Какви възпалени безумни очи…

— Гледате очите ми? Не обръщайте внимание. Аз не съм спал единадесет денонощия. Вземах дианол. Силно възбудително средство. Ще трябва половин година да правя крайно неприятни процедури, за да го прогоня от организма си. Никога не бих се решил да се тъпча с такъв боклук, ако не беше бързането. Ростислав Георгиевич ми каза, че на вас ви остават не повече от три седмици. Извинете, аз ще седна на леглото. От тоя дианол сърцето ми работи като бясно… Спомняте ли си откъде тръгна всичко при вас? От ръждясалата тръба. Аз намерих мястото, откъдето са я изровили. Всичко дигнах на крак и го намерих. Интересуваше ни пръстта на това място. Пръстта запазва много неща! И аз нещичко намерих… Причината за болестта и възможността за нейното лечение се намираха една до друга. Почти една до друга, ако не смятаме шейсетте и три опита. Ние намерихме антитела, които убиват вашите кафяви твари. Опасността от заразата за човек изобщо се оказа нищожно малка, на вас просто не ви е провървяло. Във всеки случай всяка домашна котка от гледна точка на микробиологията е много по-страшна опасност, отколкото вашите вечни машини…

Всичко е спасено!

— Вие сте занемарен случай, но смятайте, че вече всичко е минало. Вашето оздравяване сега е само въпрос на време. Аз няма да се извинявам за онова парче бетон, в който превърнах лабораторията ви. Хората са по-важни от лабораториите, а за сега — уви! — те не са вечни. Впрочем, аз исках да поговоря с вас тъкмо по този въпрос. Струва ми се, че микроби подобни на вашите Терус могат да внесат нещо принципно ново в медицината. Представете си, че ние ги накараме да обновяват някои тъкани от нашия организъм? На първо място това би могло да бъде костната тъкан.

Може би вечни ще станат не само машините?