Емил Христов
Стачка

В първия момент Полтаво не разбра с кого говори шефът. Освен шишкавата фигура зад бюрото в кабинета нямаше никой. Но когато от полуобърнатото кресло се разнесе тъничък писклив глас, той съзря хилавото тяло на господин генералния директор на заводите „Бианка“. От опит инженерът знаеше, че след всяко посещение на „пигмея“ предстоят часове напрегната работа. Защото господин Феручини беше не само най-щедрият, но и най-капризният клиент на фирмата.

Полтаво почака, докато Сартуцио изведе клиента. След това се настани в още топлото кресло. Беше дошъл по-рано и очакваше да го смъмрят. Но шефът беше във великолепно настроение.

— И тъй, младежо — каза той, — да започваме! Пишете! Най-напред — сценарий за четиридесетминутна постановка! Да се разказва за срещата на двама млади край езерото Лаго дел Кампо. Да има повече настроение, динамика и накрая — женитба! Използувайте случая да рекламирате екскурзионното пътуване до езерото с автобусите на „Петручи и Басси“! Второ! Весел диалог-скеч между двама комици. Те ще говорят едно и също нещо, но няма да се разберат. Все пак зрителят да остане с впечатление, че ако иска да бъде бодър през деня, непременно трябва да мие зъбите си с паста „Зефир“. Да трае четири минути! А сега две реклами: едната да възхвалява капаните за мишки „Додо“, а другата — удобствата в хотел „Сплендид“. Да се спомене, че във всяка стая на хотела има инсталиран бял телефон от специална изкуствена материя производство на фирмата „Сандо“! Отбележете сега две предавания…

Полтаво се размърда нетърпеливо.

— Материалът е множко! — отбеляза той.

— Защо? Да не би машината ви да не е в ред?

— О, не! Тя може да избълва десет пъти повече, но чудя се за какво ни е всичко това, когато чекмеджетата са пълни с неизползвани материали!

Изглежда думите на Полтаво се харесаха на шефа, защото той извади бутилка „Мартини“ и две чаши. Докато разливаше ароматната течност, в очите му блесна весело пламъче.

— Вашата машинка, младежо, е чудесна! Тя фабрикува сценарии със скорост, която ме задоволява. Конкурентните фирми една по една фалират!

— Зная! — равнодушно отбеляза Полтаво. — Вчера северноломбардската телевизионна компания „Манцини“ преустанови предаванията и ни отстъпи каналите си.

Сартуцио отпи от чашата. Лицето му изведнъж почервеня, сякаш той беше излял в гърлото си не коняк, а сярна киселина.

— „Манцини“ е нищо! „Кореджио“, „Рикорди“, „Самуел“ и дори „Росси“ се готвят да спуснат завесата. До края на месеца ще остане само Националният предавател! По всички други канали ще се шири „Сартуцио“! Не е лошо, нали?

Полтаво се покашля.

— Надявам се — каза той неуверено, — че след като постигнете това, ще ми разрешите да публикувам изобретението?

Лицето на шефа се вкамени. Леден беше и гласът, с който той каза:

— Обещал съм, че когато настъпи подходящ момент, ще ви освободя от договорните задължения. Сам виждате, че ако бяхте дали гласност на откритието, нямаше да можем да го използваме тъй разумно! На кого може да дойде на ум, че телевизионният предавател „Сартуцио“ се ползва от услугите на едно обикновено електронно устройство? А разбере ли се това, изчезва интересът към програмите, изчезват печалбите, от които, надявам се, не се оплаквате. Знам, като конструктор ви боли, че не можете да се похвалите пред колегите си. Разберете, животът е сложен! Хората желаят да се вълнуват от истории, съчинени от живи автори, а не от машини! И после, пред нас стои деликатният въпрос с критиците. Те се надпреварват да възхваляват таланта на нашия „щаб от неизвестни сценаристи“. Представяте ли си какво би станало, ако известим, че вместо със сценаристи разполагаме само с една купчина от лампи и проводници? Не, не бързайте! Аз знам кога трябва да патентовате машината си!

Полтаво беше сигурен, че ще му откажат. Когато преди една година срещна важния собственик на фирмата и му показа чертежите си, беше готов на всичко. Желаеше да се нахрани добре, да облече нов костюм, да се премести в човешка квартира. Дори не смяташе изобретението си за завършено. Знаеше само, че не без основание търси математическа връзка сред духовните прояви на хората. Остроумието, идеята или фразата за него бяха набор от математически величини, вързани в определена последователност. В сухите уравнения той виждаше не само една желязна логика, но и върховен синтез на ония закони, които управляват обществото. Всяка ситуация, всяко преживяване, той разглеждаше като частен случай от една по-обща закономерност, поддаваща се на статистическо изследване.

Тогава Сартуцио лесно впримчи гладния момък. Обеща да му построи новата машина и да финансира по-нататъшните му изследвания срещу детинското задължение Полтаво да доставя сценарния материал за телевизионните предавания на фирмата. На инженера се видя забавно да поставя пред електронната машина задачи от житейската практика. Да вижда отговорите под форма на възможни човешки съдби. И той подписа договора…

Сега обаче, когато Сартуцио беше всемогъщ владетел на рекламата, Полтаво не си правеше илюзията, че ще се измъкне лесно.

— В колко варианта искате материалите? — попита той, като се изправи.

Дебелият човек нервно посочи с ръка креслото.

— Седнете! Още не съм свършил!

Стана и започна да се разхожда с ръце зад гърба. Полтаво любопитно следеше върха на носа му. Той знаеше в какви случаи носът на шефа става виолетов.

— Сега — каза Сартуцио — идва най-важното! Необходимо е да пуснем нова серия от предавания! — той се запъна. — Ще покажем на зрителя какво представлява за него… Да!… Ще покажем какво е за средния гражданин… църквата.

— Боя се, че след подобни предавания посетителите в божия храм ще оредеят!

— Напротив! — Сартуцио рязко се извърна. — Напротив! Религиозното чувство у хората трябва да се засили!

— Аха! — обади се злъчно Полтаво. — Светите отци се нуждаят от качествена реклама…

Острият поглед на шефа прободе младия човек.

— Господин Феручини беше тук точно по този повод! Вие познавате неговия нрав. Тъй че започвайте работа! Ако не сте доволен от процента, готов съм да ви удовлетворя!

— Не става въпрос за процента! Просто подобни реклами не са по вкуса ми.

Гласът на Сартуцио стана рязък.

— Фирмата не се интересува от вкусовете ви, господине! Още повече, че не вие, а машината ще изготви предаването. Или искате да ме убедите, че и на нея не се нрави подобен материал?

— Тя решава всички поставена задачи.

— Именно! От вас искам да поставите задачата! — Сартуцио седна на края на бюрото. Няколко секунди той разглежда върховете на полираните си нокти, после изду бузи и започна:

— В нашия век науката и техниката се развиват твърде бурно. Това е много хубаво! Но църквата, която се грижи за нравственото усъвършенствуване на човека по пътя на смирението, търпи удар след удар. Това става, защото творците на прогреса са се откъснали от бога. Затворени в лаборатории и кабинети, те са занемарили проблема за доброто и злото в света. Не вразумяват хората, не проповядват вечните истини на християнското учение… Да вземем за пример вашата машина! От незначителни факти тя умее да скалъпи такава история, че косата ви настръхва. Защо не се опитаме да направим с нейна помощ хората по-добри? Накарайте я да съчини подходяща новелка и ще видите как зрителят ще се замисли над онова, което го очаква след смъртта! Или да кажем нека чрез остроумен диалог, в духа на древните философи, да докажем, че науката и техниката съвсем не противоречат на християнския мироглед! Не ви ли се струва, Полтаво, че сме длъжни именно от позициите на съвременните познания, да пропагандираме още по-енергично божеството начало?

Сартуцио спря, за да види ефекта от думите си. Дори помисли, че е бил убедителен, защото Полтаво стоеше с наведена глава. Но когато инженерът вдигна очи, шефът видя, че той се смее.

— Кой ви напълни главата с тия глупости? Феручини ли? Я го пратете по дяволите! Ще станем за смях на хората. Ако искате, мога да ви съчиня криминална история, в която убиецът да е самият пастор!

Той тръгна към вратата. С два скока Сартуцио го настигна.

— Забранявам ви да излизате!

— О, господинът иска да ме принуди със сила?

— Слушайте! За какъв се мислите? Аз съм тук господарят, а не вие! Много бърже забравихте какво представлявахте преди една година! Ако не бях приел да използвам изобретението ви и до днес щяхте да обикаляте около ресторантите с празен джоб! Погледнете се сега! Можете да минете за човек от нашето общество!

— Но защо е необходимо да се захващаме с подобни глупости — ядно попита Полтаво. — Струва ли си да слушаме някакъв урод само защото носи звучното име Феручини? Ще минем и без неговите мизерни лири!

Сартуцио рухна в креслото. Приличаше на разплута купчина от сланина и фин английски плат. Полтаво за първи път го виждаше сломен.

— Не можем, Полтаво! Хванати сме здраво!

— От кого? От Феручини ли?

Сартуцио жално изпъшка.

— Да беше само той, лесно щяхме да се оправим!

— От кого тогава?

Сартуцио пак изпъшка. Може би се надяваше, че като отложи обяснението с няколко секунди, нещата изведнъж ще се оправят.

— Полтаво! — гъгниво произнесе той. — Аз не съм собственик на фирмата!

— Какво? — Очите на инженера щяха да изскочат от удивление. — Какво казахте?

— Предприятието, което носи името ми, не е мое!

— А чие е?

— На църквата!

Ако в този момент изпод бюрото се бе показала камила с шест гърбици, Полтаво нямаше да се изненада толкова.

— Досега светите отци не се бъркаха в работите ми — продължи Сартуцио. — За тях беше важно да не спира живителната златна струя, с която поддържахме повяхналото тяло на църквата. Но изглежда склерозираните старци не са съвсем изветрели, защото не само оцениха достойнствата на вашата машина, но решиха, че не ще бъде лошо да я впрегнат в по-сериозна работа. Например да я направят остроумен пропагандатор на християнските догми. Дори възнамеряват да конструират под ваше ръководство един по-малък модел, от който ще искат да им фабрикува покъртителни църковни проповеди. Те са много амбициозни, Полтаво! Няма да се спрат пред нищо, докато не видят проектите си осъществени!

Полтаво не чу последните думи. Мозъкът му трескаво работеше. Дойде му наум да предложи на Сартуцио да основат собствена фирма.

Но дебелият човек отгатна мислите му.

— Безсилни сме, Полтаво! Не можем да се изскубнем! Ръцете на църквата са дълги! Ако до утре не изпълним поръчката, след няколко дни полицията ще се мъчи да разгадае самоличността на два трупа със сплескани глави. А трябва да ви кажа, че никак не ме интересува как ще изглежда светът след моята смърт. — Сартуцио изпразни чашата си на един дъх. — Пийте и вие! — и подаде друга на инженера.

Полтаво не посегна към протегнатата ръка. Когато си тръгна, походката му не беше толкова твърда.

— И Феручини ли е техен човек? — попита той, без да се обръща.

Сартуцио кимна. Двамата се виждаха добре в стенното огледало. После „шефът“ се отпусна в креслото. Докато пълнеше чашата си, той чу как вратата тихо хлопна. Знаеше, че младежът отива да изпълни поръчката.

Полтаво вървеше като насън. Умът му беше изпразнен и замъглен. Църквата! Каква подигравка! Нещо се надигна в стомаха му. Почувства, че ще повърне. Да можеше поне да спре краката! А те го водеха все надолу. Към подземието. По дългия мрачен коридор, който свършваше със секретна брава. После дойде ключът, осветлението, шалтерът…

Усети, че му се завива свят. Седна на стола и захлупи лице. Църквата! Науката да бъде неин глашатай! Защо? Защото тъй искат светите отци!… Ръцете им са дълги!…

Той скочи. Не иска да го намерят със сплескана глава! Бързо! Булото, което до този момент покриваше очите му, се раздра. Зад него светна острият лъч на безумието. И решителност, и омраза, и страх се четеше в погледа му, когато ръцете зашариха по ключовете на таблото.

Бързо!

И сякаш цялата зала се пробуди. По никелираната снага на машината премина тръпка. От мощната й електронна гръд като от туловище на приказен змей се изтръгна сподавен хрип.

Тракаха броячи, разноцветни лампички се гонеха в кръг, стрелките на измерителните уреди се клатеха върху разграфените ска̀ли, а по тъмния екран на осцилографа тичаше начупена зелена линия. Магнитното сърце на машината попиваше с шеметна скорост програмата, за да предаде кодирани заповеди в гъстата мрежа от клетки. После всичко секна. От улея, където обикновено изскачаше дешифрираният отговор, се подаде червено картонче.

„Грешка!“

Полтаво разсеяно повъртя картончето из ръцете си. Замъгленото му съзнание не разбра смисъла на тези шест букви, отпечатани с черно мастило. „А къде е сценарият?“

Той провери улея. Беше празен. Обърна се. На командния пулт светеше рубинена лампа. Под нея, върху матово стъкло, пробляскваше същият надпис „Грешка!“

Подаде командата повторно. Шаблонното предписание, с което програмираше, се бе втълпило в главата му до такава степен, че той поднасяше изходните данни, без да разсъждава. Шарените лампички отново засвяткаха в ритъм с тракането на механизмите. Машината поръмжа половин минута и млъкна. Улеят пак избълва червено картонче: „Грешка!“ Светна и предупредителният надпис: „Грешка!“

По лицето на инженера мина облак. Как така грешка? Защо?

Подреди комбинацията трети път. Преди да включи шалтера, обходи с поглед цялата машина. Всичко е наред!

„Грешка!“

Нещо остро се заби в гърдите му. Раменете му инстинктивно се извиха напред. Той се хвана с две ръце за парапета на металната стълбичка до пулта и приседна на горното стъпало. Истината най-после стигна до забулените фибри на мозъка му. Машината не можеше да разреши задачата… Той дълго стоя с опрени о бузите длани.

Защо се чуди? Кой по-добре от него знае, че машината решава само уравнения с реални членове? Нали още когато обмисляше устройството й, той имаше предвид универсално програмиране, построено върху най-прости формули, изразяващи логически функции на логически променливи?

А каква логика има в искането на църквата? Възможно ли е да се докаже недоказуемото? И то с методите на математиката! Абсурдните задачи нямат отговор!

За момент изпита гняв. Гняв към машината, към себе си, към целия отвратителен свят, в който творческият гений така цинично е съчетан с духовна нищета!

— Е, машино? Стачкуваш? Да ме погубиш ли искаш?

Гласът му грозно изкънтя в притихналата зала. Но в него нямаше нито горчивина, нито страх. Съзнанието, че се е случило нещо непоправимо, се смесваше с ликуващия вик на истината.

— Не умееш да лъжеш! Не умееш!…

Пръстите му докоснаха хладната повърхност на метала. Този допир като че ли внесе успокоение в обърканата му душа. Той тръсна глава:

— Какво разбираш ти от живота, машино? В твоите клетки не пулсира протоплазма, която наемни убийци могат да превърнат в пихтиеста маса! По проводниците ти тече електрически ток, а не кръв! Ти не познаваш силата на парите, страха от утрешния ден! За тебе има една логика — математиката! Затова си честна! Затова не умееш да лъжеш! А ние, твоите създатели, се кривим като клоуни, пълзим, надяваме се…

Флуоресцентната лампа пръскаше студени струи върху главата на инженера, сякаш искаше да съживи повяхналото му лице. Да му вдъхне кураж. Ала Полтаво не се нуждаеше от кураж. Ръката му милваше машината, която цяла година бе единствения му другар и съветник.

— Кажи какво да сторим! Ти знаеш ли, че ако изчезна от света, на мое място ще дойдат други? Те ще те мъчат, ще се опитват да те направят лъжец, какъвто съм аз! Ще им служиш ли, кажи?

Машината мълчеше. Тя кротко гледаше с рубиненото си око. Може би в нейния електронен мозък се промъкваше състраданието. Може би тя разбираше болката на своя господар…