Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Константин Константинов. Приказки за тебе. Избрани приказки и разкази
Златна библиотека. Избрани творби за деца и юноши
Под редакцията на Дамян Дамев
Двадесет и трета книга
Издателство „Народна младеж“, София, 1972
Редактор: Христиана Василева
Художник: Иван Кьосев
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Катя Бижева
Коректор: Елена Иванова
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1927 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Константинъ Константиновъ
Заглавие: Приказки на щурчето
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Хемусъ“, А. Д. за книгопечатане и издателство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1927
Тип: приказки
Националност: българска
Печатница: „Едисон“ — София
Художник: Г. Атанасовъ
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18052
История
- — Добавяне
Вършитба отдавна мина. Полята лежаха оголени и пусти. Една нощ заваля дъжд — равен и тих. На сутринта небето се избистри, ала над земята пропълзя хлад. Сребърни паяжинки се проточиха между шубраките. Есента бе дошла.
Старият щърк разтърси криле, огледа небето и си каза:
— Време е вече.
После събра неколцина от младите щъркове и им поръча веднага да разнесат заповедта за тръгване.
И една заран овчарят от могилата погледна надолу и се смая: цялото равнище край село беше побеляло. Стотици щъркели се бяха събрали и се готвеха за нещо. Овчарят свали свирката от уста, вгледа се нататък и се вслуша. Старият щърк говореше.
— Време е вече, деца — думаше той, — време е да се лети на юг. Денят намаля, нощите станаха хладни, скоро и слана може да падне. Днес ще трябва да пътувате. Свиках ви сега да си изберете водач и да се сбогуваме.
Щъркелите се размърдаха изведнъж. Чуха се учудени викове:
— Какъв водач! Нали си имаме! Ти си ни водил досега, ти ще ни водиш пак. Не искаме друг водач! …
Старият щърк поклати глава и кротко отвърна:
— Не, аз няма да ви водя вече. Аз няма да летя с вас. Аз ще остана тук.
— Но как така, защо? — развикаха се щъркелите.
— Стар съм вече, деца, и не мога. Не мога летя с вас.
— Ние ще те носим, ние няма да те оставим! — викаха най-младите. — Толкова години ти си водил всички, сега ние пък ще те отнесем. Не ще те оставим тук самичък…
— Не, не, мои мили — усмихна се старият щърк, — не можете ме отнесе вие. Планини и моря има да минавате, себе си с мъка ще занесете, та и аз ли ще трябва да ви тежа!… Не можете, пък и аз не ща. В чужбина не ми се мре. Тук ще си остана.
Натъжиха се сърцата на младите щъркели. Как ще го оставят тук в студа, в дъжда, самичък? Но той отново се усмихна и подзе:
— Не ме жалете, не мислете за мене — така ми е по-добре. Мигар по-леко ще ми е да загина в топлите, но чужди краища или сред студените морски талази? Тук искам да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от онова гнездо върху сиромашкия комин, в което се излюпих и в което отгледах моите млади рожби. Тук аз зная всеки дол, всяка локва, всяка хижа. Разбирам езика на хората и ги обикнах и те ме обичат като свой. Де и защо ще вървя другаде?… Защо се връщах всяка пролет?… Защо ще се върнете и вие пак насам, щом повее топлият вятър и се раззеленеят росните ливади?… Ще видите вие много страни, много поля и реки, морета и планини и ще разберете. Ще разберете, че никъде дъгата не е тъй хубава, както тука; че никъде песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е тъй радостна; че никъде димът на комините не е тъй топъл, както там, дето си пазил с крила малките си. Сега тръгвайте вече и добър ви път на юг!
Наведоха глави птиците и мълчаливо се сбогуваха. След малко — чу се пърхане на стотици криле. Ятото бавно се издигна. Закрепи се за миг в синьото небе. После се нареди в голям триъгълник и полека се понесе в хоризонта. Само едно бяло петно остана в посърналото поле. След миг и то се раздвижи, дигна се и спря после на един селски покрив. Старият щърк отиваше да прекара последните си дни в гнездото, дето се бе родил.
Вършитба отдавна мина. Полята лежаха оголени и пусти. Една нощ заваля дъжд — равен и тих. На сутринта небето се избистри, ала над земята пропълзя хлад. Сребърни паяжинки се проточиха между шубраките. Есента бе дошла.
Старият щърк разтърси криле, огледа небето и си каза:
— Време е вече.
После събра неколцина от младите щъркове и им поръча веднага да разнесат заповедта за тръгване.
И една заран овчарят от могилата погледна надолу и се смая: цялото равнище край село беше побеляло. Стотици щъркели се бяха събрали и се готвеха за нещо. Овчарят свали свирката от уста, вгледа се нататък и се вслуша. Старият щърк говореше.
— Време е вече, деца — думаше той, — време е да се лети на юг. Денят намаля, нощите станаха хладни, скоро и слана може да падне. Днес ще трябва да пътувате. Свиках ви сега да си изберете водач и да се сбогуваме.
Щъркелите се размърдаха изведнъж. Чуха се учудени викове:
— Какъв водач? Нали си имаме! Ти си ни водил до сега — ти ще ни водиш пак! Не искаме друг водач!…
Старият щърк поклати глава и кротко отвърна:
— Не, аз няма да ви водя вече. Аз няма да летя с вас. Аз ще остана тук.
— Но защо, защо? — развикаха се щъркелите.
— Стар съм вече, деца — и не мога. Не мога летя с вас.
— Ние ще те носим, ние няма да те оставим! — викнаха най-младите. — Толкова години ти си водил всички, сега ние пък ще те отнесем. Не ще те оставим тук самичък!…
— Не, не, мои мили — усмихна се старият щърк, — не можете ме отнесе вие. Планини и моря има да минавате, себе си с мъка ще занесете, та и аз ли ще трябва да ви бъркам!… Не можете — пък и аз не ща. В чужбина не ми се мре. Тук ще си остана.
Натъжиха се сърцата на младите щъркели. — Как ще го оставят тук — в студа, в дъжда, самичък? Но той отново се усмихна и подзе:
— Не ме жалете, не мислете за мене — така ми е по-добре. Мигар по-леко ще ми е да загина в топлите, но чужди краища, или сред студените морски талази? — Тук искам да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от онова гнездо, върху сиромашкия комин, в което се излюпих, и в което отгледах моите млади рожби. Тук аз зная всеки дол, всяка локва, всяка хижа. Разбирам езика на хората и го обикнах — и те ме обичат като свой. Де и защо ще вървя другаде?… Защо се връщах всяка пролет — защо ще се върнете и вие пак насам, щом повее топлият вятър и се раззеленят росните ливади?… Ще видите вие много царства, много поля и реки, морета и планини — и ще разберете. Ще разберете — че никъде дъгата не е тъй хубава, както тук; че никъде песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е тъй радостна; че никъде димът на комините не е тъй топъл, както там, дето си пазил с крила малките си. Сега тръгвайте вече и добър ви път — на юг!
Наведоха глави птиците и мълчаливо се сбогуваха. След малко — чу се пърхане на стотици криле. Ятото бавно се издигна. Закрепи се за миг в синьото небе. После се нареди в голям триъгълник и полека се понесе към хоризонта. Само едно бяло петно остана в посърналото поле. След миг и то се раздвижи, дигна се, и спря после на един селски покрив. Старият щърк отиваше да прекара последните си дни в гнездото, дето се бе родил.