Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Опустошеният храм. Нови китайски разкази

Китайска. Първо издание

Рецензент: Вера Ганчева

Съставител: Крум Ацев

Преводач: Александър Алексиев, Искра Думкова, Крум Ацев, Мирослав Маринов, Олга Стоева, Тодор Табаков

Редактори: Крум Ацев, Снежина Гогова

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Красимир Градев

Коректор: Радослава Маринович

 

Дадена за набор януари 1989 г.

Подписана за печат март 1989 г.

Излязла от печат май 1989 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 16,50

Издателски коли 13,86. УИК 14,66

Цена 1,69 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Нейната ръка е наистина мека, не случайно Дзя Баою[1] казва, че жената е сътворена от вода.

Той не можеше да я държи за ръце и да я прегръща като влюбен младеж. Такива едва са се запознали и веднага се свързват. Това е важна стъпка в живота, ако случайно не потръгне, по-нататък няма да има път за отстъпление.

Не можеше и като интелектуалците да се занимава с празни работи, а не с дела. Безкрайно дълго да пише любовни писма. Нима можеше да си позволи да губи години за тях?

Дън Юанфа пишеше съвсем рядко писма. А когато му се случеше да поиска нещо от старите си бойни другари, писмото не излизаше и една страница. Но и за него трябваше да изгуби най-малко половин час. Пък и какви ли не работи можеха да се случат. Тогава написаното черно на бяло щеше да бъде улика.

Затова — само ръкостискане! Ако се ръкуваш, кой може да каже нещо? Нима ръкуването не се среща често между другари? Само че когато се ръкуваше със Сиумей, той стискаше ръката й малко по-дълго, отколкото на останалите, и през тези две секунди незабележимо погалваше всеки неин пръст.

Щом докоснеше Сиумей, нерешителността на Дън Юанфа се разсейваше. Ако не се сдържаше силно, думите „да се оженим“ можеха да се отронят от устата му. Но пуснеше ли ръката й, той се преобразяваше и предишната му пресметливост се връщаше. Да се оженят ли, или не? Ех, наистина този труден въпрос ще го умори.

Ако не се ожени, дните ще му донесат толкова страдания! Синовете му съвсем пораснаха и всеки се разпорежда в отделна стая. На Дън Юанфа отстъпиха най-малката, откъм задната сенчеста страна. Казваха му: „Тъй или иначе, си сам.“

Голямата му снаха бе наистина страшна. Даже използуваните през нощта чаршафи даваше за пране на бавачката. В присъствието на свекъра си ходеше насам-натам по долно трико — да те е страх да повдигнеш очи в собствения си дом — кой знае на какво можеш да се натъкнеш! В миналото старите хора са казвали, че видиш ли нещо мръсно, хич не е чудно да ти излезе ечемик.

И съпругата на по-малкия му син не беше по-добра. Още невлязла през вратата, започваше да граби разни неща. Вече се виждаше началото на неразбирателството между двете снахи. Що за дом бе това?

Игла срещу пшеничен осил.

Ако на трапезата имаше вкусно ядене, големият син добавяше от него в купичката на жена си, а и по-малкият отделяше в чинията на своята съпруга. Никой не се интересуваше от стареца. Ако той действуваше бавно, още на втората паничка ориз дъната на блюдата с ястия лъсваха. Старият Дън Юанфа вече се бе утвърдил в ролята на обиращ остатъците от съдовете. Нямаше начин, не можеше да свари! Зъбите му не ги биваше, как ще ги сравниш с онези четири чифта здрави зъби.

Господи, ако го нямаше стареца, къде щяха да намерят такава леснотия?

Той плащаше наема, той плащаше заплатата на бавачката, той осигуряваше парите за ток и вода, купуваше даже праха за пране и тоалетната хартия. Само парите за храна всички внасяха символично като такса от десет юана. А какво можеше да се направи с десет юана? Цените толкова се бяха повишили. Сякаш неговите повече от сто юана заплата можеха да се плодят, или той бе бог на богатството.

Случеше ли се Дън Юанфа да има главоболие или температура, те, в най-добрия случай, лицемерно го питаха: „Тате, стана ли ви по-добре?“, а също и: „Ако не, идете да се прегледате в болницата.“ Никога не се бе случвало да се интересуват топло ли му е или студено. Веднъж като се разболя, на Дън Юанфа му се дощя да изяде купичка пелмени от елдено брашно, но и за това нямаше към кого да се обърне.

Оженят ли се веднъж, синовете забравят майка и баща.

И ето, щом се свечереше, те двама по двама влизаха в стаите си. През долния процеп на едната врата се процеждаше бледорозова светлина, а от другата — бледозелена. После се чуваше шушукане, сякаш се бояха да не ги чуе. Кой знае за какво си говореха и шепнеха безкрайно, изоставили го сам в тъмната гостна пред телевизора.

А телевизионната програма бе все една и съща. Жените се разголваха неприлично. Седемдесет-осемдесетгодишни искаха да се представят за девойки. Залепените по очите им изкуствени мигли приличаха на големи пълзящи стоножки. А мъжете, намазали глави с брилянтин, напудрили лица, гримасничеха лукаво. Не приличаха нито на мъже, нито на жени, сякаш бяха кастрирани. Но ако не гледаше телевизия, какво щеше да прави? Нямаше нито един човек, с когото да си поговори. Приличаше ли това на дом? Даже хотелите не бяха като него!

Оженят ли се, Сиумей има две деца — едното учи в средно училище, а другото — в начално. Кой знае кога ще могат да се осигуряват сами! Далечна работа! Тя е учителка в начално училище и получава едва четирийсет-петдесет юана на месец. Пак трябва да се разчита изцяло на него.

Понякога Дън Юанфа се съмняваше — може би Сиумей се стреми към многото пари, които получава? Това, дето бе толкова внимателна, переше му дрехите, плетеше му пуловери, не беше ли примамка на дълъг конец, с която искаше да хване голямата риба? Говореха, че сега застаряващите мъже със заплата над сто юана можели да се оженят много по-лесно от младежите.

Както и да се отнасяха към него синовете и снахите му, все пак си бяха негови синове, негови снахи. Откъде-накъде ще отглежда чужди деца? Помнеше, че в детството приходеше ли му се по нужда, дядо му му казваше: „Дръж се, докато си отидем у нас.“ От стискане го заболяваше. Селяните често казват: „Полезната вода не бива да изтича в чужда нива.“

Кой знае какъв негодник е мъжът й. Хм, живота си живее, а децата си оставил да ги гледа Дън Юанфа, докато станат хора. Накрая пак няма да се сближат с него. Все ще си остават деца на онзи негодник. Защо трябва да страда така? Да не би да търси къде да си харчи парите, или какво?

Че е бил негодник, две мнения няма. Дън Юанфа отдавна бе направил пълна справка за положението на Сиумей в отдел „Личен състав“. Въпросът с нейния развод непременно трябваше да се изясни. Ами ако тя е лекомислена и след известно време се разведе и с него, какво ще прави? Оженил се втори път и сега се развежда, няма ли хората да изпопадат от смях?

Политически Сиумей бе благонадеждна. В работата също горе-долу я биваше, а колкото до развода, вината бе наистина у мъжа й.

Горката Сиумей!

Тя трябваше да има опора. Жените са такива, че ако вкъщи нямат мъж, на когото да разчитат, дните им минават в страдания. Също както онези малки агънца в стадото, които жално блеят и с всички сили се стремят към овца, на която да се опрат.

По всичко изглеждаше, че Сиумей чака от него именно тези думи. Но те се изговарят толкова трудно, а изговориш ли ги, мъчно е да ги върнеш назад. Дън Юанфа беше човек, който, като каже нещо, то трябва да е вярно, направи ли нещо, трябва да има резултат. Не можеше да стори нещо безотговорно. А има и друг тип хора. Той е виждал. И сред старите му бойни другари има такива. Отидат някъде, дават какви ли не обещания, разнежат се за два дена, а щом си заминат, всичко е свършено! Горките жени, не бива да се отнасят така с тях. А проявиш ли мило чувство и им наговориш каквото ти дойде наум, те упорито смятат всичко за истина. Но идва време, когато така те омотават, че не можеш да се отскубнеш. Да видим какво ще правиш тогава?

Прозвуча звънецът за тръгване на влака. Кондукторите започнаха да подканват пътниците да се качват по-бързо, а изпращачите — роднини и приятели — да слизат.

Сиумей погледна тъжно Дън Юанфа с кръглите си очи:

— Качвай се по-бързо.

Тя не бе пълна, но всичко в нея бе закръглено, дори очите й. Те издаваха желание Дън Юанфа поривисто да я притиска, да я грабва, да я милва, да я гали. Неволно той протегна ръка, за да стисне нейната.

— Като се върна, ще се видим — промълви с обич той.

Щом хвана ръката й, Дън Юанфа вече нямаше сили да я пусне. Сиумей се изчерви и задиша напрегнато. Не беше удобно да издърпа ръката си веднага. Страхуваше се, че така ще го накара да се смути. Престори се на безразлична и каза няколко безсмислени думи:

— … Не трябва ли скоро да се пенсионираш, как така ще те изпращат в командировка… Чух, че там имало епидемия от хепатит… Ако имаш свободно време, пиши ми…

Колко е наивна! Ако нямаше скоро да се пенсионира, не биха го командировали още. И вече нямаше да има такива възможности. Всяко отиване намаляваше с една броя на командировките, които му оставаха.

По-рано Дън Юанфа никак не обичаше да ходи в командировка, въпреки че местните другари и на посрещане, и на изпращане се явяваха с цялото си обкръжение и се отнасяха към него много добре, с внимание. При това имаше и материална изгода. Но той често си мислеше, че знаменитите планини и големи реки, планински лакомства и морски деликатеси и всички местни специалитети са си там и няма къде да избягат. Ще им дойде редът да ги обиколи. Кой можеше да предположи, че от центъра ще спуснат политика на ликвидиране възможността цял живот да бъдеш ръководен работник. Станеше ли така, всеки момент можеха да изчезнат всички тези конкретни и реални неща.

Според някои новини ръководните кадри, навършили определена възраст, към края на годината щяха да бъдат безцеремонно съкратени. По този повод някой бе измислил и поговорка: „На трийсет — ще търсиш с нещо да се заловиш; на четирийсет — нагоре в службата ще запълзиш; на петдесет — с пълна сила ще блестиш; на шейсет — ударили ти ножа, току-виж; на седемдесет — като дърво изсъхнало ще изгориш.“ Много точно го бяха измислили, изключително точно.

Преди Третия пленум на ЦК Дън Юанфа не се вслушваше особено в докладите, не четеше чак толкова сериозно онези документи с червени заглавия, защото чувствуваше, че даже да не ги слуша и чете, нямаше да има кой знае какво значение. В продължение на десетки години те неизменно охраняваха достигнатите от него привилегии. А що се отнасяше до осъществяването на политиката, трябваше само да се кара малко по-наляво и нямаше да има грешка.

Но след Третия пленум той се промени. Имаше ли доклади и документи, непременно ще ги слуша и чете. Не само той бе станал чувствителен, но и двамата му синове, защото на редица места в тези доклади и документи можеше да се долови нов „дух“. Тази нова тенденция бавно, капка по капка унищожаваше придобитите от тях привилегии. В системата за назначаване на ръководна длъжност заплаха за него например не съществуваше. Дори засега нямаше опасност да не назначат синовете му. Но за внуците си вече наистина усещаше скритата заплаха.

От подлеза на гарата излязоха двама пътници, дошли в последния момент. Те бяха натоварени с големи и малки вързопи и се задъхваха и пухтяха като локомотиви. Бутаха се, блъскаха се и тичаха към влака, който скоро щеше да потегли. Щом видяха врата, се качиха дори без да погледнат номера на вагона.

Кондукторката, която обслужваше спалния вагон, пазеше пред вратата му. Тя им хвърли опитен поглед, отсъди, че не са пътници за там, и съвсем нелюбезно им прегради пътя:

— Назад! Това е спален вагон!

Двамата, дошли на минутата, се обърнаха да погледнат далечната опашка на влака и помолиха обслужващата:

— Разрешете ни да се качим, другарко, влакът ей сега ще тръгне!

— Не може! Като знаете, че влакът скоро ще тръгне, да сте дошли малко по-рано. — Като свърши, тя, изпълнена с високомерие, вдигна брадичка. Гледаше без да мръдне и не виждаше нищо пред себе си. Острото й лице стана безчувствено като кисела и твърда недоузряла кайсия.

Мислеше си, че обслужва спалния вагон и че тези, които приема, са все големи хора. Не й се искаше да дава обяснения на двамата пред себе си. Боеше се, че това ще намали авторитета й.

Да пазиш вратата: тази власт е толкова малка, че не може да има по-малка от нея. Но тя поне изпитваше удоволствие от силата на дадената й власт, защото имаше хора, които се опитваха да се настанят удобно, говореха й хубави думи, молеха й се, а тя можеше да ги отблъсне. А и любопитствуваше да надникне в привлекателната тайнственост на пътниците от спалния вагон.

Цин Тиедан, който още стоеше извън вагона, й каза:

— Млада другарко, пуснете ги да се качат.

Недоузрялата кайсия сякаш за миг узря, стана сладка, червена и мека. Но се подслади толкова, колкото да се усмихне приятно:

— Трябва да осигурим безопасност на началниците!

— Каква опасност, откъде ще се появят толкова много причини за опасност? Когато превземахме градовете, не патрулирахме ли по цял ден из улиците? А сега, влезем ли в автомобилите, дърпаме и завеските на прозорците… И колкото повече време минава, толкова повече се отдалечаваме от народа.

Обслужващата вагона си помисли, че старецът е странен, има особени права, а не умее да ги упражнява, ощастливен е, а не се възползува. Всички хора се стремят към това и не могат да го постигнат, а той даже е недоволен, че се вози в автомобил и дърпа завеските.

Двамата закъснели пътници само наместиха тежкия багаж на раменете си и се запътиха към далечната опашка на влака. С някой от многобройните вързопи неволно удариха Дън Юанфа и той залитна.

Сиумей се нервира:

— Ай, ай, как ударихте човека. — Тя се възползува от случая и издърпа малката си бяла и мека ръка от горещата длан на Дън Юанфа. Той видя как й се поиска да погали удареното място на гърба му, но ръката й се спря във въздуха и пак се отпусна.

Тя бе човек, който умееше да съчувствува на другите, но имаше чувство за мярка. Сигурно можеше да стане добра съпруга. Дън Юанфа не понасяше претенциозните и суетящи се жени, които прекалено жестикулираха. Такива може и да са добри в работата си, но от тях съпруги не стават. В домакинската работа сигурно ще объркат всичко. Дойде ли време за храна, няма да има какво да ядеш. Или ще ти поднесат само гореща вода с остатъци от ориз, или пък пакетче фиде полуфабрикат. Чудо ще стане, ако не хванеш гастрит. Трябва ли да се сменят дрехите според сезона, няма да ти намерят подходящи. Падне ли скреж, ще те оставят да ходиш по летни панталони и духне ли есенният вятър — настинката ти е сигурна. А започнат ли горещините, няма да имаш приготвена лека риза. Дори и по-лошо може да се случи: да отидеш с топлинки на работа. Пък да не говорим как се цупят и кокетничат в обятията ти. Не е ли все едно, че не си женен, ако си вземеш такава за съпруга?!

— Тръгвам. — Дън Юанфа се качи.

Влакът пропищя и потегли.

Сиумей размаха малка кърпичка с червени шарки, измина бързо няколко стъпки с влака и се изгуби сред тълпата на изпращачите.

Дън Юанфа се обърна и се запъти към второ купе. Прекрачи вътре и изведнъж се закова на вратата, сякаш се съмняваше дали това е спалният вагон.

Младеж в раиран европейски костюм седеше облегнат на прозореца. Платът и изработката на костюма бяха по последна мода. Цветът на вратовръзката му бе ярък, но по края на ръкавите и на яката на бялата му риза имаше мръсни пепелявожълти оттенъци. На ръцете си носеше два тежки златни пръстена. Обувките му бяха толкова остри, че с тях можеше да пребие някого. Държеше портативен радиокасетофон, а на главата си бе надянал стереослушалки. Краката му, сложени един върху друг, се люлееха в такт с музиката.

На горното легло пък седеше жена с неопределимо социално положение. Тя го наблюдаваше, вперила неподвижен поглед в него. Жена, а пък да гледа така хората! Дън Юанфа незабавно отмести погледа си, но неволно се смути. Като че ли бе я виждал някъде. Искаше му се да потвърди това чувство, обаче не посмя да вдигне отново глава и да я разгледа. Усещаше, че тя още го гледа. Странно — дали по него няма нещо, което да привлича вниманието? Ако жена те гледа така, трябва да се правиш, че нищо не забелязваш, та да проличи, че умееш да бъдеш твърд.

Каква бе тя? Дали бе от Хонконг или Макао, или пък бе китайка, живееща в чужбина? Не приличаше на такава. На жените от континентален Китай все си им личи, че са оттам, колкото и изискано да се облекат. За това, че тя не бе от неговия кръг жени, ясно говореше блестящата огърлица на шията й. Ох, нима и някои дъщери на стари бойни другари не носят по шиите си такива дрънкулки.

За щастие Дън Юанфа забеляза мрежата с храна, дадена му от Сиумей. Той я бе оставил върху масичката за чай. Тя доказваше, че това е неговото купе, и ако я нямаше, щеше да се обърне назад.

Влезе с недоволство в купето. Седна внушителен и невъзмутим на мястото си.

От какво беше недоволен? И той не можеше да каже. Бе се оказало, че е напъхан в едно купе с тези двамата, на които май не им се полагаше да се возят в мек спален вагон, а и явно не бяха от неговата класа. Какви качества имат те, та да влизат в неговата неприкосновена територия и да се държат като равни с равен? Нима се бе впуснал в революцията още от времето, когато не стигаше и до кръста на възрастните, само за да се разрешава сега на такива да се возят в меки спални вагони? Усещаше престижа си накърнен. Може би по същия начин, когато в аристократичен клуб нахлуе човек с ниско положение, без да се съобразява с установените порядки, той предизвиква виковете и гнева на благородниците. Точно както в средновековна Англия, известна със своята строга съсловност — всички социални слоеве, всички професии, дрехите, които е трябвало да се обличат, са били подчинени на строги закони и не се е разрешавало да се преминават границите. От дрехите са можели да се узнаят висотата и значимостта на общественото положение.

В този момент влезе Цин Тиедан.

Щом го видя, Дън Юанфа се смути. Не бе предполагал, че ще пътуват в едно купе. Той бе видял добре онова, което бе станало между него и Сиумей. Полуотворените му очи сякаш издаваха доброта, но ако го разгледаш по-издълбоко, ще ти се стори много страшен.

Цин Тиедан погледна усмихнато Дън Юанфа, погледна с усмивка и останалите пътници, кимна на всички като на стари приятели и последователно ги разпита къде отиват.

— Ходя насам-натам да търгувам — ясно и бързо отговори човекът с раирания костюм.

Господи, този младеж въобще не разбира колко неправилно действува. Дън Юанфа му хвърли поглед съвсем не от желание да го съзре, а само защото не можеше да не го погледне. Хм, оказа се, че е спекулант. Дън Юанфа се почувствува още по-недоволен. Да бе син на ръководен кадър — както и да е. И раираният костюм, и пъстрата вратовръзка, и двата златни пръстена — все неща, които Дън Юанфа понасяше много трудно — някак можеха да се приемат. И даже баща му да не бе в преки служебни връзки с Дън Юанфа, щеше да е достатъчно, че е син на ръководен кадър, за да го възприеме като роднина.

— А вие? — обърна се Цин Тиедан към Дън Юанфа.

— Отивам в командировка в град Е. — Неусетно за самия себе си, Дън Юанфа преви леко гръб, както си седеше.

Посребрените коси на Цин Тиедан, острият му и изгарящ поглед, онзи особен маниер на разговор, който можеше да се долови само интуитивно, но не и да се опише с думи — всичко това накара Дън Юанфа да усети, че рангът на Цин Тиедан е най-малко с три степени по-висок от неговия. Но в кое ведомство е началник, не се знаеше. Вече смяташе, че не се е държал както трябва при случая със Сиумей. По-нататък не биваше да допуска подобни пропуски. Ако случайно Цин Тиедан или негови стари бойни другари познават началника му, работата щеше да се усложни. Този мисловен процес у Дън Юанфа наподобяваше постепенно внимателно покриване с маскировъчно наметало.

— Ще пътувам до последната спирка — отговори Биен Вънюе сдържано и неясно от горното легло.

— В командировка или на пътешествие?

— Ще видя леля си и оттам ще замина за Америка.

Щом чу думата „Америка“, младежът с раирания костюм веднага свали стереослушалките и се протегна от долното легло, за да разгледа Биен Вънюе, сякаш самата тя бе Америка. Но много бързо, с усмивка, която казваше, че нищо не може да се скрие от него, вдигна показалец и посочи Биен Вънюе, като че ли искаше да я преобрази:

— Госпожице, вие не сте ли японската кинозвезда Джън Йоумей[2]?

Тези думи сякаш събудиха всички от сън. Сериозно започнаха да оглеждат Биен Вънюе.

— Не познахте — отвърна тя с ясен смях.

— Не е вярно. — Младежът с раирания костюм нямаше ни най-малко намерение да се предава.

Не е чудно, че я е виждал някъде. Тя наистина прилича на японската артистка, помисли си Дън Юанфа. Той бе гледал филма „Преследване“.

Очевидно Дън Юанфа не я позна, но Биен Вънюе си спомни за него още от пръв поглед, въпреки че се бяха виждали само веднъж и бяха говорили по-малко от десет минути.

Наистина ли не я позна, или се правеше на глупак? Може би ще бъде по-добре, ако не се сети коя е? Но във всеки случай всичко това беше отвратително, особено пък ако не я бе познал. Нейната вяра, че в края на краищата всичко ще бъде добре, всичко ще бъде прекрасно, бе толкова сурова, толкова нереална и все пак — толкова непреклонна.

— А какво ще правите в Америка? — попита Цин Тиедан.

— Ще следвам на собствени разноски.

— Имате ли роднини и приятели в чужбина?

— Имам трети чичо и братовчед. — Като стигна дотук, Биен Вънюе нарочно повиши глас: — Братовчед ми преди няколко години замина там, по-рано работеше в болницата XX.

Това изречение наистина привлече вниманието на Дън Юанфа.

— Братовчед ви е работил в болницата XX? Как се казва? — попита той, сякаш в джоба му имаше архив със списъците на всички служители в болницата.

Биен Вънюе сричка по сричка, с паузи, каза името на братовчед си.

— Ах, да, да — доволно отвърна Дън Юанфа, като че ли го бе познал, но всъщност изобщо не можа да се сети що за човек е бил. Естествено, не си спомни за десетминутния разговор с Биен Вънюе. Тя още веднъж почувствува незаслужената обида, нанесена на братовчед й.

— Сама в чужбина може да се сблъскате с много трудности. Ще ви бъде добре, ако има кой да се грижи за вас. Като завършите, ще се върнете ли?

— Ще се върна, разбира се, че ще се върна.

— Това е добре — вече по-сериозно каза младежът с раирания костюм. — Да кажеш, че не ти се иска да излезеш зад граница да се поразходиш, е измама. Ето, аз например си признавам, че имам желание да направя едно пътешествие, та да ми се отворят очите. Като свърша разходката, ще се върна, само така е правилно. Да не говорим за вас, двамата възрастни другари, и ние, обикновеният народ, съзираме добрите перспективи, които има сега. — Той съзнателно бе оставил своето положение за най-накрая.

Как му се искаше на Дън Юанфа с едно „хм“, изстреляно като куршум, да покаже способността си да различава лъжата. Щяла да се върне, по дяволите! Кой е виждал студенти, заминали на свои разноски в чужбина, да се връщат? Почти всички имат в чужбина богати роднини, какви ли не капиталисти. Щом се натопят в райското местенце, щом ги разяде буржоазният живот, нима ще могат да се върнат?! Само да я погледнеш как се е нагласила и какви маниери има — още не е пристигнала в Америка, а вече едва се отличава от чужденките.

— Да, добре — каза Цин Тиедан. Изведнъж спря и спокойно потъна в мислите си. Зад прозорците редящите се сенки на дърветата разсичаха слънчевата светлина и възбуждаха в съзнанието му ту ярки, ту близки, ту далечни картини, сменящи се в неизтощим ритъм.

Заради това „да“ сърцето на Биен Вънюе се изпълни с радост. Досега бе очаквала именно такава реакция, но съучениците й не умееха да я разпитват и да я слушат така проникновено.

Повечето й говореха така:

— Разделяме се завинаги, не ни забравяй.

Или:

— Даже и да се върнеш, страх ни е, че ще бъдеш „хубавица за смях“ — така те шеговито преобръщаха израза „китайка с американско гражданство“.

— Да си доведеш мъж от чужбина.

Защо бяха така различни от този чужд човек, случайно срещнатия старец, който й вярваше и я разбираше?

При други хора и при други обстоятелства подобно грубо рендосване с преки въпроси непременно би предизвикало у нея неприязън, би я накарало да се почувствува засегната и уязвена. Но всички онези неща, които не можеше да понася в миналото, днес тя приемаше със своеобразно снизхождение, дори би могло да се каже — и с душевна мекота. Неусетно бе станала мека и състрадателна. Дори с чувство на известно самопорицание си спомняше за по-раншната си праволинейност и суровост спрямо хората.

Появилият се в малките очи на Цин Тиедан ласкав и топъл блясък сега я бе накарал да се почувствува като в лятна привечер. Сякаш лежеше върху висока купа изсъхнало сено, откъм посоката на вечерната заря към нея духаше топъл, но освежителен вятър. А лицето му, по което се пресичаха на дължина и ширина дълбоки и дълги бръчки, я накара да го свърже със старо дърво, с много листа и клони — всеки трептящ лист приличаше на зелена люлка, която можеше да те приспи.

Дън Юанфа се чувствуваше съвсем различно, усещаше се сякаш не на място, силно притеснен. Все му се искаше да разузнае докрай какъв е Цин Тиедан, с какво в края на краищата се занимава? В противен случай цялото му пътуване щеше да заприлича на описаното в класическата опера „На кръстопътя“ — щеше да е принуден да се предпазва и да търси пипнешком посоката в тъмнината.

С внимание и уважение попита Цин Тиедан:

— Как е почтената ви фамилия?

— Незначителната ми фамилия е Цин.

— А, уважаемият Цин.

— Недейте, недейте — размаха ръка Цин Тиедан.

— В кое учреждение работите, уважаеми Цин?

— Вече съм пенсионер.

— О, значи така… — тихо каза Дън Юанфа. Сякаш внимателно вдъхваше приятния аромат на това изречение.

Биен Вънюе забеляза как едва-едва приведеният гръб на Дън Юанфа за миг неусетно се изправи. Досега той се бе вслушвал в думите на Цин Тиедан, сякаш тълкуваше документи от центъра и стигаше до дълбоко проникновение. Но изведнъж това поведение изчезна без следа. И даже в удължаването на последния звук от думата „така“ пролича бързата промяна на душевното му състояние. А Цин Тиедан сякаш нищо не бе усетил.

— А сега накъде така сте се запътили? — Когато продължи прекъснатия разговор, Дън Юанфа вече се бе посъвзел, а и доста оживил.

— Ходих да навестя стария си дом — радостно повдигна вежди Цин Тиедан.

— В дома ви сигурно има много хора?

— Няма никого — замислено каза Цин Тиедан.

Странно, като няма никакъв човек в дома му, за какво се връща там? Дън Юанфа усещаше, че не разбира. А и замисленият вид на Цин Тиедан засили още повече това чувство.

Обслужващата донесе в ръце няколко чифта кожени чехли. Демонстрирайки вежливо обслужване, предназначено явно само за Цин Тиедан и Дън Юанфа, тя каза:

— Началство, моля обуйте си чехли.

Думата „началство“ накара Дън Юанфа да се съвземе. Лицето му придоби радостно изражение, защото тя моментално разкриваше пред очите на другите скритите му преимущества. Той се овладя и доволно се усмихна:

— Млада другарко, изпълнявате твърде съвестно задълженията си.

Изричайки това, сякаш се разбираше от само себе си, той пръв се протегна да си вземе чехли, изпреварвайки Цин Тиедан.

— Очаквам и по-нататъшни критични напътствия от началника — съобразително каза обслужващата.

Дън Юанфа като че се намираше в универсален магазин за покупка на нови чехли — така внимателно избираше. Въртеше всеки чифт — горната му част и подметката, обръщаше го, за да го стисне, почукваше го, дърпаше, за да види дали шевът между горната част и подметката не е скъсан, сякаш тези чехли щяха да останат завинаги негови. Обслужващата търпеливо стоеше настрани, докато един чифт го задоволи и той се спря на него.

Биен Вънюе наблюдаваше с голям интерес как Дън Юанфа се рови из чехлите. Заради чифт чехли, които щяха да му принадлежат малко повече от десет часа, можеше да се рови, без да изпитва отвращение. А колко грубо, жестоко и безотговорно се бе отнесъл към вземането на необходимите политически мерки в полза на братовчед й.

Да се издействува прием при Дън Юанфа, бе изключително трудно. Може би дори приемът при един министър или заместник министър-председател не е свързан с толкова проблеми. Биен Вънюе не знаеше колко пъти е звъняла по телефона, колко писма е написала. Също както глинен бивол се потапя в морето — влиза, но връщане назад няма. Накрая тя все пак намери височайшата врата, но човекът на пропуска, ако не й казваше, че той е отишъл на съвещание, й съобщаваше, че е в командировка.

Тя не се боеше от трудности, за да уговори братовчед си да се върне и да отдаде на вече обнадеждената родина своя ум и способности.

Братовчед й бе неотстъпчив, казваше, че в чужбина преживявал добре — най-малкото не бил гонен политически и подлаган на удари. Дори казваше, че замислял да приеме американско гражданство, така сигурно можел да си вземе и американка за съпруга.

Но с това той само си придаваше смелост. Приличаше на онези страхливци, които, преминавайки вечер през гробища, непрекъснато кашлят силно или гръмко пеят, за да победят страха. А освен това се и надуваше.

Пословицата казва: „И златното, и сребърното гнездо не могат да се сравнят с родното ти сламено гнездо“.

И дума не можеше да става, че Биен Вънюе знае всичко за Америка, но бе разбрала повече, отколкото някои други. Как най-напред семейството на третия й чичо трябваше да напрегне всички сили в САЩ, за да се пребори и стъпи на крака. Знаеше се, че братовчед й бе випускник на един от прочутите висши медицински институти в Китай и главен лекар на голяма болница. Но като отиде в Америка, не му признаха квалификацията, а го сложиха да храни белите мишки в една болница с такава малка заплата, че да ти дожалее. Засега третият й чичо бе още жив и здрав, как да е, можеше да го подпомага по малко и той нямаше да стигне до такава нищета, че да няма какво да яде. Но ако се случи някак чичото повече да го няма?

При внимателно вглеждане от редовете в писмата на братовчеда съвсем ясно се усещаха колебанията на лишения от опора. Колкото повече време минаваше, толкова по-често той споменаваше минали случки от детството. Учението в началното училище — често ядяха в едно ресторантче, закусваха оризови топки и солен соев цвик; долитащият привечер звън на цитра и къщата от червени тухли, по чиято ограда се бе разпълзял бръшлян. Те често стояха до оградата под дървото с големите листа и вдигнали високо глави, се оглеждаха наоколо, гадаеха от кой ли прозорец долита звукът; и още — съществуваше ли още квадратната плоча за размиване на туш на дядо им. От толкова отдавна вече не бе писал йероглифи с четка за туш…

Братовчед й не бе като другите, изобщо не се стремеше към материални блага, как можеше да е доволен от това да прекара живота си в отглеждане на бели мишки?

Ако се заинатеше и не се съгласеше да се върне, щеше да бъде като птичка, която не може да си намери гнездо, а лети, лети безспирно, без да успее да се приюти някъде. Рано или късно, уморена от изтощението, тя пада от небето и се разбива долу. Но той не искаше даже да продума за връщане. Когато тръгваше, каза:

— Политическите кампании ме изплашиха, ако пак ми лепнат етикет, животът ми е свършен. Ще посмееш ли да гарантираш, че тези кампании няма да се повторят пак? Тук ми липсва чувството за безопасност, изобщо не знаеш кога може да те връхлети беда, за която не си и помислял. Не, сестрице, не ме уговаряй.

Братовчед й бъркаше — той неправилно смяташе грешките на един или на няколко души за недостатъци на един идеал или на една вяра. Упорито искаше да се изправят кривите линии на историята.

През 1957 година, като завърши Медицинския институт, братовчед й бе разпределен да работи под ръководството на Дън Юанфа. И понеже изказа пред началника си мнението, че не можеш да се отнасяш към интелигенцията с ограничено селско съзнание, бе обявен за десен елемент. Заради това изречение преживя много неприятности. Баба й често казваше: „Добре, че каза само едно изречение, ако бяха две, кой знае колко още щеше да пострада!“

Братовчед й се превъзпита съвестно и бе един от първите, на които махнаха етикета. Бе толкова признателен, че чак сълзи му потекоха. Чувствуваше, че в бъдещото прераждане даже да бъде куче или кон, пак няма да се отплати за това благодеяние. Показвайки небето и земята, се кълнеше, че отсега нататък никога няма да защитава такива възгледи. Когато започна „великата културна революция“, старите сметки отново излязоха и пак го присъединиха към някаква група. Задържаха заплатата му за няколко месеца. Като го сполетя това, той се промени. Клетвените му думи за прераждане в куче или кон, всеотдайните му обещания сякаш ги издуха вятър. Изпълни го недоволство, започна много да се оплаква.

Какво се нарича снемане на етикет за десен елемент? Все едно да носиш ватенка с качулка. Качулката ти пада, но продължава да виси на гърба ти — казваше той.

Биен Вънюе често спореше с братовчед си. В думите й нямаше много логика, но говореше много убедително:

— Забрави ли, че когато бяхме малки, мама често ни биеше несправедливо, защо не си я спомняме с лошо? Защото е наша майка.

— Твоята философия е робска. Щом не си изпитала толкова много мъка, какво право имаш да говориш?! — Засегнеше ли се този въпрос, братовчед й винаги извънредно се разпалваше.

Самият той й разказа как чичо й в младежките си години се държал много свободно. Леля й отдавна се съмнявала, че си има приятелка. Винаги преглеждала скришом джобовете и писмата му. Веднъж братовчедът разобличил пред чичото номерата й. Лелята маскирала неправотата си с гняв и жестоко ударила братовчеда.

Леля й или губела пари на карти, или се заяждала с бабата… И само да се случело да не е в настроение, винаги намирала предлог да удари братовчеда, за да разсее мъката си.

Защо, когато споменаваше тези минали работи, братовчед й не само не се сърдеше, а и напротив — спомените неизменно го развеселяваха?

По-късно братовчед й най-после се съгласи с теорията за „погрешното удряне на детето от майката“. Но за съжаление замина твърде рано. Ако сега бе тук, сигурно щеше да се самоопровергае. Положението вече бе коренно променено. Макар Биен Вънюе често да му го обясняваше в писмата си, той, изолиран от живота в родината си, в крайна сметка не можеше да го почувствува като нея.

Желанието да говори с Дън Юанфа сигурно бе детински порив. Тя се надяваше, че учреждението ще може да върне на братовчед й задържаните по време на „великата културна революция“ заплати. Върнаха ги на всички, върнаха даже конфискуваните от буржоазията средства. Какво да се каже тогава за изкараните с труд пари на братовчед й? Какво да се каже за отпадналия още преди „великата културна революция“ етикет? Главният въпрос не е в онези двеста-триста юана. Сега в семейството им на никого не липсваха пари, пък и какво са двеста-триста юана сега? Братовчед й никога не бе предявявал претенции, най-вероятно да е забравил отдавна за парите. Но ако това не стане, няма да го накара да разбере, че положението в страната наистина се е променило в сравнение с преди.

Дори не предполагаше, че цели два месеца няма да успее да се срещне с Дън Юанфа. Най-накрая един съученик я пусна през задната врата, бе успял да го издействува чрез сина на Дън Юанфа. Едва тогава тя можа да се види с него.

Като изслуша мнението й и чу желанията й, му се стори, че са му наговорили някакви басни.

— И заради това сте дошли да ме търсите?

— Нима не може? — Биен Вънюе бе дълбоко потресена от прокрадналото се в думите му недоволство и презрение. Сякаш бе извършила нещо недостойно, непозволено.

— Според мен не обръщайте повече внимание на този случай. Става дума за двеста-триста юана, в Америка жизненото равнище е високо, нима той още държи на тези народни банкноти? — Дън Юанфа смяташе, че всеки, който е заминал в чужбина, може лесно да натрупа много пари.

В думите „народни банкноти“[3] се прокрадна презрение, неосъзнато дори от него, което накара Биен Вънюе отново да се изуми.

— Не става въпрос за парите. Той е обиден съвсем незаслужено, трябва поне малко да бъде удовлетворен, ако…

Дън Юанфа я прекъсна нетърпеливо:

— А не сте ли мислили откъде ще дойдат тези пари? Държавният бюджет се разпределя между всички — всяко нещо си има предназначение. Нима заради тези двеста-триста юана ще трябва да правим доклади до Министерството на финансите и до центъра?

Биен Вънюе усети, че нещата се объркват. Какъв държавен бюджет, какво разпределение, какви доклади до Министерството на финансите и центъра? Нищо не разбираше. Тези изрази й напомняха сериозен доклад за работата на правителството. Но според закона за запазване на материята парите не могат да се изгубят от земното кълбо.

— Та нали удържаните пари все пак трябва да са някъде?

А уж каза, че не била дошла заради парите, помисли си Дън Юанфа. Но във всяка нейна дума, във всеки звук, бяха все тези пари. Значи щом не ги получи, няма да има и удовлетворение? Белег на буржоазно възпитание.

— Не зная. По онова време „бунтарите“ държаха властта и още в началото ме бяха вкарали в „кошарата“.

— Щом парите вече ги няма… Както обяснихте положението, наистина става сложно. А аз си мислех, че така ще се прояви съжаление за станалото към човек, когото са наранили, без да е извършил нищо престъпно. Сигурно няма да ви е трудно да разберете подобно чувство. Ето, през „великата културна революция“ и вие сте били затварян в „кошарата“. След края на кампанията не сте ли поискали пълно реабилитиране, за да се докаже, че клеветите са лъжливи и всичко да се оправи? Не ви ли върнаха всички удържани пари?

Без да е извършил нищо престъпно? Нима Дън Юанфа би могъл да обяви за десен елемент невинен и прекрасен човек? Оказа се, че с дългата караница тя иска да вземе реванш. Някаква си сополанка, кой знае откъде дошла, да разговаря с него така неочаквано грубо и даже да го упреква!

Отначало Дън Юанфа сдържаше гнева си и слушаше за емигрантите, за общата борба. И чак когато поставиха на една дъска страданията, понесени от него през „културната революция“, с преживяното от десния елемент, не можа да се стърпи. Как могат да се смятат за едно и също две толкова различни неща?! Човече, може да са свалили на някого етикета за десен уклон, но това не означава, че той не е десен уклонист, а само че са му махнали етикета. За такива неща вече не се говори, но то е по политически причини. Ти й подаваш игла, а тя я смята за бухалка! Той подскочи от стола, сякаш бе стъпил бос върху тръни:

— Другарко, не се заблуждавайте, това са два качествено различни въпроса.

Беседата им завърши безрадостно и, разбира се, никакъв въпрос не можаха да решат.

Никой не бе си представял, че ще се срещнат в този вагон и Биен Вънюе ще може да наблюдава душевността на Дън Юанфа в съвсем оголен вид.

Щяха да пътуват заедно повече от десет часа…

Биен Вънюе мислеше пак да поговори с Дън Юанфа по въпроса за братовчед си. Дори да не спомене за парите и да не се изясни нито един съществен проблем, достатъчно бе да постигнат някакво разбирателство. Така щеше да придобие повече смелост и с по-силна вяра щеше да уговори братовчед си. Ако успееше да стори това, то, изглежда, щеше да е най-добрият подарък, който ще му занесе. За всеки образован човек най-същественото са собствената му човешка личност и достойнството, какво друго освен това може да има той.

Биен Вънюе обмисляше — трябва ли да говори с Дън Юанфа?

 

 

— Ало, ще ползвате ли чехли? — Обслужващата вече за втори път питаше Биен Вънюе.

Старанието и всестранността в изпълнението на задълженията й последователно намаляваха. След Дън Юанфа и Цин Тиедан бе човекът с раирания костюм, а като стигна Биен Вънюе, вече навлезе в заключителния си акорд.

Възползувайки се от унеса на Биен Вънюе, тя я огледа със студени очи от главата до петите. От кичурите на косата й, които уж изглеждаха накъдрени, а пък не бяха, до полата и жилетката, очевидно вносни; до сложената на коленете й дебела книга на чужд език; до кутията с английски шоколад край нея; до люлеещите се на малките й крака бели обувки с висок ток… Почти със завист си помисли, откъде-накъде тази ще се облича толкова изящно? Как животът й е станал толкова лесен? На какво основание ще седи на мекото легло в спалния вагон, а тя ще я обслужва? Нима стои по-ниско от нея? Напротив, в сравнение с тази жена тя е по-млада и по-красива. Животът бе толкова несправедлив към нея. Неволно се отнесе към Биен Вънюе така, че да я опозори и унижи, и от опозоряването щеше да изпита особена радост и удоволствие.

Биен Вънюе се стресна и се съвзе от уплахата. За какво ли говори тази жена, си помисли тя. Показва трикове и може да „променя лицето си“ също като в съчуанска опера. Като се качваше във влака, Биен Вънюе вече бе получила упрек от нея.

— На изпращачите не е разрешено да се качват във влака — внушително бе казала тя.

— Не мога да кача сама толкова много неща.

— Защо тогава не ги предадете на багаж?

— Как да предам плодовете и храната в буркани? Щом изпращачите не могат да се качват във влака, вие ще ми помогнете ли?

— Ще си го пренесете сама, парче по парче.

Точно в този момент жените, изпращащи двама началници, се качиха във влака и тя веднага сведе глава в скромен и почтителен поклон. Биен Вънюе спря един съученик, който се готвеше да подискутира с нея на тема „еднаква любезност към всички“. Защо му трябваше? Искаше да отнесе приятни спомени, те щяха да бъдат с нея през предстоящия й неколкогодишен живот в странство.

Затова отвърна любезно на обслужващата:

— Благодаря, няма да ползвам чехли.

 

 

Дън Юанфа ожадня и извади от чантата си емайлирана кана за запарка и плик от амбалажна хартия, пълен с чай. Измъкна от каната едно по едно хавлиената кърпичка, сапунерката, пастата и четката за зъби, изсипа вътре малко чаени листа и посегна да вземе термоса с топла вода под масичката. Термосът бе снежнобял, върху него бе изрисуван син нарцис.

Ама че приумица, нима има сини нарциси? Кой е виждал подобно нещо?

В горния край на термоса имаше чучур, също като на чайник, и тъй като чучурът бе наведен надолу, водата, изглежда, можеше да изтича много удобно. Но пък нямаше дръжка, как да се вдигне? Дън Юанфа само наклони термоса.

Какво става? Защо не тече вода?

Дън Юанфа дълго време не бе пътувал с влак, а по влаковете бяха наслагали какви ли не чудесии. По-рано използуваше само самолет, но откакто започнаха инцидентите със самолети, отново се прехвърли на влак.

Младежът с раирания костюм любезно му разясни:

— Така. — Натисна кръглия капак на термоса и водата потече от чучура. — Термос за гореща вода с помпа, около 28 юана. Оказа се много по-удобен при употреба от стария модел — възрастните хора и малките деца не могат да си опарят ръцете, когато го ползуват.

Кой го знае колко комисиони е получил от завода за термоси! Примерното му вежливо поведение в никакъв случай не би могло да накара Дън Юанфа да забрави положението му на дребен прекупвач.

На младежа с раирания костюм като че ли му липсваше самоконтрол. Той огледа каната със запарка на Дън Юанфа и уверено каза:

— Това е чай „Ци цян“ от четвърта категория, нали?

Дън Юанфа придърпа гневно емайлирания съд към себе си. Как така „Ци цян“ от четвърта категория? Как смее да се присмива на бедността му?

— Искате ли да опитате от моя? — Раираният костюм отвори кутийка за чай с двоен капак, изрисувана красиво, и я подаде на Дън Юанфа.

Но той препречи и двете си ръце пред кутията и повтори няколко пъти:

— Не, не, не.

Кой го знае откъде е, кой е, даже името му не е известно, а го черпи с чай. Кой знае каква дяволия ще дойде след чая.

— Опитайте. — Раираният костюм, без ни най-малко да се смути, се обърна и покани Цин Тиедан и Биен Вънюе.

Цин Тиедан не се отказа от чая „Ци цян“ първо качество, а даже го похвали:

— Хубав чай.

Раираният костюм каза скромно:

— Това е пролетен чай, а го пием чак сега, вече е остарял.

Дън Юанфа се обърна незаинтересовано към прозореца и се загледа навън. В крайпътната канавка едно куче, без ни най-малко да се смущава, бе вдигнало крак по посока на влака. Ех, даже кучетата дотам са се разпуснали…

На шосето, близо до линията, няколко волски каруци бавно се движеха под лъчите на есенното слънце. Каруцарите, прибрали камшиците, седяха върху натоварените конопени чували и равнодушно гледаха бързо носещия се влак. По полето тук-там се бяха пръснали копачи, които упорито напредваха крачка по крачка. Скоро щеше да се прибира есенната реколта!

Картината бе близка на Дън Юанфа. Той познаваше чудесно този живот. Неговите прадеди и деди, чак до неговото поколение, бяха живели така. Едва той остави мотиката. Революцията го отнесе от земята като потоп и го увлече със себе си. Като сноп сено или дървесен ствол. И той повече не обърна назад глава.

А ако не бе станала революцията? Може би още щеше да е на нивата с мотика в ръце или щеше да си седи на прага на кирпичената къща със запалена лула. Щеше да излиза сутрин, преди звездите да са залезли, и да се прибира вечер, след като са вече изгрели. Щеше да изяжда купичка диви треви, сварени с царевично брашно, и да се прибира в опушената и тъмна стая. Нима щеше да седи в такъв спален вагон и да гледа навън?

Мислите на Дън Юанфа се объркаха.

Той обичаше земята отвъд прозореца. Сякаш хиляди невидими нишки го бяха свързали завинаги с нея, широката земя. Притворил очи, се бе унесъл в мисли. Представяше си мириса на пръстта в нивите. Но отново се усети, че седи в спалния вагон — все пак тук бе по-приятно, отколкото да копаеш на полето. Ех, да можеше да вземе тази земя извън влака в мекия спален вагон, колко хубаво щеше да съчетае местното с чуждото.

По високоговорителя бяха пуснали кой знае каква музика. Сякаш жаба, хем голяма, хем тлъста, издула като барабан кръглия си корем, квакаше, квакаше, квакаше. Чуваше се нещо объркано, сякаш двама чужденци говореха китайски. Мина доста време, докато Дън Юанфа разбере едно изречение: „Смехът е по-хубав от плач…“, значи не било жаба. Ясно е, че пее китаец, съвсем леко би могъл да изговаря китайските думи. Защо му трябва да ги изкарва като чужденец? Така е, не могат да излизат от страната, не могат да станат чуждестранни дяволи и с чуждестранна реч утоляват страстта си. Само чуй: „Смехът е по-хубав от плач…“ На какво прилича това, и него ли смятат за песен? Онези, които са написали текста и музиката, така ли си изкарват хонорарите? Сега е достатъчно някой да разклати два пъти перото си и ще има колкото си иска пари. А на онези, които пишат разкази, им е по-лесно да изкарат неколкостотин юана, отколкото на кокошката да снесе яйце. Цялото общество попадна в ръцете на такива мошеници.

 

 

Сериозният и скован вид на Дън Юанфа предизвикваше смях у Биен Вънюе. Защо се измъчва така? Тази поза е уморителна. Колко време може да се издържи в нея? Бащите на няколко нейни съученици също бяха високопоставени възрастни другари, но се държаха свободно, често се шегуваха с Биен Вънюе и другите. С тях човек можеше да води много интересни разговори. Тя ценеше високо мнението на тези хора.

А ето другият възрастен другар на име Цип, видеше ли някого във влака, му казваше няколко сърдечни думи и не се намесваше в чужд разговор. Който и да слизаше от влака, той му помагаше да си свали багажа и да го върже на малката разгъваема количка. Връзваше много добросъвестно и внимателно. Нареждаше багажа сръчно, с точно премерена връв. Биен Вънюе се тревожеше, че той може да изпусне влака.

Потеглеше ли влакът от по-голяма гара, Цин Тиедан все донасяше по нещо — ако не найлонов плик, поне картонена кутия или бамбукова кошничка.

— Местен специалитет, нося на другарите да опитат нещо прясно — казваше засмяно той.

Биен Вънюе гледаше как на полицата за багаж неговата купчина бързо нарастваше и дори се тревожеше. Как ще носи толкова много неща, като пристигне?

Като виждаше отношението на Цин Тиедан към другите, тя си спомняше една известна съветска песен. В нея имаше такива стихове:

Гордеем се със името „другарю“,

най-почетно от всички имена е то.

Другарите едно семейство са в света,

не се делят на бели, черни,

кафяви, жълти и червени.

И всеки знае името „другарю“,

чрез него всички се сближават…

Сервитьорът от вагон-ресторанта започна да продава купоните за вечеря.

Човекът с раирания костюм се обади:

— Искам от най-хубавото ястие, също и една супа. — Докато говореше, подаде банкнота от десет юана.

Дън Юанфа поиска от най-евтиното ястие. Да се купува скъпо ядене, е прахосничество, мислеше си той. В мрежата, която му бе дала Сиумей, имаше някои нелоши неща. Той избра една по една дребните монети и банкноти от портмонето си, за да се разчисти от тях. Беше свикнал да събира едри банкноти.

— Има ли зеленчукови ястия? — попита Биен Вънюе.

Сервитьорът не приличаше на обслужващата спалния вагон. Отнасяше се еднакво учтиво към всички:

— Няма, има само яйчена супа, също и супа с юфка и ситно нарязано месо.

— Тогава ще изям една супа с юфка и месо.

По масите във вагон-ресторанта бяха сложени картончета с номера, изписани с арабски цифри. Всеки пътник сядаше според номера на купето си.

Дън Юанфа отвори мрежата; която му бе дала Сиумей. О, запасите наистина са богати: варени яйца, осолено свинско, салам и няколко парчета кекс. Все неща, каквито обича. И всяко — увито поотделно в найлонов плик. Миризмите нямаше да се смесят, а и дрехите му нямаше да се изцапат, ако нещо потече. Ама че странно, откъде можеше да знае неговите вкусове? Жените са дяволити, много дяволити.

Като пристигне в град Е., ще трябва да купи нещо на Сиумей. Но какво да е то? Досега Дън Юанфа не бе вземал подарък за жена. Даже когато съпругата му бе жива, нищо не й купуваше. Нали си бяха хора от една къща, за какво им е да ходят насам-натам да купуват, ако някой има нужда от нещо, да си вземе от парите и да си купи. Макар да говореше така, той изобщо не се грижеше за собствените си дрехи и храна, а ги получаваше от жена си, като му дойдеше времето.

Сиумей му е дала толкова много ядене, сигурно е похарчила десет юана. Дън Юанфа мълчаливо пресметна колко продукти са необходими за всички тези неща и колко струват… Реши, че на всяка цена трябва да купи нещо на Сиумей за десет юана, точно колкото е похарчила. Не бе изнудвач, та да използува жена.

Да й купи чифт обувки? Беше чувал, че обувките в град Е. не са лоши. Но десет юана май нямаше да стигнат за покупката, пък и не знаеше кой номер носи. Или пък ще погледне за някоя дреха, която струва горе-долу толкова, и ще й я купи. Дрехата не е като обувките, размерът може и да не отговаря толкова точно, че била малко по-голяма или по-малка, не е чак такава беда. Беше чувал, че дрехите в град Е. са хем евтини, хем красиви, а и шарени. Жените ги харесвали, а Сиумей е млада.

Като огледа полата и жилетката на Биен Вънюе, Дън Юанфа си помисли, че не може да избере такъв цвят — изглеждаха като вехти. Не можеше да й вземе и твърде изискана дреха, в нея щеше да заприлича на прелъстителка. Не знаеше откъде дойде това, но той започна да свързва закръглената Сиумей с думата „прелъстителка“. Така престана да смята, че прелъстителките са много страшни. А Сиумей даже предизвикваше любов и нежност. „Малка прелъстителка!“, си каза Дън Юанфа, сякаш Сиумей се намираше до него. Когато го погледнеше с леко кръглите си очи, не приличаше ли на малка прелъстителка? След този спомен Дън Юанфа тайно се засмя и се изчерви. Но веднага изтри усмивката и бързо огледа хората на масата, изплаши се, че са разбрали мислите му. Добре, че вниманието им бе изцяло съсредоточено върху човека с раирания костюм.

Той тъкмо вадеше храна от найлонови торбички. Най-напред извади бутилка „У лян йе“, печена кокошка и няколко плоски кутии. Една по една отвори кутиите и извади оттам увити със станиол пакети.

— Храната във вагон-ресторантите не е хубава. И госпожицата има опит, не яде. Как можете да ядете само юфка? Тук имам няколко меки консерви, изберете си една, която ви харесва. В този пакет има говеждо месо с къри, как ви се струва? Ще си вземете ли? — каза той и подаде един станиолен пакет на Биен Вънюе.

Тя го пое без никакво стеснение:

— Благодаря ви, много сте предвидлив. Не съм толкова недоволна от храната във вагон-ресторантите, но не мога да ям свинска мас. Хапна ли, веднага ме заболява стомахът. В 1960 година, през трудното време, третият ми чичо ни бе изпратил от чужбина няколко метални консерви със свинска мас. Бях ококорила очи от глад, грабнах една консерва и ядох, ядох мас чак докато ми прилоша.

Дън Юанфа стрелна с очи Биен Вънюе. Не ядеш свинска мас? Да погладуваш три дни, всичко ще проядеш. Не ядяли свинска мас! Какви престъпни работи върши и колко безсрамно говори!

Раираният костюм наля на Цин Тиедан чашка „У лян йе“:

— Като пийне малко, човек се отпуска и вечер заспива по-добре. На госпожицата няма да предлагам, зная, че съотечественичките ми не обичат алкохола.

— Пак сбъркахте. Мога да пия не по-малко от вас.

Дън Юанфа пак я стрелна с едно око. Даже пиела!

Раираният костюм започна да се извинява:

— Имам очи, а не виждам планината Тайшан. — И веднага наля на Биен Вънюе. Поучен от случая с първокласния чай „Ци цян“, той внимателно бе попитал най-напред Дън Юанфа:

— Възрастният другар ще пийне ли малко?

Дън Юанфа, с полузатворени очи и съсредоточен, тъкмо предъвкваше старателно соленото свинско, което му бе дала Сиумей. Разбира се, чашка „У лян йе“ щеше да му дойде добре. Но той не искаше да пие заедно с тези хора и отклони поканата:

— Не пия.

След няколко чаши от питието започнаха да се държат много по-свободно. Биен Вънюе попита раирания костюм:

— Колко пари горе-долу изкарахте при сегашното пътуване?

— Може да са паднали към осемнадесет хиляди.

Дън Юанфа едва не се задави.

Биен Вънюе попита любопитно:

— С какво търгувахте, че спечелихте толкова пари?

— Това не е много, има хора, които изкарват много повече от мен. Препродавах телевизори в далечните райони. Сега селяните наистина имат в ръцете си много пари, но няма къде да ги харчат. Държавната търговска мрежа работи, но в момента не може да се справи. Затова е дала на разумни прекупвачи възможността да спечелят. Селяните са доволни, пък и нашият живот на временно безработни младежи се оправя.

— Да препродаваш телевизори, не е толкова лесно, колкото да препродаваш дрехи или обувки. И снабдяването, и превозът са проблем — каза Цин Тиедан.

Човекът с раирания костюм се усмихна като опитен търговец:

— Дребна работа, всичко може да се уреди и само да имаш пари за харчене — всичко се урежда. Имаш ли десет хиляди юана, вложи всичко. — Той отпи една глътка, хапна и продължи: — Парите са нещо, което е извън теб, за какво ти е да ги трупаш? Няма да скрия от вас, че и в банката съм спестил четиридесет хиляди. Това е, за да имам възможност за отстъпление в бъдеще. Ако някой ден държавата каже, че вече нямаме право на подобни работи, преставам да се занимавам с тях. Само от лихвите на тези четиридесет хиляди юана ще мога да живея най-малкото на равнище на ръководен кадър от тринадесети ранг.

Като чу какви сметки си прави този, Дън Юанфа се вцепени. Той бе участвувал в революцията десетки години и едва бе достигнал заплата от единадесети ранг. А от спекулациите си този младок в крайна сметка ще заживее по-разкошно от него. Що за работа е това?!

— От останалите пари по-голямата част пожертвувах за инвалидите от младежкия занаятчийски кооператив, които чакат работа. На тях им е много по-трудно, отколкото на нас… — Изведнъж наведе мълчаливо глава, сякаш бе почувствувал болка.

— Никак не ви е лесно и на вас днес — каза Цин Тиедан. Той поглеждаше ту единия, ту другия от младите хора пред себе си и чувствуваше, че те и тяхното поколение живеят далеч не толкова повърхностно, както се смята обикновено. На още неукрепналите си рамене те носят много по-голям товар, сякаш твърде рано са поели отговорността за цялото си поколение. В края на краищата това добро ли бе, или лошо?

Човекът с раирания костюм усети в кратките думи на Цин Тиедан любов, каквато може да изпитва само баща — искрена, дълбока, но и строга. Цин Тиедан сигурно разбираше добре, че това, което бе казал, е най-много едната страна на живота, протичащ в лутане за изкарване на прехраната. Но той съвсем ясно разбираше също и несгодите на този живот, и съпътствуващите го тъмни неща, които не му бе удобно да разкрива. Изведнъж изпита желание да заплаче, за да излее всичките си чувства, да се пречисти, но накрая се сдържа. Само вдигна глава и изля в гърлото си, чашка „У лян йе“.

Но човекът с раирания костюм не разбра защо изведнъж Цин Тиедан стана така странен. В тази негова странност като че ли дори се таеше някаква болка. А може би и съвсем не бе така, ами просто той самият се бе натъжил от спомена за инвалидите, чакащи работа? Бързо протегна десния си крак и каза:

— И аз не се изоставям. Познайте, колко струват тези обувки? Седемдесет юана. Купих ги от хотел „Пекин“, последна модна продукция на френската фирма „Пиер Карден“.

На Биен Вънюе й се прииска да му се подиграе и присмехулно каза:

— Продукцията на фирмата за дрехи „Пиер Карден“ отдавна бе бракувана от новата световна мода. Сега се пренасочиха към заведения за хранене, за да намерят изход. В Пекин не е ли открит наскоро ресторант на фирмата „Пиер Карден“? Нарича се „Максим“ и е ужасно скъп.

— Следващия път, като отида в Пекин, непременно ще намина и там да видя свят. Ако имаш пари и не ги харчиш, си глупак. Човек като се роди, не донася със себе си пари, като умре, не отнася.

Тия са си загубили ума по парите и разкоша! Разложение, пълно разложение! Дън Юанфа тропна силно с пръчиците за хранене и каза, сякаш бе сигурен, че в бъдеще човекът с раирания костюм ще проси:

— А като дойде време да нямаш пари, какво ще правиш?

Младежът с раирания костюм го погледна открито:

— Като нямам пари — няма да харча. Мога с тях, мога и без тях. Но пак ще ви кажа, че в банката имам спестени четиридесет хиляди! Социалистическата банка не може да банкрутира.

Дън Юанфа разбра, че той го дразни нарочно, само че това ни най-малко не се отрази на апетита му. Даже примляскваше — шумно изяде чиния пържени зеленчуци, две купички ориз, половината солено месо и две варени яйца. Ех, отдавна не бе ял с такова удоволствие. Пък и Сиумей се бе погрижила за него, месото бе така хубаво сварено, че чак се топеше в устата. Той въздъхна доволно и предизвика един внимателен поглед на Биен Вънюе, която си помисли, че не му е добре.

 

 

След вечеря обслужващата дойде да почисти купето. Кресна на Биен Вънюе, която седеше до прозореца:

— Ало, дай ми пепелника от масичката!

Биен Вънюе се усъмни дали и тя не я бърка с някой, както човекът в раирания костюм. И дали този някой не е попречил по някакъв начин на повишаването на заплатата й или на приемането й в партията?

Биен Вънюе мълчаливо й подаде пепелника и излезе от купето. Застана пред прозореца в коридора и се загледа навън. Чу как обслужващата войнствено удря пепелника в малко кошче за боклук.

Слаб мирис на запалена цигара долетя до носа й. Обърна се настрани — кой знае от колко време Цин Тиедан стоеше до нея.

— Вътре е много задушно — каза той и спусна сгъваемата седалка до прозореца. — Да поседим малко тук.

Биен Вънюе го последва и седна до него. Той като че ли се досещаше, че обслужващата я е огорчила, но не й каза съчувствени думи, а продължи с интерес да следи заедно с нея непрекъснато променящия се пейзаж зад прозореца.

Под залязващото слънце пейзажът се бе очертал като изваян и постепенно ставаше все по-неясен в здрача. Също както бавно заглъхваща надалече песен кара човека неволно да си спомня за нещо тъжно в миналото.

— Първоначално името ми бе Тиедан — произнасяше се с равен тон, тоест Желязно яйце, едва като дойдох в града, го промених на Тиедан с низходящ тон на втората сричка и вече започнах да я записвам с друг йероглиф, та значението се промени на Железен цинобър[4]. Хората казваха, че рожденото ми име не било хубаво, не било удобно за подписване на резолюции. Защо да е неудобно? — Цин Тиедан тъжно поклати глава, не се знаеше дали отрича мнението, което го е накарало да смени името си, или пък това, че го е приел. — Сега се връщам от родното си място, хората от моето поколение още ме наричат Тиедан — Желязното яйце. А нима беше добре, че трябваше да се върна, за да се казвам пак Желязното яйце? — Той явно не питаше Биен Вънюе, а отминалите дни. Съсредоточено я погледна, сякаш искаше да разбере осъзнава ли тя чувствата му в този момент.

Биен Вънюе опря глава на стената и спокойно се заслуша. Макар да не разбираше защо Цин Тиедан й говори тези като че ли несвързани приказки, чувствуваше, че нещо в тях я вълнува. Изглежда, питието „У лян йе“ съвсем не отпускаше и не предразполагаше човек към сън.

В този миг й се прииска да каже нещо на Цин Тиедан, по не знаеше какви думи да намери. Тя усещаше, че в света на чувствата при хора като Цин Тиедан има късче суверенна територия, в която не може да се влиза самоволно. Ако искаш да разбереш нещо от нея, макар и да не е необходима строгост като при извършване на жертвоприношение, най-малкото трябва да се държиш сериозно.

Цин Тиедан продължи:

— След Освобождението съм се връщал три пъти в родния си дом. Първия път бе тъкмо в трудния период. Хората измираха от глад, нямаха нито една здрава дреха. От съселяните ми не се чу никакъв ропот. Най-големият от братята ми винаги помнеше, че е от семейство на загинал за революцията. Макар да припадаше от глад край делвата със зърно, не се опита да вземе нищо от общата доставка. Какво казваше той? „Никого не обвиняваме, виновен е тукашният лош климат.“ По-малкият заедно с мен участвува в революцията. Беше свързочник. Враговете го хванаха и го заровиха жив, чак до врата. — Цин Тиедан тежко си пое дъх, сякаш не му достигаше въздух. — Удариха го веднъж с лопата по главата и тя се разцепи. Кръвта бликна на повече от един джан височина… Ние там, народът от първите освободени провинции, дадохме приноса си за революцията. По време на войната с Япония и на Освободителната война хората изпращаха синовете и мъжете от семействата си на фронта. В сражението при Ляошън един взвод бе разбит и само двама останаха живи… Какво казваха тогава? „С революцията утре ще дойдат по-хубави дни!“ А сега какво да кажа на хората? Срамувам се, сякаш съм ги измамил. Какво им казвам? „Държавата има трудности, природни бедствия — хорска неволя.“ А в действителност на мен самия всичко ми е ясно, знам точно как са нещата. А мамя хората. Природни бедствия! Всички онези политически безумства навредиха много повече от каквито и да е природни бедствия. Ето ти го откъде идва и човешкото нещастие.

Оставих им офицерските дрехи от вълнено сукно и всичките пари, които носех, задържах само военната униформа, която беше на гърба ми. Каква ли работа, по дяволите, можеха да им свършат? Като се върнах в частта, описах положението в родния си край, помолих да напечатат доклада и го разпратих навсякъде. Имах връзки, много от началствата ми бяха земляци. Мислех си — те имат повече власт от мен, сигурно е, че ще решат въпроса. Глупак — и мен, и тях, даже и машинописката — всичките ни обявиха за десни опортюнисти. Това, което описах тогава, бе действителността, както я бях видял, а упорито я обявяваха за изфабрикувана от мен лъжа, с която съм нападал социализма. На бойното поле не ме беше страх, че може и да загина, но тази работа май наистина ме сплаши. Не можех да ям, не можех да спя. Но самокритиката и самоанализът са все пак далеч от смъртта. Как можах да се разпусна толкова? От какво се страхувах в крайна сметка?

Мислих дълго и едва тогава разбрах, че се боя да не изгубя партийната си книжка. Човек, който цял живот е желал революцията и я е извършил, изведнъж става контрареволюционер. Как може да се каже подобно нещо? Това звучеше страшно! Добре, саморазкритикувах се. Заглуших съвестта си и заговорих глупости: „В старите освободени райони съселяните я карат от добре по-добре, имат дрехи и храна в изобилие; хората и животните са в цветущо състояние, както и народната комуна…“ — опазих книжката си. Чаках да дойде вечер. Мислех си съвсем сам, въртейки се в леглото от страна на страна, още ли съм комунист? Пфу! Как ми се искаше да си ударя два шамара! Не смеех да мисля за най-големия си брат, за добрите си съселяни. Те никога нямаше да узнаят, за да си направят тази сметка… Издържах изпитанието, но оттогава нататък все едно, че ми бяха отскубнали жилите, от сутрин до вечер се влачех като пребит, ех! — Цин Тиедан въздъхна, отпусна посребрената си глава и погледна внимателно големите си груби ръце.

Гласът му не бе завладяващ, в него имаше и старческо хриптене, и неопределими произношения от какви ли не краища. Но притежаваше силата да раздвижва въображението.

Подобни истории Биен Вънюе бе слушала неведнъж в миналото. Първия път бе смутена и потресена. Но постепенно претръпна, привикна и дори й се струваше, че всичко, което става и съществува сега, всичко, което виждаше около себе си, има своята точно определена логика.

Такива необясними неща Цин Тиедан сигурно бе преживял много повече от нея, но позицията, която заемаше спрямо тях, бе съвсем различна от тази на обикновения човек или на братовчед й. Такива събития само му даваха възможността да осъзнае върху един по-обобщен фон собствения си дълг и съдба. Разбира се, че в сърцата на големия си брат и на съселяните си той винаги е бил Желязното яйце, а не някакъв си Железен цинобър.

— Слава богу, вече можем да смятаме за отминали тези дни — каза Биен Вънюе.

— Така е, отминаха, но цената, която платихме, не беше малка. Втория път, когато се върнах в родния си край, течеше заключителната фаза на „великата културна революция“. По това време току-що бях излязъл от „кошарата“, още не бяха ме възстановили на работа…

— Щом като родителите ви не са били у дома, защо ви е трябвало да се връщате, да се тормозите като първия път? — прекъсна го Биен Вънюе.

— Наистина изглежда странно, но не можах да се стърпя. Имаше там някаква сила, която като че ме дърпаше за вътрешностите. Тамошните хора, животът им, тамошната земя, всичко това се въртеше в главата ми. А може би в крайна сметка аз съм си селянин във военна униформа.

— Може би да, може би не — каза Биен Вънюе.

Като я чу, Цин Тиедан силно удари с ръка по бедрото си, сякаш най-накрая се бе натъкнал на познавач, който точно бе улучил решението на въпроси, върху които дълго и мъчително мислеше и все не можеше да стигне до резултат.

— При второто ми завръщане хората не измираха от глад като през трудния период. Но и те, и земята бяха като изстискани. Когато си тръгвах, попитах съселяните си имат ли нужда от нещо. Никой не пророни дума, само гледаха в най-големия от петимата ми братя. Ако той, човекът, който бе изстрадал най-много, не кажеше нищо, и те нямаше да отронят нито дума.

Брат ми още носеше вълнената офицерска куртка, която му бях дал преди повече от десет години. От пръв поглед си личеше, че дрехата не е сваляна откак е била облечена. Лъщеше от мръсотия. Около врата, на ръкавите и лактите беше подплатена с разноцветни кръпки. Той стоеше с наведена глава, стиснал под мишницата си пастирския камшик, устните му само мърдаха, но звук не се чуваше. Как се сдържаше! Селски човек — езика в гърлото ще си натика, но и бедствията, и лишенията, всичко ще понесе без гък. Освен това беше му ясно, че неговите съселяни едва издържат, и не можеше да не помисли за тях, за това, кое би им било от спасителна полза. Наистина бе трудно да се каже нещо! Опитай се, когато всичко ти липсва и се нуждаеш от всичко, да кажеш какво ти е необходимо — няма да можеш. Накрая той хвърли един поглед към хората и изрече само една дума: „Сол.“

Купих сол за всичките пари, които имах в себе си… И затъвайки до глезените в прах, тръгнах по жълтия глинен път, по който не личеше следа от човешки крак. На всяка крачка се обръщах назад. Съселяните ми стояха неподвижно и мълчаливо в началото на жълтия път, където нямаше нито една тревичка, нито едно дърво, и ме гледаха отдалече. В краката им лежаха няколкото чувала сол. Отдалече приличаха на късове груба скала.

Само няколко боси деца подтичваха около мен. Спираха на няколко джана пред мен, обръщаха глави и втренчено ме наблюдаваха. Изчакваха ме да ги настигна и пак изтичваха напред. Спираха на няколко джана и ме наблюдаваха втренчено, сякаш искаха да запомнят човека, който им бе дал няколко чувала сол… Върху прашния път ясно се отпечатваха извивките на стъпалата им — пръстчетата отпред, петите отзад. Можеш ли да познаеш какво си мислех тогава? Мислех си, че ако върху тази земя случайно падне една капка вода, ще може да порасне дърво!

Тези няколко чувала тежка, горчива и тръпчива сол, тези ясни отпечатъци на малките крачета; този проточил се в далечината глинен път, на който не се вижда краят, без нито една тревичка, без нито едно дърво; и от другата страна на пътя — селяните, понасящи безмълвно безкрайните теглила. Всичко това за миг се залюля тревожно пред очите на Биен Вънюе. В сърцето й бликна болка, сякаш тя носеше част от неотменната отговорност за всичко това.

— При сегашното ми завръщане, слава богу, нещата се бяха обърнали. Брат ми каза: „Страдахме трийсет години, но от тази година с въвеждането на акорда всичко стана по-добре.“ Виж — Цин Тиедан посочи купето. Биен Вънюе знаеше, че сочи големите и малки торби от синьо платно върху полицата за багаж, — всичко това ми дадоха за из път. Стопанисването на земята трябва да се даде на самите селяни и всичко ще е наред.

Сега хората ценят не парите, а културата. При това завръщане говорих с брат си и го попитах от какво има нужда. „От учителка!“, каза той. Така ме постави в трудно положение. Можех ли да дам аз на хората учителка? Не можех! Не е чудно, че брат ми дава душата си за внука! Когато детето пише, той не смее да диша. Закашля ли се, веднага запушва устата си с ръкав. Пази се даже да не мигне, сякаш е видял Нефритовия император[5] да слиза пред него. Мине ли наблизо някой, бързо му казва: „Тихо, детето рисува йероглифи!“ А детето хем пише, хем пъхти тежко през нос, от дъха му пламъкът на малката газена лампа трепти. Един път се протегнах напред да погледна; един йероглиф „ю“ бе изписан неправилно. Казах му: „Онази кобиличка долу трябва да е извита наляво, защо си я извил надясно?“ Брат ми видя, че детето се сконфузи, и недоволно каза: „Защо да е извита надясно? Защо да е извита наляво? Не си ли носил товар на кобилица, на всяко рамо може да се носи.“

Биен Вънюе избухна в смях.

— Това дете е първият „интелигент“ от многото поколения в неговото семейство. Брат ми сподели: „Имам пари, трябва непременно да изпратя детето в средно училище, в университет, та в бъдеще да стане агроном в селото ни. Глупак е, който казва, че учението е безполезно, учените хора са много способни, не си ли виждал как и земята слуша думите им?“ Селяните се промениха, ще видиш, няма да мине много време и тези селяни, които не искаха да ходят по нужда на чуждо място, скоро ще станат история.

Колелата на влака тракаха ли, тракаха, сякаш непрекъснато повтаряха: „Отмина, отмина…“ Биен Вънюе много пъти се бе возила на влак и като че ли можеше да намира смисъл в звука на колелата.

Цин Тиедан се бе изморил, но все пак бе доволен, че е излял мъката си. Душата му, от дълго време развълнувана, се успокои, както небето става лазурно, изумрудено бистро след внезапен летен дъжд.

Биен Вънюе изведнъж почувствува облекчение. Защо й трябваше да се отказва от близкото заради далечното? Хората никога не виждат съкровищата край себе си, а упорито преследват видения. Онова, което не можеше по никакъв начин да намери у Дън Юанфа, тя откри у Цин Тиедан, най-големия от петте му братя, внука му, у съселяните им. Може би щеше да го намери на още много други места.

В полунощ обслужващата събуди Дън Юанфа:

— Началство, трябва да слизате.

Дън Юанфа стана, взе багажа си от полицата, погледна потъналите в дълбок сън спътници и изпита облекчение, като си помисли, че не трябва да се прощава един по един с тях.

Освен двамата другари от съответното учреждение, които го посрещаха, на перона нямаше никого. След протоколния поздрав се насочиха към изхода на гарата.

В този миг влакът изсвири дълго и пак потегли. Отначало Дън Юанфа още можеше да върви с него, но влакът започна да се ускорява, колкото по-напред отиваше, толкова по-бързо се движеше, за миг изостави Дън Юанфа след себе си и бързо потъна в тъмната нощ. Само много надалеч още се виждаше светлината на последния вагон, която светеше яркочервено.

Бележки

[1] Герой от китайския класически роман „Блян сред алени чертози“ („Хун лоу мън“) — Б.р.

[2] Китайското произношение на йероглифите, с които се записва японското име Шин Йошими. — Б.р.

[3] Официалното наименование на валутата в КНР. — Б.р.

[4] В китайски език има четири тона — равен, възходящ, низходящо-възходящ и низходящ. Фонетично еднаквите думи, произнасяни в различен тон, имат различно значение и се записват с различни йероглифи. — Б.пр.

[5] Върховно божество в даоистката религия. — Б.пр.

Край