Ли Джун
Манго

„В безделие — чай, в мъка — вино, в бъркотия — цигара.“ През есента на 1968 година количеството цигари, които старият Пан Чаоън изпушваше за един ден, вече надминаваше два пакета.

Сутринта той стана в 5 часа, наметна дрехата си и първо се хвана за цигарата. Въртящите се кълбенца дим, като че надпреварвайки се, излитаха през прозореца, следвайки посоката на неговия поглед, и се разтваряха в коприната на нежната утринна мараня. Той гледаше безизразно през прозореца и сам не знаеше за какво мисли. От време на време някое откъснало се листо се завърташе във въздуха, описваше няколко кръга и плавно падаше на земята, пораждайки у него смътна тъга по родните места. „Листата все се стремят да падат до дънера на своето дърво“, май ще е по-добре да се завърне у дома на село, ала там го няма в списъка за зърнените дажби, откъде ще купува месечните 42 дзина? Нищо чудно, че носейки се надолу, листата се въртят в кръг — не им се иска да напускат дървото, сякаш в потвърждение на обхваналите го в момента съмнения и колебания.

Третата цигара допуши съвсем до края. Старият Пан имаше навика да пуши цигарите една след друга и можеше, без изобщо да гледа, да припали от огънчето следващата си цигара. Никотин не никотин — все му беше тая. Но всъщност не го правеше от икономия, понякога изгасяваше цигарата, преди да я е изпушил и наполовина. Това отговаряше на един от ритмите на сегашния му живот.

Той взе една бамбукова метла и тръгна да мете улицата. Пан Чаоън съвсем не бе от „черната банда“, не беше и от „поелите по капиталистически път“ — той беше просто един стар работник от механичния цех на завода. Метенето на шосето пред общежитието му бе навик още откак се бе преселил тук, преди повече от десет години. Голямата метла смиташе нападалите листа и боклуци, отдолу се показваше бялото като мрамор циментово шосе и това го караше да изпитва някаква радост и някакво задоволство. „В бедна къща подът често се мете, беден човек често се сресва.“ От толкова години метенето на двора сутрин се бе превърнало за него в един вид потребност. Само че от тази пролет той изпадна в известно затруднение. Отрядът на „бунтарите“ в завода издаде „строга заповед“: дворовете пред къщите и сградата на общежитието да се метат от директора на завода и двамата му помощници — и тримата „поели по капиталистически път“. Старият Пан не обърна внимание на „строгата заповед“ и както преди, хванал голямата метла, се вмъкваше между тях да мете. Заместник-директорът на завода Фан, един дебеланко, примигвайки срещу Пан Чаоън, тихо му каза:

— Майстор Пан, занапред не мети, че пак ние ще отнесем боя!

— Да не мета вместо вас! — студено отвърна той.

Само че тази работа предизвика гнева на жена му — леля Пан, която го чукна по челото и рече:

— Дръвник такъв! И сто брадви не могат те разсече! Онези са от „черната банда“, та ги наказват, а ти какво се набутваш?

— Не ме е грижа „черна банда“ ли са, или не! Остави ме да си мета собствения двор, да не е грях!

— На какво те учат всеки ден в завода? Чия страна заемаш ти в тази „битка“? Разграничаваш ли се от класовия враг? Нали казват: „Няма по-вкусно нещо от пелмените, няма по-приятно нещо от излежаването“ — не можеш ли сутрин да полежиш повечко…

— Аз сутрин не мога да се излежавам!

— Писано ти е като кокошката — все нещо да ровиш! Казано е: „Да се борим срещу всичко, което враговете подкрепят“ — щом те ходят да метат, не може и ти да вършиш същото. Произходът ни е от бедни селяни; тези, които те знаят, биха си казали, че природата ти е такава — като петел да се будиш рано всяка сутрин; ами ако е някой непознат и не знае, нима няма да те вземе за „негодник, поел по капиталистически път“? Я се виж, приличаш ли на тях? Те са оядени, тлъсти и загладени, а ти си хърбав като изгорял фишек.

— Не разбирам какви ги дрънкаш! — каза старият Пан Чаоън и се отправи към задната стая да си изпуши цигарата.

Това, дето казваше, че не разбирал, не беше изцяло плод на раздразнението му. Всички в двора познаваха цветистия език на леля Пан, видеше ли например, че на някое дете якето му е умаляло, тя веднага казваше:

— Я как му седи като на закачалка!

Като срещнеше някой с накривена шапка, казваше:

— Какво си нахлупил на главата си тази чиния!

Жалко само дето на млади години не бе имала възможност да учи, инак наистина би могла да излезе насреща и на Лао Шъ, и на Джао Шули^[1].

Обикновено хората, надарени с красноречие, лесно се поддават на влиянията на езиковия поток. По времето на „великата културна революция“ отведнъж изплуваха толкова модни думи, че леля Пан не можа да им излезе насреща и ги загълта като цели фурми, без да ги дъвче. Нахвърля в един кюп — и цикличните знаци, и древните императори, и церемониалните благопожелания за дълголетие, щастие и сполука, докато я докара дотам, собственият й старец да не разбира за какво му говори.

Макар и да си имаше този малък недостатък, леля Пан по душа беше от добра по-добра. Тя бе сърдечна, мека, трудолюбива и пестелива, живееше в съгласие със съседите си — заемеше ли равно, връщаше с връх — всички подобни добродетели тя ги имаше. Само дето тази културна революция нахлу така стремително, а тя нямаше способността да възприема новите явления със скоростта на хунвейбините. На махленските събрания, посветени на „спомените от тежкото минало“, нейните изказвания успяваха да уловят словесно разцъфтяването на стоте цветя, но до изкореняването на старото в името на новото не успяваха да достигнат.

Задрямвайки привечер, леля Пан потъна в размисли. Помисли си, че нейният старец е инат — запъне ли се, и осем вола не могат го мръдна. Науми ли си нещо, и мазоли да ти излязат на езика, не мисли, че ще го разубедиш, па ако ще да си красноречив като преродил се Сун Цин или слязъл отново на земята Джан И^[2].

Леля Пан се прозя…

Неочаквано влезе нейният внук Гън с чанта на гърба, устните му свити — същинска поничка. Той с мрачна физиономия й каза:

— Бабо, активистите искат да ми свалят хунвейбинската лента от ръкава.

— Откъде на къде?

— Те казват, че и моят дядо е „черен бандит“.

— Какви са тези извъртаници! Нашето семейство произлиза от бедни селяни, а баба ти е…

— Тогава защо и той ходи да мете шосето?

— Леле!… — Леля Пан се ядоса страшно, ветрилото й изтрополи, падайки на пода, и тя разбра, че това е само сън.

Леля Пан имаше много живо и образно мислене, сънят пробуди вдъхновението й. Тя тихомълком свали червената хунвейбинска лента от ръкава на Гън и я навлече върху ръкава на стария Пан Чаоън; страх я беше да не се изхлузи, та я прикачи с няколко бода.

Тези нейни усилия действително пожънаха успех.

На следващото утро Пан Чаоън наметна дрехата си, изпуши две цигари, излезе с метлата — и направо вся паника сред редовете на „узурпиралите властта капиталисти“! Те мълчаливо се спогледаха, не знаеха каква ще да е тая работа, дето Пан Чаоън е излязъл да мете с хунвейбинска лента на ръкава. Умът на заместник-директора Фан бе по-бърз и той прошепна на другите двама:

— Видяхте ли? Ще трябва по-старателно да метем вече — перушинка да не остава. Сигурно революционните маси са изпратили стария Пан да ни контролира.

Него ден те метяха с особено усърдие. Накъдето отидеше старият Пан, натам се хвърляха и те — четирите метли току се спречкваха, като че беше бойна сценка от пекинска опера. По четирите посоки се вдигаше пушилка, кръжаха сухите листа.

— Ей, какво ще кажете, ако си поделим улицата на участъци? И всеки да мете своето, а не да се мятаме като сега насам-натам, сякаш гасим пожар — все сме хора по на няколко десетака…

Заместник-директорът, дебелакът Фан, веднага додаде:

— Майстор Пан, ти занапред не мети, ние тримата ще си поделим улицата на три участъка, а ти само отблизо ни контролирай, и толкоз. Какво пък — просто революционните маси ни карат да се превъзпитаваме чрез труд, всичко това може да се разбере!

— Директоре, вие сте твърде подозрителен, аз изобщо не съм дошъл да ви контролирам как метете.

— Да де, искам да кажа — да ни ръководиш — набързо се поправи Фан.

Като видя, че си говорят за съвсем различни неща, като кон и магаре, Пан Чаоън метна метлата на рамо и просто се прибра вкъщи. А тримата „узурпирали властта капиталисти“ се събраха на кратко съвещание и решиха все пак да си поделят шосето на три участъка — всеки да отговаря за един, та домъкнаха и два камъка за разделителни знаци.

Същата тази вечер заместник-директорът Фан получи известие от „главния обединен комитет“ на завода. Тъй като произходът му бил добър, отношението към масите също, а и проявявал активност в труда, го приобщават към тесния състав на новото ръководство. Той така се разчувствува, че рида половината нощ, носът му целият почервеня от плач. И понеже се готвеше да се яви в завода, зачуди се коя дреха е най-подходящо да облече, най-подир облече работния костюм на по-големия си син. Коремът му беше голям, та дрехата изглеждаше възтесничка и той цяла нощ премества копчетата. На другия ден стана още в ранни зори, отпървом намери един нов „Цитатник“, сложи го в джоба си, подпря голямата метла, с която метеше улицата, до стената на входната врата и бутайки едно старо колело, излезе от къщи. В същото време и Пан Чаоън излизаше да мете, видя как се е докарал заместник-директорът Фан и се стъписа. А Фан се озъби насреща му — не можеше да се каже точно усмихва ли се или изразява съжаление, но имаше донякъде израз на огорчение от раздялата, с една дума, изражението му бе доста сложно. „Старото дърво тъкмо затъква дупката в стената“ — това правило важи в най-разнообразни ситуации. След като приобщиха Фан, именно старият Пан пое онзи участък от шосето, който той метеше. Впоследствие тази работа бе донесена в завода и ръководството на масовите организации страшно се разгневи. Сметна се, че този стар негодник, Пан Чаоън, съвсем е изкуфял, умишлено смесва двата вида противоречия^[3]. Заместник-директорът Фан и той си каза думата, според него това бе дребна работа, която не заслужава внимание. А що се касае до избирането на работнически агитотряд от завода, орган, който да оказва поддръжка на левите, той смята, че макар Пан Чаоън да е стар работник и произходът и трудовата му дейност да са добри, не би трябвало да го избират, тъй като работническата класа трябва да ръководи всичко, а колкото до ръководителски способности, там той има известни недостатъци.

Това, че старият Пан Чаоън не участвуваше в работническия агитотряд, даде повод за разни приказки из завода. Едни смятаха, че доста е страдал в миналото и ненавистта му към стария строй е голяма, трябва да вземе участие в събранията, на които се обсъждат „спомените от тежкото минало“, за да поучава тези от предприятията, дето са причислени към „презряната девета прослойка“^[4]; други смятаха, че щом той и един цитат не е в състояние да наизусти — това не е работа по силите му. А старият Пан изобщо не реагира, оставайки безучастен към приказките, за които като че нищо не знаеше. Както и досега ставаше в 5 часа, пушеше, метеше, в 8 часа отиваше в завода, носейки кутията с храна. Въпреки че в тази част на завода, където беше механичният цех, производството бе спряно, той все пак всекидневно ходеше там да наобиколи, мълчаливо да изпуши две цигари, застанал срещу струговете, а после помиташе пода.

Неговият ученик, младият Сю, го попита веднъж:

— Майсторе, на теб защо не ти дават да участвуват в агитотряда? Според мен ти трябва да си в строя и произходът ти е подходящ, и поведението ти също.

— И за какво? — рече с въздишка Пан Чаоън.

— Хм, нямало за какво — каза Сю, — а старият Вей се върна вчера оттам с паста за зъби и каза, че било екстра! Ония ми ти кадрови работници, дето преди се возеха в леки коли и получаваха по двеста юана заплата, всякакви там университетски професори и тям подобни презрени авторитети — цялата паплач, — каквото им кажеш, това правели. Кажеш ли им: „Наляво!“, не смеят и да помислят за надясно, подвикнеш ли им — така се плашат, та чак треперят, а тропнеш ли с крак — тичат в клозета. Да, няма що. Ето това е власт!

Старият Пан, загледан вцепенено в небето, не изрече и дума.

Младият Сю поде пак:

— Макар че идеш ли, ще имаш и трудности. Вей ходи два дена — масите им били затрупани с разни саморазобличения, клетви и тържествени обещания, а някои от йероглифите и той не ги знае. Виж, питаше ме какво значи този йероглиф — каза той и протегна ръка, за да види майстор Пан написания там знак „изкупление“.

… Пан Чаоън пак не отговори, той си мислеше за изявите на властта, които му описваше Сю.

Младият Сю се изкашля, изплю се и продължи:

— Майсторе, ако има втори работнически агитотряд, да влезем двамата в него. По време на митингите аз поемам извикването на цитатите, а ти ще разказваш за мъките, които си преживял.

— Няма да се справя.

— Страх те е, че като се качиш на трибуната, и ще загубиш дар-слово, а?

— Не е там работата, това са все неща, дето сам съм ги преживял — как да не мога да ги кажа. Само това, дето преди разказването искат да се захлупиш на масата и да ридаеш… аз поначало не мога да плача.

Като чу тези думи, Сю се запревива от смях:

— Ой-ой! И през ум не ми е минавало, че така ще извъртиш нещата. На това му викат „настройване на чувствата“ бе!

Докато майстор и ученик си приказваха така оживено, внезапно от заводската радиоуредба зазвуча твърдият и звънък глас на говорителката:

— Извънредно съобщение! Извънредно съобщение! Върховна инструкция: „За себе си — нищо, за народа — всичко“, „Древното — в служба на съвременността, чуждестранното — в служба на Китай“. Всички другари революционни служещи и работници от завода да се съберат в девет часа край заводската врата, пред голямото табло за критика, за посрещането на безценния дар от Пекин — плод манго, изпратен на работническата класа в нашия град от великия вожд Председателя Мао. Да се обърне внимание на следното: Първо. Всички да носят безценната червена книжка, на гърдите — значка с лика на вожда.

Второ. Да бъдат прилично облечени, забранено е да се носят мрежи и раници.

Трето. Да се повиши бдителността, да се вземат строги мерки срещу евентуални диверсии от страна на класовия враг, обектите на диктатурата от всички отдели и цехове още сега да бъдат отведени в малката столова…

Още незаглъхнали думите на говорителката, и до зданието на заводските канцеларии вече гръмнаха гонгове и барабани. Пан Чаоън имаше опит с „незабавното изпълнение на предадените върховни инструкции“ — най-важното е да си вземе нещо за ядене, излязат ли по улиците, има да се блъскат цял ден. Погледна часовника си — до времето на сбора оставаше още половин час и той се затича към една закусвалня срещу фабриката, като смяташе там да си купи две сусамени питки за из път.

В закусвалнята продавачът тъкмо подканваше посетителите с метлата:

— Хей! Яжте по-бързо, затваряме за сутрешен разбор на цитатите!

Пан протегна парите и се примоли:

— Искам две сусамени питки!

— Не може, затваряме за сутрешен разбор на цитатите.

— Аз имам спешна работа!

— Каква спешна работа, ела заедно да проведем сутрешен разбор! — каза продавачът, но докато той изваждаше „Цитатника“, старият Пан бързо се извърна, направи се, че не го е чул, и се измъкна. Зад гърба си чуваше потракваието на съдовете в закусвалнята, неколцина от хранещите се, издули бузи, като че свирят на духов инструмент, също изскочиха с широки крачки навън. Старият Пан изпъшка под носа си: „До какви начини само прибягват, за да разгонват хората!“, ала не изрече на глас тези думи.

След като напразно обикаля, без да си купи сусамени питки, той си помисли: „Как ли ще се изкара без обяд!“, и направо пое към къщи да си вземе две хлебчета. През целия път подтичваше и когато стигна, леля Ма Фънсиен от източния двор тъкмо викаше жена му. Тя бе преминала шейсетте, двете участвуваха в махленската агитка, състояща се изключително от бабички. Леля Ма Фънсиен беше облякла блуза национален модел и панталони от гладко черно кадифе. На главата си носеше голямо червено цвете, а кръстът й бе пристегнат от алена атлазена лента. Тя викаше:

— Лельо Пан, побързай! Днес всички от нашата трета рота трябва да сме обути в армейски обувки! — Тя нарочно викаше силно, за да накара от всеки прозорец да се подадат човешки глави, знаеше, че в този момент има доста очи, които гледат към нея.

Това, от което се боеше най-много Пан Чаоън в този момент, бе срещата с Ма Фънсиен, и той ребром, с наведена глава, се шмугна покрай нея. Не посмя да погледне към напудреното й лице, видя само един крак, обут в армейска обувка със защитен цвят, да си потропва в такт — оказа се, че тя всъщност си тананика под нос една песен по текст от „Цитатника“: „Тъй твърдо ние сме решени…“

Когато Пан Чаоън влезе в стаята, леля Пан, превила гръб, тъкмо ровеше из обувките в една картонена кутия. По стъпките и тежкото дишане тя усети, че старецът се е върнал, и гърбом го запита:

— Защо се връщаш? От завода няма ли да посрещате мангото?

— Ще взема две хлебчета. — Изричайки това, Пан Чаоън изобщо не погледна жена си, отиде направо в кухнята, взе две хлебчета, а тъй като в съобщението се казваше, че не дават да се носят чанти, оставаше му само да ги увие в чиста кърпа и да пъхне вързопчето под кожения колан на кръста си.

— На всички неща тук като че ли крака са им пораснали, което ти потрябва спешно, като напук не можеш го намери! — мърмореше като пощуряла леля Пан.

— Какво търсиш?

— Ами армейските обувки на малкия Гън! Днес ги обувах, а сега като че в дън земя потънаха, никъде ги няма.

— Та ти можеш ли да обуеш обувките на Гън? Направо на чучело ще заприличаш!…

Още преди да се е доизказал, леля Пан се метна към него като стрела и едва не запуши устата му с ръка, сочейки към вратата, зад която беше Ма Фънсиен. После заудря с пръст по челото му като по барабан, с което искаше да каже: ако чуе тази Ма Фънсиен, какво ще правим?

Едва сега Пан Чаоън съзря, че цялото лице на жена му беше покрито със слой пудра, беше си навъртяла и два кръга руж, големи колкото капачка от бурканче за лекарство. Тъй като мимиката й бе доста енергична, гримът от веждите й се сипеше на прах надолу.

— Това пък за какъв дявол е! — викна старецът, разгневен до погнуса, и клатейки глава, отиде в задната стая, изнесе оттам чифт армейски обувки и ги сложи пред жена си. Всъщност той бе изпрал вчера обувките на Гън и ги бе сложил на перваза на задния прозорец да съхнат.

Като излезе през външната врата, Пан Чаоън дочу тъничък гласец:

— Майстор Пан! — Обърна се и видя, че беше Джун Сиу, жената на „поелия по капиталистически път“ директор на завода У.

Тя плахо му подаде една торбичка и каза:

— Майстор Пан, вие ще ходите да демонстрирате, а мъжът ми вероятно няма да се върне за обяд, моля те, занеси му тези две хлебчета!

Пан Чаоън веднага съобрази и рече:

— Извади ги и ми ги дай, с торбичката няма да стане. — Точно в този момент той усети, че леля Ма Фънсиен е вперила бдителните си, що се отнася до класовия враг, очи.

Пан Чаоън взе хлебчетата и тъкмо се канеше да тръгне, когато на входа се появи и жена му. Ма Фънсиен й каза засмяно.

— Ау, я как се е нагласила бабата на Гън, стара кокетка такава!

— Та нали отиваме да посрещаме мангото, дето Председателят Мао… — Но едва изрекла дотук, и Ма Фънсиен сви устни и засочи с пръст към Джун Сиу. Леля Пан бързо затвори уста и смигна, че е разбрала.

Старият Пан пое с едри крачки към завода, но все пак дочу зад гърба си гласовете на Ма Фънсиен и жена си:

— … към всичко трябва да се отнасяме с повишена бдителност. Класовият враг като не може да хапне от мангото, разбира се, ще крои планове да напакости.

— Сестрице Ма, аз туй манго не съм го и виждала, като как изглежда все пак? — попита леля Пан.

— Всички казват, че било много вкусно, по-вкусно от всякакъв друг плод! Ако не беше вкусно, нима щяха чужденците да го донесат като дар!…

Старият Пан стигна до заводската врата и видя вече всички наизлезли с малки знаменца в ръцете. Той бързо зави към столовата — искаше да предаде двете хлебчета на директора на завода У. Като стигна до вратата на столовата, дочу отвътре как началникът на охраната Сун поучава „вредните елементи и друга сган“. Той бе наскоро „разкрепостил съзнанието си“ кадър и се отнасяше към поверената му работа с изключителна сериозност и чувство за отговорност. Той говореше на черната банда:

— Ей, юнаци такива! Застанете хубавичко, всеки право с лице към стената. Съобщавам ви, че днес революционните маси излизат на улицата с важна мисия. Никакви бръщолевеници и магарии от ваша страна!

Точно на тази фраза влезе Пан Чаоън.

— На У му изпращат от къщи тези хлебчета — каза той на началника на охраната.

— Оставете ги тука! — отвърна началникът на охраната Сун и после промърмори още нещо, което старият Пан не можа да долови.

Гръмнаха фойерверки, редиците, тръгнали да посрещат мангото, вече бяха строени до заводската врата. Старият Пан бързо се мушна в строя, а един от водачите на „бунтарите“ в цеха му подвикна:

— Знаменце, вземи си знаменце! — и посочи към цветната леха.

Старият Пан се хвърли към лехата, сграбчи едно книжно знамение и пак се върна в строя.

Към този момент гърмът на гонговете и барабаните по улиците се бе извисил вече до небето, дружно гърмяха фойерверки. Една след друга, като непрестанен поток, редиците на посрещаните се стичаха от булеварди и улички към гарата. Приблизително на петстотин метра оттам движението на редиците спря, площадът пред гарата се бе превърнал вече в море от десетки хиляди глави, събрани една до друга, в гора от вдигнати червени знамена.

Гледайки множеството редици от работници, учащи се и ръководни кадри, старият Пан бе обзет от някаква радостна възбуда, но и от едно необяснимо чувство; оживлението преминаваше в надигаща се тъга. Той си мислеше, в края на краищата колко ли скъпоценно ще е това манго, нима и то не е на дърво расло и зряло? Да не би от небесата да е паднало? „Небесата“ той неочаквано асоциира с Пекин, ами вярно, това манго нали е изпратено от Пекин!… Припомни си нещо, което беше му разказвал баща му — една година народът се събрал да посреща императора, който идвал от Пекин, наредени били масичките с благовония, натрупани дарове и храни, хората от двете страни стояли на колене цели три дена и три нощи. После се чуло, че императорът съпроводил вдовствуващата императрица на разходка до храмовия комплекс Лунмън и след това направо тръгнал за Сиан, като подминал пътя, покрай който, оказва се, няколко стотици хора от простолюдието се давели в горчиви сълзи. Най-подир, след като и губернаторът, и окръжният началник, и още няколко десетки чиновници коленичили и си чукали челата оземи до кръв, императорът и вдовствуващата императрица милостиво разрешили един евнух да мине по същия този път, окачил на бамбуков прът една жълта одежда, носена някога от императора, и така било изказано „безграничното монаршеско благоволение“ към простолюдието. Казвали, че там, откъдето минела тази жълта одежда, хората, неистово ридаейки, крещели: „Десет хиляди години!“ Един овчар от селото на стария Пан не бил свел глава и крадешком хвърлил поглед към жълтата одежда и в резултат палката на охраната пробила дупка в главата му…

В този момент от инсталираните по булеварда високоговорители изведнъж загърмя тържествен, изпълнен с почит глас:

— Другари, моля внимание! Другари, моля внимание! Церемонията по посрещането на мангото започва!…

Фойерверките затрещяха, гонговете и барабаните загърмяха, после миг тържествена тишина — и военният оркестър засвири песента „Изтокът аленее“^[5].

Тъй като Пан се намираше далече от гарата, той не видя как беше свалено мангото от влака. Само чу по високоговорителите, че първо държа реч ръководителят на градския революционен комитет, после — представител на обединения работнически агитотряд, ала неговото изказване не беше пламенно и възвишено като това на ръководителя на градския революционен комитет, той само прочете няколко цитата и после разчувствуван се задави в плач, а накрая изведнъж викна гръмогласно:

— Десет хиляди години, десет хиляди по десет хиляди години!

За известно време пред входа на гарата настъпи вълнение, няколко десетки знамена се построиха в полукръг, раздвижиха се строените от двете страни редици — мангото беше пристигнало! Старият Пан не беше висок на ръст, намери парче тухла и стъпи на него.

Най-отпред бе оркестърът с медните тръби, който свиреше песен по текст от „Цитатника“, отзад следваха няколко десетки високи мъже от градския комитет на масовите организации и носеха червени знамена. Зад тях се появиха ръководителите на града, в центъра вървеше ръководителят на градския революционен комитет. Той ту кимаше усмихнато на хората от двете страни на улицата, ту гледаше напред трогнато, с поглед, излъчващ вярност, ту събираше вежди и ставаше недостъпен и студен като лед. Кой знае защо, като гледаше така усложнената му мимика, Пан Чаоън почувствува вътре в себе си неудобство заради него…

През тълпата премина мощен тласък, избутаха го от тухлата, добре, че наоколо имаше маса хора, та поне не падна. Оказа се, че колата с мангото се приближава. Един голям камион с десет колела се движеше бавно-бавно, пълен с въоръжени млади войници. В предната му част бе поставена маса, от двете й страни стояха двама работници с червени копринени ленти през гърди и големи червени цветя в ръцете. Те, съпровождайки мангото, идваха от Пекин, на румените им лица скромно сияеше щастлива усмивка, като че го бяха вече опитали.

Изглежда, поради това, че стоя твърде дълго захласнат по работниците от Пекин, той пропусна да види мангото и попита тихо:

— Кое е мангото? Мангото къде е?

— Ами на масата, в онази малка стъклена кутийка.

В това време колата с мангото вече го подмина, той няколко пъти се повдига на пръсти, но така и не видя нищо, оставаше му само, следвайки човешкия поток, да върви след колата с мангото с надежда, че ще може да зърне с едно око как изглежда то.

Шествието продължи от десет часа сутринта до два и половина следобед и едва към този час колата с мангото стигна до местоназначението си — централния площад пред сградата на градския комитет. Там бяха издигнали голям навес, от двете му страни се вееха десетки разноцветни знамена. От вратата на площада до самия „Павилион за благоговение пред мангото“ от двете страни на пътя бяха строени множество войници с щикове на автоматите. Неочаквано старият Пан усети пронизващия поглед на две ледени очи; той се поогледа — оказа се, че един висок, слаб войник с автомат в ръка е вперил в него искрящите си зеници. Студена тръпка мина по гърба му, той нарочно извърна лице и после пак незабелязано обърна глава и погледна — онзи войник все така настойчиво гледаше към него, впил очи в колана му. Пан Чаоън изведнъж се досети — под колана си бе мушнал двете хлебчета и те го издуваха като чифт ръчни гранати!

За да разсее подозренията на този невръстен воин, той бързо вдигна куртката си, за да измъкне двете хлебчета, разгъна кърпата, извади ги и ги размаха пред очите му. Отхапа и една голяма хапка, за да покаже, че това е за ядене и в никакъв случай не е някаква тайна бомба, с която иска да унищожи мангото.

Тъкмо бе отхапал втора хапка, и тълпата внезапно зашумя и се втурна на запад — бяха отворили и западната врата, за да могат повече хора да видят мангото. За миг Пан Чаоън бе затиснат от тълпата, краката му се откъснаха от земята и той бе носен почти до навеса, където стоеше мангото. В блъсканицата двете хлебчета изчезнаха от ръцете му, знаменцето се скъса, но той все пак видя мангото.

Бе положено върху маса в самия център на „Павилиона за благоговение пред мангото“, над него висеше портретът на вожда, а от двете му страни висяха многократни пожелания за вечна младост. В стъклена кутийка с форма на куб дремеше едно жълтеникаво манго:

„Май е нещо като недозрял малък пъпеш“ — си помисли Пан Чаоън, гледайки мангото, но не посмя да го каже. Някои от присъствуващите отдаваха почит към мангото, кланяйки се с цитатник в ръка, други стояха с треперещи колене, навлажнени от сълзи очи, сякаш всеки момент щяха да коленичат. Имаше и един дългун, който непрекъснато изпъваше шия и шумно поемаше дъх през носа си.

Пан Чаоън ни можеше да плаче, ни да вдишва така. Той не знаеше защо този човек диша така, но видът му наистина будеше отвращение. Не посмя дълго да се задържа под навеса и побърза да се измъкне навън.

„Може да се каже, че видях мангото!“ — въздъхна облекчено старият Пан, като се измъкна изпод навеса. Чак тогава усети, че на едното му стъпало студенее, наведе се и погледна — бе изгубил обувката си в блъсканицата. Но точно къде, и той самият не знаеше.

Накуцвайки с единия крак, Пан Чаоън напусна централния площад. Като излезе на булеварда, забеляза, че много хора гледат в него, като че ли той самият се бе превърнал в манго. Изведнъж се раздразни, смъкна и втората си обувка, па се тръсна на тротоара, под едно тунгово дърво, и запали цигара.

— Майстор Пан! — стресна го гласът на неговия ученик Сю, той държеше сладолед и ядейки го, възбудено дотича към него. — Ти какво седиш тука?

— Мисля малко да почина.

— Видя ли мангото?

— Видях го. Общо взето, го видях.

Сю се поогледа наоколо и тихо прошепна на ухото му:

— Майсторе, то не е истинско!

— ?… — Пан Чаоън го погледна стреснато и не посмя да каже нищо.

Младият Сю пак зашепна:

— Направено е от восък, още в Пекин го подменили с направено от восък. Като бях до него, и го подуших — никакъв аромат не усетих.

— Кой ти каза тая работа?

— Вей, той е член на комитета по посрещане на мангото!

Долу Пан Чаоън не издаваше звук. Не знаеше от глад ли, от жажда ли, но усети, че пред очите му се спуща черна пелена.

— Майсторе, да си ходим, да се връщаме вкъщи — говореше Сю.

— В блъсканицата си изгубих едната обувка.

— Ето на! Думам ти, а ти седиш тука и не мърдаш. Хайде, аз ще ти помогна да я потърсиш. Пред милиционерската будка на Трети булевард има огромен куп обувки, все изгубени днес. — Изричайки това, Сю го вдигна да стане и те отидоха до милиционерската будка на Трети булевард — там действително беше струпан огромен куп обувки.

При вида на внушителната купчина на Пан Чаоън направо му стана тъжно, двамата дълго ровиха, но едва успяха да преровят единия край на купа. На Сю изведнъж нещо му хрумна, той измъкна една черна обувка, остави я пред него и каза:

— Направо обувай една и да си тръгваме!

Пан Чаоън се поколеба известно време и тъкмо се канеше да я обуе, изведнъж един човек го дръпна и каза:

— Ей! Това твоя обувка ли е?

Лицето на Пан Чаоън отведнъж поруменя.

Младият Сю дойде и се изпречи пред човека:

— Ти какво искаш?

— Искам си обувката! — Той посочи към краката си и ядосано додаде: — Не сте ли се научили, че на всяка цена трябва: „Да се борим с егоизма и да критикуваме ревизионизма?“

— И вие трябва добре да изучите какво се нарича: „За себе си нищо, за народа — всичко!“

Той щеше да се препира още, ала Пан Чаоън го дръпна. Сю искаше да продължат да търсят обувката, но старият Пан рече:

— Казвам ти, че никакви обувки няма да обувам, бос ще се прибера.

Като стигна до къщи, мушна се вътре и нито яде, нито си изми краката, нито потърси обувки, а сведе глава и запуши цигара…

Точно в този момент в двора се разнесе гласът на леля Пан. Тя поздравяваше зам.-директора Фан:

— И ти ли едва сега се връщаш, директоре Фан?

— Е, да, и вие ли също сега се връщате? Днес вашата трупа наистина се отличи! Толкова хора ви ръкопляскаха!

— Вие видяхте ли мангото? — го попита още леля Пан.

— Видях го. Ръководството на градския революционен комитет специално ни извика да го видим.

— И ние специално го посетихме — каза леля Пан. — Аз бях само на две чъ^[6] разстояние от него — как мирише наистина, вие не можете да си представите колко е хубав ароматът му! Има нещо от аромата на банана, малко дъх на райска ябълка и нещо от аромата на водна круша.

Зам.-директорът Фап припряно подхвана след нея:

— И аз долових аромата му — мирише малко и на мандарина, вие си помислете само, ако не беше толкова ароматно, нима той, почтеният…

Зам.-директорът още не беше довършил мисълта си, когато от къщата току изскочи старият Пан Чаоън и — „пляс“ — зашлеви една плесница на леля Пан, след което я дръпна вътре.

— Да пукнеш дано! — изкрещя леля Пан. — Ти си се побъркал! За какво ме биеш? Цял ден съм търчала, устата ми пресъхна, езикът ми гори, в блъсканицата си изгубих и едната обувка…

Не се знае какво й прошепна Пан Чаоън, но тя отведнъж замлъкна.

През нощта старият Пан Чаоън не можа да заспи, наметнал дрехата си, той пушеше и размишляваше. Краят на цигарата му присвяткваше с огънче не по-голямо от светулка, но все пак — едно истинско огънче…

Бележки

[1] Лао Шъ и Джао Шули — китайски писатели, особено популярни през 40-те и 50-те години със своите сатирични произведения, отразяващи живия народен език. — Б.р. ↑

[2] Сун Цин и Джан И — двама прочути царски съветници от периода на „Воюващите царства“ (V-III в. пр.н.е.). — Б.р. ↑

[3] Според теорията на Мао Дзедун при социализма продължават да действуват два вида противоречия — междукласови (антагонистични) и противоречия вътре в народа (неантагонистични). — Б.р. ↑

[4] Така наричат интелигенцията по време на „културната революция“. — Б.пр. ↑

[5] Песен, свирена през шестдесетте години като национален химн: „Изтокът аленее, слънце изгрява, в Китай се роди Мао Дзедун.“ — Б.р. ↑

[6] Чъ — 33 см. — Б.пр. ↑